Спасителите на животни

- Има ли си Калчо хубава голяма гради-на? - с треперещ глас попита Джили.

- Не е чак толкова голяма, но ме увериха, че ще го извеждат на дълги разходки.

- Не е същото, като да има подходяща градина.

- Градината е подходяща - настоя Мег.

- Надявам се да няма цветни лехи - рече Джили.

- Надявам се да бъдат мили с него - добавих аз.

- Ще бъдат! Сигурна съм - рече Мег. - Винаги е трудно да се разделиш с куче, към което си се привързал, но нали именно към това се стремим... да им намерим домове. Не можеш да ги задържиш всичките, колкото и да ти се иска.

Но ние не искахме да ги задържим всичките! Само Калчо! Искахме само нашия скъп Калчо!

Джили въздъхна тежко. Подадох на Мег плика с кожените кокали.

- Донесохме това за него - рекох.

- Е, сега... имаме много други кучета, които няма да откажат. Искате ли да им ги раздадем?

Единственото куче, на което не ни беше позволено да дадем кокал, беше Луси, защото можеше да ни нападне.

- Изглежда все по-добре - рече Мег. - Нали, миличката ми? Но ще й трябва още много време.

Мег й даде един кожен кокал, а ние й оставихме топката на Бенджи, защото ни стана жал за нея. Цялото й мъничко телце бе покрито с ужасни белези от загасените цигари. Цезар, голямата немска овчарка, пое кокала много кротко. Мег каза, че в общи линии, той все още се плаши от непознати, но "не и от вас двете - вие очевидно имате подход".

Допадна ми мисълта, че имам подход към кучетата, а и Джили явно беше много доволна.

- След като сте тук, искате ли да ми помогнете? - попита Мег.

Отвърнахме, че с радост ще помогнем, така че тя ни даде по една четка и гребен и ни изпрати в малко ограждение, което бе част от главното. Там имаше шест кучета и всичките ни посрещнаха с възторг.

- Ето, изберете си - рече Мег. - Всичките са приятелски настроени. И ще останат доволни от ресането.

Виждах, че Джили малко се страхува, защото беше заобиколена от толкова много кучета, но аз нямах нищо против. Беше ми приятно! Всичките се приближиха и започнаха да ни побутват, жадни за внимание. Едно голямо и пухкаво, което сигурно беше наследник на някоя стара английска овчарка, скочи и сложи лапи на раменете ми, така че започнах с него и после минах на останалите. Джили също, само че тя започна от най-малкото и най-кроткото, мъничък черен мелез на име Феъри.

Беше почти пет часът, когато приключихме и вече трябваше да бързаме за вкъщи.

- Свършихте чудесна работа! - рече Мег. - Толкова съм ви благодарна! - добави, че повечето кучета обичат да ги решат и особено онези, които са в приюта. - Жадни са за внимание! Просто имат нужда от обич, бедничките!

А после рече:

- Знаете, че сте добре дошли тук по всяко време. Калчо си намери нов дом, но има толкова други кучета, които се нуждаят от любов и внимание, докато чакат някой да ги вземе. Така че, ако имате свободно време...

Обещахме й, че ще имаме много свободно време.

- Например утре - рече Джили.

Отчаяно ми се искаше да мълча по пътя към къщи и да си мисля за Калчо, но Джили кипеше от вълнение. Беше ресала всичките тези кучета - в ограждението, заобиколена от тях! Просто не можеше да спре да бъбри.

- Видя ли онова смешното, мъничкото, с превръзка на окото? Непрекъсното издаваше тези звуци - Джили загрухтя като прасе. - И другото, което имаше само три крака! Мег каза, че е било прегазено. Нямах представа, че едно куче може да живее само с три крака, а ти? Но то скачаше върху мен. И онова, съвсем мъничкото...

Тя не спираше да бърбори. При обичайни обстоятелства щях да споделя ентусиазма й, но все още се опитвах да разгадая чувствата си и да разбера какво изпитвам относно отиването на Калчо в новия му дом. Единственото, което се въртеше в ума ми, бе: "Нека бъдат добри с него!".

- ... подуши ме - продължаваше Джили, - а после ми подаде лапа. Беше толкова смешно! Сигурно някой го е научил как да го прави.

Сърце не ми даваше да й кажа да замълчи. Нямаше да бъде честно. Просто й позволих да бъбри, докато накрая не й остана въздух и тя рече:

- Е, поне внесохме малко радост в живота им.

- Да - отвърнах. - Поне това направихме.

Продължихме мълчаливо да въртим педалите и мислите ми отново се насочиха към Калчо. Изведнъж рекох, преди да успея да се спра:

- Дано само да са добри с него!

Естествено, Джили веднага разбра, че говоря за Калчо.

- Дано - рече тя.

- Просто не мога да понеса мисълта, че е възможно някой пак да се държи жестоко с него.

- О, недей! - извика Джили и натисна педалите, за да се изравни с мен, защото вече бяхме стигнали до "Хънипот Лейн". Вече не бе нужно да крещи, за да я чувам. - Зная, че не е същото без Калчо, но ми се струва, че трябва да продължим да ходим в приюта. Какво ще кажеш? Това, което рече Мег, е вярно. Калчо вече няма нужда от нас, но другите имат.

Джили наистина бе започнала да обича кучетата. Гордеех се с нея!

- Да, мисля, че трябва да ходим - отвърнах. - Смятам, че отсега нататък трябва да посветим живота си на грижи за животните.

- В името на Калчо! - рече Джили.

Тогава дадохме тържествена клетва - в името на Калчо!

Шеста глава

- На същото място, където водехте Калчо - нагоре по уличката и в полето.

Каза, че според нея Цезар ще тръгне с нас, защото "вие имате подход".

Джили попита дали трябва да вземем топката, но Мег отвърна, че засега ще му бъде достатъчна само една спокойна разходка в полето.

- Все още не е укрепнал напълно. Задните му крака са доста слаби.

Мег ни обясни, че някои немски овчарки имали проблеми със задните крака. Каза, че ако купуваш такова куче от човек, който ги развъжда, трябва много да внимаваш. Каза, че е трагедия, ако задните им крака откажат, когато са само на седем или осем години, както се случвало понякога.

- Някои хора купуват специални колички с колани, които слагат на кучетата, за да им помагат при ходенето, но това е само временно решение. Накрая трябва да бъдат приспани. Наистина е много тъжно. И всичко е заради ненаситните алчни хора, които развъждат прекалено много кучета! - гневно добави Мег. - Това води до тия ужасни увреждания.

За щастие, по нейните думи, Цезар нямаше увреждане. Мег смяташе, че при него всичко се дължи на липсата на грижи и на недохранването.

- Трябваше да го видите, когато дойде тук... беше жалка гледка. Не можеше дори да пълзи. Я гледайте сега! Вече е много по-добре. Наистина има желание да живее. А утре ще дойде един господин да го види. Вече ходих на посещение в дома му и смятам, че е идеален за Цезар, така че стискам палци. Горкият, тук е повече от два месеца. Крайно време е да си намери дом.

Цезар ни се стори невероятно спокоен в сравнение с Калчо! Не че Калчо беше груб, но бе толкова жизнен. Той е все още кутре, разбира се, а Цезар е голямо куче. Вървеше кротко до нас и от време на време ни поглеждаше, сякаш да провери дали всичко е наред. Уверявахме го, че всичко е наред.

- Добро момче, Цезар! - казвахме. - Добро момче!

А той въртеше опашка много бавно, за да покаже, че разбира.

Двете с Джили бяхме напълно единодушни, че изпитваме дълбоко удовлетворение, като помагаме на животните, които са страдали.

- И всичко е благодарение на Калчо - рече Джили.

- Да - промълвих и не успях да потисна въздишката си.

- О, зная - прошепна Джили. - И на мен ми е мъчно за него!

Но бе невъзможно да й е толкова мъчно, колкото ми беше на мен! Тя не бе прекарала цяла нощ, сгушена до него. Не можех да забравя докосването на смешните му остри мустаци до бузата ми и дългите му пухкави лапи, обвити около шията ми. И как тихо сумтеше насън през цялата нощ.

- Трябва да мислим и за другите - настоя Джили.

Знаех, че е права. Мислех и за другите. Наистина! Именно това бе причината да дойда тук след училище и да изведа Цезар на разходка, след като можех да правя... О! Какво ли не! Но само защото мислех за другите животни, не можех да престана да мисля и за Калчо.

Прибрахме се вкъщи в пет часа, както обикновено, и се уговорихме да се срещнем отново утре. Тъй като беше събота, щяхме да прекараме целия следобед в приюта и да помагаме на Мег за животните.

Джили се прибра да закуси, аз също и после седнах да гледам "Съседи". Мама смята, че сериалът е глупав, и аз донякъде съм съгласна с нея, но понякога глупавите неща могат да бъдат забавни. Освен това могат да отвлекат мислите ти от проблемите.

Все още гледах "Съседи", когато телефонът иззвъня, затова не се втурнах да го вдигна, както правя обикновено. (Обичам да вдигам телефона. Никога не знаеш кой ще бъде от другата страна на линията.)

Мама стана и се обади от коридора. Чух я да казва "Ало?", а сетне ми се стори, че долавям нещо като: "О, здравей, Мег!". Само че не бях сигурна, защото в същия момент в "Съседи" се вдигна голяма врява и заглуши гласа на мама. Но след като затвори телефона, мама излезе от предната врата и само след няколко минути се върна през задната.

- Какво правиш? - попитах.

- О, нищо - отвърна тя. - Просто огледах наоколо.

- Защо? - "Съседи" беше свършил и вече даваха новините в шест часа. Новините не ме интересуват особено. Обикновено са ужасно скучни.

- Стори ми се, че чух нещо - рече мама.

- Крадци? - попитах с надежда. Реших, че ако са дошли крадци, това може да накара мама да съжали, че не е позволила да задържим Калчо. (По-сигурно би било и от алармена инсталация!) Честно казано, все още имаше моменти, в които ми се искаше тя да се чувства виновна заради Калчо.

Но мама каза, че нямало крадци. Нищо нямало. Била се объркала.

- Кой се обади? - попитах.

- Клара, много си любопитна.

- Стори ми се, че те чух да казваш: "Здравей, Мег!".

- О, така ли? А да си чувала поговорката за любопитната сврака, дето паднала в капана с двата крака?

- Не. Защо паднала в капана?

- Предполагам, защото задавала твърде много въпроси!

Очевидно мама нямаше намерение да ми каже, а смятах, че щеше да го стори, ако наистина се бе обадила Мег, така че забравих за това и отидох да поиграя половин час с Бенджи, преди да започне музикалната класация. (Още една програма, която мама смята за глупава! Тя обича скучни неща като документални филми, които не мога да понасям, ако не са за животни.)

След класацията започна "Коронейшън Стрийт", а после "Законът", който според мен е чудесен и съвсем достоверен, а след това имаше или предаване за градинарите, или сапунена комедия, или "Криминално досие", което мама не ми позволява да гледам много често, най-вече защото тя предпочита сапунената комедия.

Тъй че, докато мама гледаше сапунената комедия, телефонът иззвъня отново и този път се втурнах да го вдигна. Грабнах слушалката и казах: "Ало?", преди мама да успее да ме изпревари. Обаждаше се Мег, която рече:

- О! Здравей, Мег е. Майка ти...

В този момент мама издърпа слушалката от ръката ми, така че не можах да чуя нищо повече, освен думите, с които мама приключи разговора:

- Наистина ли? Чудесно! Слава Богу! Къде са... О, добре! Не е толкова далеч. Е, може би ще си вземат поука... Да, разбира се! Благодаря, че ми се обади.

Мама затвори телефона и аз рекох:

- Значи наистина е била Мег!

- Да, тя беше - отвърна мама.

- Защо не ми каза?

- Не ти казах, защото не исках да те разстройвам. Първия път Мег се обади, за да попита дали Калчо случайно не е дошъл тук.

- Калчо? - извиках.

- Да. Излязъл на разходка с новите си стопани и те го загубили. Обадили се на Мег, а тя позвъни на нас. Просто да провери дали не е дошъл тук. Не исках да те тревожа.

- Но аз щях да изляза да го потърся! Защо не ми каза? Може да е бил отвън! Може...

- Не е бил отвън - прекъсна ме мама. - Бил е съвсем близо до вкъщи и са го намерили. Така че всичко свърши добре. Няма причина за тревога. Нали така? - тя повдигна брадичката ми, за да ме накара да срещна погледа й. - Нали така?

- Не! - извърнах глава. - Как са могли да го загубят?

- Ами, предполагам, рискували са да му свалят каишката и той просто е... изчезнал. Мег бе доста ядосана, защото ги предупредила да не го пускат.

Замълчах. Искаше ми се да кажа колко глупави и нехайни са новите стопани на Калчо - да му свалят каишката, след като току-що са го взели! Всеки знае, че кучето първо трябва да свикне с теб и да те приеме като свой господар.

Ето какво ми се искаше да кажа, но, разбира се, не можех. В края на краищата, аз бях постъпила по същия начин.

- Клара, миличка, горе главата! - рече мама. Прегърна ме през раменете и ме поведе обратно към дневната. - Знам, че все още ми се сърдиш заради Калчо. Какво мога да направя, за да се реванширам?

- Нищо - промърморих. Нищо не можеше да направи. Нямаше с какво да ме подкупи. Не исках маратонки, нито касетофон. Просто си исках кучето!

- Да предположим... - мама седна на канапето и ме настани до себе си. - Да предположим, че си вземем кученце веднага? Мислех да изчакаме до пролетта, но да кажем, че го вземем още сега? Какво ще кажеш? Представи си малко кученце... мъничка болонка. Толкова мъничка, че ще се събира в дланта ти! Ще бъдеш доволна, нали? Нали, Клара?

Свих рамене.

- Сигурно.

- Е, постарай се да изглеждаш малко по-радостна! Предлагам ти кученце!

Разбира се, кученцата винаги са много сладки. Никой не може да устои на мъничка пухкава топка. Но аз упорито си бях втълпила, че нито едно кученце, колкото и да е прекрасно, не може да замести Калчо.

- О, Клара, моля те! - рече мама. - Не бъди такава!

- Каква? - промърморих.

- Сърдита.

- Не съм сърдита, но...

- Чакай! - мама внезапно скочи. Бързо прекоси стаята и грабна местния вестник от масата. - Да прегледаме обявите на кинолозите! Да видим какво ще намерим.

Прегледахме всички обяви. Разбрахме, че се продават много лабрадори, немски овчарки и добермани. Но не открихме нито една болонка.

- В понеделник ще се обадя в клуба на кинолозите - рече мама. - Ще помоля да ми дадат имената на хора, които развъждат болонки.

Добави, че утре, като отидем до града, ще купи списания за кучета. Може би там сме щели да намерим нещо...

- Твърдо съм решила да си вземем кученце!

Опитах се да проявя ентусиазъм, защото мама се стараеше да ми угоди, но през нощта сънувах Калчо. Сънувах, че се е сгушил и спи върху завивката ми. Дори чух тихото му сумтене. Сънят беше толкова истински, че като се събудих, протегнах ръка да погаля Калчо - но, разбира се, той не беше там. Сега се намираше при новите си стопани. Беше тяхно куче, не мое.

На следващата сутрин отидохме в града. За беда Джили не можеше да дойде с нас, защото майка й каза, че напоследък прекарвала твърде много време навън и трябвало да остане да почисти стаята си, така че тръгнахме само мама, Бенджи и аз. Бенджи седеше отпред, за да може бързо да излезе, като му се доповръща. Бенджи повръща много. Доста е досадно. Става му лошо през няколко минути.

- Де бовъна! - изкрещява и ако мама не спре веднага, вика отново: - Де бовъна дега!

Тогава се свивам в ъгъла за всеки случай. Защото, когато Бенджи повръща, той наистина повръща, повярвайте ми. И обсегът му е доста широк!

- Защо не взима хапчета? - измърморих сърдито, когато спряхме за трети път. (Бях сериозно раздразнена!)

- Остави го на мира - рече мама. - Като порасне, ще му мине.

- Междувременно всички живи плетове са покрити с повърната от него храна.

- Клара, престани!

- Добре, но наистина е неприятно.

Мама отвърна, че Бенджи се чувства много по-зле от мен и че трябва да се науча да проявявам повече търпимост.

- Ако повръщаше някое куче, нямаше да си толкова груба - добави.

Естествено, мислите ми веднага се насочиха към Калчо и станах още по-тъжна, сърдита и мрачна.

Веднага щом пристигнахме в града, мама влезе в една книжарница, намери книга за кучета и ни показа снимка на болонка.

- Ето! - рече. - Какво ще кажете?

Намръщено се вгледах в снимката.

- Очите й са изпъкнали - отбелязах. - Сякаш всеки момент ще изхвръкнат.

Безсмислено беше. Не исках болонка. Исках си моя скъп Калчо!

На връщане към колата, след като бяхме направили много покупки и щяхме да ги натоварим вътре, зърнах една жена, стиснала в ръка консервена кутия, в която събираше пари. Носеше шал, на който бе изписано "Приятели на животните" и това веднага привлече вниманието ми. Преди време просто щях да отмина, но заради Калчо бях започнала почти непрекъснато да мисля за животните.

Така че изтичах и дадох на жената петдесет пени, а тя се усмихна и рече:

- Благодаря ти много! - и залепи жълта лепенка върху пуловера ми.

Беше наистина много хубава лепенка. Нарисувани бяха котка и куче, а отгоре и отдолу бе изписано: "Ние обичаме животните". Помислих си, че Джили също би искала да има такава лепенка.

- Дали бих могла да получа една и за приятелката си? - попитах. - Ние наистина обичаме животните - сетне си помислих, че съм прекалено алчна, като искам две лепенки на цената на една, така че пуснах още двайсет пени в консервената кутия. - Това е за приятелката ми.

- Много мило от твоя страна - рече жената, откъсна още една лепенка заедно с хартията, за да мога да я занеса на Джили, без да й падне лепилото.

- Какво всъщност правят "Приятели на животните"? - попитах.

- Борим се за животните - отвърна жена-та. - За всички животни, навсякъде по света. Застъпваме се за тях.

Искаше ми се да остана и да разпитам още, но мама се бе превила под тежестта на всичките покупки и отчаяно жадуваше за кафе, така че трябваше да тръгвам. (По-късно наистина разпитах по-подробно. Но това е друга история.) За момента трябваше да се задоволя с лепенките.

Оставихме пакетите в колата и отидохме до една закусвалня, за да пие мама кафе и да заведе Бенджи до тоалетната, защото Бенджи винаги трябва да отиде до тоалетната. И когато мама го заведе, се появиха Джералдин Хупър и нейната гадна приятелка Пъфин Портинари. (Не ме питайте защо се казва Пъфин, което означава кайра - вид морска птица. Може би защото носът й прилича на човка и няма никаква шия.) И тъй, Джералдин хвърли поглед на лепенката ми с надпис "Ние обичаме животните", изсумтя и рече с отвратителен предвзет тон:

- О, ние сме влюбени в животните.

Изгледах я хладно, за да я накарам да млъкне и да й покажа, че изобщо не ми е забавно.

Тя отметна глава и продължи:

- Само не ми казвай, че си им дала пари!

- Не - отвърнах. - Дадох им пет лилави тикви.

Тогава това ми се стори особено остроумно (макар сега да смятам, че е доста жалко и да ми се ще да бях измислила нещо по-умно). Джералдин се изкикоти и подхвърли:

- По-добре наистина да го беше сторила.

А безвратата Пъфин рече: "Аха!" и кимна с глупавата си глава без шия.

- Защо? - попитах. - Какъв е проблемът?

Джералдин ми обясни, че не бива да се дават пари за животни, защото така се лишавали от средства истински важни неща, като изследванията за откриване на лекарство против рак, СПИН, изобщо нещата, които засягали хората. Пъфин кимна отново и рече: "Аха".

- Това означава, че те е грижа повече за животните, отколкото за хората - заяви Джералдин и ми се прииска да й смачкам лицето, но не можах, защото точно в този момент се върнаха мама и Бенджи, и може би така стана по-добре. Но онези двете така ме вбесиха!

- Твои приятелки от училище ли са? - попита мама, проявявайки родителски интерес.

- Не - отвърнах. - Те са две глупачки!

Отбелязах си наум да разкажа на Джили. Имаше толкова много неща, които исках да споделя с нея. Дано само да ги запомнех всичките!

Седма глава

Разказах й за срещата с двете глупачки и как Джералдин каза, че ни е грижа повече за животните, отколкото за хората. Обсъдихме въпроса, докато пътувахме с велосипедите, и решихме, че просто не е вярно. Наистина ни беше грижа за хората, но също и за животните.

- Някой трябва да им помага - рече Джили.

- Именно това правят "Приятели на животните" - отвърнах. - Борят се за животните.

- Смятам, че трябва да бъдем приятели на животните - заяви Джили. - Мисля, че трябва да се борим за животните.

И положихме свещена тържествена клетва: да носим жълтите лепенки, да бъдем приятели на животните и да се борим за животните навсякъде по света!

- И няма да обръщаме никакво внимание на тия глупачки!

Единодушни бяхме, че те са от хората, които нарочно мачкат с крака охлюви и режат червеи.

- И хвърлят кучета, напъхани в куфари - добави Джили.

Разбира се, това ми напомни за Калчо и за това как новите му стопани го бяха загубили и намерили отново, така че разказах всичко на Джили. Тя сподели радостта си, че не е научила още тогава, защото щяла ужасно да се разтревожи. Отвърнах, че мама ми е разказала едва когато всичко беше свършило.

- Не искаше да ме разстройва.

Но аз бях разстроена. Не преставах да мисля за Калчо в новия му дом и да се измъчвам с въпроси - как ли се справя, дали е щастлив, дали се държат добре с него.

- Надявам се, че не се отнасят строго към него!

Просто не можех да понеса мисълта някой да му крещи или да го удря.

- Ако беше дошъл у вас, мислиш ли, че майка ти щеше да ни позволи да го задържим? - попита Джили.

- Не - отвърнах. - Тя ще вземе болонка!

Настъпи мълчание, сетне Джили въздъхна.

- След като не можем да имаме Калчо, болонка е по-добре от нищо. Поне ще можем да я извеждаме на разходка.

И ще я обичаме, разбира се, защото както бях казала на мама, кучето си е куче. Всички са красиви. Но дълбоко в сърцето си знаех, че нищо не би могло да заеме мястото на нашия необикновен скъп Калчо. До края на живота ми щеше да ми липсва!

Мег цялата сияеше, когато пристигнахме в приюта, защото добрият господин, който беше дошъл да види Цезар, на мига бе решил да го вземе и Цезар радостно бе тръгнал с него, така че това бе добра новина.

Имаше още една добра новина. Една жена се бе обадила по телефона, тъй като искала малък териер и толкова се трогнала от историята на горката Луси и нейните изгаряния от цигари, че пожелала да я вземе веднага.

- Ще дойде в пет часа - рече Мег. - Би било наистина чудесно, ако успея да осигуря дом за Луси!

- Такава утеха е да знаеш, че по света има добри хора - каза Джили.

- Да, като теб и Клара - отбеляза Мег. - Е, какво искате да правите днес следобед?

- Можем да изведем Луси - казах. Все още бях разстроена заради Калчо и случилото се снощи, затова исках да се заема с някоя трудна задача.

- Ммм... Не съм сигурна, че ще дойде с вас - промълви Мег.

- Можем да опитаме - настоях.

Виждах, че Джили се колебае, защото Луси все още бе склонна да хапе, но не можехме да се занимаваме само с кротките и добри кучета като Цезар. Не и ако наистина се отнасяхме сериозно към задачата да помагаме на животните. В края на краищата, Луси не беше виновна, че е страхлива и с лош нрав. Някакъв подляр бе причина за всичко това. Тя заслужаваше да бъде обичана също като останалите. Пък и освен това щеше да бъде един вид проверка.

Луси не бе особено радостна, когато Мег я доведе и ми подаде каишката. Закова се на мъничките си къси крачета и не пожела да помръдне.

- Не я дърпай - предупреди Мег.

Но аз изобщо нямах такова намерение. Вместо това започнах да я придумвам:

- Хайде, Луси! Добро момиче! Добро момиче... хайде! Добро момиче!

И след няколко минути тя, изглежда, реши, че няма защо да се страхува от мен и Джили. Може би понеже не пушехме цигари или пък тъй като не бяхме мъже. Мег ни бе казала, че някакъв мъж й е причинил тези ужасни неща. Тя смяташе, че Луси никога вече няма да се довери на мъж.

До края на разходката Луси вече имаше доверие в мен и Джили! Мег ни бе предупредила да не се опитваме да я галим, защото може да ни ухапе. Но когато се върнахме, Луси ни позволи да я нахраним с кучешки бисквити и дори започна да маха с късичката си опашка. (Опашката й е къса, защото е била отрязана. Мег сподели, че не одобрява рязането на опашките на кучетата, аз също. Смятам, че е жестоко и се прави единствено за красота.)