Срещи с отвъдното Лиана Антонова предговор

Следващият ден започна под знака на червения флаг. На морето щом сложат червеното знаме, това още не озна­чава пълна забрана да се влиза във водата, но напомня на хората, че е опасно и е по-добре да не се къпят.

Същото беше и у дома, само че без флаг. Боги беше в едно от неговите най-дрисливи настроения, атакуваше мен и майка ми саркастично и без повод. Беше пуснал любимата си джазмузика със сила, от която малко дете можеше завинаги да оглушее, а зрял човек да получи разрив на сърцето

Мама, горката, ме гледаше с ужасени очи.

- Той е напълно луд! - извика тя в ухото ми.

- Вземи си чантичката и излез! - мъдро казах аз. -Цял ден ще е така, докато отзвучи настроението му. Ето виж, аз излизам... Ако те пита къде съм, кажи му, че съм у Елена, но мога да ти подпиша с две ръце, че няма да те пита, затова сама му кажи! Той ще излае, че изобщо не го интересува къде мога да бъда и... малко след това ще утихне и той, и къщата - показах й с очи към магнето­фона и говорителите.

- Чедо, чедо, това твоето живот ли е с този луд човек, па ако ще и да е най-великият?!...

- Я си гледай работата и не плачи на моя гроб! -отрязах я с леден глас.

Отворих вратата на хола, постоях малко на вратата, за да му кажа евентуално чао, но той не ме и погледна!

- У-ху-у! - весело го закачих аз и махнах с ръка, за да привлека вниманието му. Не ме погледна. - Бай, бай! - продължих да махам с дразнеща интонация, озна­чаваща: „Пукни се от яд, излизам." И му обърнах гръб.

Той мигновено хвърли по мен чехъла си или първото, каквото му беше под ръка, но аз ловко затворих вратата след себе си и изчезнах.

СЪВЕТИ ОТ „ОТВЪДНОТО"

Елена ми се зарадва много. Не бях я предупредила за визитата си, но помнех поканата й да я посетя веднага, щом се върна от морето.

Носех пълна торба със зеленчуци и плодове от цент­ралния пазар и тъй като тя каза, че е само на едно кафе и не е обядвала, разшетахме се из кухнята, решили да си направим един малък пир. Разказах й за последните настроения и реакции на моя съпруг-чудак. Не й беше лесно да схване защо той реагира по тоя начин, но съумях така да й предам нещата, та да ги приеме откъм веселата им страна. Разказах й разни истории от нашия съвместен живот с Боги, а тя се смееше до сълзи. Така реагираха всички, когато им разказвах нещо от нашите отношения. Разказвах винаги истината, но горчиво и с болка, а те се забавляваха, лазеха по земята от смях и казваха:

- Ах, много е сладък! Той е невероятен! Блазе ти, колко е забавен твоят живот!

Гледах ги изумена. „Ела живей ти с него!" -избухвах с възмущение. Сладък! Забавен! Невероятен бил той! Що за криворазбрана цивилизация! - мислех си горчи­во... Възможно ли беше някъде да греша аз, или да съм лишена от тяхното „зрение" по въпроса?

Елена беше категорична вегетарианка. Уморяваше ме с нетърпящите възражения коментарии за предимст­вата на вегетарианството и въпросите кога ще престана да ям „мърша".

Опитах се да я оборя с мнението на най-авторитетни тибетски лами и йоги, че при съвременните условия на живот крайното вегетарианство не е за препоръчване. Поне не за хора, които живеят в големите градове с висок стандарт. Казах й, че друго би било, ако човек живее сред природата, една напълно незамърсена среда, където плодовете на земята се раждат естествено, не­подправени от съвременните химикали. Още, че, разби­ра се, най-добре би било диетата ни да се състои предим­но от зеленчуци, зърнени и млечни храни, но месото не трябва да бъде категорично изключено. Накрая приклю­чих: вегетарианството води до напълняване, значи не мога да му се посветя поне на този етап.

- Глупости! Защо аз не изпълнявам? Абсолютни глу­пости са това! Ти ще го разбереш рано или късно и ще приключиш с консумацията на „мърша". Давам ти още няколко години! - отсече Елена и сменихме темата.

От фурната се разнасяше апетитният аромат на Елениния специалитет - картофи-огретен с настърган каш­кавал, и аз забърквах някаква шопска салата и я кандърдисвах да не слагам магданоз. Не успях.

- Я не ги измисляй такива-онакива! Че то без магда­ноз каква шопска салата ще бъде? - отряза ме тя... -Днес не искам да се уморявам. Не се чувствам добре, не съм спала от много дни и с никакви „натрапници" от „другата страна" не искам да разговаряме.

- Разбира се, Елена, никой не те караше и онази нощ. Аз не съм като свекърва ми. Пък и не искам да смуща­вам умрелите с излишни въпроси. Никак не съм любо­питна и напълно вярвам на книгите - мъртвите също имат занимания. Защо ще ги викаме или разговаряме с тях, ако те сами не идват? Малко ли има какво да си говорим? С нашите общи окултни интереси месеци ня­ма да ни стигнат.

Обядвахме към пет часа. Беше наистина много вкусно. Гласно се наслаждавах и от сърце похвалих Елена за специалитета, но не й бе достатъчно. Не помня колко пъти трябваше да отговоря на въпроси като: „Кажи сега, Лианче, яла ли си през живота си нещо по-вкусно? Признаваш ли ме за готвачка на страхотни вегетариан­ски специалитети?" По едно време започнах да се вкисвам и бях на път да й кажа да, яла съм многократно, и то много по-хубави яденета по света и ме остави на мира. Слава Богу, не се наложи, спря да пита.

Както си хапвахме и приятно хортувахме, забелязах, че тя на няколко пъти прави отегчени гримаси и жестове с ръка, като да пъди муха.

Изведнъж внезапно попита:

- Вярно ли е, че носиш кръст на шията си? Неволно се пипнах на това място и някак виновно казах:

- Да, ама не може да се нарече кръст. Това е едно миниатюрно кръстче.

- Дай да видя! — заповяда тя.

Бях с лек летен джемпър без ревери и подходящо фишу на врата. Беше модно по това време. Махнах го неохотно и Елена се надвеси през масата, за да го пог­ледне отблизо.

— Да, много е сладко. Исках само да видя наистина ли носиш такова, защото тук „дойде" един и от половин час ми мърмори да съм ти кажела да махнеш кръста, който носиш. Носел ти неуспех и ти връзвал късмета. Кръстът като символ на вярата бил едно нещо, но не бива да се носи на гърдите. По този начин си слагаш по тежък кръст в живота, символично казано - усложняваш сама живота си... Впрочем, исках само да проверя вярно ли е. Не му обръщай внимание! Казва, че не го познаваш... Кирил се казвал... Ако седнем да слушаме и изпълнява­ме всичко, каквото ни казват духовете - ще откачим.

Раздигнахме масата и отидохме в хола да си пием кафето.

По едно време лицето на Елена пак помръкна и тя се намуси.

- Лиана, а си покажи ръцете! - изкомандва тя.

Аз машинално ги свих в юмрук, мислейки, че ще критикува маникюра ми или прекалено дългите ми нок­ти, или цвета на лака.

- Не, не! Искам само да видя нещо - разбра жеста ми тя, — дали действително носиш две халки на ръцете.

Аз разтворих пръсти и тя удивено извика:

- Вярно! Носиш две халки! А пък аз си мислех, че тоя сега ми говори глупости, откъде-накъде две халки ще носиш?

- Ами... Едната е от Боги, а другата от първия ми брак... С нея си подпирам пръстена, да не падне, малко ми е широк.

- Добре - кимна Елена и се ослуша.

- Нали не искаш да се занимаваме с духове? - напом­них й аз. - Отпъди го!

- Чакай, чакай да го проверя кой е! - и пак се заслу­ша. - Познавала си го много добре... Петър се каз­вал... - и току ме погледна. - Познаваш ли някой си Петър?

Какъв въпрос! - възкликнах аз. - Познавам поне петнадесет Петровци. Петър кой?

- Чакай, спокойно... Петър Джи... Джунов, нещо като че ли казва, не го разбирам. Малко по-възрастен от теб бил... Познавам Лиана от малко момиченце... като играеше с децата на „дама" и скачаше... на въже... на улица... Струмица... Веднъж Лиана... като скачаше по плочките... й казах „Да ти изям чорапките"... носеше три-четвърти чорапки и беше на тринадесет... или чети­ринадесет години... Казах й още, че като порасне, ще има много хубави крака... а тя се ядоса и хвърли... камъни по мен. Аз бях с Николай Го...

- Петьо! Петьо! Петьо Джуров се казва! - извиках възбудено аз. - Той е рус, дългокос, много слаб и има страшно куче вълк, беше го научил да ни вдига полите.

- Познаваш го значи? - учуди се Елена. - Значи не лъже. Да знаеш, че често идват лъжливи шегаджии и разправят врели-некипели... Чакай! - ослуша се отново тя. - Позна ме! Позна ме! - вика той.

- Не можех да го понасям. Все се закачаше...

- Аз също не мога да се понасям... (смее се)... Питай Лиана помни ли как давахме на моето куче... сла... сладолед.... под масата в сладкарницата на улица Акса­ков. .. Като му настъпи опашката... един човек... и то... обърна цялата маса?...

- Помня! Много добре си спомням случая! - бях силно развълнувана. - Но той, Петьо... Не е ли жив? Той не е много по-стар от мен... Не е възможно да е умрял...

- (смее се)... Аз съм съвсем умрял... Вече четири години. Един некадърен лекар в Пирогов ми помогна бързо да напусна Земята. Направих автомобилна катас­трофа. .. по моя вина. Приятелят ми... който беше с мен, беше убит на... място, а аз... имах... тоест нямах шанс, заради лекаря или целия екип, който се мъчи над мен.

„Трябва да проверя дали отговаря на истината всичко това" - мислех си наум.

— Елена, питай го майка му и баща му живи ли са, бих искала да ги посетя...

- Много мило! (смее се) - Само... че трябва да иде да ги търси в Монреал, защото забравиха да се... върнат от Канада... ех... това стана, след като... умрях.

— Ами каква беше тази история с брачните халки? — сетих се аз. - Какво искаше да каже за халките?

Тук Елена доста помълча, заслушана.

- Говори с някого... Петър казва:

- Не го казах аз, а приятелят ми Христо, който... умря.... при катастрофата... Ние и тук сме... често заед­но, но... той си пада малко...

— Какво?! Не го разбирам — ядоса се Елена. — Малко какво?... А-а разбрах. Той е малко философ и тук се събират философите от по-висшите сфери... На тях им викат... Не трябва да носи двете халки, защото не е хубаво за нея... Не й ли стига единият брак... та да... носи... двойно бр... бреме - това е приятелят му, поясни Елена.

Аз повдигнах въпросително вежди, приготвила много въпроси, но тя продължи:

- Изобщо да не носи... тези пръстени... които носи... сега. Опалът й носи само несполуки и й затваря щасти­ето. Да го махне... от пръста си... веднага! Другият с черната перла... също,... да не го... носи... да го даде на майка си...

- Че той няма да й стане! - извиках аз все по-обър­кана.

- ... Ще го... носи... на малкия си пръст... или само да го държи в... ръка. Ви... вибрациите на този пръс­тен. .. засилват връзката... майка-дъщеря... Когато Ли­ана... е далече по... света... майка й ще установи... теле... телепатичен контакт... с нея.

Понечих да попитам нещо, но Елена ме спря с ръка и се ослуша:

- ... Чао, Лианче... Отивам си... но Христо остава... да ти каже... още нещо. Той е философ и не иска да се преражда скоро... а аз... бях много... земен... и щом времето... ми дойде... веднага... ще се върна... на Зе­мята. .. Тук е хубаво за Христо... и на мен ми харесва... но на Земята... имах друго тяло и други... земни удо­волствия... Чао!

- Чао! - повторих машинално след него и се за­мислих.

- Къде си? - сепна ме гласът на Елена.

- Ще откача, честна дума! - отвърнах искрено. -Земни, неземни, прераждания, напускане, връщане на Земята... Като го чета по книгите, ми се струва съвсем нормално, но при контакта с духове тук, с познати от близкото минало... Странно ми е. Пък и в това... което Христо каза за пръстена, за опала, сигурно има нещо вярно. В няколко книги от различни автори съм чела, че този камък носел сълзи... И на мен май че не ми върви много в последно време, поне в личния живот.

Тук трябва да кажа, че на следващия ден махнах пръстена с опал от ръката си, а другия с черната перла оставих на майка ми. След известно време този с опала изчезна по най-необясним начин от дома ми. Другия, с черната перла, четири години по-късно ми го открадна някаква администраторка от мотела в Правец, и то от сейфа на хотела. Стана голяма история около този пръс­тен. Бях го забравила в хотелската стая, но те ме уведо­миха, че е на сигурно място в сейфа и ме чака. Въпрос­ната администраторка го взела и го „поносила малко", уж да му се „порадва", а после го продала. Не я съдих, при все че дотам се стигна, но й казах, че няма да й се размине. Законът на кармата не отминава никого.

- Не се разстройвай - върна ме към действителността Елена, - ако слушаме и вярваме на всичко, което мърт­вите говорят, наистина ще откачим. А аз какво да кажа, като от четири дни не съм спала - едни развратници цяла нощ чакат да заспя, за да ме обладаят... И аз не смея око да склопя.

- Как така да те обладаят? - изумих се аз. - Възмож­но ли е?

- Възможно е, мила моя! Когато човек е медиум, много неща и неприятни работи му се случват. Стига ми да слушам гадостите, които ми говорят... До пет-шест часа сутринта не ме оставят на мира.

— Света Богородице! Ама това е ужасно!... Добре де, ти не запали ли тамян?... И изобщо няма ли начин да ги отпъдиш?

- Ей, ти мен за какво ме смяташ?! Тамян казваш. Всичко съм опитала и нищо не помага. Медиумът е отворена врата за всички от отвъдното и само с мисли може да им отвръща. Тези са някакви гадни, стари раз­вратници и единственото, което мога да направя, е да не заспивам... Боря се със съня, а те като чакали на мърша чакат... Слава Богу, че и те не могат да стоят целоднев­но, след няколко часа се измитат.

Гледах я ужасено и с безкрайно съчувствие. Трябва да е страшно да си медиум... Ненавиждах, когато ме безпокоят у дома и ми се изтърсват без предупрежде­ние, а камо ли да ми се мъкнат всякакви непознати, негативни, противни, умрели особи, когато им скефне.

- Ох, твоят обожател Христо ще ме свърши! - въз­дъхна уморено Елена.

- Откъде-накъде обожател? Ние въобще не сме се срещали?

- А защо на мен не ми казва какво да нося и какво да не нося, все на тебе... тя, Лиана... трябва да носи пръс­тен с розов камък. Това е камъкът за нея, това е цветът, който ще й носи сполука и...

- А-а, я да ме остави на мира! - троснато извиках. -Сега пък ще влизам в нови разноски, пръстени да купу­вам. ..

- Не! Не е необходимо да е скъп... Олеле как силно вика!... Само цветът е важен, не качеството.

-Не! Не! Не! Не! Не искам повече да слушам! -взех да се ядосвам. - Халките ми това, пръстените ми онова, кръст да не нося, е, ама ако продължавам да слушам, наистина ще откача! Добре, че не съм медиум!

Елена кимна с глава в съгласие и ми наля още кафе.

- Кога ще дойде Боги да те вземе?

- Изобщо не знам дали ще дойде да ме вземе. Колата от вчера е на поправка, а самият той се е втечнил като лятна детска диария, както обича да казва за мен, когато съм в лошо настроение... Зависи! -многозначително се усмихнах. - До вечерта ще смени няколко пъти настро­ението си. Къде наблизо има телефон?

Забелязах, че не ме слушаше, а отново мислено раз­говаряше с някой невидим.

- Ох! Не се трае! Аман от него! - извика тя, разпери ръце и с бързи крачки изчезна в спалнята.

След малко се появи с един парцал в ръце, по-скоро парче плат, остатък от нещо, което някога е шила. Беше в бяло и наситено розово - на райета.

- Ето! Тоя, розовия цвят иска да носиш. Да си купила камък точно с тоя цвят - уморено каза тя.

Гледах я смаяно и нищо не казах. Мислех.

- Можеш ли да си представиш, че около петнадесет минути ми повтаря едно и също: „Иди в спалнята, там в гардероба в торбата с парцали и остатъци от дрехи ще намериш едно парче бяло и розово на райета. Иди го донеси! Иди го донеси! Иди го донеси и й го покажи!" Мързеше ме да ида и да му уйдисвам на глупостите, но накрая ми писна от него. Ето ти го! Това розово и никое друго! „Не е важен камъкът, а цветът — повтаря. — Точно този цвят да носи. Може да е прост някой минерал, а не скъпоценен камък. Да си... го купи... и да каже: не бях ли прав, че й носи късмет?"

- Уф, май че си отиде... Не се чува вече - въздъхна облекчено Елена.

Трябва да призная, че веднага щом заминах за Осло, почнах да търся розов камък и след два месеца, вече в Стокхолм, успях да си купя точно такъв. Нарича се родонит и ми казаха, че е някакъв африкански минерал. Отговаряше точно на цвета, който духът на Христо ни показа. Не съм фаталистка и не се наканих да го направя на пръстен, но го държа в една малка чантичка с други разни минерали и полускъпоценни камъни и ми доставя странно удоволствие и успокоение да го докосвам. Още по-странно е, че това е един от най-любимите ми цвето­ве. Често, когато имах съдбоносни срещи или очаквах важни събития в живота си, слагах на ушите си едни обици със същия цвят камъни, а този, който купих, го пъхах в един джоб и постоянно го държах в ръка. Не съм успяла да констатирам дали ми носи късмет срещу ло­ши сили, но поне съм забелязала, че в дните, когато тези камъни са по мен, съм някак удивително спокойна, си­гурна в себе си и не преживявам стресове.

ИСТОРИЯТА НА КАМЕЛИЯ

Излязох и се обадих от един уличен телефон у дома. Отговори майка ми и каза, че Боги не си е вкъщи. Наредих й да му остави бележка да дойде да ме вземе от Елена не по-късно от 10,30-11 часа вечерта. Колата ни беше на поправка, но си го познавах и знаех, че ще дойде да ме прибере с такси или каквото и да е, защото би го било страх да ме остави сама по тъмно из този съмнителен квартал.

Като се върнах у Елена, поисках още малко кафе и подех:

- Едно не ми е ясно, защо Камелия не идва? Първия път стояхме при теб до сутринта, днес „пристигат" раз­ни мунчовци, които не познавам, или пък далечни позна­ти... Тя защо не идва?

- Предполагам, че вече е в по-високите „полета" и е много заета. Последните два пъти като ме посети, каза, че скоро щяла да започне да учи нещо по нейната болест, по диабета, и след това щяла да бъде възпрепятствана да идва.

- А каква е тази история, която свекърва ми разказва, че Камелия повече няма да се преражда, последен живот й било, затова така се мъчила, вярно ли е това?

- При моите сеанси Камелия не е правила подобни и изявления, но Вера посещава още десетина други меди­уми, врачки, всякакви екстрасенси... Знам ли? - засмя се Елена.

- Да, тя самата вика духове, медиум била — ухилих се и аз, - тя лично ми го каза. И аз се обърках коя инфор­мация от кого е получила. Помня обаче, че при послед­ния случай, когато сама се опитала да влезе в контакт с Камелия, „дошъл" дядо Димитър, свекърът й, и й забра­нил повече да вика духове. Казал й: „Ще спреш да сму­щаваш мъртвите и ако не ме послушаш, да знаеш, че ще полудееш!"... И тя уж спряла.

- То наистина си е за полудяване - съгласи се Еле­на. - Аз самата имам разни симптоми за психическо увреждане, знам, че е от тези занимания и трябва да спра...

- Спри! Наистина може да си навредиш, така пише и по всички книги.

- Какво да правя? Крия се от всички, но и едните, и другите ме нападат - повдигна рамене, въздъхна и ме загледа уморено. - Впрочем, каква е точно историята с Камелия? Защо Вера иска да отмъщава на Огнян? Какво й е направил? Тя ми е разказвала много неща, но така объркано ми ги поднася, че освен болката й от заканите и омразата й нищо не схващам. Камелия също казва известни неща, но аз не знам защо, къде е връзката?! Усещам, че съм само проводник на нещо, което ги свър­зва тях двете.

- Да-а, вече измина толкова време от смъртта на Камелия, а Вериното отношение към Огнян не се про­меня - съгласих се аз. - Опитах се да й обясня, че Камелия иска на разбираем за нея език да й изясни, че отношенията между нея и Оги са изживени по кармичен път. Затова й казва да не отмъщава на Оги - „той е вече отмъстен". Говоря й най-разбираемо какво е карма - тя не ме слуша, не стига до съзнанието й.

Елена кимаше и ме гледаше замислено.

- Често си мисля за Камелия - продължих, говорейки по-скоро на себе си, - що за карма изплащаше това дете?!... Била е на 13 години, когато както вървяла по улицата, паднала в някаква фалшиво покрита шахта. Естествено много се уплашила. От този ден залиняла и при все че външно не страдала от нещо определено, просто бавно гаснела... Последвали безкрайни меди­цински изследвания и открили диабет - казали, че вслед­ствие уплахата панкреасът не функционирал добре. От този момент до края на живота си - значи 11-12 години, горкото дете е живяло с две инжекции инсулин дневно и какви ли не още други лекарства и диети.

Елена смръщи вежди и тръсна глава.

- Коварна болест е диабетът.

- Иначе беше много красива, напълно различна от Боги, никога човек не би могъл да приеме, че са брат и сестра.

- Е, ама и той е много хубав! - възкликна Елена.

- Да, но по друг начин. Той има дълго лице, а тя сърцевидно. Той е светъл шатен с пъстри очи, а тя излъчваше една екзотична красота - големи черни очи, изключително богата естествено къдрава коса, красиво оформена плътна уста, изящно миниатюрно носле, но... вследствие на болестта остана малка. Не можа да порас­не. По мое мнение беше деликатно, много добре офор­мено миньонче, аз лично харесвам тоя тип жени, но майка й горчиво коментираше, че иначе щяла да бъде висока като Боги.

- Нещастието беше там, че тя бе безумно влюбена в този Огнян. И той в нея. Студентска любов... даже още от ученическите години. Камелия следваше история на изкуствата, а Огнян нещо много заплетено за мен, но се готвеше за журналист.

Годината преди да умре, Камелия ни гостува за един месец в Западен Берлин. Имахме контракт в Хилтон хотел. О, какво преживяване беше за нея специалното шоу, дадено от мен в чест на американските космонав­ти, които бяха на посещение в момента и бяха сензаци­ята в града. И изобщо тя беше едно жизнерадостно младо съзнание, пълно с оптимизъм и надежда, незави­симо че трябваше да си слага сама по два пъти дневно инсулин.

- Аз съм свикнала - намигаше ми и се усмихваше весело под загрижения ми поглед.

С часове обикаляхме заедно най-хубавите магазини в Западен Берлин, за да й купим дрехи и подаръци за вкъщи. Боги се шегуваше:

— Сестро, моля ти се, само не купувай нищо трициф­рено. Имай милост към брат си! А Камелия се смееше като луда. Говореше непрекъснато за него - Огнян. От нея раз­брах, че любовта им е взаимна. Той обаче произхожда­ше от семейство на видни партийци. Бащата пишел речите на Тодор Живков, а майката била лекарка, а като такава естествено била абсолютно против брака между Оги и Камелия. Направо казала на Камелия, че тъй като е неизлечимо болна, не би трябвало да се женят.

Слушах Камелия със свито сърце и с усилие сдържах сълзите си. Знаех, че беше обречена да умре рано. Тя сигурно също е знаела, защото беше интелигентна и бе изчела всички възможни медицински книги за диабета. А може и да не е знаела. Понякога човек умишлено си затваря очите за нещо неприятно или което не иска да знае. Както брат й не искаше да знае или да приеме, че ще умре. Преди тя да дойде в Берлин, бяха на вечеря с един мой познат, възрастен човек, лекар-интернист. Споменах случайно нещо за Камелия и болестта й, а той отсече: „А, щом е заболяла толкова млада, много скоро ще умре." На ужасените ми въпроси неизбежно ли е, съвсем по лекарски, обективно и безпристрастно ми обясни, че няма шанс. Прибрах се много разстроена и за ужас на Боги плаках цялата нощ. Не исках да му кажа защо. На другия ден бях принудена да му кажа истината, защото той си въобрази, че плача за друго.

- Глупости! Това са пълни глупости и изобщо не го вярвам! - отвърна той и отказа да го приеме.

Но аз го вярвах. Сърцето ми се късаше, като гледах как се радваше на живота това красиво дете. Стараех се да й създавам удоволствия и забавления по всякакъв начин, а Боги и без да се старае, денонощно я уморява­ше от смях.

Веднъж докато бяхме в Берлин, тя ми довери, че вече е имала интимни отношения с Оги и на ужасения ми поглед се засмя и каза:

- Аз го исках, Лиана. Откъде да знам колко ще жи­вея?

- Моля те, само брат ти да не узнае - помолих.

- А! Той не може да ми бъде господар. Съгласих се с нея, но болката ми растеше с всеки изминал ден.

Един път весело ми разказваше какви лошотии й наговорила бабата на Оги, как й тропала с крак, че никога няма да му разрешат да се ожени за нея. Обзе ме страхотно възмущение. Колко лоши могат да бъдат хората! Та те не бяха се затичали да се женят! Оги беше напълно наясно за състоянието на Камелия, знаеше, че няма бъдеще, но я обичаше и живееше с настоящето.

- Как може да си толкова глупава! - креснах на Камелия. - Та ти нямаш ли самоуважение, достойнство, гордост?! Тоя Оги да не е единственият мъж на земята! Камелия, чуй ме, ти си кукла! Ти си красавица, млада, умна, интелигентна, може да имаш когото си поже­лаеш. .. Пък и не се съмнявам, че имаш и други обожа­тели. Остави го! Не ти ли е обидно да разрешаваш на близките му да ти говорят такива неща?

Изведнъж тя стана съвсем сериозна, големите й чуд­но хубави очи смениха за мигове няколко нюанса -въпрос, мъка, примирие, и тихо промълви: — Какво да правя, когато съм моногамна?

- Моногамна! Моногамна! Какво значи това?! Ти чуваш ли се какво говориш, момиче на 23—24 години, моногамна била! - бях вън от себе си от отчаяние.

- Моногамна съм. Мога да обичам само веднъж в живота си - тихо и категорично прозвуча гласът й.

Той случай дълбоко ме разтърси и остави незаличими следи и паметта ми. Болеше ме някъде много надълбоко, бях безпомощна да помогна.

Убедих я да не казваме на Боги, че бащата на Оги е такъв виден политически функционер, както и за интим­ните им отношения, защото огненият й брат в никой случай нямаше да приеме и толерира никакви отноше­ния с такива хора.

Камелия си замина с пълни куфари и обновен гарде­роб, но това едва ли беше много важно за нея. Там в София я чакаше Оги! Сърцето й през цялото време беше при него.

Няколко месеца по-късно научихме, че Камелия е напълно ослепяла с едното око и вероятно скоро ще ослепее и с другото. Дойде в Стокхолм с баща си, пра­вихме разни консулти с всякакви интернационални све­тила в областта на ендокринологията и си отидоха, пъл­ни с надежда. Казаха й, че процесът ще се ограничи и че другото око ще остане незасегнато. През цялото време Камелия показваше удивително висок дух и оптими­зъм. .. На следващата година ни съобщиха, че е ослепя­ла и с двете очи. Разбрах, че краят наближава и реших, че е време да се приберем в България за морална подк­репа. Не бях се връщала седем години, а Боги десет -толкова репресии и проблеми бяхме преживели там (най-вече аз), че през всичкото това време не смеехме да се приберем у дома.

У дома! Добре звучи, но оттам се излизаше много трудно...

И все пак колкото и да ме беше страх да се върнем, при все че нямах кръвна връзка с Камелия, аз бях тази, която реши:

- Ще си идем! Ние сме невиждани егоисти и мислим само за себе си... тя... Те, родителите ти, сега именно имат нужда от нашата подкрепа.

Не беше лесно да отложа няколкото контракта, но хората и на Запад има сърца. Като разбраха каква е причината, всички се съгласиха да ни освободят, без да ни искат неустойка. Наложи се да разтуря и състава ни и през лятото на 1971 година се върнахме в България.

Не беше лесно с едно щракване на пръстите да се аклиматизираме и пригодим към многобройните огра­ничения, условия и планини от проблеми на тоталитар­ния режим. Нищо не се беше подобрило. Напротив. За да оцелее и запази някак професионализма си, човек трябваше не само да е гъвкав, а да бъде по-скоро акробат, навлечен в крокодилска кожа, за да е по-безчувствен към хилядите предизвикателства и потъпкване на вся­какви човешки права.

Вечният проблем в България имаше и хубава стра­на - там имахме много приятели. В известни кръгове беше непрекъснат празник, че сме се върнали. Нямаше време да си починем от нонстоп dolce vita, покани и гуляи у разни приятели или пък приеми у дома. Целият този бесен темп на живот го установихме най-вече с цел да създадем нов кръг от познати и разнообразие на Камелия.

На улицата същото - поведението й беше съвсем нормално. Държах я леко под ръка, а тя се смееше: „Мога, мога, ти само ми казвай, ако идва праг, стъпало или препятствие."

Във всички компании се държеше непринудено весе­ло и явно се наслаждаваше на живота. Нищо не отказва­ше пушене, пиене за компания, танцуваше и с удовол­ствие слушаше музика. Изпитвах подлудяваща болка да гледам тези красиви черни, засмени очи, ирисът на кои­то с нищо не показваше, че са болни, и да приема, че не виждат. Всеки ден удивлението и възхищението ми от нея и нейния дух растяха. „Трябва да е много добър и чист човек - си мислех. - Каква никаквица съм аз! Колко по-ниско стоя от нея! Ако това нещастие беше сполетя­ло мен, щях да се изолирам от всички, нямаше да искам да виждам никого, щях да се отдам на самосъжаление... А тя?! Тя е невероятна! Тя е за възхищение!"

Случваха се обаче и неприятни инциденти. Веднъж един неин приятел я взел на разходка с кола. До него седял някакъв художник, който носел картини в скута си и се извинил на Камелия, че затова седи отпред. Тя казала, че няма значение и самоуверено влязла и седна­ла в колата. Говорели си непринудено. По едно време Камелия поискала цигара, той й подал пакет, от който тя по шума безпогрешно си извадила една, после поискала и „огънче". Той държал през рамо запалена запалка и когато тя много се забавила да запали, подхвърлил: „Хайде де, ще ми свърши газта!"

- Дръж ми ръката, аз не виждам — отвърнала Ка­мелия.

Горкото момиче! Получило шок и цяла седмица не могло да се съвземе.

Стараех се да няма повод за разговор относно Огнян. Понякога, когато бивахме сами двете, тя говореше за него - кротко, без огорчение или болка:

— Аз не го упреквам. Прав е за себе си, за какво му е сляпа приятелка... Но защо именно нея, защо с нея се събра?! - и ми разказваше колко много е злословило онова момиче против нея, беше убедена, че Оги ще се върне.

Казах й авторитетно, че за нея е по-добре така, че Огнян е господин никой и с постъпката си е доказал именно това. Никой не го караше да се жени за Камелия, но след една дългогодишна връзка не беше редно да я остави веднага, след като я сполетя бедата. Човек тряб­ва да има някакъв морал... „Да, Оги е точно господин никой и не те заслужава!" - така приключвах винаги подобни разговори.

Когато пет месеца по-късно заминахме за следващия си ангажимент, оставихме една жизнерадостна малка кукличка, пълна с живот и с много висок дух. По-хубава от всякога. Беше се подстригала много късо заради сложните процедури, които д-р Димков, прочутият бил­кар, й прилагаше. Страшно добре й стоеше късата косица. Изглеждаше не на 24 години, а на 16... Имаше и много искрени, самоотвержени приятели, които не я оставяха нито ден сама.

Два месеца след нашето заминаване Оги се беше оженил за същото момиче. Това силно повлияло на психическата й съпротива и желанието й за борба. Чети­ри месеца по-късно тя почина в невероятни мъки и бол­ки...

Плачех както винаги, когато си помислех за нея. Елена ме гледаше с просълзени очи.

- Да, голяма трагедия... Сега разбирам защо Вера е така непримирима и ненавижда Огнян - поклати глава тя. - Но как да й обясним, че с никакви отмъщения тя няма да върне Камелия?