ЕДНА ОБЕЗУМЯЛА ОТ СКРЪБ МАЙКА

Вече споменах, че докато пишех тази книга в България, отказвах всякакви интервюта и каквато и да е информа­ция относно съдържанието й. И все пак, точно преди да замина за Швеция, дадох едно-единствено интервю на Ася Чендова, която превеждаше книгата на английски език. Два-три месеца по-късно, при един телефонен раз­говор с нея научих, че то е било публикувано във вестник „Психо" и в резултат са се получили много писма от читатели, адресирани до мен. Естествено, не беше възможно да отговоря от разстояние на всичките, не заради броя им, а най-вече защото моите писма, писани до когото и да било в България (с редки изключения), изобщо не се получаваха. По тази причина отдавна бях спряла да пиша на майка ми и тя с тъга се бе помирила само с телефонните разговори. Нямах нищо против да отварят и четат писмата ми, щом такава беше практика­та на тоталитарния режим у нас, но поне да се получа­ваха.

Горката ми майка! Моите писма бяха светлина и единствена радост в нейния еднообразен, обездвижен живот. Тя ги получаваше. Така и двете се разбрахме, че с писма няма да можем да комуникираме, примирихме се и се отказахме. Добре, че телефонната връзка беше лесна и възможна. Примирението ми по отношение на писмената връзка се превърна обаче е истински гняв, когато месеци след 10 ноември 1989 година установих, че нищо ни най-малко не се беше променило. Писах няколко писма на едно 15-годишно момиче, което живе­еше в апартамента под моя в София и в тази деликатна възраст имаше крещяща нужда от моя съвет и духовна подкрепа. Писмата ми бяха дълги по 10-20 страници, пълни с философии. Момичето не получи нито едно. Нейните получавах, но тя не получи нито едно от мен и се съмняваше, че съм й писала.

Установих, че писмата ми до Ася Чендова, до фотог­рафа ми в София, до братовчедка ми и други приятели не бяха получени. Какво можех да направя освен да се ядосвам безсмислено?! Бях безпомощна. Горката ми родина! Дали някога щеше да има късмет да се порадва на истинска демокрация?

И така, след като поумувахме с Ася по телефона, решихме да прибере писмата на читателите до мен до следващото ми идване в България. Тя обаче настойчиво ме помоли да отговоря само на едно от тях, написано от една безутешна майка, чийто случай беше и малко по-особен.

Две-три седмици по-късно получих в Стокхолм въп­росното писмо. Действително беше написано от една безутешна майка и вибрациите, които усетих от него, ангажираха вниманието ми и ме изпълниха с дълбоко съчувствие. От сърцераздирателното послание разбрах, че майката се казва Виолета, че е съпруга на артиста Мирослав Миндов и са загубили дъщеря пред декември 1989 година вследствие спонтанен аборт с усложнения. Млада, едва 33-годишна, театрална критичка и красави­ца Погребана била в деня, определен за сватбата й.

Майката ми пишеше, че лично тя не вярва в живота след смъртта и никак не може да приеме, че дъщеря й не е завинаги мъртва. По-нататък продължаваше патетич­но- би могла да допусне, че е възможно, само защото аз го казвам, тъй като за нея и съпруга й винаги съм била символ на... тук следваха ред суперлативи, които едва ли заслужавам. Жената молеше да направя нещо, ако мога с което да я убедя, че дъщеря й евентуално живее някъде... в какъвто и да е друг свят и не е мъртва завинаги.

„О, ще те убедя и още как!" - мислех си със съчувс­твие и препрочитах писмото й.

Веднага взех телефона и й позвъних в София. Обяс­них й че писма не пиша, защото не се получават, но й обещавам в най-скоро време да вляза във връзка с почи­налата й дъщеря с помощта на една шведка, много силен медиум чрез която при желание и аз съм във връзка с покойната ми майка. Постарах се да я убедя веднага да махне всички некролози и траура, защото мъртвите страдат много и не могат да се занимават с нищо полез­но и интересно в техния нов свят, докато близките им на Земята плачат.

Виолета Миндова неимоверно много се зарадва, че и се обаждам. Независимо дали ми повярва, или не, обеща да изпълни нарежданията ми и каза, че с нетърпение ще чака слепващите ми съобщения.

От своя страна, непрекъснато мислех как да установя контакта с покойната й дъщеря. Имах пълно доверие в неоспоримата сила на медиума - Агнета Густавсон, но не знаех как на практика ще направим връзката. Аз не познавам лично момичето, нито пък то мен. Майка й спомена, че дъщеря й по име ме познава, но беше ли това достатъчно?

Да телефонирам на медиума също не беше от най-лесните задачи, тъй като тя приемаше обаждания само в определени часове, които за мен не бяха удобни.

Един ден обаче успях да я улуча по телефона и й разказах за трагедията на г-жа Миндова. Попитах дали може като си отида сега в България, да й се обадя от София в присъствието на майката, а аз ще превеждам. Напомних й, че предлагам това според нейните лични указания. Колкото пъти се бях опитвала да правя такива услуги на мои приятели, живеещи далеч по света, Агне­та изискваше лицата лично да й се обаждат, защото само чрез личен контакт се установяваше връзка с умрелия им близък.

След известно колебание Агнета прие и уклончиво каза, че намира това за разумно решение - да й се обадя по телефона от София в присъствието на майката.

Обаче половин час по-късно медиумът ми се обади и каза, че размислила и няма да може да се установи „контакт" по този начин. Беше категорична и никакви увещания не помогнаха, затвори ми телефона и толкова.

Останах много разочарована. Убедена бях, че Агнета нещо не разбра или не й стана ясно как планирам да проведем сеанса. Няколко дни непрекъснато мислех по този въпрос и накрая, понеже не съм човек, който прие­ма „Не" за отговор, когато си е наумил нещо, отново й позвъних. Казах й, че лично аз искам да установя „кон­такт" с дъщерята на г-жа Миндова.

- Ах, Лиана, колко си упорита! - уморено и с досада прозвуча Агнета. - Не разбираш ли, че връзката с мър­твите се установява само в присъствието на близки­те им?

С риск отново да се разсърди и да ме наругае, на­стоях.

- Не, не съм съгласна с това твърдение. Може по принцип това да е най-лесният и естествен начин да се установи такава връзка, обаче как да си обясня факта, че при сеансите с моята приятелка Елена бях постоянно „посещавана" и ми „говореха" много хора, които не познавах лично, нито бях чувала за тях.

Агнета мълчеше.

- Какво ти коства да опиташ? – продължавах аз. – Ти получаваш много по-бързо контакт с мъртвите, отколкото моята приятелка... Концентрирай се и се опитай мислено да извикаш момичето.... Не може да не дойде, след като толкова мисля за нея.

Медиумът тихичко се засмя в слушалката.

- Много си упорита и си мислиш, че всичко става по поръчка. С мъртвите на става току-тъй връзка само защото ти си пожелала. . . Ами какво ще се получи ако например дъщерята се появи, а ти казваш, че изобщо дори по снимка не я познаваш, и ти зададе някои въпроси за нейните близки ... или. . . каквото и да е? Какво ще й отговориш тогава?

- Агнета, ти не ме разбираш! Въпросите ще задавам аз. Не целя нищо особено, просто два три елементарни въпроса, чийто отговор ще бъде безкрайна утеха за майка й . . Не разбираш ли, искам само да убедя безутешната майка, че дъщеря й Румяна е умряла само на Земята но живее в друго състояние в астралния свят? Молят те концентрирай се и я повикай! Тя се казва Румяна, а фамилното й име. . . чакай, чакай, как беше. . . пак е с м, но не беше Мин...

- Тя е вече тук... – ме прекъсна равния глас на медиума.

Беше мой ред да млъкна смаяна. Не беше възможно! Та аз не й бях казала дори фамилното име. . .

- Ами да... Досега нямаше никой при мен и изведнъж „дойде” тази млада жена... Тя е тъмнокоса като теб, нали?

- Не знам... Понятие нямам ... Нали ти казах, че и на снимка не съм я виждала... Майка й ми писа, че била красавица, че приличала на мен, ама знам ли? ....

— Тя е, тя е... Точно такава е — тъмнокоса като тебе. Даже е малко по-висока от тебе... Много хубаво, строй­но, елегантно момиче... бих казала момиче със стил... Облечена е с красива рокля на цветя... Много хубава, елегантна рокля, тясна, впита в тялото. Имала ли е такава рокля?

- Нали ти казах, че нищо не знам за нея! - извиках безпомощно. - Откъде да знам?!

- Чакай, чакай, мълчи!... Казва ми нещо... - бързо ме прекъсна Агнета и след кратка пауза: - .. .Да, казва, че е благородно от твоя страна... че много разчита на тебе да й помогнеш, като поговориш на майка й... Каз­ва... да целунеш и благодариш на баща й от нейно име, че той по-трезво понася нейната смърт... Тя прилича на бащата, нали?

- Откъде да знам!...

- Да, на бащата прилича по външност, аз го виж­дам. .. Казва, че те моли да обясниш на майка й - нейно­то безутешно страдание е и нейно страдание... Докато майка й не спре да плаче, и за нея няма облекчение... Че сълзите на майка й я задържат в ниските слоеве... спъ­ват прогреса й... Предай й, че много я обича, но я моли с цялото си сърце да спре да плаче и да махне изцяло траура, защото не може да я вижда...

- Това е вече направено. Аз говорих с майка й по телефона и тя ми обеща да махне и некролозите, и траура - успокоих я аз.

- ... Момичето тъжно се усмихва и клати глава... Махнала е малко нещо, още всичко си стои... Моли те да й повлияеш... Ако я обича истински, да махне изцяло траура, но да пали свещи... и да спре да плаче, защото... пак повтаря: „майчините страдания са и мои и ми пречат много..."

- Тя клати глава и ми сочи нещо... главата си... като да иска да каже, че от главата си е умряла.

- Не, не, не! Ще изпаднем в някакво недоразумение - прекъснах бързо Агнета. - Майката казва, че Румяна е постъпила в болницата със спонтанен аборт, получило се е някакво усложнение и за две седмици умряла... в болницата. Майката казва, лекарите я изпуснали...

- Да, ама момичето казва нещо друго - Агнета зву­чеше леко възбудена. - ... Да... Мълчи малко! Да-а, тя казва друго... сега напълно я разбрах, не като преди, докато ми показваше главата си... да, сега казва, че е изпаднала в кома и така е починала... изобщо не се е връщала в съзнание... Така си избрала... самата тя... Тя е по-стар дух, много пъти се е прераждала... и като изпаднала в кома, разбрала, че „другият свят" й предла­га много повече... тя сама си избрала да не се връща повече на Земята.

Мълчах озадачена и не знаех какво да мисля. Беше ли възможно? Това бе напълно различно от информацията, която имах от г-жа Миндова, съвсем ново за мен и ме остави в пълно недоумение.

- Момичето продължава... Много е доволна от новия си живот... който й предлага интересна работа... Един­ственото помрачение са сълзите на майка й... и пак я моли да спре да плаче и да разбере, че тя самата си е избрала да остане там... Сега пък показва някаква къща с голяма хубава градина, много дървета... Какво озна­чава това?

- Откъде да знам?! Каквото знам е от майка й... Агнета, моля те, питай я, не й ли беше мъчно да остави годеника си, този, а когото е щяла да се жени?

- Да, кима с глава, мъчно й било... още повече, че той много страдал след смъртта й... Аз го виждам и не­го... - поясни Агнета и отново се убедих, че при нея ясновидството вървеше успоредно с другите й качества на екстрасенс. - Много хубаво момче, по-висок от нея... И той е момче със стил... Били са много хубава двойка. . ..Пак ми показва тая къща с градината и дърветата, но не мога да разбера какво иска да каже. Постоянно ми я сочи...

- Моля, Агнета, един последен въпрос към Румяна... Иска ли да предам нещо на годеника й?

- Да, да... казва тя... иска да му кажеш, че много го е обичала и че винаги ще го обича, завинаги ... и че ще го закриля... нека той да не страда по нея, защото за нея лично така ще е по-добре. Казва, че той скоро ще срещне друга жена... (Тук на това място Агнета така се изрази на шведски, че можеше да се разбере двояко – че вече е срещнал или че ще срещне такава, но считах за светотатство да уточнявам такива подробности).... Казва, че тази нова жена ще бъде подходяща за него и че тя го съветва и искрено ще се радва, ако той се ожени за нея. Това ще я направи щастлива и тя винаги ще бъде с него, ще го предпазва и ще му помага.

Обещах на Румяна да предам всичко точно както ми поръча, и на майка й, и на баща й, и на годеника й, и че пак ще й се „обадя”.

Благодарих на Агнета за сеанса, като я благослових за дарбата й и й казах, че едва ли има понятие каква утеха ще бъде това за майката на момичето.

Агнета се засмя тихо и отвърна, че и тя искрено се радва, дето е допринесла за това, още повече днешният „контакт” без присъствието на майката и за нея било изненада.

Нямах търпение да затворя телефона, за да звънна на Виолета Миндова и да я зарадвам.

Връзката със София се осъществи мигновенно, но ми отговори Мирослав Миндов – Виолета била на гости у приятели.

Предадох му развълнувано разговора с Румяна и за мое удоволствие, дори учудване, той потвърди всичко казано от нея. Действително накрая момичето изпаднало в кома и никога повече не се върнало в съзнание. Погребали я именно с тясна, опъната по тялото й рокля на цветя, както я описа и видя медиумът. Наистина била тъмнокоса и приличала на баща си. Колкото до къщата с двора и дърветата, които Румяна непрестанно показва­ше на медиума и се чудехме какво може да каже с това, Миндов поясни, че това е домът на годеника й и там са щели да живеят.

Няколко пъти след този разговор се чухме по телефо­на с Виолета Миндова, която беше с приповдигнато състояние на духа и не намираше думи да ми благодари. Попитах я защо така ме подведе, погрешно информи­райки ме за смъртта на дъщеря й, и за мене беше шок да чуя лично от Румяна, че е умряла в кома, не знаех да вярвам ли, или не. За мое учудване Виолета ме уведоми, че и тя не знаела за това - крили са от нея. Чак след моя „контакт" с дъщеря й, когато се разбрало, че от мен ще го научи заедно с всички други подробности от сеанса, й открили всичко, което са крили от нея, за да я пощадят. Майката развълнувано ми каза, че моят разговор с дъ­щеря й не само напълно отговарял на истината, но от него научила и някои неща, които не знаела дотогава и впоследствие се потвърдили. Беше безкрайно щастлива от доказателството, че дъщеря й е жива, макар и в друг, трудно достъпен за нас свят и вече живееше с надеждата скоро да открие някой български медиум, чрез когото лично да влезе във връзка с дъщеря си и да си пого­ворят...

Времето на нейното отчаяние и душевен мрак беше отминало.

Излишно би било да описвам какво щастие беше за мен това, че успях да донеса утеха на тази изстрадала жена.

Бих могла да опиша още много подобни сеанси, из­вършени с Агнета Густавсон по телефона. Бях й обеща­ла да запазя нейната анонимност и да я предпазя от любопитните нападки на пресата и телевизията, затова тук трябва да поясня, че името, с което я назовавам в книгата, не е истинското й. С изключение на моето, на Ася Чендова и фамилия Миндови, всички имена в кни­гата са сменени по желание на хората, за които пиша.

Телефонът на Агнета Густавсон давах и продължавам да го правя само на приятели и на хора по моя преценка. Всички те впоследствие са споделяли не по-малко изумителни разкази за техни починали близки от „другата страна".

Не смятам, че е необходимо да пиша повече за това.

Нямаше да опиша и случая с дъщерята на семейство Миндови, ако бяха пожелали да сменя името им. Виоле­та обаче възкликна въодушевено, че за нея било чест и огромна радост, ако пиша истината, защото е убедена, че това ще донесе облекчение на хиляди хора в нейната ситуация.

Тъй като това е второ издание на „Срещи с отвъдно­то", искам да споделя някои мои сумирани впечатле­ния в резултат от писмата и срещите с читателите, които, повлияни от прочетеното, настояваха за лич­на връзка с мен.

След написването на тази книга животът ми тръг­на така стремглаво, че напълно излезе от моя контрол и ме поведе с шеметна бързина по пътеката, която сама си бях избрала — да нямам повече личен живот, а всичко, с което разполагах, като потенциал от любов и познание за все още „непознати" или „недоказани неща", да разделя с хората за тяхна утеха и прозрение.

Отначало мислех веднага да подготвя следващото, второ издание на „Срещи с отвъдното", като го обо­гатя с нови, интересни случаи, които просто ме зат­рупваха, но много скоро се отказах.

Опита, който насъбрах в последните две и половина години, от 1992-ра насам, невероятните събития и случки, които изпълваха ежедневието ми, бяха и за мен трудни за асимилиране и преглъщане, тъй като това бе просто един сгъстен, интензивен курс на обучение, който граничеше с фантастиката. Разбрах, че трябва да карам по-кротко с онова, което поднасям на чита­телите. Вярно е, че отразявах самата неподправена истина за своя живот и опит, но аз имах отпреди дългогодишна окултна подготовка, докато повечето от хората нямаха такава. Трябваше им време за разми­съл, може би и личен опит, за да стигнат до прозрение.

И все пак спонтанният откликна читателите, още на първата книга “Срещи с отвъдното", а след това и на „Прозорец към Космоса" и „Срещи с многоликия Космос", далеч надмина очакванията и надеждите ми. Тук обаче искам да коментирам само впечатления във връзка със „Срещи с отвъдното". Стотици, а после и хиляди хора ми писаха с неподправена искреност и признателност за утехата, надеждата и прозрение­то, което са получили с прочитането й и ме уверяваха, че тази книга е станала причина да променят своите схващания, възгледите си и да придобият нов поглед върху живота. Пишеха ми с благодарност и такива, които в момент на крайна депресия и отчаяние са били решени на самоубийство като изход от всичките им земни теглила и мъки, но моята книга им е дала сила да преодолеят проблемите си. Разбира се, голяма част от самоубийците правеха разни пазарлъци и искаха още и още доказателства, та трябваше надълго и наширо­ко да им привеждам примери и да им обяснявам, че самоубийството наистина е БЯГСТВО ОТ ОТГОВОР­НОСТ и НЕПРОСТИМА ГРЕШКА в момент на слабост с много тежки последици и усложнения за следващите им превъплъщения и личен прогрес.

Особено се зарадвах, когато госпожа Миндова ми се обади и с бодър дух заяви, че животът й бил значи­телно променен. В нейния случай тя доброволно се съгласи да спомена истинското й име в книгата, за да даде шанс за утеха и на други хора, като ги накара да повярват в истинността на описаното, бе привела в действие Божията повел:,”КОЛКОТО СИ ДАЛ - ТОЛКОВА ЩЕ ПОЛУЧИШ". Съобщи ми с радост, че много, много хора й се обаждат, за да я поздравят и споделят мъката от загубата на свои близки, за да получат от нея потвърждение на прочетеното и по този начин да укрепят вдъхнатата в тях надежда и упование.

Неспирният поток от писма, преливащи от болка и благодарност, ме свързаха по неведоми пътища с най-невероятни човешки съдби. Това стана причина да ум­ножа опита си с „ отвъдното " и да попадна на странни случаи, чието разследване даде удивителен резултат и ще бъде принос към онова, което е описано в теософските книги.

Така например в момента съм в процес на дообработка на материалите, данните и доказателствата, предмет на следващата ми, четвърта книга, която наистина ще удиви света, ще бъде ценна добавка към науката теософия и ще предизвика смут у крайните скептици.

В нея описвам своя личен опит с открити прераж­далия на починали деца. Този нов и странен опит при­добих благодарение на писмата на обезумели от мъка хора, които ми доверяваха болката си и търсеха отго­вор и покой. Техните страдания и моето съчувствие се явиха като ново предизвикателство за мен самата, да направя необходимите издирвания й проверки и да по­луча сведения и доказателства.

Тук му е мястото да споделя с читателя, че писма­та им доведоха и до куп умозрения у мен, които много ме натъжават. Разбрах, че хората неправилно изтъл­куваха моята любов, съчувствие ц състрадание и реши­ха, че биха могли да ме използват като средство за връзка със своите починали близки, молейки ме да им посоча някой съвестен медиум. Пак ще повторя, че написах книгата за духовна подкрепа, прозрение и уте­ха, за да се разбере, че тези, които са завършили земния си път, не са умрели завинаги, а просто са прекратили престоя си на Земята и се намират в друго измерение, в друго състояние, в процес на подготовка за нов, раз­личен, но по техен избор живот.

Това обаче не означава, че веднъж приел този факт за истина, всеки трябва да се юрне да търси медиум, за да си „поговори" със своите близки покойници. Писах вече, че мъртвите си имат свои нови занимания и се стремят към ново развитие и еволюция и е крайно неетично, когато близките им от Земята непрекъсна­то плачат и ги оплакват, с което спират и задържат техния прогрес или пък ги безпокоят за щяло и нещяло. Трябва да се разбере от всички, че връзката с „отвъдното", въпреки че е невъзможна, не се осъществява като по телефон от медиума, който просто набира даден номер и започва „разговора". Ако беше така, толкова просто и лесно, при днешния нисък морал, неетичност и забравени добродетели, щеше да настъ­пи истински хаос. Неслучайно Висшият Вселенски Ра­зум, който ние наричаме Господ, е създал мъдро и безпогрешно твърди, необратими закони, познавайки безразсъдността и неразумността на човека.

Опитът ми на практикуващ астролог доведе до разочарования, като показа, че хората не искат да знаят истината и за тях самите, и за бъдещето, а предпочитат това, което те биха желали да чуят. Съгласни са да отидат при „ някого " и както те се изразяват, „ просто да ме излъже, но да ми каже нещо хубаво". Затова са претъпкани чакалните на онези гледачи и врачи, които умеят да приказват гладко и безскрупулно да манипулират дошлия с надежда да чуе нещо обнадеждаващо, като щедро му обещават да му се случи това, което той иска, или го отрупват с ласкави определения за самия него, за да му звучат дълго като приятен шум в ушите.

Нещо повече. Установих, че хората са съгласни да платят и дадат мило и драго, за да бъдат излъгани, стига да е при някой вече прочут, и не уважават онези, които не вземат пари. Стотици пъти чувам думите: „Аз мога да платя! Ще платя каквото пожелае, но само да ме „свърже" с..." поминалият се близък -майка, баща, дете и пр. Или пък ядното: „Твоят прия­тел рече, че не взимал пари и категорично отказа да ме приеме, тъй като това не ставало по поръчка."

Колко огорчение ми донесе неразумността и незна­нието на хората! Книгата целеше утеха, а не поход за връзка с „отвъдното". Мнозина си мислят, че като са „напористи" и настойчиви, ще ме бомбардират с пис­ма, ще висят пред дома ми, ще тормозят с въпроси съседите ми, но няма начин да не се доберат до мен. Много се лъжат обаче! Никого не приемам без предва­рително уговорена среща. Първо, трябва в писмо да се изложи проблемът, а аз преценявам дали е необходима лична среща.

И все пак аз научих поредния си урок. Няма повече да споменавам открито имената на хора, притежава­щи известни сетивни дарби, нито пък да ги упреквам, че правят пари с това. Повечето от тях започват да „гледат" на този и онзи от добро желание да помог­нат, а впоследствие хората ги обсебват и не ги оста­вят дъх да си поемат, като обсаждат домовете им на тълпи.

Или пък, след като съм упътила молещият ме да иде при „някого", за да му се помогне, след време ме умо­рява да се оплаква от грубостта, липсата на внимание или безцеремонното отпращане след двеминутен „контакт" и бързо прибиране на парите. Е, аз не мога да отговарям за морала на тези хора с дарби, те също имат своите човешки слабости. Вие искате достъп до тях и сте съгласни да платите луди пари, вместо да идете на черква и да се помолите Богу за духовна подкрепа, опора и прозрение как най-добре сами да разрешите проблема си.

В повечето от случаите, с които аз съм имала възможност да се сблъскам, тъжното е, че хората не изявяват желание и интерес да попитат първо как се чувства покойният им „от другата страна", ами ис­кат отговор и съвет къде са скрити парите или важни документи, кога жилището да продадат, как да прех­върлят имота, какво да запише сина или дъщерята и тям подобни глупости.