Срещи с отвъдното Лиана Антонова предговор

Бях закъсняла с повече от час за сбирката ни, тъй като се наложи да изчакам един важен телефон от Хелзинки. Таксито ме остави пред къщата на Асен и с досада започнах да ровя и търся писалката-фенерче, която се намираше някъде из бъркотията в чантата ми. Винаги се страхувах, когато се събирахме у Асен и избягвах да ходя сама. Входът беше навътре от улицата в някакъв двор и до пътната врата нямаше никакво осветление. С разтреперани ръце и сърце се придвижвах предпазливо напред под оскъдната светлина на миниатюрното фе­нерче, готова всеки миг за някой непредвиден ужас. Стори ми се цяла вечност, докато успях да открия ключа на лампата и с облекчение въздъхнах, когато силната светлина заля стълбището. Огледах се подозрително и започнах да се изкачвам. Изведнъж спрях. Нещо не бе­ше в ред, но какво именно? Върнах се до пътната врата и пак огледах всичко наоколо... Не можех да се отърва от чувството, че нещо не беше както трябва. Но... като не открих какво е, бавно се заизкачвах по стълбите, докато стигнах първия етаж, където живееше Асен. И там същото! Има нещо необичайно! Повъртях се в не­решителност и изведнъж... Разбрах! Нямаше ги некро­лозите. Десетките некролози, залепени нагъсто от път­ната врата до апартамента, липсваха до един.

Лично аз не одобрявах тая българска традиция с раз-лепването на некролози, които висяха дълго и с месеци навяваха скръб. Никъде по света не съм виждала подо­бен обичай... Да се използват като вест за нечия смърт ден-два, седмица - да, но те оставаха разлепени с месе­ци. На моя въпрос защо Асен още държи разлепените некролози, приятелите ми казаха, че не ги е махал от смъртта на жена си - повече от три години. Но днес, четири дни след сеанса с нещастната си съпруга, след като тя му даде желаното обяснение, той ги беше мах­нал до един. Като че целият му респект и преклонението пред нейната памет се изпариха за миг. В душата ми се надигнаха негодувание и възмущение. Не беше нужно да го питам каквото и да било, отговорът беше ясен. Вместо да се натъжи още повече, да почувства някакво угризение на съвестта, че е допринесъл много за нейно­то душевно състояние, той от всичко чуто беше пресял само едно: Тя му беше изневерила.

„Така не може да постъпи един интелигентен човек - мислех си аз гневно, - а най-малко един окултист." За мен беше ясно, че въпреки цялата му ерудиция духовна­та му еволюция не беше на високо ниво.

Когато най-сетне се реших да позвъня и той ми отво­ри, усмихнат и любезен, вместо „Добър вечер" го попи­тах направо и със зле прикрит упрек в гласа:

- Защо си махнал некролозите?

- Реших, че достатъчно са стояли. Време беше да ги махна - равнодушно отвърна Асен.

- След като си ги държал повече от три години, защо ги махна веднага, след като получи отговор от нея? Не заслужаваше ли още малко уважение тя сега, когато разбра колко й е тежко?

- Не! Беше крайно време да ги махна - категорично приключи той и галантно ми помогна да се съблека.

Разбира се, и не предполагаше, че аз мога да знам за казаното от жена му по времето, когато отсъствах от сеанса. Не би могъл да предполага, че Елена си спомня нещо от казаното. А може би дори и да допускаше, нямаше ни най-малко намерение да го коментира и спо­деля с близките си приятели, а на жена си отказа повече преклонение пред паметта й.

Никога не казах истината от сеанса с Румяна. На въпросите на приятелите разказах всичко до момента, в който ме помоли да напусна стаята. Правех разни ана­лизи и синтези на прочетеното от книгите и потвържде­нието му чрез сеанса по отношение на самоубийствата. На моя въпрос към тях как Асен им е предал впечат­ленията си от тази удивителна вечер всички единодушно отговориха, че е отказал да коментира или да сподели подробности. Казал само, че било много интересно, че е силно впечатлен от Елена и че Румяна много съжалява, че се е самоубила. За обвиненията й спрямо него нито дума не бе споменала никому.

Групата беше в пълен състав, когато влязох в стаята. Атмосферата беше приятна и като че ли самият Асен имаше по-различно поведение тази вечер. Беше разговорчив и се държеше естествено, като нормален човек. През цялото време огромният котарак Тото стоеше накачурен на най-високо разположения в стаята кашон с книги и ни наблюдаваше презрително, полунасмешливо с присвити очи. Сигурно това, което си говорехме, му се струваше губене на време.

По едно време, точно когато вниманието на всички беше погълнато от предсказанията за близко бъдеще, които правеше една известна българска ясновидка, не­що пухесто и голямо прехвърча през стаята. Котаракът Тото, кой знае защо, без никакво предупреждение нап­рави акробатичен скок, прехвърча по диагонал разстоя­нието най-малко от три метра и се приземи за мой и на всички ужас и удивление на гърдите ми. Под удара на неочакваната тежест, която се стовари върху ми, аз почти паднах от стола, но ме задържаха най-близкостоящите.

Погледнах изумена надолу, а той стоеше невъзмути­мо на гърдите ми, впил нокти в пуловера ми и ме наб­людаваше очи в очи със зеления си присвит поглед от разстояние не повече от 7-8 сантиметра, гъделичкайки ме с мустаците си.

Това предизвика буря от овации, ръкопляскания и смях сред всички в стаята.

- А-а, виж ти, какъвто господарят - такъв и кота­ракът!

- Имате голяма грешка - философски отвърнах аз. -Господарят му стои недосегаем, вечно обвит в облаци цигарен дим и непроницаемост, и не е способен да излъ­чи и да даде дори малко обич, докато Тото - погледнах във вторачения поглед и го погалих -.. .Тото е способен на внимание и... нещо като любов, нали, Тото?

ГОДИНИ НА РЕПРЕСИИ

Годините, които последваха, мога без преувеличение да нарека „ходене по мъките". Професионалният ми живот беше истински ад. Колкото и да бях амбициозна, про­бивна и гъвкава, не можех да работя нормално при условията на номенклатурния, пълен с неписани закони и забрани режим в България. Беше излязла наредба, с която се разрешаваше (ако изобщо се получеше разре­шение) да пътувам с оркестъра си само по шест месеца в чужбина. За по-забележителните предложения, които получавах, например за Лае Вегас, Мексико, Йоханесбург - Африка, и много други, не получавах отказ, а изобщо не ми се отговаряше нито с „да", нито „не", докато договорът загубеше давност. В България пък беше забранено да се пее на чужди езици. Налагаше се да превеждам на български целия си репертоар, след което бях прослушвана от безброй комисии, съставени от напълно некомпетентни личности - те решаваха коя песен евентуално можеше да бъде разрешена за изпъл­нение. Не одобряваха тоалетите и маниерите ми и ме окачествиха като проводник на западно влияние и лич­ност, пагубна за масите, особено за младежта.

При тази борба за преживяване и осакатено творчес­тво нямах време за срещи с духовните ми приятели. Кръжоците замряха. Утеха ми бяха само книгите, които бях си купила, докато пътувах из западния свят.

Годините, които определям като „ходене по мъките", не бяха период, а цяла вечност... Професионалните ми проблеми се отразиха и на личния ми живот - разведох се със съпруга си, с когото професионално бяхме тясно свързани.

Малко след развода като капак на всичко майка ми получи мозъчен инсулт. Цялата дясна половина от тяло­то й се парализира. След като се лекува дълго и напра­вихме всичко, с което медицината можеше да помогне, тя значително се възстанови, но остана завинаги инва­лид с парализирана, безжизнена дясна ръка. Болестта на мама значително промени и моя живот, тъй като освен мен тя нямаше друг близък, останал на този свят. От момента, в който състоянието й се подобри и се ограни­чи с парализа на едната ръка, се наложи да ангажирам жена да я гледа, защото аз нямах такава възможност. Независимо от факта, че по това време бях принудител­но ограничена да пея само в България, аз работех нощно време и пътувах непрекъснато.

След около четири години кошмарният период се поразведри и отново ми разрешиха да пътувам в чужби­на. Веднага получих договор за Швеция и заминах сама, без оркестър, взела твърдото решение никога повече да не допусна който и да е в България да командва живота и съдбата ми. Точка първа от начертания ми за действие план беше да се омъжа за чужденец и веднъж завинаги да туря край на този вечен паспортен проблем, който разруши блестящата ми кариера.

Не мога да кажа, че животът ми на Запад беше безобла­чен и без проблеми. Напротив, и там условията в ежед­невието и професионалния ми живот се оказаха значи­телно по-различни и трудни отпреди. Нямаше работа или поне нямаше такъв голям избор, както преди няколко години. И все пак лично за мен това беше маловажен въпрос, защото на Запад, в свободния свят, ако човек е талантлив или поне кадърен, не го мързи да работи и има какво да предложи, винаги намира кой да го купи или да му предложи работа.

Само две години по-късно бях успяла да стабилизи­рам живота си и вече бях омъжена за един много прия­тен и мил швед, който ме обожаваше. Получих и швед­ско поданство, така че си имах две - и българско, и шведско, и единственият огромен, непреодолим проб­лем остана майка ми. Тя не желаеше и да чуе за живот в чужбина, беше трудно подвижна, а пък и жените, които я гледаха, имаха свои лични грижи и често я напускаха. При това положение шансовете ми за някаква кариера или добра работа бяха значително ограничени. От една страна, мъжът ми се мусеше и не искаше да пътувам, а от друга - не можех да си позволя да приема някой интересен договор (каквито все още получавах) за 6-месечно турне из Япония, програми на италиански кораб из Средиземно море, вариетета в Испания, театър в Йоханесбург - Африка, и други. С тъга в душата си размишлявах, че такъв беше моят кръст и трябва с примирие да го нося... Имах разнообразни и многообе­щаващи предложения, но колкото по-добър е контрак­тът, толкова по-далечно е мястото и поне с шестмесеч­но обвързване. С болка отказвах тези интересни догово­ри и обяснявах, че имам майка-инвалид в България и в мига, когато жената, която я гледа, я напусне, аз трябва да литна с първия самолет и да отида да се грижа за нея. Моите приятели и другите артисти ме смятаха за луда. „Колко му е - казваха те, - плати на някого повече и го остави да я гледа!" Лесно им е на хората да дават съвети. Всеки си носи кръста, така и аз моя. Знаех, че майка ми няма да е вечна и не исках да ми тежи на съвестта, че съм я изоставила в момент, когато е имала нужда от мен.

Прогнозите в личния ми хороскоп показваха ясно, че ще загубя много близък в периода от средата на януари до края на април 1990 година и понеже бяха аспекти на Луната - знаех, че ще бъде майка ми. Ето защо в послед­ните две години от нейния живот й отделих и посветих повече грижи и внимание в България, за да я видя, а последните две години изкарах по три поредни месеца с нея. Така че тя можа да се порадва по-дълго време на моята компания и прекарахме Коледа, Нова година и януарските празници заедно.

Именно през тези месеци, прекарани заедно, аз съз­нателно я подготвях за живота след смъртта. Четях и й превеждах интересни пасажи от различни теософски книги и й обяснявах по-простичко съдържанието им. Мама беше интелигентна жена, силно изявена артистич­на натура, но не беше готова и отворена за духовното. Имаше страх от Бога и спазваше религиозните празни­ци и традиции, но не споделяше духовните ми интереси. Просто не беше узряла за това или, по-вероятно, дотам беше стигнала еволюцията на душата й. Тя не ме разби­раше и рязко осъждаше окултните ми занимания, които вземаха връх над другите интереси в живота ми. Като гледаше да работя по 12 часа върху някакъв хороскоп, презрително махаше с ръка и подхвърляше: „Как може да си губиш времето с тези глупости?!"

И все пак от всичко, което й бях наговорила, разказа­ла и прочела, без да успея да я заинтригувам и тласна по духовната пътека, успях поне в едно - вярваше, че има прераждане и живот след смъртта. Нямаше страх от смъртта, което беше чисто моя заслуга.

Помня, преди около две години, в един зимен следо­бед гладех чаршафи в кухнята, когато забелязах, че тя ме гледа някак особено.

- Защо ме гледаш така? Какво ти се върти из ума? -подхвърлих й весело.

- Мисли му, ако ме лъжеш! - закани ми се с пръст тя. Оставих ютията смаяна.

- Да те лъжа? За какво?!

- Ами това, за живота след смъртта... Мисля си, ти откъде си толкова сигурна, оттам никой не се е върнал...

Обясних й спокойно, че съмнението й е напълно ло­гично и естествено, но как във всички тези книги, напи­сани от толкова древни философи, адепти, индийски йоги, тибетски лами и разни автори от различни епохи, се казва едно и също. Напомних й за моите лични пре­живявания и разговори именно с умрели хора.

Тя ме гледаше с интерес и доверие, но най-много се развесели, когато я уверих, че ако тя умре преди мен, както би било естествено, връзката ни няма да се пре­късне. Ще намеря някой медиум и ще си говоря с нея, когато си поискам.

Майка ми се смя от сърце и ме заплаши, че ако я ядосвам, ще ми се явява постоянно. Отговорих й, че не би ме било страх и приключих замислено: „Ех, де да можеше да ми се явяваш и да те виждам лично."

В последните месеци от живота си дотолкова беше обездвижена и лишена от удоволствия, че непрекъснато молеше Бог да я прибере. Най-малко сто пъти съм й разказала какво евентуално ще види, когато сама се убеди, че е умряла, как ще забележи нещо, висящо около нея като парашут - етерното й тяло, от което тя трябва сама, с усилие да волята да се освободи и по този начин ще може да се движи из астралния свят и да скъса със Земята. Че много е вероятно някой от близките й умре­ли да си я прибере - майка й, баща й, брат й, вече покойници.

Много, много съм й говорила на тази тема и тя с интерес, без страх ме слушаше.

Последния път, преди да я загубя завинаги, успях да й осигуря жена за гледане, която тя лично си избра между три. Беше сравнително млада и майка мя много я харе­са. Прекарах с тях двете почти месец, за да наблюдавам как се справя жената и да й обясня някои неща за по-леко общуване. Мама беше много изнервена от болестта и ужасно капризна. Бях изоставила караниците ни по отношение на цигарите и диетите, които трябваше да спазва. Оставих я и да пуши, и да яде шоколад до наси­та, защото знаех, че скоро ще умре. По моите прогнози това трябваше да стане някъде между януари и края на април. Аспектът беше точен в края на март и първите дни от април, но от практика знаех, че събитията не винаги се случват, когато аспектът е абсолютно точен. Наблюдавах майка ми непрекъснато и с изненада конс­татирах, че тя е много добре, т.е. нищо не показваше минимална промяна в състоянието й. Тя беше толкова стабилизирана, че в края на февруари си тръгнах за Стокхолм напълно спокойна, решила, че или аз нищо не разбирам от астрология, или пък науката не е много точна.

Само около месец по-късно, точно според прогнози­те ми, по времето, когато лунният ми аспект беше то­чен, на 24 март тя почина. Предишния ден била в изклю­чително добро настроение, чувствала се много добре и както жената я къпела в банята, получила нов удар, изпаднала в безсъзнание и рано сутринта на 24 март в „Пирогов" са констатирали смъртта й.

Съобщиха ми в петък късно вечерта в Стокхолм, в неделя вече бях в София.

Колкото и да бях психически подготвена, че тя ще умре по това време, вестта за смъртта й дойде като удар, за който не бях готова. Съвсем не бях готова. Ако тя бе на легло, тежко болна, гаснеща... Но така изведнъж?!... И аз, и тя постоянно се молехме на Бога да я прибере с бърза кончина, да не се залежава. Безкрайно му бях благодарна, че я прибра така бързо, без да се мъчи и все пак никак не можех да проумея и да приема, че вече я нямаше. Като че ли бях изненадана, че си отиде, без да ме предупреди за това. Цялата ни житейска опитност, всичките ми познания по астрология, окултни науки и знания за живота след смъртта сякаш изчезнаха и аз бях само едно уплашено дете, разбрало, че вече няма майка.

Мисля, че това е най-тежкият удар в живота на всеки човек.

Погребението беше насрочено за вторник на Централ­ните софийски гробища, където имахме фамилен гроб, при все че и аз, и майка ми многократно бяхме коменти­рали и взаимно се бяхме споразумели, че и двете иска­ме кремиране.

Имаше много неща за вършене и за мъкнене до гро­бищата, така че ангажирах едно частно такси да ме развежда навсякъде. Взех пътьом и братовчедка ми Ни­на, която фактически беше уредила всички неприятни формалности по погребението. Без нейна помощ не бих могла да се справя за такъв кратък срок.

Предстоеше неприятното задължение да отидем до „Пирогов", за да идентифицираме трупа на майка ми, преди да го откарат на гробищата. Налагаше се, често ставали грешки.

От три дни мислех със страх в душата си как ще преодолея ужаса в момента, в който ще видя с очи трупа на покойната ми майка. Братовчедка ми ме беше успо­коила, че тя ще извърши тази неприятна формалност, за да ми спести това. Бях приела с мълчаливо съгласие, защото наистина изпитвах ужас от този миг, но не опи­тах да мисля — как ще вида майка ми... умряла!

Когато служителят в „Пирогов" ни съобщи, че тру­път е изваден от камерата - да идем да го идентифици­раме, братовчедка ми тръгна сама, както ми беше обе­щала. Изведнъж за мое собствено учудване я настигнах и спрях повелително с ръка. „Не, аз трябва да направя това... Трябва да съм силна. Така и така ще я видя на погребението."

Тя се опита да ме разубеди, но аз настоях и влязох сама.

Някой отхвърли чаршафа, с който беше покрито тя­лото. Събрах цялото мъжество и смелост, на които бях способна, спрях дъха си и погледнах. Никога няма да забравя този съдбоносен момент. Сърцето ми се блъс­каше в гърдите без ритъм и контрол и изведнъж подско­чи и като че ли спря. Толкова голяма беше изненадата ми. Това вече не беше майка ми! Животът беше излетял от тялото. Нейното физическо тяло, напуснато от душа­та, имаше чисто каменен, безизразен вид, който не мо­жеше да ме уплаши. В него нямаше нищо за разпозна­ване. Всичко, което с годините бях изучавала по теосо­фия, изведнъж се събра във фокус. Пазех жив и ясен спомена за майка ми и нейното одухотворено лице само отпреди месец и гледайки сега тялото, с което скоро близките ни щяха да се простят и да плачат над него, не можах да се развълнувам. Гледах го неодобрително -една лошо направена отливка от нейното бившо Аз. Истинската ми майка беше някъде наоколо в момента, наблюдаваше, вълнуваше се и страдаше за мен — от моето страдание за нея. Не! Няма да плача! Няма да плача върху тази физическа дрипа, която някога е пок­ривала духа на майка ми. Въздъхнах облекчено и ким­нах на служителя в потвърждение, че това е Мария Мачирска.

Когато излязох, Нина ме чакаше с тревожно израже­ние и като видя усмихнатото ми лице, съвсем се обърка. Обясних й, че сега на практика се убедих в това, което дълги години съм изучавала по теософия - онова тяло там, което току-що видях, не беше майка ми, а нейната физическа обвивка. Духът й сега беше с нас, бях убе­дена.

Таксито ни закара в дома на покойниците, където тялото вече беше поставено на определено място, а ние трябваше да го нагласим и украсим с цветя според тра­дицията, преди да се извърши окончателното прощаване с покойната.

Нина и още една моя братовчедка - Мая, състрада­телно предложиха те да извършат това, за да не се разстройвам, но аз се бях окопитила и под пълен конт­рол. Усмихнах им се и само помолих да се отстранят, щях да свърша всичко сама.

За тяхно удивление извадих от чантата си няколко тоалетни принадлежности - взех ги специално за слу­чая. Взех една по-тъмна пудра, която майка ми много обичаше, защото даваше естествен цвят с лек слънчев загар и я напудрих внимателно. С козметична четчица й сложих силно бледорозово червило на устните и сресах белоснежната й коса, която беше чиста, жива и не ме слушаше. Погледнах доволно работата си и констати­рах, че сега вече наистина изглеждаше като заспала, зеленикаво-мъртвешкото изражение го нямаше. Гле­дайки я критично-доволна, реших да подсиля малко веж­дите й. Моливът се запъна и не искаше да се движи по ледено студената кожа. Имах чувството, че някой ме плесна по ръката и извика: „Не! Не разрешавам повече." Застинах с молива в ръка и се обърнах с усмивка към братовчедките си.

- Толкова! Дотук беше гримирането. Майка ми ме плесна по ръката и извика, че не разрешава повече.

Те ме гледаха изумено, след което Мая успя да про­мълви:

- Како Лиана, учудвам се и се възхищавам на високия ти дух, как имаш сила и настроение да се шегуваш!

- Мила моя, три дни треперих при мисълта за тоя миг до момента, в който я зърнах в „Пирогов". Сама се уверих, че това е само физическото й тяло. Духът й е тук с нас, ето, около нас... - и направих с ръка широк жест, който те развълнувани и стъписани проследиха с очи.

След този коментар наредих внимателно цветята около главата й, подбирайки всички виолетови зюмбю­ли и тъмнолилави карамфили, с които разполагахме, докато образуваха хармонична рамка и фон на снежно-бялата й коса. Гледката наистина беше приятна. Цветята бяха толкова много и в такова изобилие, че според оби­чая не оставихме нито сантиметър от ковчега неукрасен и богато покрит с тях.

Погледнах я за последен път и кимнах доволно с глава на хората да я изнесат в стаята, определена за последно сбогуване с близки и роднини.

Самото опело се извърши в черквата по всички рели­гиозни правила с два попа и хор от около тридесет души. Чест е за България, че имаме такива неповторими цър­ковни хорове. Едва ли в чужбина ги има.

Бях твърдо решила, че няма да плача и се надявах, че съм постигнала пълен контрол върху себе си, обаче под влияние на божественото изпълнение на хора не можах да овладея сълзите си.

След опелото, пак според обичая, направихме про­щалната панахида с раздаване на жито, всякакъв род сладкиши, бонбони и пиене за Бог да прости.

Бях странно спокойна, почти щастлива, че успях дос­тойно да се справя с нещо, което ме гнетеше и тормозе­ше през целия ми живот - изпратих майка си лично, както му е редът, с прекрасен религиозен обред, по християнски, убедена, че тя самата е много доволна от прощалното сбогуване и леко ще поеме новия си живот.

ЩЕ НАПИША КНИГА ЗА ХОРАТА

След погребението останах в България още три седми­ци, имаше много неща за уреждане и оформяне. Приб­рах по гардеробите и скрих от погледа си всяка вещ, което ми напомняше за мама и отсъствието й. Не тряб­ваше да плача. Сълзите, траурът и страданията ни при­чиняват още по-голямо страдание на нашите покойни близки и им пречат да се успокоят и по-леко и бързо да се пригодят към новия си живот „от другата стра­на". Знаейки това, не поръчах некролози и не носих траур.

Разхождах се из неестествено притихналия апарта­мент и никак не можех да свикна с мисълта, че няма да зърна бялата майчина нощница, да чуя неравната й бол­нава стъпка, придружена с охкане, или синкавия й глас на заклета пушачка. Ослушвах се и се оглеждах непрес­танно за някакъв знак, с който да установи нейното присъствие, както съм чувала и чела за подобни неща след смъртта на много хора. Нямаше никакъв знак, нито сигнал, само тишина.

Тогава, именно през тези дни, докато се надявах да я усетя по някакъв начин и не можех, у мен се затвърди убеждението, че тя бе послушала и изпълнила моите наставления как да постъпи след като умре, за да понесе по-леко „промяната". Явно майка ми беше напълно спо­койна. Почти бях сигурна - не е получила никакъв или поне не силен шок, след като е разбрала, че е вече мъртва за Земята. Тя не тежеше из апартамента, както се случва след смъртта на повечето хора. Именно това убеждение, че майка ми е спокойна и леко понася пери­ода на преминаването „от другата страна", стана причи­на и дори порив да напиша тази книга.

Разхождах се из опустелия апартамент в София и мислех с часове... накрая стигнах до радостното умозаключение, че ако опиша моите „срещи" с хора „от другата страна" и онова, което знаех за живота след смъртта, бих облекчила страданията и страховете на хиляди. Много обичам хората и ми е мъчно, че са неве­жи и слепи за прости истини, които преди хиляди години са били общоизвестни.

Именно в тези първи дни след смъртта на майка ми си обещах, че ще се върна в София колкото е възможно по-скоро и тук, в тихия апартамент, несмущавана от никого, ще напиша тази книга. Реших да опиша, като доказателство за истинността й, разговорите с почина­лата ми майка, които неминуемо щях да проведа след няколко месеца. Трябваше обаче да прибягна до услуги­те на друг, чуждестранен медиум, защото моята прия­телка Елена беше загубила дарбата си да влиза в контакт с умрелите... Или поне така казваше.