Срещи с отвъдното Лиана Антонова предговор

Времето с Елена неусетно летеше. Бяхме се задълбочи­ли в разговори на окултни теми, като целях да разбера нейното лично виждане и оценка на контактите й като медиум с умрели вече хора. Бях чела много теософски книги от различни автори и епохи и имах искреното желание да разбера истината, истината и само истината. Исках лично да проверя дали всичко, написано в книги­те, отговаряше на действителността. А как да разбера кое именно е действителността?!

- Елена, ти самата казваш, че не трябва да приемаме безрезервно бръщолевенията на всички посетили ни ду­хове на умрели - започнах предпазливо аз, защото тя често приемаше въпросите ми като съмнение в нея и нейните способности на медиум. - Ти самата многок­ратно ме питаш въпросите им отговарят ли на истината и ме караш да проверявам казаното. Нали знаеш за така често срещаните в астралния свят the elemenatals - така ги наричат на английски, а на български...

- Елементалии - довърши фразата ми и спокойно кимна Елена.

- Така. Как знаеш кога идва някой истински дух и кога е елементалий?

- Никога не мога да съм сигурна - отвърна тя. - Затова карам всички да проверяват и да задават въпроси от лично естество. Елементалиите могат да ни подведат много успешно в началото, защото притежават някакво полусъзнание и някакъв частичен или полуживот. При умели и детайлни въпроси те бързо се провалят, защото не могат на отговорят на тях и аз - медиумът, и човекът, който задава въпросите, веднага схващаме, че нещо не е наред. Затова често казвам „истински" или „неистинс­ки" дух. Когато „идва" някой много близък човек, на мен или на този, който ми е на гости, ако ме обсеби, а това го усещам по един осезателен и много неприятен начин, тогава няма място за съмнение, че е истински дух. От казаното от мен тогава не помня нито дума. Хората ми разказват после какво съм казала, тоест как съм предала това, което „посетилият ни" е искал да каже. Казвали са ми също, че се променям визуално -пребледнявам, позеленявам някак си... според думите на хората, но аз знам, че ставам направо грозна в такива моменти. Ти не забеляза ли подобни промени в лицето ми? - вторачи в мен черните си блестящи като въглени очи.

-- Мм... не! Не съм забелязала такова нещо. Да, пребледняваш и... това, че повръщаш след това... мно­го ми е мъчно за теб.

- Защото не си имала случай още да ме видиш истин­ски обсебена. Тогава гледай и ще видиш как се изменям и колко грозно става лицето ми! - поклати многозначи­телно глава Елена.

- Да продължим за елементалиите и да уточним дали имаме едно и също нещо предвид - подзех аз отново. -Лобсанг Рампа, тибетският лама и велик посветен, пише в книгата си „Мъдрост на древните", че елементалиите са тип на мисъл-форма, които имат нещо като собствен полуживот, че са форма на живот, доведен до съществу­ване чрез хората. Между другото, относно елементалиите съм чела в десетки книги от индийски автори, вклю­чително и от прочути западни светила, като Анни Безант, Ледбийтър и Артър Пауъл. Всички те пишат едно и също за тях, само че описанието им е много сложно и трудно за асимилиране. Написани са сериозни трудове за сериозния студент по теософия и окултизъм. Докато Лобсанг Рампа го предава най-кратко и разбираемо. Той казва: за да разберем това нещо по-лесно, нека си пред­ставим, че имаме един магнит и че този магнит предс­тавлява един човек. Тогава да кажем, че доближим до магнита едно парче желязо - веднага желязото се намагнетизира до някаква малка степен и това представлява елементалият. Според Рампа елементалиите са форми­рани от етерна субстанция, която е произходът на всич­ки комплекс-форми. Случайните мисли на хората „намагнетизират" етерните субстанции, а това повишава временно възможността на елементалия да стане за малко едно елементарно същество. Затова хората, кои­то ходят по спиритични сеанси, не трябва да вярват, че абсолютно сигурно са говорили с духа на леля, баба или чичо еди-кой си, а просто са били жертва на... измама или номер, шега, поднесена от някой елементалий. Каз­ва се, че елементалиите биват неудържимо привличани от спиритичните сеанси, защото им се дава шанс да си направят шега с някого. Рампа заявява, че те са закачли­ви, злонамерени или пакостливи като маймуните, но вероятно много по-тъпи от тях. Затова при подобни спиритични сеанси трябва да се внимава, защото човек може да бъде изцяло подведен, объркан от подобни пакостници, които са само мисъл-форма.

- Всичко, което си прочела, е напълно вярно и аз ежедневно се убеждавам в това - потвърди сериозно Елена. - Все пак ти още не си имала случай да те „посети" някой такъв шегаджия - елементалий, твоята досегашна опитност беше с истински духове, нали така? После в продължение на два часа Елена ми свири последните си композиции, за които каза, че й ги дикту­вали „отгоре", и то в най-необичайни часове. С голям възторг говори за нейните ученици и музикалната група, която ръководеше - скоро щяха да вземат участие в някакъв средношколски фестивал.

Нямах представа колко е часът. Беше се стъмнило от­давна.

Изведнъж чух познатото ми изсвирване с уста и ско­чих на прозореца.

- Това е Боги! Часът е точно единадесет.

Долу на улицата стоеше блестящ бял „Мерцедес" и дори в мъждукащата светлина на уличните лампи успях да видя две ухилени физиономии - един приятел, Ми­хаил Колев, и мъжът ми. При все че Боги ми правеше някакви маймунски мутри и закани с глава, разбрах, че барометърът отново рязко се е покачил и червеното знаме отдавна е свалено.

- Слизам веднага! - извиках и грабнах бързо чантата си, обръщайки се към Елена за сбогом.

Тя стоеше зад пердето и гледаше надолу.

- Кой е тоя с Боги? - започна тя с интонация, която вече добре познавах и означаваше само началото на инквизиторски разпит.

- Един наш познат... Не много близък - неохотно й отвърнах.

- Как се казва?

- Елена, никога не си чувала за него... Казва се Михаил Колев и...

- Къде работи? - методично разпитваше тя.

— Работи... Работи в чужбина.

— Какво работи?

- Не знам точно какво - малко троснато отвърнах. -Но е на служба в Българското търговско представител­ство в Копенхаген... Виждаме се, когато идва в Сток­холм или когато ние сме в Копенхаген... Снабдява ни с алкохол, не сме Бог знае колко близки.

- А какъв е като човек?

- Е, това съвсем не мога да ти кажа, защото много малко го познавам! - избухнах аз.

- Лианче - благо подзе Елена, - това ме интересува само дотолкова, доколкото да реша да ги повикам ли двамата горе, или не.

Погледнах я смаяно, като че ли беше мръднала. Вдигнах ръка с показалеца напред и занареждах предуп­редително:

- Първо ми каза, че не искаш да закъсняваме днес, максимум до 10,30-11 часа. Сега е 11 и дори повече. Второ, не ти беше добре и не искаше да се занимаваш с духове, а кажи-речи не спря през повечето време. Трето, пазиш се от всеки като от сянката си, укрила си се като в крепост и не пускаш който и да е, а сега се колебаеш дали да пуснеш или да не пуснеш един напълно непознат човек. Ако искаш да знаеш, той е точно от тези, които трябва най-много да се пазиш. Говори се, че е племенник на Тодор Живков. Не съм го питала дали е истина, но има някой много голям зад гърба си, защото има несънувана вила в Бояна и само в чужбина работи. Аз не поемам гаранция за него. Откъде да знам, ако го пока­ниш, дали после няма да те засилят нанякъде! Казвам ти го искрено, ако имаш малко ум в главата си, недей...

- Да се качат и двамата! - изкомандва тя и ми обърна гръб.

Гледах я в недоумение.

- Елена, недей...

- Чу ли какво ти казах! - сопна ми се тя, отиде до прозореца и сама най-любезно ги повика да се качат.

- Идват! - заяви с победен глас и ме погледна тър­жествуващо.

- Моля те, поне недей да говориш нищо пред него. Той понятие няма коя си и ние нищо няма да му кажем! -продължих аз да й наливам разум в главата.

Когато мъжете влязоха и седнаха, усетих, че и двама­та се чувстват като в небрано лозе. Боги знаеше чудесиите, които ние с майка му разказвахме за Елена, а пък Михаил нищо не подозираше, но беше леко стрес­нат от мистичната й физиономия и повелително пове­дение.

- Аз благодаря, че благоволихте да почетете с при­съствието си моя скромен дом - започна с високопарна, официална интонация Елена, - няма да ви задържам много. Бедна съм като църковна мишка, но все ще се намери нещичко за хапване и пийване, все ще сложа нещо да нагостя такива важни господа като вас.

Боги и Мишо съвсем се объркаха, но аз им отправих предупредителен поглед - да имат малко търпение, аз поемам грижата да се изметем скоро.

Щом Елена напусне стаята, тихо им прошепнах да запазят спокойствие и че само след петнадесет минути ще си отидем, тъй като самата тя ме беше помолила да не се заседавам след 23 часа. Обясних им също, че и за мен беше напълно неочаквана внезапната й прищявка да ги покани горе.

Вратата се отвори и Елена се появи усмихната с поднос, в който се мъдреше бутилка коняк, а напръстни­ците беше заменила с по-нормални чаши.

- Както виждаш, отчетох грешката си от миналия път и съм решила да не оставям къщата без алкохол. Поне за гости да се намира. Конякът е „Плиска" и се надявам да го харесате.

Мишо и Боги в един глас отвърнаха, че няма да пият, защото са с кола.

- Я да ги нямаме такива! - изгърмя Елена и се обърна към Боги:

- Ти поне не караш кола тая вечер. Аз не ви карам да се напивате, а да пийнете по едно коняче за добре дошли.

Те пак се спогледаха и измънкаха нещо като благо­дарност или съгласие.

Елена се отпусна в един фотьойл и моментално скочи като ужилена.

Хвана се за главата и се ослуша, после се обърна към нас:

- Моля за извинение, трябва пак да ви оставя, но само за миг. Тук в момента „дойде" цяла група изоставени души и плачат да раздам нещо. Само за момент, моля! - и бързо излезе.

Мишо ни погледна в пълно недоумение:

- Това пък какво беше?!

Боги изглеждаше уплашен и изсъска ядосано по мой адрес:

- Тая, моята Жужуна, ги забърква винаги едни такива... Луд ставам от такива ситуации!

- Спокойно! - опитах се да звуча убедително и хванах Мишо за ръката. - Скоро ще разбереш всичко. Каквото и да се случи, само не се стряскай!

- Братче, какво става тука за Бога?! - обърна се той към Боги.

- Питай тая, малката със змийското езиче! - злобно ме посочи с глава Боги и направи машинално два-три тика с челюстта си, което за мен означаваше, че изпуска нервите си от контрол.

- Казах ви, че съм бедна като църковна мишка. Ня­мам бог знае какво за ядене, но се налага да раздам. Тук в момента „стоят" цяла група умрели души, които жал­но плачат и нареждат: „Раздай нещо за нас! Ние сме забравени от близките ни. Никой вече не ни споменава и нищо не раздава за „Бог да прости" и за успокоение на душите ни."

Елена тъжно поклати глава и ни погледна: - Ако само можехте да ги чуете как жално плачат и нареждат, сърцето ви би се скъсало... Затова съм длъж­на да раздам, каквото имам, каквото дал Господ, а вие сте длъжни да хапнете по залък.

След тези думи посипа филиите с масло с чубрица и сол, а на две-три от тях сложи сирене, начупи го на парчета и ни поднесе:

- Вземете, хапнете и гласно кажете: „За Бог да прос­ти. Мир и покой на тези нещастни души!" И коняка, като пийнете по глътка, пак кажете „За Бог да прости".

Отиде към бюфета, извади една голяма свещ, запали я, направи кръст с ръка и промълви към пространството пред себе си: „Мир вам и на душите ви!"

Непреживели досега подобно нещо, ние и тримата тихо и безмълвно хапнахме и пийнахме, като не смеех­ме дори да дишаме шумно.

- Не знам как може да има такива хора! Да забравят близките си мъртви, да не им правят панахиди и да раздават за успокоение на душите им! - горчиво и за­мислено каза Елена. - Това е едно човешко задължение поне няколко години след смъртта, докато душата още тъжи за Земята и има земни желания.

— Какви са обичаите по онези страни, по които ходи­те, Лиана? Имам предвид по отношение на мъртвите им. Как ги почитат след смъртта им? Сигурно извършват разни ритуали и имат интересни обичаи?... Естествено, това трябва да се очаква от тези по-напреднали от Бъл­гария страни.

— Мм... Боя се, че нищо подобно не правят за мърт­вите си — колебливо отговорих. - Толкова години живея по чужбина, срещаме хора от най-различни социални и интелектуални среди, но никога не съм чула някой да спомене за такава традиция или да ме покани на нещо подобно... Все пак не мога да твърдя нищо със сигур­ност, възможно е да имат подобни традиции, а аз да не знам... Вие чували ли сте нещо по този въпрос?

- Не съм чувал - искрено отговори Мишо, - но се съмнявам, че имат подобни обичаи.

Боги мълчеше. Сигурно се боеше, че грубият му глас би осквернил някак си създалата се мистична атмосфера.

- Фактически нищо със сигурност не знаем и няма какво да гадаем. Никога не ми е минавало през ум да се заинтересувам по този въпрос, но сега след като ти, Елена, го повдигна, обещавам ти, че ще го разуча. Все пак знам, че редовно посещават гробовете на близките си, носят цветя, палят свещи... Но това с панихидите, раздаването на храна и пиене в памет на умрелите, пред­полагам е традиция на източноправославната църква.

- Интересно ще бъде да разучиш това, Лианче, -продължи да разисква Елена. - Убедена съм, че в по-напредналите страни всичко е на по-високо ниво, и кул­турата им, и религията...

- Няма такова нещо! Напълно грешите! - пресече я Мишо и Боги убедено кимна с глава в съгласие. – Не мога да твърдя за Азия, защото малко съм пътувал из този континент, но що се отнася до Европа и Северна Америка, та дори и САЩ, много трябва да се поспори по въпроса за културата. България е бедна и сравнително изостанала страна, но само в икономическо отношение. Няма да се задълбочавам - продължи той и се усмих­на, - но толкова театри и културни събития колкото има в София, няма в нито една европейска столица. Още! Хора с богата ерудиция се срещат много по-често у нас, отколкото където и да е от споменатите страни. Мате­риалната им култура е несравнимо по-висока, но именно затова пък духовната им е занемарена и на ниско ниво. Що се отнася до религията, ясно, у нас поради системата на управление тя официално е сведена до нулева точка, но съм убеден, че въпреки това, който си е религиозен, то... - тук той се запъна, търсейки точните думи и аз бързо се намесих и допълних:

- Който си е религиозен, той вярва в Бога, какъвто и да е режимът.

- Именно! - съгласи се Мишо и ме погледна в очак­ване да предприема нещо, за да си тръгнем.

- Женен ли сте? - изведнъж го попита Елена и в същото време започна пак да се ослушва по познатия ми вече начин.

Мишо пое дълбоко въздух, погледна Боги, после мен и тъкмо и тримата да се изсмеем, тъй като това беше проблем номер едно, който той си беше поставил за преодоляване, Елена сама отговори:

- Не, не сте женен. Баба ви Куна ли се казваше?

- Да! - изумен я зяпна Мишо.

- Тя е тук в този момент. Дядо ви се е казвал Михаил, на него сте кръстен, така ли е? - попита тя нетърпеливо. - Казвайте де, да или не, за да проверим истински ли е духът.

- Да... така е - като хипнотизирай я гледаше той с очи, в които учудването преминаваше в пълно недоуме­ние и накрая в ужас.

- Мишо! - леко го докоснах аз. - Елена е медиум и има дарбата да влиза в контакт с умрелите. Не се стра­хувай, отпусни се! Задай въпроси и проверявай казаното от духа дали отговаря на истината, защото идват и лъж­ливи.

По-късно тази вечер си дадох отчет, че беше наисти­на странно - нищо не знаех за произхода и личния живот на Мишо, а се срещахме доста често, та дори имахме и нещо като взаимни тайни помежду си. Той, въпреки поста, който заемаше, комунист, партиец или какъвто и да беше по убеждения, показваше нескриван интерес към окултните въпроси. Постоянно ме разпитваше относно заниманията в моето лондонско училище по аст­рология, за смъртта и за „света от другата страна", за прераждането, кармичните закони и ме молеше да му давам такива книги. Дори му бях поверила да пренесе в България две скъпоценни за мен книги от известната американска ясновидка Джийн Диксън, тъй като на мен биха могли да ми ги вземат митническите власти, а той пътуваше с дипломатическа кола. Колкото до тази ве­чер, срещата му с Боги беше съвсем случайна - нито Мишо, нито ние сме допускали, че ще бъдем в България по едно и също време, така че не бях и мислила дали бих го представила на Елена или не.

Това, което тя му каза същата вечер чрез умрялата му баба (а по-късно и дядо му Михаил „дойде"), беше направо изумително, но няма да го описвам и публику­вам. Информациите имаха твърде личен характер -много кръв, убийства... Зарити трупове, от кого, кога и къде извършено... Твърде много познати имена на вид­ни български държавници бяха споменати и замесени. Още в същия миг реших, че ще забравя всичко чуто завинаги и никога на никого няма да го разкажа. Опасно беше да се знаят такива неща. Лично мен никак не ме интересуваха.

Обикновено си записвах всичко чуто и преживяно в сеансите с който и да е медиум или ясновидец, за да не го забравя. В този случай обаче реших и умишлено изтрих от паметта си всичко чуто още веднага след сеанса и задължих Боги да направи същото.

Стояхме притихнали, с наведени глави и плачехме. И тримата бяхме потресени. Имаше за какво.

Беше ужасно да се види как този огромен мъж, Ми­хаил, се тресе в неудържими конвулсии, с лице, обляно в сълзи... Хванах го съчувствено за ръката, а той като дете, което търси закрила, положи глава на рамото ми и продължи да хлипа.

Когато Елена дойде на себе си, ни огледа с невиждащ поглед, после подозрително погледна разплаканите ни лица и веднага изтича да повръща.

- Трябва да изляза за малко навън - скочи на крака Мишо и подсмърчайки и бършейки лицето си, бързо отвори външната врата.

Когато Елена се върна в стаята, ни завари умислени и мълчаливи.

- Къде е той, Мишо? Какво стана? Какво се е случи­ло? - обезпокоена запита тя.

- Страшно беше!... Страшно, Елена - подсмърчах още аз.

- Сериозно ли го казваш?! Какво, какво казах, разказ­вай какво съм казала! - любопитстваше Елена.

- Страшно, ужасно беше! - повторих, клатейки гла­ва. - По-добре е да не знаеш какво си казала, но ако не внимаваш кого приемаш и какво казваш... Ще те интернират някъде... Много трябва да внимаваш!

- Леле, леле! - извика уплашено Елена. - Ето, точно от това най-много ме е страх, затова така прецеждам хората, които ме посещават. Господи, нищичко не знам, какво съм „казала"? Вярваш ли, че тоя ваш Мишо може да ме засили нанякъде? Не ми изглежда лош човек.

- Не, не вярвам да ти направи нещо. Той просто е разтърсен до дъното на душата си от чутото, но ти, госпожице, ти... Трябва много да внимаваш кому гово­риш! Никой не те караше да го каниш горе!... Пък и кой по дяволите би допуснал, че ще излезе такова нещо, такива кирливи... Не, такива кървави ризи! - нареж­дах аз.

- И ти, господине! - сопнах се на Боги. - Да забравиш какво си чул, че с твоята слонска памет и арменска уста и нас ще ни интернират някъде.

- Да бе, да - да не съм луд да говоря!

На вратата се позвъни и Михаил влезе. Огледа стая­та, като че очакваше да види духове да се разхождат наоколо, седна, тръсна глава като да отпъжда лоши мисли и каза с въздишка:

- Страшно беше!

- Сърдиш ли ми се?! - започна умолително Елена. -Аз и не знам какво съм ти казала. Когато съм в транс, не помня нито дума. Съжалявам, ако съм те изплашила...

- Не! Не! Не си ме изплашила! Дори съм ти много благодарен. Имаше неща, на които дълги години съм търсил отговор и се чудех защо е така. Сега ми е ясно.

- Аз пък от страх и ужас от сеанса половината не чух... По-скоро не разбрах - започнах глупаво да лъжа.

- Ами и аз май се понакъках от страх - подхвърли за разведряване на атмосферата Боги.

Малко по-късно ние с него се спогледахме с досада и взаимен въпрос - какъв претекст да намерим, за да си тръгнем. Елена методично обработваше Михаил с въп­роси относно неговата работа и пътешествия по света, а той й отговаряше покорно и пълен с респект пред нейна­та удивителна личност.

Изведнъж, както го слушаше с внимание, тя му мах­на повелително с ръка да замълчи, също и на нас започ­на да се ослушва с глава настрана. Явно се мъчеше да чуе нещо или някой невидим за нас.

- Какво?! - викна силно тя, като че ли беше със слушалки на ушите, кимна глава настрана и пак направи гримаса.

- Олеле! - извика отново, скочи от мястото си, нап­рави нетърпелив знак на Мишо да стане от фотьойла, в който седеше, и тя седна в него.

- Камелия „слезе"! - извика тя към мен и се смъкна от креслото, търсейки си удобна поза.

- Ох, лошо ми става на сърцето! Погрознях ли мно­го? Гледай лицето ми, наблюдавай ме през цялото време и виж как се променям! - говореше само на мен.

- Ох! Ох! - изпъшка Елена и сложи ръка някъде между сърцето и стомаха си. - Цялата ме обсеби! Цяла­та ме обсеби! - и затвори очи.

Ние я гледахме ужасени. Това вече и за мен беше алармиращо, не бях я виждала такава досега. Беше мър­твешки бледа и наистина лицето й се измени някак, погрозня... След това започна да говори с равен, моно­тонен глас, който не повиши през целия сеанс:

- Пуснали са ме само за десет минути. Имам много да им казвам - на брат ми и на снаха ми... И докато говоря, да си намислят какво искат да ме питат... че времето е малко.

- За каква снаха говори?! - мина ми като мълния през главата и чак след малко си дадох сметка, че става въпрос за мен.

Елена рече монотонно:

- Много тежка беше моята смърт. Органите ми бяха разрушени от болестта и умрях в страшни болки. Всич­ко ме болеше!... Очите... все едно че с ножове ме муш­каха там... Агонията ми беше толкова дълга, че не разбрах точно кога умрях. Когато се намерих вече в дома на покойниците, бях обезумяла от страх. Чак тога­ва започнах да схващам, че сигурно съм умряла, защото нищо не ме болеше. Тази нощ, там в дома на умрелите, беше ужасна. Имаше и други мъртъвци. Чудно - изведнъж нищо не ме болеше и виждах всичко наоколо... Но треперех от страх и ужас! Беше отвратително! Уплаше­на и безпомощна, помня, че плачех непрекъснато. Доб­ре, че един друг мъртвец, дядо Сандо, цяла нощ ми държа ръката и ме утешава. Каза ми да не плача, че сме умрели, сега ще ни е по-добре. Питаше ме коя съм и защо толкова млада съм умряла. Никога, никога няма да забравя тази нощ!

На другата сутрин, много рано „дойдоха" да вземат дядо Сандо - някакви негови по-рано умрели близки. Мен никой не дойде да ме потърси. Бях не само ужасно сама, а и все по-уплашена, къде ще ида сега?!... Когато разбрах, че мога по желание да виждам майка и татко, съвсем обезумях! Говорех им, но те не ме чуваха и виждаха. Само плачеха. Майка ми така страдаше и вие­ше!... И татко!... Аз също с тях. Беше ужасно! Тази мъка и неописуемо страдание продължи много дълго, не само до четиридесетия ден след смъртта, а и месеци след това заради сълзите на майка ми.

Боги, Мишо и аз хълцахме неудържимо без никакви задръжки. Елена продължаваше да говори монотонно със затворени очи, полуизтърсена от креслото:

- Сега искам брат ми и снаха ми да ми помогнат да направим нещо за майка. Трябва с моя помощ да разру­шим една магия около нея, за да остави и мен на мира. Лиана и Боги да отидат у нас, да издебнат някоя вечер, когато мама заспи и да й пръснат една щипчица сол под възглавницата.

- А! По кой начин?! - възкликнах аз. - Майка й не е спала от години. Никакви сънотворни средства и билки не й помагат, та ние с щипка сол!... А и как ще я накараме да си легне, камо ли да заспи?

- Аз ще направя така, че да заспи... Но след това трябва да й пръснат малко сол под възглавницата. Оста­налото е моя работа... Майка изплаща много тежка карма чрез мен и моята смърт в този живот... В минал живот тя е удушила собственоръчно трите деца на крал Вилхелм, за да се възкачи на престола. Сега, в тоя плаща чрез мен и мъките й ще са вечни, докато не го разбере.

Ние слушахме като омагьосани. Плачехме и не сме­ехме и да дишаме.

„Кой Вилхелм!?" - мина ми през ум, че бяха цяла поредица крале с това име. Не смеех да попитам - да не разваля нещо. И без друго бяхме зашеметени от чутото, а и никога не е късно да се провери. Който и когато иска, може да се порови из разни библиотеки и енциклопедии. Лично аз за секунда не се съмнявах в истинността на информацията, защото познавах Камелия добре и знаех, че не е нито тщеславна, нито шегаджийка, за да лъже. Колкото до свекърва ми... напълно бе възможно да се приеме за истина. Казаното от Камелия би могло да обясни някои черти, които бях забелязал в поведението на Вера. До тази вечер например за мен беше непонятно на какво се дължи нейното вродено високомерие и чув­ство за превъзходство. Гледаше отвисоко на всички и горчиво се оплакваше, че живее в неподходяща среда. Не признаваше и роднините си - простаци били. Никога не можа да се примири с квартала, в който живееха (според мен приятно залесен, в центъра на София), не общуваше със съседи и казваше, че били под нейното ниво. Гордееше се с образованието си, получено в някак­во специално чуждо училище, и с огорчение отбелязва­ше, че Боги не приличал по придирчивост на нея, а от малък играел с „гамените на махалата". Поддържаше се в крак с модата, беше добре соанирана, хубава жена, странно белязана от природата - очите й имаха различен цвят, едното синьо, другото пъстро. Да, за мен не беше невъзможно да приема, че в минал живот е била кралска особа, домогваща се до власт, като имах предвид пове­дението й сега. Нали и в книгите пише, че всички идваме отново на Земята с навиците си от миналото...

- Майка никога няма да спре да страда и да ме прежа­ли, но със сълзите си стана причина да се задържа много дълго в ниските сфери. Беше мъчително и за мен... Сега имам други планове и занимания и тя не бива да ме „дърпа" повече към Земята.

Погледнах часовника си и ужасена казах:

- Времето изтече. Не трябва ли Камелия да си хо­ди. .. да не й се карат?

Но Елена продължаваше с монотонен глас: — ... задължавам Боги и снаха ми да изпълнят жела­нието ми. А сега нека ме питат каквото искат! Брат ми да ме пита!

Боги се помести нервно на мястото си, направи два тика несъзнателно с челюстта си и безпомощно ме пог­ледна:

- Ами какво да я питам? Какво, какво?!... Тя... Сега сляпа ли е?

- Не, не съм сляпа. От мига, в който умрях, мъките ми свършиха.

- Добре ли е?... Как се чувства „там"? - колебливо и неуверено звучеше грубият му глас в притихналата стая.

- Да си ходи! Да си ходи, за да не й се карат! -проплаках аз.

Последва малка пауза и сърцето ми подскочи от ра­зочарование. „Сигурно си отиде!" - прошепнах.

- Смее се... - продължи с равен глас Елена. - Кажи на Лиана... че архангелът ми разреши да остана. Стои тук до мен и ме държи за ръката... Мога да остана, докато той каже.

Щях да припадна от благоговение. Архангелът я дър­жал за ръката!!! О, Господи, архангел стои до нея!

- По-добре не мога да бъда - продължаваше Каме­лия. - Не съм сама. Имам и нова любов. Руснак е. Стьопа се казва.

Умрял е преди три години при автобусна катастрофа в Съюза. Бил е трета година студент по Медицина... Той най-много ми помага да свикна и се пригодя към усло­вията на живот тук... Обяснява ми и много неща за земния ми живот... защо така са се развили нещата с мен... Затова искам брат ми и снаха ми да обяснят на майка, че трябва да забрави за Оги. Няма какво да му отмъщава! Аз не му се сърдя! С него вече е разплате­но!... Много съм щастлива! Ние със Стьопа страшно много се обичаме... Само че не като вас на Земята... защото тук няма физически тела... но това не значи, че се обичаме по-малко.

Последва малка пауза. Никой от нас не я наруши.

— Като си помисля само колко глупава съм била! Как се стараех да не разочаровам милия ми брат и да асимилирам музиката му... Той ми записваше касетки с джаз и ме задължаваше да ги слушам... Срам го беше, че съм общувала с простаци, които нищо не разбирали от му­зика. .. О, как се стараех да бъде... ако не на негово ниво, поне да не стане ясно, че нищо не разбирам от джаз... А никак не ми харесваше! Колко глупава съм била! Колко глупав е и той, като си въобразява, че неговите джаз-музика и джаз-хармония, които пропагандираше, са най-велики! Ако би могъл да чуе музиката тук, музиката на сферите... ще разбере колко е бил тъп! Музиката, която може да се чуе тук, не може да се сравнява с тази на Земята... от който и да е жанр... След пет години брат ми ще разбере какъв глупак е бил... Оскърбявал хората заради неговата музика... а има много по-важни неща за постигане на Земята... Сега се намирам в кръга на учените. Подготвят ме да започна сериозно изучаване на моята болест - диабета, и ще се наложи да се премес­тя на друго място, докато трае обучението.

Там ще уча и ще работя с други учени за лечението на диабета в бъдеще. Когато решат, че е дошъл момен­тът. .. А това може да бъде и след много, много годи­ни... Тогава ще се преродя отново... За да лекувам на Земята......Но диабетът тогава ще бъде в друга фор­ма... Ще има и други съвсем нови болести... за които човечеството... ще търси решение. Скоро ще ме пре­местят и Елена няма да може да общува с мен. Никой няма да може повече... затова... след шест месеца бро­ено от днес... значи след 17-и, най-добре на 18 февруари следващата година Лиана и Боги... да ме „повикат" непременно! Най-добре чрез някой стар медиум, за предпочитане жена... тогава ще им кажа много неща за тях двамата и тяхното бъдеще... Боги много ядосва Лиана... но тя също го ядосва... След пет години ще имат нов дом... Ще отидат в Египет... През февруари другата година ще им кажа повече... Баща ми е най-доб­рият човек на Земята! Колко много се грижи за мен!... Много го обичам и... искам Боги да му каже, че специ­ално му благодаря за всички стоически грижи по моето здраве... и на майка също да каже... че много ги обичам двамата.

Последва пауза. Елена полулежеше със затворени очи.

- ...Архангелът ме стиска за ръката и напомня, че трябва да си отиваме... тази сутрин - след няколко часа... ще стане голяма катастрофа на изток... ще има много души да прибираме и ще имаме много работа... Снаха ми... я благославям навеки!

— .. .и се възнесе! — изпъшка облекчено Елена и след малко отвори очи. Стана бавно от мястото си и отиде в банята. Чуха се познатите звуци - повръщаше.

Когато се върна в стаята, ние все още бяхме вън от контрол. Елена не помнеше нито една дума от казаното и се наложи да й го разказваме.

- Добре, че няма да шофирам аз! - каза Боги, като си тръгвахме.

- Доволен ли си от сеанса със сестра ти? - нетактично попита Елена.

- За какво да съм доволен, че се скъсах да рева ли? Тебе само за това те бива - да разплакваш хората.