Спасителите на животни

- Но той вече имаше собственик, който се опита да го удави! - възразих. - Ами ако го изпратят пак при същия човек?

- Няма да го направят - отвърна мама.

- Откъде знаеш? Ако той просто дойде и каже, че иска куче, и избере Калчо... Няма как да знаят, че именно той се е опитал да го удави!

- Престани да се измъчваш. Това няма да се случи.

- Откъде знаеш, че няма да се случи? Ти само така казваш! Няма как да знаеш! Възможно е да изпращаш Калчо на смърт!

- Клара - рече мама нежно, но в същото време тонът й красноречиво говореше: "Слушай ме и се опитай да проявиш здрав ра- зум." - Хората в приюта имат богат опит, всяка седмица през ръцете им минават десетки кучета. Служителите проверят много внимателно, преди да дадат животните на някого. Нищо лошо няма да се случи на Калчо! А сега отивай да се обличаш, че ще закъснееш за училище.

Мама се интересува само от това - да не закъснея за училище! Не я беше грижа, че бедният Калчо ще бъде даден на непознати хора, че ще бъде изпратен в кучешко сиропиталище и ще живее в клетка!

Гневно изкачих стълбите, ядосана на мама и изпълнена с лоши предчувствия за бъдещето на Калчо. Бенджи тъкмо излизаше от стаята си, въртейки в ръце слуховото си апаратче. (Отначало мразеше да го носи, но вече свикна, защото разбира, че му помага.)

- Ъде е Лалто? - попита.

- Долу - отвърнах. - Цяла нощ спах при него, защото беше много нещастен. И сега ще бъде още по-нещастен.

Разбира се, Бенджи поиска да знае защо.

- Защото мама ще се отърве от него! - рекох. - Не го иска и затова го изхвърля от къщи. Ще го заведе в сиропиталище, където той ще трябва да живее в клетка.

Личицето на Бенджи се сгърчи.

- Ще смята, че сме го изоставили - продължих. - Ще помисли, че не го обичаме!

- Ад го битам! - каза Бенджи.

- Да, аз също. Но Калчо няма как да го знае.

Не трябваше да си изливам яда върху Бенджи. Той действително е твърде малък, за да разбере. Но бях толкова нещастна, че трябваше да покажа мъката си.

- Лалто, Лалто! Бенди те бита, Лалто!

Мама беше до печката и старателно се преструваше, че нищо не се е случило. (Сърце от гранит.)

- Готова ли си да закусиш, Клара? - попита. Сетне изведнъж стовари с трясък чинията върху масата. - Няма да позволя да ме изнудваш! Защо трябваше да разстройваш брат си?

- И аз съм разстроена - промърморих.

- И затова трябва да разстроиш всички останали, така ли? Постъпваш много нечестно! Съвсем егоистично. Постави се на мое място. Аз трябва да чистя къщата. Ти никога не си мръдваш пръста. Освен ако не започна да ти опявам! Аз трябва да печеля достатъчно пари, за да ви храня и да ви купувам маратонки, касетофони...

- Не искам касетофон! - вярно е, че доскоро исках, но това беше преди Калчо да се появи в живота ми. Касетофоните вече не ме интересуваха. Нито маратонките. И боса бих ходила, ако знаех, че ще мога да задържа Калчо.

Но така нямаше да трогна мама. Струваше ми се, че колкото повече я моля, толкова по-непоколебима става. Накрая разбрах, че нищо няма да постигна. Само я ядосвах още повече. Не обичам мама да е ядосана, макар да зная, че твърде често именно аз я предизвиквам.

Струва ми се, че доста дразня хората. Макар да не разбирам как. Не го правя нарочно. Просто има нещо в мен, което ги изнервя.

Закусихме в ледено мълчание - е, двете с мама се хранехме в ледено мълчание. Бенджи поддържаше разговора, като все повтаряше на Калчо: "Бенди те бита! Бенди те бита ного!". А Калчо бе подпрял глава на коляното му, нахранен с пълнозърнесто хлебче и препечени филии. Мама се бе съсредоточила в закуската си и не каза нито дума.

Обикновено с Джили се срещахме пред нашата къща, за да тръгнем заедно за училище, но днес тя почука на вратата, защото искаше да се сбогува с Калчо. Отидох да й отворя и прошепнах:

- Не казвай нищо на мама! Не е в настроение.

Джили се ококори.

- Защо? Какво се е случило? - попита шепнешком.

- Заради Калчо.

- О, не! Не ми казвай, че е направил още нещо.

- Нищо не е направил. Мама се чувства виновна, че го изпраща в приюта, и затова е в лошо настроение.

Заведох Джили в кухнята, където Калчо старателно облизваше остатъците от овесените ядки.

- Добро утро, госпожо Картър - предпазливо рече Джили.

Стиснала устни (защото мислеше, че и Джили ще започне да я уговаря, сигурна съм), мама отвърна:

- Добро утро, Джили.

- Дойдох само за да... се сбогувам с Калчо - рече Джили.

Мама махна с ръка.

- Твой е.

- Де да беше! - казах и избухнах в сълзи, преди да успея да се сдържа. Джили също се разплака и двете заронихме реки от сълзи, докато Калчо облизваше купата с овесените ядки, а Бенджи напяваше печално:

- Лалто, Лалто!

- О, за Бога! - извика мама. - Какво е това? Стената на плача? Престанете, всички!

Интересното при мама е, че не може да бъде ядосана дълго време. Щом дойде до портата да ни изпрати (след като и двете целунахме Калчо и му обещахме, че никога няма да го забравим), тя рече:

- Вижте, момичета, съжалявам. Зная, че сте разстроени и наистина е тежко, след като сте проявили такава смелост, за да го спасите, но трябва да разберете, че е прекалено голям. Убедена съм, че ще си намери хубав дом! Хората ще го погледнат само веднъж и няма да могат да устоят. Обзалагам се на всичко, което поискате, че ще го вземат, преди да е минала и седмица.

Мама се постара да ни ободри, но Калчо цял ден не ни излизаше от ума. Все си пред-ставяхме как мама го откарва в приюта, а той си мисли, че го води на разходка, и после открива ужасната истина: изоставен е там! Питахме се дали ще изпита болка. Дали ще му бъде мъчно за нас. Дали ще чака търпеливо мама да се върне и да го вземе, без да съзнава, че тя никога няма да го стори.

От време на време си представяхме такива ужасни и сърцераздирателни сцени, че и двете започвахме да подсмърчаме и да бършем носове, а всички учтиво извръщаха глави, защото е толкова срамно да те видят, че плачеш. С изключение на едно-единствено момиче, Джералдин Хупър, която е наш заклет враг и има лице като стара смачкана гъба. Тя се приближи и със злорадство подхвърли:

- Какво става с вас двете? Да не би миличкият Ерик Тъперик да не ви говори вече?

Тя изпитва ужасна разкъсваща ревност само защото Ерик Великолепни веднъж наистина ни заговори. Ние се мотаехме и чакахме да го зърнем, а той неочаквано излезе през вратата и едва не ни събори.

- Ей, извинявайте - каза. - Добре ли сте?

И ни докосна. Е, докосна Джили. Сложи ръка на рамото й, а Джералдин Хупър беше там и видя, тъй че не можеше да каже, че сме си го измислили. Оттогава е жълтозелена от ревност, но гадният й противен сарказъм бе напълно безполезен, тъй като ние мислехме единствено за Калчо. Ерик Великолепни вече беше без значение. (Сигурно ще кажете, че сме малко непостоянни, но Калчо имаше нужда от нас.)

Джили наистина се справи достойно с положението.

- Какви ги бръщолевиш, глупаво моми-че? - рече гордо, като истинска дама. Наистина постави Джералдин Хупър на мястото й.

- Нямам никакво намерение да й казвам за Калчо - обясни ми Джили през междучасието, докато се мотаехме из двора, хванати за ръце.

- Не - рекох. - Не бих понесла да кажа на когото и да било за Калчо.

Когато следобед се прибрахме от училище, мама ни чакаше, сияеща и усмихната. Опита се да ни подкупи със специален шоколадов кейк, който беше приготвила за чая.

- Заповядай, Джили! - рече. - Поканена си. Говорих с майка ти.

Докато похапвахме от кейка (Той беше супер! Трябва да се е чувствала много виновна!), мама ни разказа за приюта. Каза, че е прекрасен и че жената, която го ръководи, е прекрасна, и че всички момичета, които работят там, са прекрасни. Всичко било прекрасно и Калчо щял да се чувства добре!

- Смятат, че без проблем ще му намерят нов дом. Той е толкова любвеобилен. И предполагат, че е само на девет месеца, което означава, че би могъл да порасне още. Но е хубаво, че е малък, защото хората рядко си вземат възрастно куче. О, и освен това ми казаха, че ако искате, можете да ходите да го виждате след училище и да го извеждате на разходка. Винаги имали нужда от хора да им помагат за извеждането на кучетата. Казах им, че ще ви попитам. Как мислите? Дали ще се разстроите твърде много, или ще ви бъде приятно? От училище лесно можете да отидете дотам с велосипедите. Така сами ще се уверите какво прекрасно място е и ще се поуспокоите.

Отначало си помислих, че няма да издържа - да посещавам Калчо всеки ден и сетне да го изоставям отново. Все едно да посещавам някого в затвора. Но после Джили ми обърна внимание, че мисля за себе си, а не за Калчо. Каза, че ако ние не ходим да го извеждаме, може да не му стигат разходките, защото е голямо куче и има нужда да потича. А като се умори, ще бъде по-спокоен в промеждутъците и ще спи, докато чака някой да го вземе.

Знаех, че е права, затова казах на мама, че ще отидем утре след училище. Тя обеща да се обади в приюта и да ги предупреди.

- Жената, която ръководи приюта, се казва Мег Сандерсън - добави тя. - Ще я харесате, много е приятна. Наистина обича животните. Сигурна съм, че ще се почувствате много по-добре, след като сте били там.

Предполагам, донякъде се оказа права. Наистина се почувствахме по-добре, след като сами се уверихме, че всички в приюта наистина обичат животните и са привързани към бедните и изоставени създания, които бяха там. Но, от друга страна, мама се излъга, понеже се почувствахме още по-зле от преди.

Всичко започна добре, защото Мег (тя каза да й викаме Мег, макар че сигурно е най-малко на годините на мама) ни посрещна на портата и се държеше наистина много приятелски. Каза ни, че Калчо е много красиво куче и че има голям късмет да му спасим живота, че сме свършили чудесна работа. Искало й се много хора да са като нас! Преведе ни през двора, където имаше голямо ограждение с около двайсет кучета, всякакви породи и размери, които чакаха да ги вземат. Някои спяха, а други тичаха наоколо. Не изглеждаше много зле, защото поне не бяха затворени в малки тесни клетки, от което се страхувах. Но Калчо не беше сред тях!

- Къде е той? - попита Джили.
- Калчо е там - посочи Мег, - при новодошлите.

И ни отведе до редица кучешки колибки, където беше и бедният Калчо, затворен съвсем сам зад някаква телена ограда. Той просто стоеше там, оклюмал, свил опашка между краката си - истинско олицетворение на нещастието. Когато вчера се сбогувахме с него, беше толкова щастлив и пълен с енергия! Просто не можех да повярвам.

- Нужно им е време да свикнат - успокои ни Мег. - Той ще се приспособи.

- Защо трябва да бъде съвсем сам? - изплака Джили. - Защо не е при другите?

- Ще отиде след известно време, ако се задържи дълго тук. Да се надяваме, че няма да се наложи. Но отначало трябва да бъде изолиран. Дори само затова, че не знаем дали е ваксиниран.

Джили нямаше представа какво е ваксина, а и аз не бях съвсем сигурна, така че Мег ни разказа за болести като гана и парвовироза. Каза, че всички кучета трябва да бъдат ваксинирани срещу тях, защото плъзват светкавично като пожар и са много опасни. Но Калчо вече бе получил ваксините си и щом започнеха да действат, щеше да се запознае с другите кучета.

- Междувременно, ако искате да го поразтъпчете, сигурна съм, че много ще се зарадва.

Едва когато Мег отключи вратата на клетката му, Калчо вдигна поглед и осъзна, че сме там. В мига, в който ни зърна, полудя от радост, заподскача и тихо заскимтя от удоволствие.

- Помни ни! - възкликна Джили.

През цялото време само тя говореше. Аз усещах в гърлото си огромна буца, която ми пречеше да произнеса и една дума.

- Разбира се, че ви помни - рече Мег. - Знае, че вие сте хората, които са го спасили - тя му закопча каишката и ни я подаде. - Тръгнете по уличката, излезте на полето и там може да го пуснете. Ще бъде в пълна безопасност. Ето, вземете! - тя извади от джоба си малка топка. - Хвърляйте му я. Така ще се поизмори.

Постарахме се хубаво да разходим Калчо, хвърляхме му топката, гонехме се, играехме, но не успяхме да го забавляваме толкова дълго, колкото ни се искаше, защото твърдо бяхме обещали на майките си да се приберем вкъщи до пет часа. Беше ми много мъчно, че трябва да го върнем обратно. И което е още по-ужасно - че се налага да го оставим.

Мег му даде шепа кучешки бисквити и каза, че сега ще бъде по-спокоен, след като е потичал добре. Целунахме го и му прошепнахме, че утре ще дойдем пак, но, естествено, нямаше как да ни разбере. Ясно му беше единствено, че отново го изоставяме.

Джили се обърна да хвърли последен поглед, докато минавахме през двора (аз просто се страхувах да го сторя). Каза ми, че Калчо стоял в клетката си, притиснат към телената ограда.

- Гледа след нас.

- Той ни вярваше - рекох, - а ние го предадохме!

- Вината не е наша - каза Джили.

- Той няма как да знае това!

- Така е - призна Джили, извади кърпичката си, която вече бе станала на мокра топка, и си избърса очите. - Но нали правим каквото можем!

Не беше кой знае какво утешение. Лежах будна половината нощ и си мислех за Калчо, който беше сам в колибката си. Понякога животът не е много справедлив, особено към горките животни, които не могат да говорят.

Пета глава
На следващия ден отново отидохме в приюта и на по-следващия - също. Беше ни малко по-леко, защото вече знаехме какво да очакваме. Горкият Калчо си стоеше все още в клетката, все така оклюмал. Толкова му се искаше да отиде при другите кучета! Искаше да си има подходящ дом, където хората да си играят с него и да го гушкат.

- Както щяхме да правим ние - рече Джили.

- Безнадеждно е - въздъхнах. - Мама никога няма да позволи да го вземем.

Джили едва ли би могла да упрекне мама, че е жестока и безсърдечна, като се има предвид, че нейната майка не би позволила на Калчо дори да влезе в къщата, но бях сигурна, че се чувства предадена. Мама много ни разочарова! И двете имахме по-добро мнение за нея.

Всеки път, когато отивахме на посещение, Калчо ни посрещаше като приятели, които не е виждал от години, подскачаше, джавкаше и се въртеше в кръг.

- Той е толкова любвеобилно животно - рече Мег. - Сигурна съм, че някой ще го вземе много скоро.

- Няма да го дадете на първия срещнат, нали? - рекох умолително.

- За Бога, не! Не даваме нито едно от нашите кучета на първия срещнат.

Мег ни увери, че Калчо няма да отиде никъде, преди тя да е посетила дома, за да види в каква къща ще живее и дали има градина, в която ще бъде в безопасност, и че цялото семейство, дори мъничките деца, ще се разбират с него.

- Никой няма да се разбира с него като нас - заявих.

- Така е, защото между вас двете и него се е зародило необикновено приятелство - съгласи се Мег. - Когато спасим куче, ние изпитваме силна нужда да го закриляме. Жалко, че не можете да се грижите за него, защото Калчо е от кучетата, които обикваш от пръв поглед. Освен това знаем, че се държи добре с децата, защото майка ти ни разказа как се разбира с малкото ти братче.

- Да, наистина - казах. Спомних си как Бенджи прегръщаше Калчо и нареждаше: "Бенди те бита, Лалто!". Все още не можех да повярвам, че мама е толкова коравосърдечна.

- Не бива да обвиняваш майка си, Клара - рече Мег. - Ще ви издам една тайна, ако ми дадете честна дума, че няма да й кажете... обещавате ли?

Двете с Джили кимнахме тържествено.

- Майка ти плачеше, когато остави Калчо тук. На нея й беше също толкова трудно, както и на вас, да се сбогува с него. Сигурно я мислите за безчувствена, но тя просто постъпва така, както смята, че е най-добре за Калчо. За кучето е много лошо да бъде взето от някое семейство, което след три-четири седмици ще реши, че не може да го задържи, и ще го върне тук, в колибките. Можете ли да си представите какво изживява кучето, когато му се случи нещо подобно? Точно решава, че е намерило дом, и изведнъж го изхвърлят отново. Майка ти не искаше това да се случи с Калчо.

- Но то вече се случи! - възразих. - Той прекара с нас цял ден!

- За него това не е достатъчно дълго, за да реши, че вие сте новото му семейство. Не се тревожете! Някой скоро ще го вземе. Иска ми се да можех да кажа същото за някои от другите кучета.

Мег ни разказа, че имало няколко нещастни кучета, с които са се отнасяли толкова лошо, че са станали страхливи или пък се хвърлят да хапят. Например един териер на име Луси. В нея са си гасили цигарите и сега тя изпитваше такъв ужас, че ръмжеше всеки, който се приближеше съм нея.

- Ще са й нужни специални грижи и който я вземе, трябва да бъде много търпелив и внимателен с нея - рече Мег.

Имаше и едно нещастно мъжко куче, порода немска овчарка, което са го държали вързано в нечий заден двор, никога не са го водили на разходка и са го хранили само с остатъци. Мег каза, че когато дошло в приюта, било толкова слабо, че едва се крепяло на краката си. Дори сега не стоеше съвсем стабилно на задните си лапи. Мег каза, че и то ще има нужда от особено внимание.

- Той е любвеобилен също като Калчо, но се плаши от собствената си сянка, горкият. Новият му стопанин трябва да бъде изключително търпелив и мил.

Добави, че Калчо има късмет, защото е с весел характер.

- Въпреки всичко, което е преживял, все още има доверие на хората.

Ужасно е, че някои хора се отнасят така жестоко към животните.

Когато се прибирахме вкъщи, мама винаги питаше как е Калчо. Обикновено отвръщах с укорителен тон, че е много нещастен, затворен съвсем сам в клетката си. Но след като Мег ни разказа, че мама е плакала, ми стана жал за нея и когато ни попита как е Калчо, отвърнах, че се е поободрил малко.

- Искам да кажа, все още се чувства ужасно, но поне има весел характер. Някои от кучетата наистина са нещастни.

- Като Цезар - рече Джили. Цезар беше немската овчарка.

- Да, и Луси. Мег казва, че ще бъде много трудно да им намери подходящи стопани. Тя смята, че някой ще поиска Калчо, защото е много любвеобилен.

- Ето, видяхте ли! - рече мама.

В гласа й се чувстваше облекчение. Предполагам, мислеше си, че започваме да превъзмогваме увлечението си, но съвсем не беше така. Просто ни беше жал за нея. Е, поне на мен ми беше жал, защото е моя майка и не можех да понеса да плаче. Не смятам, че за Джили това беше толкова важно. Искам да кажа, едва ли щеше да ме е грижа особено, ако нейната майка беше плакала. За майките на другите хора не ти е мъчно, както за твоята собствена.

Мама попита дали утре отново ще посетим Калчо.

- Да! - отвърна Джили. - Ще ходим при него всеки ден, докато си намери дом.

- Добре. В такъв случай можете да му занесете малък подарък - каза мама и изведнъж измъкна голям плик с кожени кокали за дъвчене. - Взех ги, като ходих да пазарувам. Помислих си, че можете да ги занесете и да ги дадете на всички кучета. Но първо трябва да поискате разрешение от Мег, разбира се. За да сте сигурни, че няма нищо нередно.

На следващия ден, като тръгнахме за училище, носех не само ученическата си чанта с учебниците, а и найлонов плик, в който бяха кожените кокали и голяма гумена топка, която Бенджи настоя да отнеса "на Лалто". Каза ми, че двамата с Лалто са играли с нея в градината и че Лалто ще я хареса, "дадото те му напомни да мен".

Доплака ми се, като чух Бенджи да изрича това. Мисля, че на мама също й се доплака, защото видях как долната й устна затрепери. Странно е, но някак не очакваш от майка си да се разплаче. Моята майка не плака дори когато двамата с татко се разделиха (поплака си тайно, щом остана сама). Но ето че сега устната й трепереше заради Калчо! И знаех, че е плакала, когато го е оставила в приюта. Може би сърцето й не е от гранит, все пак. Просто от обикновен камък.

- Защото, ако наистина бе загрижена за Калчо - казах на Джили, когато следобед поехме с велосипедите към приюта, - щеше да го вземе у дома, макар че е голям.

Каквото и да казваше мама, изобщо не беше чак толкова голям.

- Може би, ако дойде да го види и се увери колко е нещастен... - започна Джили. - Може би ще промени решението си. Може би...

Джили замълча. Досещах се какво ще предложи. И аз си мислех същото.

- Може би трябва да я убедим да дойде с нас.

- Да, и да доведе Бенджи.

Мама е много мекушава, що се отнася до Бенджи. Не искам да кажа, че го глези, защото му се кара също както и на мен, когато се е държал лошо, но го закриля прекалено. Става зла като оса, ако някой се опита да го изкара глупав или нещо такова само защото не чува добре. И се вбесява, когато хората казват, че е глух.

- Не е глух! - сопва се тя. - Просто чува слабо.

Честно казано, смятам, че мама е свръхчувствителна, но предполагам, че е заради проблемите на Бенджи. Той има нужда от специални грижи. Не си мислете, че това ме безпокои, защото няма нищо такова. Не ревнувам ни най-малко. Всъщност аз самата също доста закрилям Бенджи. Ако някой каже нещо против него или се опита да му се присмее, връхлитам веднага. Бам! Мигновено! Но само защото го защитавам, не означава, че не бих се възползвала, ако смятам, че това ще ми помогне да убедя мама!

- Ще я питам дали може да дойде с нас в събота - рекох.

- Можеш да й кажеш, че Бенджи иска да види всички животни.

- Да, всичките котки и зайци.

- И морските свинчета! - рече Джили. - Оня ден някой е донесъл морски свинчета.

- Бенджи обожава морски свинчета.

Имаха няколко в специалното училище, в което ходеше. Бенджи непрестанно говореше за тях. Наричаше ги "доски диндета".

Реших, че ще му кажа за "доското динде" на Мег и после ще го накарам да помоли мама да го заведе. Тя няма да може да откаже, щом е за Бенджи!

Развеселих се, след като измислих този план на действие, сякаш Калчо идваше вкъщи с нас още същата вечер. Дори мама не би могла да устои, като го зърне оклюмал в клетката.

С Джили влязохме в двора, подпряхме велосипедите на бараката, която Мег използваше за офис, грабнахме торбата с вкусотии и се втурнахме да видим Калчо.

И тогава изживяхме този ужасен шок - клетката на Калчо беше празна! Него го нямаше!

- О! - проплака Джили. - Мислиш ли, че му се е случило нещо?

- Какво например? - попитах.

- Например да се е разболял от гана или онази там... вироза!

- Парвовироза! - стомахът ми се сви само при мисълта за това. Мег ни беше разказала за паровирозата - как кучето един ден може да изглежда добре, а на следващия - да умре. Каза ни, че някаква нейна позната си легнала и оставила кучето си в кухнята, а на другата сутрин установила, че е болно и му е било зле цяла нощ, без тя да разбере. Но вече било твърде късно да се направи нещо. (Което е основателна причина, ако питате мен, да позволявате на кучето да спи във вашата стая. Така поне ще знаете дали е болно.)

- Това наистина е смъртоносна болест - каза ни Мег. - Ето защо е толкова важно всички кучета да бъдат ваксинирани против нея.

И за да не рискува, Мег бе ваксинирала Калчо. Струваше ми се малко вероятно един подляр, който се опитва да удави кучето си в куфар, да си даде труд да го ваксинира срещу парвовироза. Ами ако бе пипнал тая болест, преди Мег да го ваксинира?

- Бързо! - изпищях. - Да идем да разберем!

Докато тичахме към офиса, срещнахме Мег в двора.

- О, момичета! - усмихна ни се тя. - Имам добри новини! Калчо си намери дом.

Каза, че тази сутрин в приюта дошла една жена да търси куче. Довела със себе си малкото си момиченце, което от пръв поглед се влюбило в Калчо.

- Живеят съвсем наблизо, затова отидох до тях и после... Е, това беше, взеха го!

Двете с Джили мълчахме. Мег очевидно очакваше да се зарадваме като нея. Изпитахме огромно облекчение, разбира се, че Калчо не е болен, и наистина се радвахме заради късмета му да си намери дом. Но въпреки това си беше шок. Смятахме, че ще можем да се сбогуваме с него както трябва.

- Съжалявам, че не успях да ви съобщя - рече Мег. - Наистина смятах да се обадя на майка ти, Клара, но мислех, че двете ще сте на училище. А те го искаха толкова много! Момиченцето беше истински щастливо.
Мразех това малко момиченце! Не биваше, но го мразех. Калчо беше мой! Мой и на Джили! Предполагам, истината беше, че му завиждах. Също толкова гадно и ужасно като Джералдин Хупър. Но това момиченце бе взело моето куче!