Спасителите на животни

Толкова е приятно да доставиш радост на едно мъничко нещастно куче като Луси!

На път за вкъщи двете с Джили обсъждахме този въпрос, когато тя изведнъж рече:

- Знаеш ли какво?

- Какво?

- Да.

- Защо?

- Не всички са такива - възразих. Знаех това, защото, докато живеехме в Лондон, имахме съседка, която развъждаше малки пудели. Къщата й беше пълна с кученца! Обичаше ги лудо. (Татко й се подиграваше, защото тя им говореше като на бебета, но какво от това? Не правеше нищо лошо на никого.)

- Някои го правят просто защото обичат кучета - отбелязах.

- Смятам, че ако наистина обичаш кучетата, трябва да ги спасяваш - рече Джили. - Мисля, че майка ти се нуждае от обработка!

Беше направо поразително! Само преди седмица Джили не знаеше нищичко за кучетата, а ето че сега ме поучаваше! Беше права, разбира се, но ме възмути забележката й за мама.

- А какво ще кажеш за своята майка? - попитах.

- С нея ще се заемем по-нататък - отвърна Джили.

- Твоята има нужда от по-сериозна обработка.

Джили призна, че имам право.

- Ето защо трябва да започнем с твоята... тя вече е почти готова.

- Няма да се съгласи да вземе Луси - отбелязах. - От страх, че може да ухапе Бенджи.

- Но има толкова други кучета - настоя Джили.

- Вярно е.

- Да поговорим ли с нея? Преди да е отишла да търси болонка? Мисля, че наистина трябва да го сторим. Нали именно това ни е целта - да се борим за животните. Дадохме клетва. И само защото става дума за твоята майка...

Господи! Джили наистина нямаше да ме остави на мира.

- Добре - предадох се. - Ще говоря с нея, като се прибера.

Знаех, че трябва да избера подходящ момент и че това съвсем не беше следобедната закуска, когато Бенджи се омаза с храна и се разхленчи, че искал пица, а мама (за първи път) изгуби търпение и го попита защо не се е сетил за това по-рано, докато сме пазарували.

- Дадото не де детих! - отвърна Бенджи. А после изведнъж ме погледна и рече: - Де е Лалто? - заудря с ножа и вилицата по масата и се развика: - Идам Лалто! Дадо не мога димам Лалто?

Нямам представа какво го накара изведнъж да измисли това. Може би защото беше сърдит на мама, че го кара да изяде нещо, което не искаше. Сигурно смяташе, че по този начин ще я ядоса.

И наистина успя!

- О, за Бога! Не започвай пак! Просто си изяж храната.

Моментът определено не беше подходящ, за да говоря за кучета.

Отложих разговора за по-късно, когато Бенджи си легна, двете с мама останахме сами и можехме да поговорим като възрастни хора. Попитах я дали е могла да намери болонка.

- Не, боя се, че не успях - отвърна мама. - Изглежда, няма болонки наблизо. Разбира се, винаги можем да си вземем друго куче. Не е нужно да е непременно болонка.

В този миг се възползвах от предоставилата ми се възможност. Преминах в настъпление също като Джили. Изложих й всичките си доводи, всичко за алчните ненаситни кинолози и немските овчарки с техните слаби задни крака, и малките кучета като Луси, на които им режат опашките. После й напомних за всички нещастни, лишени от обич животни в приюта на Мег, които чакат някой да се появи и да им предложи дом. И как с някои от тях са се отнасяли лошо, други са били изгонени, а трети са принадлежали на хора, които са починали, та накрая мама притисна длани към ушите си и рече умолително:

- Престани, престани, за Бога! Стана ми ясно. Накара ме да се почувствам много виновна!

- Не исках това - отвърнах, макар и не съвсем честно, трябва да призная.

- Така ли? - подхвърли мама. - Клара, ти ме манипулираш!

- Просто си помислих, че след като не можем да вземем Калчо... ако наистина не можем да вземем Калчо... можем поне да отидем и да спасим някое друго куче.

Мама вдигна ръце.

- Добре! Печелиш. Като отидеш утре в приюта, питай Мег дали има нещо подходящо. И като казвам подходящо, Клара, говоря съвсем сериозно. И дума не може да става за кучета, които тежат половин тон и ми стигат до рамото. Имам предвид нещо малко.

Кимнах.

Мег вече ни беше обяснила, че за дребните е далеч по-лесно да се намери дом. Малко хора искат голямо куче, тъй като се боят, че ще им струва твърде скъпо да го хранят. Или пък също като мама, казват, че нямат място. И именно големите кучета остават. Но не исках отново да споря с мама.

- Ще питам Мег - казах.

- Добре - рече мама. - Намери нещо малко и относително кротко - и ще помислим!

- Ако Мег позволи да доведем някое вкъщи, за да го видиш, може ли да се върнем с него?

- Стига да мога да откажа, ако не ми се стори подходящо.

- Да, разбира се! - отвърнах. - Това е ясно!
Джили остана страшно доволна, когато на другия ден й разказах за разговора.

- Това е вторият случай, когато спасяваме животно! - отбеляза тя. - После ще започнем да обработваме моята майка.

Честно казано, не ми се вярваше да постигнем нещо с майката на Джили, като се има предвид, че тя обезумяваше само ако някоя нещастна прегладняла птичка откъснеше няколко зърна от глупавите й растения, но не казах нищо, защото не исках да разстройвам Джили. Разбирам, че сигурно е доста потискащо да имаш майка, която е враждебно настроена към всички животински форми на живот.

През останалата част от пътя до приюта обсъждахме какви кучета мама би сметнала за подходящи. Стигнахме до извода, че не са никак много.

- Сам е чудесен, но предполагам, че е твърде голям.

- Роза също.

Сам беше наполовина боксер, а Роза бе кръстоска между коли и лабрадор. Въздъхнахме тежко. И двамата бяха прекалено големи.

- Може да вземем Феъри. Тя е малка.

- Но тя е на четиринайсет години! Не зная дали мама ще иска толкова старо куче.

Отново въздъхнахме.

- Хората трябва да спасяват старите кучета - обади се Джили.

- Кажи го на своята майка! - натъртих.

- Е, както и да е, Мег бездруго казва, че отсега нататък Феъри ще живее в сградата. Казва, че била прекалено стара, за да бъде държана в колибка навън.

- Какво ще кажеш за Бискит? - попитах. Бискит беше мъничкият кафяво-черен мелез, който имаше само три крака. Мег смяташе, че е наполовина йоркширски териер и наполовина от някаква дребна ирландска порода. - Мама не би могла да се оплаче, че е прекалено голям!

- Не, но вече е бил върнат веднъж, защото хората казали, че е буен и унищожава всичко. Мислиш ли, че майка ти би взела такова куче?

Въздъхнахме отново.

- Честно казано, аз бих взела онова куче, което най-много се нуждае от дом - рече Джили.

- Аз бих ги взела всичките.

- Е, да, аз също.

И въпреки това не можахме да се сетим за такова, което мама би сметнала за подходящо!

- Може би ще дойдат още - предположих.

Наистина бяха дошли още кучета. Видяхме ги в колибките им, щом влязохме в двора. Бяха четири. Двете бяха доста големи, третото беше съвсем мъничко, а последното беше...

Осма глава
Калчо! Беше се свил на пода на клетката, отпуснал глава между лапите си.

- О, Калчо! - извиках.

Втурнахме се към него, но той беше толкова нещастен, че изобщо не реагира при звука на гласовете ни. Едва когато стигнахме до клетката му, той ни видя и се оживи. В миг скочи на крака, хвърли се към телената ограда, като скимтеше и джавкаше в стремежа си да се добере до нас.

- О, Калчо - промълвих.

- Клара! Джили! - Мег забързано прекоси двора и приближи към нас. - Видели сте го!

- Какво се е случило? - заекна Джили. - Защо пак е тук?

- Доведоха го тази сутрин, горкият! Вината е изцяло моя!

За един ужасен миг си помислих, че ще ни разкаже нещо много страшно, например, че Калчо е бил ваксиниран твърде късно и че е хванал страховитата парвовироза. Не че вината за това щеше да бъде на Мег, но така бях изтръпнала от страх, че дори не можех да разсъждавам трезво. Съзнавах единствено, че Калчо се е върнал!

- Още не е успял да си научи името! - раздразнено рече Джили.

- Не в това е причината. Не е трябвало да му свалят каишката толкова скоро, но не става дума за това. Има нещо друго, което трябваше да открия, докато той беше в приюта. Нека ви покажа.

През цялото време горкият Калчо се опитваше с всички сили да се добере до нас, изправен на задните си крака, притиснал предните си лапи към телената ограда.

- Гледайте - рече Мег и изчезна зад редицата кучешки колибки.

Двете с Джили останахме при Калчо и пъхнахме пръсти през оградата, като му говорехме успокоително. Той въртеше опашка и леко хапеше пръстите ни.

- Гледайте! - извика Мег.

Влезе в клетката на Калчо през задната врата. Държеше голям тенекиен поднос и дървена лъжица. Изведнъж стовари лъжицата върху подноса. Шумът беше оглушителен, сякаш удар на гигантски чинел отекна в двора. Всички кучета започнаха да лаят и да тичат възбудено... с изключение на Калчо. Той продължи да се притиска към оградата и да хапе пръстите ни, сякаш нищо не се беше случило.

Мег се приближи и отново удари подноса. Беше точно зад Калчо, но той изобщо не реагира.

- Виждате ли? - попита Мег. - Горкият, съвсем глух е!

- Чува слабо - промърморих по навик.

- Наречи го както искаш - рече Мег. - Истината е, че изобщо не чува.

- И затова са го върнали? - шокирано попита Джили. - Само защото не чува?

- Смятаха, че не могат да се справят. Някои хора са такива. Макар че повечето кучета свикват да се оправят доста добре. От друга страна, това е недъг и трябваше да го открия по-рано. Но той е толкова умен, че никой не забеляза.

- Не, не забелязахме - отвърнах. Следях разговора разсеяно, защото мозъкът ми трескаво работеше.

- А именно ние трябваше да го забележим - настоя Джили. - Заради Бенджи.

- Разбира се - рече Мег. - Твоето малко братче, Клара! Е, значи всичко ви е ясно - беше прегърнала Калчо и го галеше по гърдите. - Сигурно така е роден. Толкова е тъжно. Случва се с някои кучета и не се знае на какво се дължи.

- Означава ли това, че никой няма да го иска? - попита Джили.

- Действително ще бъде доста по-трудно. Хората се плашат при мисълта за куче с недъг.

- Значи може да остане тук със седмици?

- Боя се, че е така. Но поне вие с Клара ще го посещавате и ще го извеждате на разходка.

Изведнъж преминах към действие.

- Може ли да го изведем още сега? - попитах.

- Разбира се. Би било чудесно! Точно това му трябва, за да се ободри.

- Може ли да го изведем на много дълга разходка? Не само до полето, а много далече?

- Стига да не му сваляте каишката. Сигурна съм, че ще му се отрази добре!

Двете с Джили поехме заедно с Калчо. Аз го водех, а Джили не спираше да бъбри.

- Ето защо не се връщаше, когато го викахме първия ден. Не е можел да ни чуе! И затова не разбираше, че сме дошли да го видим, докато не заставахме пред него, за да може да ни види. И затова майка ти смяташе, че е глупав! Спомняш ли си? Беше го попитала дали не е малоумен. И каза, че според нея не е много умен. Което е много жестоко. Защото той си е толкова умен, колкото е възможно. А сега никой няма да го иска само защото не чува, а това е толкова гадно... Клара! - тя ме сграбчи за ръката. - Къде отиваме?

- Водим го вкъщи - отвърнах.

- У вас ли?

- За да го види мама.

Настъпи мълчание. Доста тревожно мълчание. Калчо опъна каишката и ме дръпна след себе си, тъй че Джили трябваше да се затича, за да ни настигне.

- Майка ти каза, че иска нещо малко!

- Да, зная.

- И искаше женско куче.

- Не непременно.

- Нали така каза веднъж.

- Но вчера не го каза. Каза само нещо малко и кротко.

- Но Калчо не е нито малък, нито кротък!

- Но е глух - рекох.

Минахме през задния двор. Бенджи беше самичък там и си играеше със своите корабчета в надуваемия басейн. Щом зърна Калчо, извика:

- Лалто! - И се спусна към нас.

Калчо толкова се зарадва да го види! Скочи с весел лай и размаха предните си лапи като вятърни мелници.

- Бенджи, научихме нещо - започнах. - Калчо е като теб... не чува добре. Глух е.

- Лухо уте!

- Точно така - казах. - Глухо куче.

Бенджи беше във възторг. Оставихме го в градината, прегърнал Калчо, да нарежда: "Лалто, Лалто! Лухо уте!". А ние влязохме да потърсим мама.

Джили беше малко уплашена.

- Майка ти ще побеснее - рече.

Знаех, че охотно би избягала обратно в градината и би ме оставила да водя сама битката, но строго й напомних, че сме се заклели да се борим за животните и че не може да отстъпва още при първата трудност.

- О, добре - въздъхна Джили и ме последва в кухнята, като се стараеше да стане невидима.

Мама седеше в дневната - беше вдигнала краката си върху един стол, за да си почиват. Много се изненада, като ни видя.

- Бързо се върнахте - рече.

- Ние... искаме да ти покажем нещо - отвърнах.

- Куче? - мама свали краката си. - Надявам се, че е малко! И кротко.

Джили преглътна. Видях как нещо подскочи нагоре-надолу в гърлото й.

- Кучето е... ами...

- Кучето е какво?

- Калчо! - изрекох.

- Калчо? - веждите на мама се сключиха, щом се намръщи сърдито. - Клара, предупредих те! Смятам...

- Върнали са го, мамо!

- Не го искат...

- Казали, че не могат да се справят...

- Беше толкова нещастен!

- Това не е причина да го водиш тук! - сопна се мама. - Нямаш никакво право! Веднага го отведи обратно. И този път...

- Но той е глух, мамо!

Настъпи мълчание.

- Какво общо има това? - попита мама.

- Затова не го искат.

- И затова онзи подляр, първият му собственик, се опита да го удави, сигурна съм!

- Да, защото сигурно си е мислел, че Калчо е малоумен.

Отново настъпи мълчание.

- Точно така мислеха хората и за Бенджи - промълвих. - Мислеха, че е малоумен само защото не чува добре.

Мама прехапа устни.

- Клара, опитваш се да ме манипулираш.

- Но това е толкова нечестно, мамо! Само защото е с недъг.

- Мег каза, че може да остане със седмици в клетките.

- Оклюмал и унил...

- Съвсем отчаян...

- Само защото е глух!

Мама вдигна ръце, сетне ги отпусна отново.

- И къде е сега? - попита.

- В градината с Бенджи. Бенджи толкова се зарадва, като го видя.

- Бенджи наистина го обича - обади се Джили.

- Благодаря ти, Джили - рече мама. - Един манипулатор ми е напълно достатъчен. Не започвай и ти.

Джили ме погледна уплашено. Но всичко беше наред - моята майка не е като нейната!

- Няма да позволя да ми се нарежда какво да правя. - Тя мина през кухнята и излезе през задната врата. Двете с Джили я последвахме. В градината Бенджи се опитваше да закачи слуховото си апаратче на ушите на Калчо.

- Бенджи! - извика мама и изтича при него. - Какво правиш?

Бенджи вдигна поглед и целият грейна в усмивка.

- Лухо уте - рече. - Лалто лух!

Мама се усмихна насила.

- Де му дам латте.

- Миличък - рече бавно мама, за да може Бенджи да я разбере по устните. - Той се справя чудесно. Не можеш да дадеш слуховото си апаратче на едно куче.

Личицето на Бенджи помръкна.

- Но дой лух!

- Зная, миличък. Но кучетата не носят слухови апаратчета. Просто ще трябва да го научим да разбира жестовете.

Джили ме стрелна с поглед.

- Мамо! - извиках.

- Изобщо не искам да те слушам! - рече мама. - Това си е чисто изнудване.

- О, госпожо Картър, не искахме да стане така.

- Напротив, точно това искахте. Засрамете се! Идете да се обадите на Мег, преди да съм променила решението си.

С Джили се втурнахме обратно в къщата, за да наберем номера. Оставихме Бенджи в градината с Калчо. Бенджи си бе сложил обратно слуховото апаратче и се опитваше да научи Калчо да разбира елементарни жестове.

- Дедни! - той потупа с длан по земята. - Дедни лолу! Лалто, дедни лолу.

Не бих казала, че Калчо му обръщаше някакво внимание, но пък проявяваше голям интерес към надуваемия басейн и корабчетата.

Телефонът на Мег даваше заето. Винаги е трудно да се свържеш с приюта. Джили отчаяно ръкомахаше. Страхуваше се, че мама може да промени решението си.

- Ще продължа да опитвам - прошепна.

- Да, продължавай - рече мама. Джили много се смути, защото не смяташе, че мама ще я чуе. - И докато чакаме, нека се опитаме да измислим някое по-смислено име... Не искам кучето ми да се казва Калчо!

- Но той си знае името - казах.

- Клара, как може да го знае, след като не чува?

- Може да чете по устните.

- Значи ще се научи да чете по устните нещо друго. Нещо по-изтънчено. Хораций... Хъмфри или...

В този момент задната врата се отвори с трясък и Калчо влетя вътре, преследван от Бенджи. Стискаше със зъби една от лодките на брат ми. Беше целият мокър и... покрит с кал!

Втурнах се към прозореца на кухнята - надуваемият басейн беше преобърнат и всичко бе плувнало във вода.

Калчо изтича в коридора, следван от мама и Бенджи. Двете с Джили се втурнахме след тях.

Изкачихме стълбите в индианска нишка: Бенджи, мама, Джили и аз, Калчо беше начело. Беше вирнал опашка като знаме. Очевидно играта много го забавляваше!

Втурна се право в спалнята на мама. Хоп! Скочи върху хубавата розова завивка. Навсякъде оставяше огромни кални следи от лапите си...

Двете с Джили се спогледахме. Сърцето ми се сви. "О, Калчо! - помислих си. - Развали всичко!".

Настъпи продължително, продължително, много продължително мълчание.

- Лухо уте - рече с надежда Бенджи.

- Той не го направи нарочно, мамо!

- Просто не можеше да се спре!

- Той е куче!

- Точно така - мама пое дълбоко въз- дух. - Ти! - посочи с пръст към мен. - Вземи завивката и я сложи в пералнята. А ти - рече тя на треперещата Джили, - отведи това животно долу и го измий!

- М-м-мамо - прошепнах с треперещ глас.

- Моля ви - промълви Джили.

- Отведи го - непоколебимо рече мама.

Със сълзи на очи Джили свали Калчо от леглото и го поведе към вратата.