Срещи с отвъдното Лиана Антонова предговор

Беше тиха януарска вечер. Кръжокът се бе събрал у инженер Красимир Кантарджиев, но не в пълен състав. Тоя път като че бяхме изчерпали всички теми и диску­сии и забелязах, че от доста време си говорим за обик­новени неща.

Краси разливаше отново чай по чашите ни и подме­няше свещите.

Вратата се отвори и на нея застана с неизменната цигара в уста Асен Бобев. Огледа ни с присвити от дима очи, после бавно се запъти към мен и помоли архитект-ката до мен да му направи място.

- Толкова често сме заедно, а не съм намерил време да те помоля за нещо — обърна се той към мен.

- Така ли, за какво?

-.. .Нали си чула моята нещастна история... Че жена ми се самоуби? - изтежко започна той.

- Да, Марги ми е споменавала съвсем бегло.

- Жена ми много те харесваше. Постоянно говореше за теб... Ти също много добре я познаваш, макар че не сте се виждали в последните петнадесет години или повече.

- Аз?! Никога не съм се запознавала с жена ти!

- И все пак много добре я познаваш. Заедно сте взимали уроци по пеене при едни и същи учители, Лиля­на Жабленска и Бръмбаров.

— Сериозно ли говориш? Как й беше името?

Асен ме гледаше през цигарения дим, който съсредо­точено правеше на кръгчета.

- Румяна. Румяна Бочева се казваше.

Замислих се. Името не предизвика моментална асо­циация в мен.

- Какъв глас имаше?

- Драматичен сопран, но с много голям диапазон.

- О, да! Сещам се... Да, Руми с приказния глас. Но, Господи! Защо, защо е трябвало да се самоубива?

Асен килна глава на другата страна, гледайки ме мрачно.

- Затова ми трябваш. И аз не знам защо!

- Че аз с какво мога да ти помогна?

- Да ме свържеш с Елена. Оная вечер, когато сте били у Павел и тя „събрала ума" на всички, аз отсъс­твах.

- Вярно, ти не беше тогава. Все пак разкажи ми нещо за нея. За Румяна, за вас... какъв беше вашият съвмес­тен живот? Не беше ли тя щастлива? Защо се е самоу­била?

- Ако знаех защо го е направила, нямаше да търся помощта ти. Щях поне да съм наясно или до известна степен... За брака ни няма нищо особено за разказване. Добре живеехме, без да имаме особена връзка помежду си. Тя просто не успя. Не можа да направи кариера.

- Не мога да го повярвам! - прошепнах аз. - Тя имаше невероятен глас. И Жабленска, и Бръмбаров неп­рекъснато повтаряха, че аз нямам нейния глас и само съвкупността от разнообразни данни ще ме направи примадона на оперетата, но не съм за операта. За Румя­на точно обратното.

- Да, но не успя! Нищо не направи в живота си. Имаше ангажименти като солистка в разни певчески ансамбли, но в операта не можа да пробие. Предлагаха й само работа в дълбоко провинциални градове.

- Трябваше да опита и там! Какво като е провинция? Нали все пак е опера? Ами Илинка Григорова, колко години я късаха, докато успя да влезе в академията, а в същото време беше напълно школувана певица... Срещнах я преди няколко години и беше примадона на Старозагорската опера. Какво лошо има в това?

- Може би си права, но Румяна беше натъпкана с комплекси.

- Колко жалко! Колко жалко! - повтарях аз, обзета от спомени за онези младежки години, когато с Румяна взимахме уроци по пеене.

- Можеш ли да си представиш моето състояние? -продължи Асен, гледайки ме през цигарения дим - ... Когато ме пуснаха от затвора след едноседмично задър­жане, влизам у дома и я заварвам да виси обесена на куката на лампата?!

Гледах го със съчувствие и ужас.

- Не, не мога да си го представя. Трудно ми е да се поставя на твое място... Нямаше ли писмо, нещо за обяснение?

-Нищо! - продължаваше да ме гледа той с безизраз­но лице през цигарения дим. - И така, ще уредиш ли да ме приеме Елена?

- Непременно ще уредя. В най-скоро време - обещах твърдо.

Цели две седмици кандърдисвах Елена да приеме Асен. Не иска и не иска! И пак разпити, кой е, какво работи, за какво точно се отнася, партиец ли е, откога го познавам, много ли ми е близък - до припадък!

Само че тоя път бях решила — няма да й кажа нито дума относно Асеновото настояване да я види. Не че се съмнявах в способностите на Елена, но този път държах да направя от сеанса, който предстоеше, максимална проверка на прочетеното в книгите.

Въпросът за самоубийството отдавна беше център на вниманието ми. Бях прочела доста материал по него и исках да зная дали е вярно това, което теософските книги твърдят. Те казваха, че след смъртта на Земята животът „от другата страна" е несравнимо по-хубав от земния, с изключение на самоубийците. Душата ми пре­ливаше от съчувствие, мъка и желание да разубедя оне­зи, които срещах и ми говореха с отчаяние за планирано самоубийство.

Лично аз приемах написаното по този въпрос в тео­софските книги с пълно доверие, защото всичко беше логично и смислено, но си мислех, че ако бих могла да се убедя в това от личен опит, би било от голямо значе­ние и полза и за мен, и за хората. Например сега, както Елена беше наоколо с нейните способности, за какво по-полезно бихме могли да я използваме?

Тая идея отдавна се въртеше в главата ми - да напра­вим с Елена сеанси със самоубийци, но не беше съвсем узряла. Случаят на Асен се явяваше един добър повод.

Когато се запознах с него при една от нашите първи сбирки, веднага разбрах, че е особняк - затворен, мъл­чалив, с неизменната цигара в уста и облаците дим около него, витаещ в някакъв свой мистичен свят, все едно, че не беше между нас. Поразпитах Марги, архитектката, която му беше дългогодишна приятелка, и тя ми разказа доста за него. Следвал и завършил в Окс­форд, оттам и перфектният му английски. Не ми беше удобно да питам повече, отколкото ми се казваше, но се чудех за какъв дявол е учил точно пък в Оксфорд! Кни­гите били основният интерес в живота му. Притежавал над 6000 и понеже трите библиотеки в дома му не ги побирали, държал ги в картонени кашони, пръснати из целия апартамент. Интересите му били най-разнообраз­ни и оттам и страничните му занимания. Работел в някакъв научен компютърен център, но имал около де­сетина хобита. Румяна му била втора жена. От първата имал голямо момче, което му създавало доста неприят­ности. .. По времето когато милицията в България пред­приела ожесточена акция и гонение спрямо всички, кои­то притежавали книги от Солженицин, покрай сухото горяло и суровото. Асен никога не се занимавал с поли­тика, но като колекционер на всякакви интересни книги би могъл да има нещо и от преследвания автор. Изглеж­да някой доносник го е наклеветил и една сутрин в пет часа милицията нахълтала в дома му и за негов и на жена му ужас го арестувала и отвлякла. Няколко дни ровили из всичките му библиотеки и кашони с книги, но нищо не намерили и след седмица го пуснали. Когато се прибрал, намерил Румяна обесена. Преживял много си­лен шок - първо ареста, второ самоубийството на жена му и съвсем се затворил в себе си. Най-много го измъч­вал въпросът защо не е оставила следа или писмено обяснение.

- Да не би Асен да допуска, че е възможно да е било убийство? - подозрително подхвърлих аз.

Марги отговори, че точно това е най-тежкото, човек не знае какво да мисли. След като Румяна никога не е говорила за самоубийство, а не е оставила и писмо, след като това се е случило, докато е бил арестуван, естест­вено е да му мине през ума като предположение.

След този разговор с Марги наблюдавах Асен с осо­бен интерес. Голям образ беше. Лично видях колекцията му от книги, когато кръжокът ни се провеждаше у тях. По всички празни пространства в апартамента, върху библиотеките и гардеробите стояха кашон върху кашон с книги, но винаги върху най-високо разположения от тях се мъдреше ангорският му котарак Тото, чийто зе­лен, присвит и потаен поглед напомняше господаря му.

Друго интересно, което открих за Асен, разглеждай­ки някакви албуми със снимки у тях, беше, че е спорту­вал и дълги години е ръководил курс по карате. Дори един мой братовчед му е бил ученик. Да, голям образ беше този Асен и все повече ме интригуваше като лич­ност. Нещастният случай с жена му и фактът, че я познавах, ме заангажира да му помогна и обезателно да му уредя среща с Елена. Само тя, с нейната дарба да влиза в контакт с умрелите, можеше да даде отговор на неговия почти четиригодишен въпрос.

Но Елена не искаше и да чуе. Беше се увила като пашкул в едно от онези нейни странни настроения на изолация и не искаше да среща никого.

Един ден вече й се разсърдих.

- Добре де, а как прие да видиш Леа Иванова, когато те помолих от нейно име? Ти беше много болна тогава, от болницата излизаше, а веднага прие,— Ще ти отгово­ря! — невъзмутимо ме погледна Елена. Първо, Леа ми е колежка, второ, тя е такава знаменита личност...

- А-а, видя ли! - гневно я прекъснах. - Значи първо гледаш знаменитостите, известните имена, значи...

- Глупости! — прекъсна ме тя на свой ред. - Тогава Леа беше много болна и след като й се парализира ръката, беше силно депремирана, имаше крещяща нуж­да от помощ. После... аз винаги съм я обичала много и много й се възхищавам.

- А помниш ли, че като те заведох у Леа, ти почти щеше да се провалиш, ако не бях аз?

- Ама ти ще ме изнудваш ли сега, нахално създа­ние? — засмя се тя.

- Да, точно така - весело й отвърнах. - Ще те гоня докрай, докато се предадеш. Елена! — повиших глас: — Досега нито веднъж не съм ти искала услуга от такъв характер. Вярно ли е? Всички сеанси с теб, на които съм присъствала, са ставали по твое лично желание. Дори аз самата те пазя от всички, които непрекъснато те прес­ледват да им гледаш. Често именно аз съм „твоята съвест" и ти слагам юзди, за да не се раздаваш толкова, така ли е? И още нещо, може да прозвучи малко неск­ромно, но щом така поставяш въпроса, имам предвид случая с Леа, добре тогава! И аз съм знаменитост. Моля те, за пръв и последен път, да приемеш Асен като лично благоволение към мен.

При тези думи Елена ме прегърна спонтанно и се разсмя.

- Ти не си знаменитост! Ти си божество! Обожавам те! Но си и напаст!

- Ако само би знаела за какво искам да го доведа... -подкупно подхвърлих.

- Не! Не ми казвай в никой случай! Не искам да знам... И така, доведи го в петък вечерта в 7 часа! Чу ли ме? Петък казах - и многозначително ме погледна.

Отдъхнах си. Когато останах сама, дълго време си мислех за Елена. Реших, че едва ли е толкова тщеславна, колкото понякога ми се струваше. Просто беше спонтанна, артистична натура. Понеже съдбата я лиши от възможността за артистична изява, тя чувстваше нужда да се среща и общува с хора от артистичния свят. Когато миналата година само й споменах, че Леа Ива­нова я моли да й гледа, веднага прие. Аз пък благородно се пренесох в жертва и изтърпях целия разпит, на който ме подложи относно болестта на Леа. На всичкото отго­ре не Леа я посети, а ние с Елена отидохме в дома й, защото тя трудно ходеше в момента.

Леа беше приготвила прекрасни гозби и ние с удовол­ствие вкусихме от „арменските" ястия, както тя ги нари­чаше. Още повече бяха сготвени с една ръка - другата й беше парализирана.

След като прекарахме доста време в приятен и неп­ринуден разговор, забелязах, че Елена издаваше призна­ци на някакво неудобство. Беше попитала вече мимоходом кои мъртви близки има Леа и тя й каза. Учудвах се, че толкова време бяхме там, а никой „не идваше". Нак­рая побутнах Елена:

- Ти май не можеш да получиш контакт? Тя кимна мрачно с глава.

- Да, днеска съм слаба.

- Нищо ли не може да се направи?

Тя сви рамене умърлушено, погледна малко в ръцете си и изведнъж се обърна към мен.

- Я дай да опитаме нещо! Седни по-близо, дай си ръката... така, пръсти в пръсти и пулсовете ни се допи­рат! Допри сега коляното си до моето! Говорете си с Леа! - и се вглъби в себе си.

Стоях като вързана, ръка в ръка с нея и допрени колене. Погледнах безпомощно Леа и видях насмешли­ви пламъчета в очите й.

- Ще се получи ли нещо? - попитах Елена.

- Надявам се. Така черпя от твоите биотокове... — обясни тя и пак се унесе.

Много скоро получи контакт, мисля че с бабата на Леа. Не помня вече „кой неин близък дойде", пък нямам и за цел да разказвам в тази книга личните истории на известни личности. Не искам да звучи като жълта коло­на на клюкарски вестник. Нещата, които се казаха на Леа, бяха от много личен, семеен характер и ако споме­навам този случай, е само за кредит на Еленините дарби, защото следващата година се видях с Леа и тя ми дове­ри, че нещата, които баба й беше казала, са се сбъднали и били точни.

В петък вечерта, точно в седем часа ние с Асен звъннах­ме на Еленината врата. Чудех се в какво ли настроение ще я заварим и какви ли изпитания ни предстоят. Бях предупредила Асен да не се стряска, като ни накара да си бършем обувките пред вратата с мокър парцал.

За мое успокоение тя отвори вратата усмихната и любезна, спретнато облечена в едно ослепително бяла ефирна блуза. Изглеждаше не само отпочинала и свежа, а и пълна с енергия. „Тъкмо ще е силна днес!" - светка­вично ми мина през ум.

- Добре дошли! Моля заповядайте - и широко отвори вратата, за да минем.

- А номера с парцала и обувките? Метър ли ще го минем тоя път или имаш нововъведения в техниката? А може би първият път те улучихме в лошо настроение и искаше да ни наказваш?

- Много питаш! - меко ме отряза тя и се усмихна.

Никога нямаше да я разбера тази Елена! Обикновено говореше много и беше спонтанна, но имаше неща, които премълчаваше, завита в някакво мистично було. Колко пъти бивах у нея, след първия път случаят с мокрия парцал не се повтори. Чудех се защо и питах, но тя винаги ми отговаряше, че много питам.

И тримата се чувствахме малко неловко. Елена виж­даше Асен за първи път и освен че е мой много близък нищо повече не знаеше за него.

Той пък поначало беше затворен човек, с непрони­цаем вид и поведение, с когото, предполагам, повечето хора биха се чувствали малко „на тръни" при първия контакт.

Аз на свой ред знаех, че ме чака тежката мисия да създам някаква атмосфера и условия за по-леко общува­не между тях двамата и също бях нащрек.

- Пуши ли се тук? - обърна се Асен към Елена.

Тя, кой знае защо, първо погледна мен, като че аз нося вината за въпроса му, после с обидено изражение постави пепелник пред него и каза:

— Да, моля... Но да не се прекалява.

- Асене, ще ги понамалиш тази вечер, че съм алер­гична към цигарения дим - умолително излъгах аз.

Той само кимна с глава и се обви в непроницаемо мълчание. Елена се осведоми какво бихме желали да ни поднесе и излезе от стаята.

- Асене, чувствай се удобно! Тя е много мил човек, при все че е малко особена. Ако започне да ти задава въпроси, отговаряй й веднага и без задръжки! Тя не го прави, за да те подпитва и да научи нещо от тебе, а печели време, за да получи контакт. Мислено вика име­то на тоя, с когото искаме да контактуваме, или поне аз съм убедена, като знам, че само с мисли разговаря с умрелите. В случая тя не знае, че става дума за жена ти... Аз нарочно не й казах, за да видим как ще се развият нещата. За теб сеансът е отговор на личен въп­рос, а за мен.,, нещо като научен експеримент. Аз ще водя разговора, докато се получи връзката с Румяна, но искам да си наясно как стоят нещата, за да не се получи някакъв конфликт между двама ви.

- Няма да се получи никакъв конфликт - заяви той с още по-непроницаем вид.

Елена се появи с кафе и домашен кейк, а също и бутилка коняк.

- Я гледай, коняк! - весело възкликнах аз. - Елена може да ти прозвучи нахално, но не можеш да отречеш, че те научих на някои маниери. Едно време в дома ти не се намираше капка алкохол за лек.

- Нахално Божество! - засмя се Елена.

- Е, чак пък Божество! Стига си ме четкала, да не свикна, но заслугата за по-добрите маниери държа да ми се отчете.

След като по тоя начин счупих леда, ловко завъртях разговора към кейка, който ни беше сервиран. Елена надълго и нашироко ми обясни как го прави.

- Кога си заминаваш? - изведнъж попита тя. Засмях се.

Всички ми задават въпроса „Кога си заминаваш?!", като че ли живея в друга страна, а не в България.

- Искаш да кажеш кога е следващият ми договор -поясних аз. - Истината е, че бюрото за артистични про­яви ме задължи да се покажа и в България, иначе ще ни откажат задгранични паспорти, така че това лято ще пея във вариетето на Златни пясъци. Задължават ме да пея от време на време и тук. След това ще сформираме нов оркестър, ще репетираме няколко месеца и... ако е ре­къл Господ, ще тръгнем отново по широкия свят.

— Ще тръгнете, ще тръгнете. Бог не отказва помощ на вярващите си чеда - успокои ме Елена.

— А вие по какъв въпрос сте при мен? — любезно се обърна тя към Асен.

— По личен - лаконично отвърна той, вече запалил цигара.

- Аха, по личен въпрос... - кимна тя с разбиране. -Мога ли да знам къде работите?

Той й отговори.

- А какво работите?

Той пак й отговори изчерпателно, а аз от скука броях разни фигурки по тапета.

- Женен ли сте?

-Да.

- Едно. От друг брак - пак лаконично отвърна Асен.

- Предполагам, щом сте приятел на Лиана — започна предпазливо Елена, - и вие се занимавате с парапсихо­логия и имате окултни интереси.

- Категорично да - кимна Асен. - Занимавам се от млад и се интересувам от всички окултни науки.

Тук се намесих и разказах на Елена за Асеновата невероятна колекция от книги, фактически повтарях, защото това беше единственото, което й бях казала за него, но изпитвах ужас да не се получи дупка от мъл­чание.

Виждайки, че Елена отново беше изпаднала в онова неловко положение, в което съм я виждала в случаите, когато трудно установяваше „контакт", се обърнах умо­лително към нея:

- Нека седна до теб и направим също както у Леа. Тя убедено поклати в отрицание глава.

- Не, не е необходимо. Тогава бях много слаба. Днес съм „силна", а още повече е и петък, най-удобният ден за връзка с мъртвите души. Неслучайно съм ви викнала днес. Господин Бобев още не ми е казал имена на свои починали близки, за да се съсредоточа върху тях. Впро­чем те сами си „идват". Ще „дойдат"! - уверено ким­на тя.

Асен отвори уста като да каже нещо и погледна към мен с въпрос, но аз поклатих отрицателно глава.

- Не, не й казвай това, което ти и аз мислим!

- Не искам нищо да ми казвате! Държа да не ми казвате! - троснато се обърна тя към мен. - Само трябва да ви е ясно, че между мен и умрелите няма поставени телефонни централи, както е в живота.

След това пак се завъртя към Асен и с лице на търпе­лив доктор продължи да му задава най-незначителни въпроси от неговото ежедневие. Те стояха на две, почти едно до друго, кресла, докато аз удобно се бях намести­ла на софата противоположно от тях, в другия край на хола. Елена беше изцяло погълната от разговора си с Асен и по едно време, обръщайки се засмяна към мен, за да коментира нещо, замръзна и със стъписано лице извика:

- Чии са тия крака, дето висят над главата на Лиана?! Аз машинално погледнах нагоре и нищо не видях.

- Да-а, висят нечии крака точно над главата й!... Още не виждам лицето! - възбудено викаше Елена.

Ние с Асен се бяхме сковали от ужас.

-Жена е! Самоубийца! Да, самоубийца е! Виси, обе­сена на една кука... Лиана, познаваш ли я? Твоя позната ли е?

- Тя е жената на Асен. Заради нея дойдохме – тихо отговорих.

- Така ли? - с интерес се извърна Елена към Асен и пак към мен. - Че защо не ми казахте по-рано, щеше да е по-лесно... Впрочем сега няма значение.

Загледа се над главата ми, където само тя виждаше нечии крака да висят, правейки някакви невротични гри­маси с лице, като че се мъчеше да чуе нещо.

В стаята беше толкова тихо, че чувах ударите на собственото си сърце, страхувах се, че и другите го чуват.

- Асене, как се казваше жена ти? - извика силно Елена, като че беше със слушалки на ушите.

- Румяна... - едва чуто отговори той.

- .. .Да, така е името ми, казва тя и пита... за какво си дошъл?

Асен повдигна въпросително вежди, но дума не можа да обели.

- Румяна казва: „За какво е дошъл, след като толкова малко го интересувах?" Вярно ли е това? - подозрител­но го погледна Елена и пак се загледа и заслуша.

- .. .Искам да знам защо го направи. Защо се самоу­би? - окопити се Асен. — Защо не остави никакво писмо, обяснение?... Или някой й е „помогнал"... Друг я е убил, нали бях в затвора по това време?...

- Какъв затвор? - викна Елена. - Кажете ми, за да знам какво да я питам! Нищо не разбирам!

Намесих се и с две думи й обясних случая, а тя слушаше, без да откъсва очи от пространството над главата ми, където за жалост само тя виждаше някого. След малко, все още гледайки нагоре, проговори като хипнотизирана:

- .. .Никой не ме е убивал. Аз се самоубих... заради което сега страшно съжалявам.

Сърцето ми подскочи. Съжалява! Така пише и в кни­гите, че самоубийците ужасно се разкайват след това.

- .. .„Ужасно съжалявам - повтаря Румяна, — но сега е късно и нищо не може да се направи. — О, как съжаля­вам! ... - сърцераздирателно плаче... - Ако поне можех да кажа и на другите хора, които искат да се самоубиват, да не го правят! Колко тежко е тук!"...

„Бъди спокойна, Руми, ти не можеш, но аз ще се постарая да го кажа на целия свят..." - мислех си аз наум и плачех.

"...Ние, самоубийците, не сме като другите - умре­лите от естествена смърт хора... Те са по-щастливи, след като умрат... Занимават се разни неща... срещат се с когото им е приятно. За тях няма самота... няма самота, а само почивка от преживяното на Земята. Ако желаят, учат, творят... ходят и посещават различни по­лета и дори светове... Ние, самоубийците, сме затворе­ни само в едно пространство, ограничени сме тук... не ни пускат и нямаме право да ходим никъде другаде, нито да се срещаме с други умрели... Ние стоим затворени тук, в това пространство само за самоубийци, като нака­зание, че сме прекратили самоволно живота си,.. Мрач­но и еднообразно. Прекарваме времето си в разкаяние и угризения, че сме го направили. За съвестта ни няма покой... особено след като ни се обясни, че почти всички тук сме се самоубили не защото е било крайно наложи­телно, а от егоизъм, от слабохарактерност..."

„Невероятно! Невероятно!" - ликувах аз мислено. Точно каквото пише по книгите, само че тя го казва някак по-простичко и малко объркано.

„Вие не можете да си представите толкова мъка на едно място!... На толкова самоубийци, взети заедно! Времето минава само в мъчителни съжаления и угризе­ния, защото общуваме само едни с други, само самоу­бийци. .. и като си разказваме един-другиму кой защо се е самоубил... разбираме, че е било от егоизъм и сла­бост, но вече е късно... непрекъснато страдаме... Знаем, че в тази мъка и вечно страдание... всеки от нас трябва да остане затворен тук, докато дойде времето, в което ни е било писано да умрем... После... и въпросът с прераждането ни е затруднен и усложнен... Повтаряме „класа" - така ни обясниха - повтаряме „училището". Каква мъка, какво страдание... с години!"

- Божичко, ужасно плаче горката! - каза Елена съ­чувствено и поклати угрижено глава.

Последва кратко мълчание.

- Тя не ми отговори на въпроса - предпазливо се обади Асен. - Защо все пак се самоуби?

„За какво ще му отговарям?! - вика силно тя. - За какво ще му оставям писма и обяснения, след като изоб­що не го интересувах? Ходеше около мен и не ме забе­лязваше. За него бях нищо. Повече обичаше котарака си. Той живееше с книгите си, само с тях и за тях. Бях като ненужна вещ в къщи... За какво да му оставям писмо?! Ако стоях седнала, а не висях - нямаше да забележи и тогава.... За какво държи разлепени некроло­зите по стените вече повече от три години?... Прах в очите на хората или... от неудобство към мен, може би..."

Погледнах крадешком, през сълзи към Асен - той непроницаемо мълчеше, обвит в цигарения си дим и сякаш нямаше намерение да коментира.

- Искам да попитам Румяна - боязливо започнах аз -защо е била пълна с комплекси по думите на Асен? Защо се е считала за неудачник, след като беше по-нада­рена от мен, всички признаваха необикновения й глас и...

„По-надарена! Не е вярно! - силно вика. - По-силен и по-голям глас — да, но нищо повече. Лиана винаги е била прототип на успеха за мен. От младини искрено й се възхищавах. Не съм й завиждала... Отначало мислех, че успехът й се дължи най-вече на външността. Мислех си, че с нейното лице, тяло и талант... а и маниери и чар - всеки би успял... Сега знам, че не съм била права. Много се интересувах за Лиана след смъртта ми... и научих, че най-голямата заслуга за успеха й се дължи само на характера й. Животът й е бил пълен с препятст­вия и много по-големи проблеми от моите, но... тя е много силна. Ужасно силна!... И умна!... А аз нищо такова не притежавах!" - истерично плаче, равно гово­реше Елена. - „Ако имах една трета от нейния характер и сила, никога нямаше да съм тук"...

- Е, чак пък толкова не съм силна - уклончиво про­мърморих. - Един философ казва, че и най-силните хора имат своите моменти на слабост и депресии, само че ги превъзмогват по-бързо. Вярно е. Мисля, че аз съм и много инат, а колкото до красотата, това вече пък съв­сем не е вярно...

При тези мои думи Елена започна да предава думите на Румяна с невероятна бързина и се впусна в такива хвалебствени описания на моите красоти и таланти, че няма смисъл да ги повтарям и пиша. Не от скромност, а защото не беше никак вярно. Предполагам, че Румяна ме е виждала с такива очи, след като е била тъй несигур­на в себе си.

Асен се покашля леко и напомни за себе си.

— Добре де, това за Лиана съм го слушал цял живот... За мен да каже! Не помисли ли как ще се отрази на мен самоубийството й? Може би не съм бил съвършеният съпруг, но едва ли...

"...Аз се радвам, че Лиана е тук, за да й кажа това, което никога не съм могла... не сме се виждали, откакто взимахме уроци по пеене... но аз следях живота й... А Асен, какво?! Не го интересувах... нищо и никой освен книгите му... Какъв егоист е той! Животът ми с него беше истинско нещастие и самота... Да, самота... Той никога с нищо не ми помогна... Никога не се опита да ме утеши... За него аз не представлявах нищо! Ако само интелектуално ме смяташе... недостойна за него, бих казала - добре, но той... и като жена не ме търсеше. Не ме виждаше и забелязваше. В последните години се запуснах, напълнях..." — Елена се напъваше да чуе нещо и не успяваше. - Плаче, много силно плаче - гласно каза тя, - просто не мога да разбера епитета, който казва -„коравосърдечен" или „безсърдечен" или... нещо тако­ва е.

- Ако аз съм бил толкова лоша партия, защо тя се омъжи за мен? Лъгал ли съм я с нещо? - в гласа на Асен за първи път се почувства нотка на раздразнение.

„О, в началото не беше такъв! Беше мил и внимате­лен... говореше с мен. После, с годините се измени... Ами да... аз не бях интересна!" - Пак заплака - въздъх­на съчувствено Елена.

„Не му се сърдя, не го обвинявам... аз съм ужасно нещастна и се сърдя на себе си, че се самоубих... Ако само съм предполагала какво ме очаква, никога нямаше да го направя. После... има още нещо, което изигра голяма роля, за да посегна на живота си. С този случай чашата на търпението ми преля и не можех повече да понасям. Сега ще разкажа на Асен... но, моля Лиана за извинение... Ако обича, да напусне стаята. Каквото имам да кажа на Асен е... от много интимен харак­тер..."

- Да, разбира се - скочих от мястото си и отидох в кухнята.

Там се отдадох на тъжно размишление. Колко не­щастна е била тази Румяна! При все че бях напълно удовлетворена и доволна от това, което тя каза за ней­ния „сегашен" живот, то надмина моите очаквания, до­толкова напълно потвърждаваше прочетеното в книги­те. Но в момента бях много разстроена. Изразът „тялом на Земята, а духом другаде" се отнасяше точно за мен в дадения момент. Тъжните приказки на Румяна и най-ве­че съзнанието, че вече никой не може да й помогне не ми даваха мир. Ами хилядите други самоубийци? Ами оне­зи, веднъж направили опит за самоубийство и спасени по някакъв начин, а после непрекъснато планиращи и търсещи нов удобен момент да го извършат? Ако имаха малко окултна информация, нямаше да го направят... и защо, по дяволите, тази информация да се нарича окул­тна, след като разкрива самата истина?! Защо човечест­вото съзнателно си е турило като конете капаци на очите и тъпо е приело, че се живее и умира само веднъж?! Когато човек иска да си позволи да изживее нещо силно докрай, знаейки същевременно, че ще плаща след това -например да се наплюска, да препие и т.н., казва идиот­ската фраза „Веднъж се живее!". А точно обратното, целият живот трябва да се живее със съзнанието, че не е единствен, а следват много, много, досадно много други и ако иска да ги премине по-лесно и безболезнено, тряб­ва да живее праведно... Че „гледаме", но „не виждаме", защото всичко около нас е илюзия.

„... Е, това последното е много дълбока мисъл и за да се разбере, не трябва да се пропагандира така буквал­но" - коментирах си наум. Материалният човек приема всичко това буквално и иска доказателства. А може да ги има, ако в училищата още от най-ранна възраст беше застъпен като общообразователен предмет теософията, тогава още от дете всеки би имал шанс да „погледне" или поне съзнателно да избере иска ли, или не иска да живее Праведно. Ако човечеството от училищна възраст изучаваше теософия, страхът от смъртта щеше да от­падне. Нямаше да има и самоубийци. Самоубийството сигурно щеше да остане само като понятие или форма на висша саможертва за някаква голяма кауза - напри­мер да умреш, за да спасиш други хора, да умреш за родината си като японски торпили, което вече...

Нечия ръка яко ме разтърси и извади от размишлени­ята ми. Обърнах се, погледнах с невиждащи очи и схва­нах, че е Елена.

- Глуха ли си? Знаеш ли откога те викам? - с необик­новено силен глас попита тя, след това направи с ръка жест, за да привлече вниманието ми, изкриви лице, при­мижа и прошепна:

- Страшно беше! Утре ще ти го разкажа. И отново, за да чуе Асен от другата стая, повиши глас:

- Ела сега в хола, ние свършихме! Там заварих Асен в същата поза, обгърнат в цигарен дим и непроницаемост, точно както го бях оставила. Забелязах обаче, че цигарата между пръстите му отдав­на беше изгоряла и сигурно вече му причиняваше болка. Внимателно издърпах фаса от пръстите му и го угасих в пепелника. Той дори не забеляза. Продължаваше да стои мълчаливо, с каменно лице. „А-а, значи и ти си разтърсен" - си казах наум.

В това време Елена с демонстративен жест дръпна пердето, широко отвори прозореца и замаха с ръка да прогони дима... Доста беше позадимил стаята моят приятел с непроницаемото лице.

В таксито на път за вкъщи мълчахме. Съзнавах, че мислите на Асен са все още заети с преживяното тая вечер и сигурно трябваше да мине доста време, за да го асимилира.

Беше запалил отново цигара... Някакво невидимо течение в колата духаше дима право в ноздрите ми и ме давеше. Обзе ме силно раздразнение. Дявол да го вземе егоиста му с егоист! Започвах да разбирам горката Ру­мяна. Колкото и да беше повлиян от сеанса тази вечер, каквато и да беше душевното му състояние, само след две минути щяхме да се разделим и не смятах, че е учтиво да мълчи и стои през цялото време като димящ сфинкс. Нали го заведох у Елена, нали научи каквото искаше да научи, а сега не се чувстваше задължен поне от приличие да размени две думи!

Накарах шофьора да спре пред дома му и го побутнах леко с ръка.

- Стигнахме. Слизай!

- Моля? - сепна се от унеса си той.

- Казах, че стигнахме... да слизаш! Чакай! Искам само да знам с какви впечатления си от Елена - доволен ли си от сеанса, получи ли отговор? Изобщо впечатлен ли си?

- О, да! - сериозно отговори той. - Лека нощ, Лиана!

„Пън! Чукан! Дървеняк! Егоист!" - мислех си ядоса­но в таксито. Не бих искала и два дни да живея с такъв човек! Колко бил образован, начетен, умен! Колко хиля­ди книги имал! Каква полза, ако живее само с познания­та си и не е способен да излъчи никаква любов! Никакво съчувствие! Егоист!

На следващия ден Асен се обади по телефона и ме уведоми, че тази седмица „кръжокът" ще се проведе в дома му.

- Как се чувстваш? - подкачих го аз. - Искам да кажа успокои ли се сега, след като получи отговор на триго­дишното си терзание?

- Да! Какво друго ми остава? - лаконично ми отвърна той.

Теглих му една майна наум и затворих. „Отвратите­лен егоист!" След малко звънна Елена.

- Знаеш ли какъв ужас преживях снощи с Асен?... Става дума за времето, след като ти излезе от стаята.

- Не знам и не искам да чувам повече за тоя егоист! Снощи не каза нито една пума. Мълча като пън. Едно благодаря не каза, че го доведох, а на теб благодари ли ти за времето, което му отдели, и за това, което успя да научи чрез теб?

- О, Лиана! Той е бил направо сащисан! Ако само знаеш какво каза жена му...

- Сащисан, стъписан - да, но не и покъртен от нейна­та мъка. никакви угризения на съвестта за това, че с нищо не й помогнал приживе...

- Чакай, чакай да ти кажа какво каза тя! Никога не можеш да предположиш! Пък и цяло чудо е, че си спом­ням и не знам за колко дълго... Нали знаеш, че обик­новено нищо не помня, но това е само когато ме об­себят...

- Е, какво каза Румяна? - отегчено попитах.

- ...Не знам дали е разговор за телефон, малко е неудобно...

- Ами не ми казвай! Хич не съм любопитна за лични­те работи на хората. Аз докато бях в стаята, чух онова, което ме интересуваше.

- О, не мога да не ти кажа. Ти трябва да знаеш!... Тя каза, че никога не му е изневерявала. Когато го аресту­вали и прибрали в милицията, била обезумяла от страх... Загубила всякакъв душевен баланс и не можела да стои сама вкъщи. Няма да ти описвам подробностите, с които разказа как срещнала някакъв офицер от военни­те. Видял й се хубав и интересен, на всичкото отгоре бил мил и извънредно внимателен с нея. Тя споделила исто­рията на живота си, той я е утешил и... накрая, скоро след като се запознали, се любили. Била е само веднъж с него, защото заминал в командировка за малко. За неин ужас след няколко дни констатирала, че й е лепнал гонорея... С това чашата на огорченията й преляла. Не могла да го понесе... И при все че никой не е знаел и нямало опасност да научи за случилото се, могла е с две-три инжекции да се излекува, душевното и психи­ческото й състояние, от години нестабилни, си казали думата. В момент на пълно отчаяние се самоубила... как плачеше от съжаление, че го е направила тогава, Господи! Сърцето ми се къса от болка! Каза: „Ако имах поне някой около себе си, на когото да се доверя и да изплача болката си, да ме утеши и убеди, че съм напра­вила грешка, но не е болка за умиране - нямаше да посегна на живота си. Но само като си представих, че щяха да пуснат Асен на следващия или някой от идва­щите дни и отново да продължа безсмисления си живот с него... Сега обаче знам, че би било несравнимо по-добре да си бях живяла живота на Земята, колкото и нещастна да се чувствах! Ако само бих могла да знам какво ме очаква след смъртта като самоубийца!"

- Той ли? Нищо не каза. Мълчеше... Усетих обаче, че това беше голям удар за него. Това не бе очаквал.

- Много важно! - избухнах аз. - Той я е докарал до това състояние със своето пренебрежение и липса на всякакъв интерес към нея. Кой човек е безгрешен? Же­ната е сбъркала безспорно, но е била в много специално психическо състояние... Уплашена, безпомощна, са­ма... Нали се казва: „Жената е като котките, който я погали, при него отива." Това, което й се е случило като капак на всичките й неволи, наистина е било отвратител­но, но самоубийство?! О, не! Точно както тя каза, друго би било, ако имаше на кого да се довери, някой да я утеши... Чудя се... - добавих аз след кратко мълча­ние. - Дали той, Асен, би направил някакъв коментар, като се видим... Дали би отчел с тъга и съжаление, че има вина и съжалява, че не го е осъзнал по-рано, за да й помогне?!...

- Именно затова ти разказах онова, което ти не чу — спонтанно ме прекъсна Елена. - Знам, че не би те инте­ресувало като клюка и че не си любопитна, но тъй като аз няма повече да видя Асен, ей тъй, заинтригувана съм какво отношение ще вземе по въпроса. Нали казвате, че е човек с голяма ерудиция и интереси? Интересно е как именно такъв човек приема едно така неприятно откри­тие? Съчувства ли й, или мъжкото му достойнство е накърнено?

- Да. И мен подобни мисли ме вълнуват сега, след като ми каза продължението на сеанса. Впрочем, само след три дни сме на кръжок у него. Току-що ми съобщи. Ти не искаш ли да дойдеш?

- В никакъв случай! Не се чувствам добре и не искам да отивам на места, където има събрани доста хора, това ме уморява извънредно много.

Дълго след приключване на разговора с Елена про­дължих да мисля за Асен... за Румяна, и реших, че нямам право да взимам страна и да проявявам пристрастие. Чрез проведения сеанс и трагедията на техните взаимоотношения аз получих известна степен светлина и отговор на въпроса за самоубийствата. Човешката страна на техните лични отношения - кой крив, кой прав - не беше моя работа!