Сребърната нишка
Изтегляне 1.81 Mb. Pdf просмотр
|
| ЖИВЕЯ САМО ЗА ДЕЦАТА Вероятно ви е направило впечатление все по-ширещото се обществено мнение за упадъка на човешките добродетели и нравствени ценности. Изказвания от рода: „Хората станаха лоши, злобни, алчни, егоисти и т.н.“ могат да се чуят при всякакви обстоятелства. Но противно на тези изказвани с горчивина твърдения, към мен се обръщат за помощ хора, които в продължение на години са пренебрегвали и забравяли самите себе си. На въпроса ми защо е така най-често чувам следните твърдения: „Ами нищо вече не ме радва“; „За себе си не мисля“; „Децата да са добре“; „Тя моята е вече изпята“. Един нескончаем списък от изказвания все от този род. Може да ви учуди, но такава самоотричаща нагласа имат не хора на пенсионна възраст, както бихте си помислили. Напротив — подобно отношение към себе си са си изградили мъже и жени в разцвета на живота и творческите си сили. Мнозинството от тях имат добра семейна среда, работа и покрив над главата си, материално обезпечени са. В повечето от случаите (да не кажа — във всичките) личната им нагласа обаче е довела до трайно депресиране или конкретно заболяване. Измервайки параметрите им регистрирам и сериозен енергиен дисбаланс и конкретно заболяване, което си е съвсем логично, защото проблемите тръгват именно от там. Винаги задавам на такива хора въпроса наясно ли са на какво се дължи всъщност проблема им. Всички за жалост отговарят отрицателно. Всички са убедени, че, живеейки с подобна житейска философия, правят най-доброто, на което са способни. За другите може би да — до известна степен. Но за самите себе си? Ако такава нагласа ги отвежда до лекарския кабинет, кой има полза от това? Нито близките им, на които са посветили себе си, нито самите те. Да живеем за другите — в тяхна полза и помощ, е прекрасно, възвишено и благородно. Но ако същевременно ограничаваме и пренебрегваме напълно себе си — това е престъпление, насочено срещу самите нас. Потискайки по този начин собствената си индивидуалност ние постепенно се обезличаваме. Превръщаме се в 139 нечия сянка, преставаме да бъдем самите себе си. Достигнали до това ниво вече не сме от голяма полза дори и за тези, в чиято услуга сме поставили собственото си Аз. Потиснати и самоизолирани, ние крием старателно от заобикалящите ни своята болка и духовна несрета. Но макар и невидима за обикновеното зрително възприятие, тя е ясно доловима за другите човешки сетива. Ние просто я излъчваме, а другите долавят това наше излъчване и по различни начини откликват на него. Това понякога провокира у хората от нашето обкръжение необяснимо за нас самите негативно отношение, раздразнение или мрачно настроение. Нагласата ни да сме в услуга на другите, да им угодим, да направим невъзможното, поставяйки се винаги на заден план, предизвиква отрицателен ефект, който ни озадачава и обърква. Това объркване не след дълго прераства в самообвинения и бавно се наслоява в същността ни под формата на трайно чувство за вина. Вкарани в собствения си капан, ние продължаваме по познатата схема „Всичко за другите“, преминавайки обиколка след обиколка по все същия омагьосан кръг. Може би ще възразите, че да мислим за себе си е проява на егоизъм. Но Христос многократно е повтарял: „Обичай ближния си, като самия себе си“. Сигурно и вие, както и самата аз, познавате благородни и самоотвержени личности, поставили живота си изцяло в служба на човешкия род. Страниците на световната, а и на националната ни история са изпълнени с такива светли имена. Но тези хора не са отхвърляли, а са приемали себе си. Нещо повече, те са се отъждествявали с останалите. Вие — това съм аз. Аз — това сте вие. Ние всички, населяващи тази планета сме едно цяло. Помислете си как, с каква любов можем да обичаме другите, ако не сме способни да я дадем на себе си? Приемайки и обичайки себе си по един мъдър начин, нямащ нищо общо с егоизма и егоцентризма, ние вече можем да насочим тази любов навън от себе си, да я излъчим към другите. Филтрирана и пречистена през нашето сърце, тя вече има способността да достигне безпрепятствено до сърцето на човека до нас. Тогава вече можем да продължим да живеем за другите, но в един много по-широк мащаб, надхвърлящ рамките на най-близкото ни семейно или приятелско обкръжение. Защото ако това, което отдаваме на близките си, бихме отказали на непознат човек, е също форма на 140 добре маскиран егоизъм. Смятам, че си заслужава да се замислим върху това. Веднъж осъзнали с разума си и приели със сърцето си, че носим в себе си Божествената искра, ние можем да обичаме себе си и другите по тъждествен начин. Никога вече няма да сме способни да завиждаме, презираме или мразим. Нито себе си, нито когото и да било друг. Здравословното ни състояние видимо ще се подобри. Хората, с които общуваме ще започнат да ни възприемат позитивно и да се отнасят към нас с нарастващо уважение. Съществуването ни ще придобие нова окраска. Пълноценни и продуктивни, ние ще съумеем да преминем през живота, оставяйки светла диря след себе си. А това е нещо, което всеки от нас би желал. |