Спасителите на животни

- Сигурно е бил прегладнял - отбеляза Джили. - Убедена съм, че онзи подляр не го е хранил!

Точно тогава мама ни попита дали сме видели номера на колата и трябваше да признаем, че не сме и че дори нямаме представа каква марка е.

- Няма значение - рече мама. - Свършили сте чудесна работа, като сте го спасили. Гордея се с вас! И с двете ви.

С Джили гордо вирнахме носове.

- И ад дях да го дбадя! - обади се Бенджи.

- Сигурна съм в това - успокои го мама. - Щеше да бъдеш смел също като Джили и Клара. А сега трябва да решим какво ще правим с него.

Двете с Джили се спогледахме и тя ми каза само с устни: "Питай я!".

- Не можем ли да го задържим, мамо? - помолих. - Ти каза, че искаш куче.

Мама се разсмя. Наистина се разсмя!

- Не такова куче - рече. - Погледни колко е голямо!

И двете се обърнахме към Калчо. Бе подпрял хубавата си рошава глава върху масата и се опитваше да подуши дали има още вкусотии.

- На мен не ми се струва толкова голям - казах.

- Та той е като конче! - рече мама. - А доколкото разбирам от кучета, все още не е спрял да расте.

И тогава Джили направи голяма грешка, като рече:

- Не е възможно да е още малък, нали? Не и с този ръст?

Така тя призна колко добре си дава сметка, че Калчо е, да кажем, малко по-едричък от болонка.

- Но той не е голям - рекох припряно и предупредително се намръщих на Джили. - Просто краката му са дълги. Противният гадник, дето се опита да го удави, сигурно ги беше превил, за да го натъпче в куфара. Бих го нарекла по-скоро висок, отколкото голям.

- Да, и най-вероятно ще израсне още по-висок - каза мама.

Усетих как устните ми затрепериха. Не очаквах такова нещо от мама!

- Ние го спасихме - промълвих.

- Клара, зная това! Вече ви казах, че много се гордея с вас. Но трябва да разбереш... не можем да гледаме такова голямо куче. Освен всичко останало, той просто ще ни изяде и ушите.

- Аз мога да помагам за храненето - обади се Джили. - Ще му купувам кучешки консерви с джобните си пари.

- Той ще бъде и на двете ни, мамо! Заедно ще се грижим за него.

- Искаш да кажеш, че част от времето ще прекарва тук и част - у Джили? - попита мама.

Джили прехапа устни. Аз погледнах мама с укор. Тя прекрасно знаеше, че майката на Джили никога не би се съгласила да гледа куче вкъщи.

- Аз ще го извеждам на разходка - рече Джили.

- И двете ще го извеждаме на разходка. Два пъти на ден, мамо!

Мама поклати глава.

- Съжалявам, момичета. Просто няма начин. Не мога да се грижа за такова голямо тромаво животно в тази малка къща.

Мама си е втълпила, че къщата е малка. Вярно е, че сегашното ни жилище сигурно би се събрало само в една-единствена стая на предишното, но, от друга страна, преди изобщо нямахме градина, докато сега имаме десетки акри. Е, по-точно, няколко акра. Всъщност половин акър. Но и това е много. Предостатъчно за куче като Калчо.

Казах го на мама, но тя отвърна:

- Клара, струва ми се, не осъзнаваш от колко пространство за игра има нужда такова голямо куче.

- Но нали ти казах! Ще го извеждаме на разходка!

- А какво ще прави през деня, когато двете с Джили сте на училище?

- Ще го извеждам на разходка преди училище, а после ще остава в градината.

- Виж какво - рече мама, - през този сезон всичко ще е наред, защото може да оставяме задната врата отворена и той да влиза и излиза по цял ден. Но какво ще правим през зимата, когато е студено, влажно и кално? Какво ще прави той тогава?

- Ще спи край камината! - казах.

- Да, и всеки път, когато се надигне или обърне... - мама внезапно млъкна, сетне извика: - Какво правиш?

Калчо беше скочил върху масата! Всички едновременно се спуснахме към него. Секунда да се бяхме забавили и всичко щеше да се преобърне, а последиците щяха да са катастрофални.

- Ти, лошо момче! - скара му се мама. - Слез веднага!

Не беше много сърдита, но вече нямаше никакъв шанс Калчо да остане вкъщи.

- Разбра ли какво имам предвид? - попита мама. - Той просто е прекалено голям.

Настъпи продължителна тишина, а сетне Джили жално попита:

- Но какво ще стане с него?

Аз не бях в състояние да говоря. Знаех, че отворя ли уста, ще избухна в сълзи, а се срамувах да плача пред Джили и Бенджи.

- Ами... - предпазливо започна мама. - Бихме могли да го заведем или в полицейския участък...

- Не! - извикахме едновременно двете с Джили. Дори наистина да се разплачех, знаех, че не мога да позволя на мама да отведе Калчо в полицията.

- Моля ви - настоя Джили. - Моля ви, госпожо Картър!

Мисля, че и двете си представихме бедния миличък Калчо, затворен в килия или по-скоро в ужасна кучешка колибка в двора от цимент.

- Добре - каза мама. - Другото, което можем да направим, е да го отведем в местния приют за животни.

- Какво ще стане там с него? - попита Джили. Забелязах, че гласът й не звучеше много уверено.

- Ще му намерят дом - отвърна мама. - По-хубав от нашия.

- Не може да има по-хубав дом от нашия! - промълвих задавено.

- По-голям дом - настоя мама. - Където ще може да се разхожда на воля и да се чувства добре.

- Но той и тук се чувства добре! - казах.

Калчо се бе изтегнал на пода в кухнята, истинско олицетворение на кучешко блаженство. Трябва да призная, че заемаше половината кухня, но какво от това? Спокойно можехме да го прескачаме.

- Ще се обадя в полицията - рече мама. - Да проверя дали могат да ми дадат номера на приюта.

От полицията казаха на мама, че има приют за животни, наречен "Краят на пътя", съвсем наблизо, в самия Ридълстоун.

- На две крачки е - рече мама.

Двете с Джили не казахме нищо.

- Ще им се обадя - заяви мама. - Наистина ще бъде най-добре, ако успеем да го заведем веднага, преди да сте се привързали прекалено много към него.

Но ние вече се бяхме привързали към него! Не можех да понеса мисълта, че Калчо ще бъде откаран в приют за животни. Та той се чувстваше толкова щастлив с нас! Бенджи бе седнал до него и го галеше, а Калчо бе легнал по гръб - свил лапки и изплезил език от удоволствие. Нямаше представа, че мама е на телефона и урежда как точно да се отървем от него.

Сълзите се стичаха по бузите и капеха от брадичката ми. Как бе способна мама да направи такова нещо?

- Добо уте-е-е! - провлачи Бенджи.

Калчо заудря с опашка по пода в знак на съгласие.

- Какво каза? - обърна се към мен Джили.

- Добро куче - издухах си носа. Джили ме погледна съчувствено. За мен изживяването бе по-лошо, отколкото за нея, защото моята майка правеше всичко това. Но Джили е много добра. Нито веднъж не рече: "Нали ти казвах!". Аз на нейно място щях да го сторя.

Мама се върна и рече:

- Могат да го вземат утре сутринта. Казах им, че дотогава ще се грижим за него.

- О, мамо! Благодаря ти!

Хвърлих се към нея, но тя ме спря.

- Не искам да храниш празни надежди, Клара. Говоря съвсем сериозно. Той е прекалено голям, за да го задържим при нас.

Но поне щеше да остане до сутринта. Невъзможно беше да не храня поне искрица надежда.

Трета глава
О, Боже! Калчо направи всичко възможно да унищожи тази искрица надежда. Не че разбираше какво върши - той просто си беше Калчо. И се забавляваше. Беше щастлив.

Като се започне с това, че веднага щом мама приключи с телефонните разговори, той се изложи, като обърна чашата й с кафе, която си бе приготвила много грижливо с топло мляко (гадост!), точно както го обича. Мама наистина много държи на кафето си. Маминото кафе е свещено. А Калчо подскочи точно когато не трябваше и го блъсна!

Тя наистина много се ядоса.

- Клара, махни това куче оттук! - извика.

Дръпнах Калчо и изтичахме в градината. Той, изглежда, помисли, че това е някаква игра. Изобщо не се сконфузи за това, че мама му се развика. Когато след няколко минути тя излезе, за да се сдобри (мама винаги се сдобрява, след като се е скарала на някого), аз си помислих, че Калчо ще избяга по-далече от нея. Представях си, че си мисли по кучешки: "Това е жената, която крещеше по мен, по-добре да стоя далече от нея".

Нищо подобно! Щом зърна мама - с нова чаша кафе в ръка, той радостно се втурна към нея. Мама едва успя да дръпне чашата от пътя му, иначе щеше да я разлее. Не ми се иска дори да мисля какво щеше да се случи тогава.

- Ама, че голямо и тромаво куче си ти! - рече мама. - Казах ли ти... както виждаш, той е прекалено голям за нашата къща.

Сърцето ми се сви. Джили се опита да помогне, ала само влоши нещата, като каза съвсем сериозно:

- Но сега той е в градината, госпожо Картър, а градината е голяма!

- Именно! - рече мама. - След като в градината се проявява като голямо тромаво куче, представи си колко по-лошо ще е, когато е в къщата!

Погледнах гневно Джили и тя замълча.

- Просто е възбуден, защото всичко тук е ново и непознато за него - обясних.

- Е, в такъв случай, предлагам да го задържим още малко навън, за да се поумори! - рече мама.

Вече трябваше да е доста уморен, като се има предвид, че бе извървял с нас целия път до вкъщи, но почивката на пода в кухнята явно бе възвърнала силите му.

Прекарахме оставащия час до обяда в проучване на градината, където за щастие Калчо не можеше да направи големи поразии, защото там има само дървета и храсти. Мама все повтаря, че трябва да се хване да пооправи градината, макар че аз лично си я харесвам такава. Според мен цветята са голяма досада, защото непрестанно ти се повтаря да не ги тъпчеш, да не ги мачкаш или да не хвърляш топката в лехите. Възрастните са свръхчувствителни по отношение на цветята, а не обръщат никакво внимание на дърветата и храстите.

Единствената поразия, която Калчо направи в градината, беше, че дръпна от простора част от прането на мама и се втурна през тревата, а двете с Джили се спуснахме след него. За беда ужасният малък издайник Бенджи изтича в къщата да каже на мама. Чухме го да вика:

- Мамо! Мамо! - ("Мама" е една от думите, които винаги произнася правилно.) - Ла дидиш!

Всъщност, за да бъда честна спрямо Бенджи, трябва да кажа, че той нямаше намерение да доносничи. Просто смяташе, че всичко е много забавно и искаше мама да дойде да се посмее.

Отначало мама наистина се разсмя - докато не видя какво е отмъкнал Калчо. Чифт от нейните чорапогащи! Хубав чифт! (Тъй като вече нямаме много пари, мама има хубави и лоши чифтове. Хубавите чифтове са съвсем здрави или пък са скъсани на места, където дупките не се виждат. Лошите чифтове са за носене само вкъщи или под джинсите.) Когато видя, че от устата на Калчо виси хубав чифт чорапогащи, тя изпадна в истерия и се разкрещя:

- Хванете го, хванете го! Лошо куче! Стой!

Калчо изобщо не й обърна внимание. Продължи да препуска из градината, развял уши и размахал опашка, стиснал в челюсти чорапогащите на мама.

Двете с Джили направихме всичко възможно да го спрем. Тичахме след него, като ту го умолявахме: "Добро момче! Добро момче!", ту крещяхме: "Лошо момче! Стой!".

Калчо не ни обърна абсолютно никакво внимание.

После чорапогащите се закачиха в един храст, покрай който мина Калчо, и това беше краят. Сбогом на хубавия чифт чорапогащи на мама!

Слава Богу, че мама не е от хората, склонни към насилие. Иначе досега щях да съм яла бой безброй пъти. Но тя смята, че децата и животните не трябва да се бият. Когато най-сетне двете с Джили успяхме да измъкнем от устата на Калчо това, което бе останало от чорапогащите на мама, тя само рече уморено:

- Казах ти, че ще ни изяде и ушите.

- Ще ви купим нов чифт - обяви Джили.

- Той само си играеше, мамо! - настоях. - Мислеше, че това е игра.

- Страхотна игра! - възрази мама, а сетне раздразнено се обърна към Калчо: - Какво ти става, глупаво куче? Малоумно ли си, или какво?

Калчо дружелюбно замаха с опашка.

- Мамо, той не разбира.

- Не разбира какво означава "стой"?

- Сигурно никога не са го учили - настоях.

- Не е нужно да го учат! Би трябвало да разбира по тона! И престани да махаш с тая смешна опашка! Боя се, че не мога да го похваля за интелигентността му. Очевидно не е много умен.

- Не е ного бумен - провлачи Бенджи и прегърна Калчо през врата. - Ошо уте! Не е ного бумен!

Според мен беше наистина жестоко от страна на мама да каже такова нещо. Тя не даваше на Калчо никакъв шанс!

Джили си отиде вкъщи за обяд и се уговорихме, че после ще изведем Калчо на разходка с надеждата да го изморим толкова, че да легне да спи.

- Така ще изглежда като добро куче - казах. - Добро кротко куче. Това е единствената му надежда.

Той се изложи отново по време на обяда, като се изправи на задни крака и отмъкна картоф от чинията на Бенджи.

- Не мога да повярвам! - възкликна ма-ма. - Клара, изведи го в градината и го остави там с шепа обикновени бисквити.

И тъй, Калчо прекара следобедните часове в градината и докато беше там, се възползва от възможността да изкопае няколко наистина хубави дупки на места, където хората биха пропаднали в тях в тъмното и биха си счупили глезените. С Джили ги запълвахме цяла вечност, преди мама да ни позволи да излезем на разходка.

- Може да е ловджийско куче - предположи Джили. - Като онези, дето изкарват лисиците от дупките им.

- Престани! Това е ужасно! - дори по онова време мразех хората, които ходеха на лов за лисици.

Все още нямахме подходяща каишка за Калчо, но мама каза, че можем да използваме някой от нейните стари колани.

- И на ваше място не бих я сваляла, за да не рискувам да го загубя.

Прекосихме уличката и навлязохме в гората.

- Това, което каза майка ти, е добър знак... не мислиш ли? - попита Джили.

Въздъхнах - не споделях оптимизма на Джили. Тя не знаеше за случката с картофа.

- Имам предвид, че каза да не го загубим - настоя Джили. - Ако няма намерение да го задържи, защо ще се тревожи дали ще го загубим?

- Защото не иска да му се случи нещо лошо - отвърнах.

- Дори ако няма намерение да го задържи?

- Също както дава пари на Кралското дружество за борба с жестокостта към животните. Те не са нейни животни, но въпреки това иска да бъдат щастливи.

Повървяхме мълчаливо известно време, сетне Джили рече:

- Значи не смяташ, че ще промени решението си?

- Не зная! - замахнах гневно към близкото дърво. Ядосваше ме противното усещане, че отново ще се разплача. Не исках да плача - не и пред Джили. Мразя да плача пред хората.

- Хайде да го пуснем и да видим дали ще дойде при нас, като го викаме - казах.

- О, Клара, мислиш ли, че е редно? - с разтреперан глас промълви Джили. - Може да избяга!

Калчо не изглеждаше обзет от желание да бяга. Той сякаш се възприемаше като наше куче. Не смятах, че има нещо лошо в това просто да му свалим каишката.

- Но майка ти каза... - започна Джили.

- Мама не знае всичко! Не се дръж като бебе - разкопчах колана и шляпнах по бедрото си. - Тук! - извиках. - Добро куче! Тук!

Описахме голям кръг през гората и минахме покрай полето от другата страна. От време на време Калчо се спускаше към храстите и душеше за диви обитатели. Първите няколко пъти дори аз се разтревожих и все хуквах след него, но той винаги се връщаше, така че накрая свикнахме. Явно бяхме престанали да го наблюдаваме внимателно, защото Джили изведнъж попита:

- Къде е?

И с ужас осъзнахме, че е изчезнал.

- Беше тук само преди секунда - отвър-нах. - Не може да е отишъл далеч.

Втурнахме се през гората, като му викахме да се върне. Все още не го бяхме кръстили Калчо, затова крещяхме само: "Добро момче!" и "Добро куче!".

Джили непрестанно ридаеше, че се е загубил и че никога вече няма да го намерим.

Хленченето й ми лазеше по нервите, защото и аз съзнавах, че мама е била права. Ако Калчо се бе загубил, вината беше изцяло моя. Затова ядосано казах на Джили да млъкне. Обясних й, че вайкането няма да помогне.

- Нека спрем за малко и се заслушаме!

Застинахме неподвижно, наострили уши, но се чуваше единствено цвърченето на птиците по дърветата. И изведнъж зърнах нещо с пясъчна козина да изскача от храстите и да се втурва по далечна пътечка.

- Ето го! - изкрещях и двете хукнахме след него, като викахме отчаяно. - Добро момче, добро момче! Тук! Добро куче!

Калчо не ни обърна никакво внимание - просто продължи да тича. Джили се разплака, а аз изпаднах в ужас, защото се бе насочил право към главния път. О, защо не спираше?

Невъзможно бе да го хванем - беше твърде далеч и тичаше прекалено бързо. Обзета от отчаяние, грабнах една пръчка от земята и я запратих по него. Не ме бива много в стрелбата (Нямам никакво усещане за топката. Госпожица Хаят в училище казва, че съм безнадежден случай.), така че бях безкрайно изненадана, когато пръчката улучи Калчо по врата и отскочи встрани. Е, може би Калчо бе също толкова изненадан, защото внезапно спря и се извърна да види кой го замерва. А щом ни зърна, сякаш се ухили щастливо и се втурна обратно към нас. Двете с Джили изпитахме такова облекчение, че радостно го прегърнахме, преди да осъзнаем, че целият е покрит с кал... отново! Сигурно бе открил някое мочурливо място и се бе овъргалял в тинята.

- О, изцапах още една блуза - проплака Джили. - Мама ще побеснее!

- Няма значение - отвърнах. - Важното е, че го намерихме.

Но нямах намерение да поемам повече рискове. Сложих му каишката и повече не я свалих. - Макар да не смятам, че той бягаше от нас - заявих. - Според мен се опитваше да ни намери.

- Тогава защо не дойде, като викахме?

- Ами защото не знаем как се казва - отвърнах. - Ако му знаехме името, сигурно щеше да дойде.

Когато се прибрахме, мама и Бенджи бяха в градината. Мама бе седнала на слънце и четеше неделния вестник, а Бенджи играеше с количките си, бръмчеше като двигател и ги плъзгаше нагоре-надолу по една дъска. Щом зърна Калчо, Бенджи весело се разсмя и извика:

- Лал! Лал!

- Какво? - рече мама и надникна иззад вестника. - О, господи! Пак ли?
- Лал! - извика Бенджи. - Дой е лално уте!

- Да - признах. - Очевидно такава му е породата. Такъв си е: кално куче.

И тогава започнахме да му викаме Калчо.

След като го изкъпахме отново, Калчо очевидно бе доста уморен и реши да се оттегли в шкафа под умивалника. Но първо изхвърли оттам всичко. Всички тенджери, тигани и кутийки с препарати за почистване на мебели бяха избутани върху пода на кухнята, а Калчо си направи легло върху купчина стари парцали за бърсане на прах и заспа.

- Поне се укроти - подхвърли мама.

Беше кротък в продължение на час, докато стана време за следобедна закуска. Тогава се измъкна, сбърчил нос, подуши въздуха и отмъкна консерва сардини, която мама неразумно бе оставила отворена до умивалника. Тъкмо ги събрах от пода и ги върнах в кутията, когато мама влезе, но нямах време да почистя олиото и тя стъпи в него, преди да успея да я предупредя.

- Клара - започна тя, - ако пак е виновно кучето...

- Не - рекох припряно. - Аз съм виновна! Исках да ги сложа в чиния, но ги изпуснах.

Не зная дали мама ми повярва, или не.

Джили трябваше да се прибере вкъщи за следобедната закуска, което означаваше, че щеше да види Калчо отново чак утре сутрин.

- И то само за да се сбогувам с него - печално рече тя.

- О, хайде, стига, Джили! - рече мама. - Никога не съм чувала, че искаш куче!

- Не исках, докато не намерихме Калчо - отвърна Джили и отправи към мама поглед, който би размекнал и камък.

Мама обаче не се размекна.

- Почакай, докато си вземем болонка! - рече тя. - Ще я обикнеш също толкова силно. А за Калчо ще се грижат чудесно в приюта.

Мама сигурно има сърце от гранит.

Джили се обади по-късно вечерта, за да каже, че си ляга, но не би могла да заспи спокойно, преди да провери как е Калчо. Отвърнах й, че е добре и че спи на килимчето пред камината.

- Като истинско куче.

- Че той си е истинско куче! - каза Джили.

- Искам да кажа - нормално куче. - Куче, което не краде чорапогащи, не отмъква сардини, не скача върху маси, не си взима само картофи от чинията ти, не копае дупки в градините и не се въргаля в калта два пъти в един и същи ден. Макар че първия път вината не беше негова.

- Нима нормалните кучета не правят същите неща като Калчо? - попита Джили.

- Ами... може би не всичко наведнъж. Имам предвид, могат да поотложат това-онова. Един ден да изкопаят дупки, на другия - да отмъкнат чорапогащите. А не всичко в един и същи ден.

- Разбирам - рече Джили. А после добави умолително: - Но не е направил нищо друго, нали? Не и след чая?

Отвърнах, че не е направил почти нищо - само поразмаха опашка прекалено енергично и блъсна чашата от подноса с вечерята на Бенджи.

- О! Е, това не е чак толкова лошо - заключи Джили.

- Беше пълна с мляко - добавих.

- О, горкият Калчо! - въздъхна Джили.

Когато стана време за сън (позволено ми е да си лягам един час по-късно от Джили), попитах мама дали Калчо може да дойде да спи при мен, но тя каза "не" (сърце от гранит!), щял да остане затворен в кухнята. Добави, че щял да бъде напълно доволен.

- Може да се върне в шкафа, ако поиска. Там, изглежда, му харесва.

Калчо може би харесваше шкафа през деня, но не и през нощта. Беше около единайсет часа, когато чух мама да се качва в стаята си, а след около десет минути Калчо започна да скимти. Влязох в спалнята на мама и казах:

- Мамо! Той плаче.

- Ще престане - отвърна тя.

Почаках пет минути, сетне отново отидох при мама.

- Все още плаче, мамо!

- Клара, няма да ти позволя да го вземеш в стаята си - отвърна тя.

- Но той е самотен! Има нужда от компания!

- Нищо няма да му стане.

Понякога възрастните са толкова коравосърдечни! Мама никога не би оставила Бенджи да плаче в леглото си. Никога не го е оставяла! Веднага отива при него. Но за горкия Калчо просто не я е грижа!

- Той е куче - рече тя.

Но кучетата могат да се чувстват самотни и уплашени също като хората.

Около полунощ Калчо започна да вие и аз не можах да издържа. Навлякох халата си, грабнах възглавницата и завивката си и се промъкнах в коридора. Мама бе угасила лампата си и реших, че сигурно е заспала, но слязох на пръсти по стълбите, като затаявах дъх при всяко изскърцване.

Калчо толкова се зарадва, като ме видя! Хвърли се към мен и заджавка от радост.

- Шшшшт! - рекох и сложих пръст на устните си. Не исках мама да се събуди и да се запита каква е тази олелия.

Сложих възглавницата си на пода, загърнах се в завивката и легнах. Калчо веднага се настани до мен. Прекарахме остатъка от нощта сгушени един до друг.

Четвърта глава
Лежахме в същото положение, когато на следващата сутрин мама слезе да си направи чай. Калчо бе протегнал едната си лапа през шията ми, а носът му бе притиснат под брадичката ми. Беше толкова дълбоко заспал (тихичко сумтеше), че не се събуди, дори когато мама каза:

- Клара! Откога си тук?

- От полунощ - отвърнах с надеждата, че тя ще изпита угризения.

- О, глупавото ми момиче!

- Трябваше да сляза - настоях. - Не можех да го оставя да плаче. Беше толкова нещастен тук, долу, оставен съвсем сам!

В същия миг Калчо се събуди и зърна мама. Веднага се претърколи по гръб и започна да размахва лапи около главата си. Дори мама не устоя и се разсмя.

- Беше наистина много нещастен - казах.

- Голям хитрец е - рече мама. - Знае как да постигне своето. Нали, Калчо? - тя при-клекна и го погъделичка по корема, което го хвърли в неописуема радост. - Глезльо!

За един блажен миг наистина си помислих, че мама ще отстъпи, ще промени решението си и все пак ще задържим Калчо. Та нима някой би могъл да устои на такова сладко куче? Той толкова се стараеше! Съвсем ясно показваше на мама, че иска да остане при нас.

- Той е от кучетата, които никога не се предават - рече мама. - Не бива да се тревожиш за него.