Срещи с отвъдното Лиана Антонова предговор

В хотела веднага я зачетох. Книгата беше написана като роман, но авторът умоляваше читателя да има търпението да прочете с особено внимание първите че­тири глави, защото общият коментар на читателите до­сега бил, че книгата е много увлекателно, фантастично четиво, но първите четири глави са скучни. Той твърде­ше, че не е писател, но че всичко написано е самата истина и апелираше за търпение и внимание точно вър­ху първите четири глави.

Именно в тях, в тези четири, така скучни за хората глави се съдържаше целият космогенезис, поднесен ка­то лекции от един индианец в най-сбита и същевременно ясна форма. Точно там се намираха отговорите на всич­ко онова, върху което отдавна си блъсках главата и исках да знам. Дебелите томове на Розенкройцерите и Мадам Блаватска, които бях чела все едно през пет воала, изведнъж добиха смисъл и някак всичко се намес­ти във фокус и... стана ясно.

Да! Нямаше две мнения. Някой ме водеше за ръка като слепец. Гуру нямах, но някой, да, НЯКОЙ чуваше воплите на душата ми и ми показваше пътя.

Чувствах се безкрайно щастлива! Едно щастие, кое­то с никакви човешки сравнения и думи не мога да изразя. Тази тиха, вътрешна радост, че съм „на пътеката на истината", никога вече не ме напусна, защото знаех - всеки ден ми носи ново познание, нова истина и съответ­но удовлетворение за душата.

Ето защо бях така заинтригувана от срещата с Елена сега, не за да ми „гледа" или да ме свързва с този или онзи умрял човек, а за да имам възможността на прак­тика да проверя написаното и прочетеното в теософските книги.

Твърдо бях решила, че щом Буда е казал на ученици­те си да не приемат сляпо ученията му, докато лично не се убедят и получат доказателства от собствен опит, така и аз ще чета и всичко прочетено, от който и да е мъдрец, от която и да е епоха, ще се постарая да го проверя и потвърдя, докато получа лично удовлетво­рение.

Елена разля още веднъж по напръстниците ликьор. Ве­ра и приятелката й благоприличие си поблизваха и от­пиваха от него, докато аз безцеремонно го гаврътвах наведнъж и подлагах отново чашката.

- Еленке, боя се, че ще ти капне ръката да ми наливаш в тоя напръстник, преди да усетя някакъв ефект от твоя ликьор.

- Я си сипвай сама - съгласи се Елена и разсеяно сви вежди, правейки гримаса, като да се ослушва.

- Знаеш ли, тук отдавна „дойде" един и ме кара да ти го представя, а аз умишлено се разсейвах, защото ми беше по-интересно да слушам разказа ти за твоето учи­лище в Лондон. Сега обаче ще те питам познаваш ли го... Не-е-е - ослуша се тя отново, - казва, че не го познаваш... Казвал се Ханс... Ханс... Шрьодер... или Шрьобер - не му разбирам... Умрял преди две години... Търговец е бил... на тежки дървени... материали... Ни­сък, набит... с къси крака, червенокос... светли очи... Идвах - продължи Елена, - не, отивах често в хотел... „Интернационал"... в Щутгарт, когато Лиана пееше там... Обичах да я слушам... Не че разбирам от музи­ка... Но тя... пееше хубаво... Харесвах испанските й песни...

- Пееше ли испански песни? - сепна се Елена. -Трябва да проверяваме казаното, защото може да е ня­кой лъжлив дух. Пълно е с такива шегаджии...

- Не! Не лъжа! - казва той - продължаваше да се ослушва тя, - Лиана пееше на много езици... и „Калин­ка" харесвах... но повече... испанските й песни...

- Тук вече нищо не му разбирам - извика Елена и пак се вглъби - ... А-а, да, харесвал Лиана, защото прилича­ла на неговата дъщеря, но само в лицето.

- Добре де, благодари му от свое име за комплимен­тите и да ни остави на мира! - казах аз. - Щом не го познавам лично, какво интересно може да ми каже? Да си ходи!

- Не! - казва той - преди това питай Лиана... имаше ли пръстен с голям син камък... който й е бил открад­нат. .. през шестдесет и осма година?

- Да, имах! - учудих се аз. - Беше златен, интересен модел, с голям бледонебесен аквамарин. Беше ми пода­рък от първия ми съпруг. Пеех в Desert Inn Hotel - Лаc Вегас, в Lady Luck Launge. В същия хотел имах един, горе-долу приятел, музикант, който свиреше в оркестъ­ра на големия театър. В един от антрактите дойде в нашия театър, забеляза пръстена ми и поиска да го разгледа. Сложи го на малкия си пръст и каза, че ще ми го върне следващия антракт, но не дойде. И така четири дни все си намираше претексти и не ми го връщаше. Накрая го заплаших с полиция и той изтърси, че приятелката му, с която живеели заедно, го взела и не иска да го върне, защото я излъгал първия ден, че й го по­дарява.

„И ти смяташ изобщо да не ми върнеш пръстена?" -попитах ядосано, на което той отговори, че нищо не можел да направи и че може би най-добре би било да се обърна към полицията, тогава приятелката му щяла да се види принудена да ми го върне.

Реших, че да се разправям с полиция е под моето достойнство, но му казах, че ако не намери начин да ми го върне, ще го постигне някакво нещастие, както е постигало всички, които са се опитали да ми направят нещо лошо. „Нищо на този свят не остава безнаказано! Има провидение!" - горещях се аз, но така и не видях повече и него и пръстена. Беше мулат... Името му не помня.

- Да, черен е... Тук до мен стои - продължи да предава Елена. - Казва да ти предам... Че много съжа­лявал за станалото... Умрял е преди четири години... от... не иска да каже какво. Извинява ти се.

- Ха! След дъжд качулка! - язвително подхвърлих. -Нали пръстенът ми си отиде!

- Веднъж на Лиана й потъна токът между едни паве­та, като пресичаше улицата... В Щутгарт... Щеше да я смачка кола. Аз й помогнах да го извади... Тя беше много уплашена, помни ли този случай!

- Помниш ли? - попита Елена.

Напрегнах се да си спомня. Струваше ми се, че има­ше нещо такова, но не бях сигурна дали е било точно в Щутгарт, или другаде.

- Елена, я питай въпросния Ханс дали като вече е „от другата страна", би могъл да пръсне малко светлина по моя заплетен въпрос със синузита. Питай го имам или нямам синузит и изобщо що за болест е това? Послед­ната година съм посетила пет професори в пет различни столици, за да науча от какво именно страдам. Най-без­причинно, както си пея като ангелче, изведнъж почват да слизат хрипове в гърлото ми, появяват се секреции и след 15 минути загубвам гласа си! За два-три дни, не повече. Искам да знам, ако може, разбира се, какво е това чудо?!

- Е, а тези професори какво ти казаха? - попита Елена.

- И петимата единодушно отхвърлиха идеята за ня­какъв скрит синузит, а бяха на едно и също мнение, че страдам от студова алергия. Някакви сини белези по лигавиците ми говорели само за алергия и... вярно, с лекарствата, които ми дадоха, бързо се оправих.

Елена замълча и се вглъби в себе си.

- Ханс казва, че в никой случай не е синузит. Това е, което ти казват лекарите, може да се нарече студова алергия и... да носиш винаги шапки... да не ходиш гологлава при вятър и...

Тук Елена започна да говори с голяма бързина такива сложни медицински изрази и термини, че с труд успявах да схвана нещо, камо ли да успея да го пресъздам и напиша отново.

Ние и трите се спогледахме и слушахме смаяни.

- Изобщо не е нищо сериозно и няма синузит! -отсече Елена и прекъсна.

- Абе, този Ханс уж беше търговец на дърва, как така изведнъж проговори, като че ли чете в отворена меди­цинска книга? Всички ли, щом минат „от другата стра­на", стават професори?! - весело възкликнах аз.

- Смее се... - захвана пак Елена. - Не, не съм аз. Това са лекарите около мен... Тук са се събрали няколко доктори и ми диктуват какво да кажа... Казват... Лиана да спре да взима каквито и да било лекарства, ами да пие и да мирише мента - това древно средство е най-сигур­но и... ефикасно и...

- Хайде де! Да пия и мириша мента! - избухнах аз. -Как пък нито един лекар не ми препоръча нещо подобно!

- Смее се - предава Елена, - лекарите тук казват, че вашите медици на Земята си блъскат главите над хиляди глупости и си въобразяват, че Бог знае какво откриват. Истината била много по-проста.

Не знам доколко имаха право докторите „от другата страна", но аз наистина си купих, пих и мирисах мента и една година не се оплаках от нищо. Вярно е също, че никога вече не се показах на студ и вятър гологлава, носех всевъзможни топли шапки. Следващото лято оба­че, в един неописуемо горещ ден, през който не се диша­ше от задух и жега, се окъпах и за първи път не изсуших веднага косата си. Вечерта си загубих гласа по същия начин. От този ден до днес не поемам вече подобни рискове и не се оплаквам от същото страдание, но пък и мента не съм взимала от дълго време.

ПОЗДРАВ ОТ „ОТВЪДНОТО"

- Тоя Ханс май си няма никаква друга работа - подх­върлих весело. - Нали казваш, че мъртвите винаги има­ли занимания? За Ханс това не важи ли, та седи тук толкова време? ,

—Можело да няма друг път такъв случай - казва той. И иска... Имал още нещо да ти каже за доказателство, че не е лъжлив дух... И че той поне те познава. - Тук Елена се напрегна да слуша, повдигна вежди, погледна ме и продължи, без да сваля очи от мен. - Лиана... има... отзад един белег с формата на полумесец...

- Какво значи това „отзад"? Какво иска да каже тоя селянин? - разсърдих се аз, вече явно под влияние на уж невинния ликьор. - Да не иска да каже, че си е лягал с мен? Откъде накъде ще казва отзад?!

- Не лъжа... - казва той.

- Лъже! Лъже! Сега ще ви покажа на всички, поне тук сме само жени, да видите този белег, че не е с никаква форма на полумесец и...

- Е отзад... точно в средата - казва пак.

- Казва! Сега ще видите, че говори глупости - горе­щях се аз.

Скочих, свалих панталоните и бикините си и им по­казах белега, прав като разрязан с нож, дълъг около 8-10 сантиметра, който пак беше отзад, но не се виждаше от бикините. Бях си го направила сама - паднах в банята у дома и се разрязах на нещо остро. Помня, че като ме заведоха в болницата да ме шият, се събра цял митинг от любопитни, а лекарят, който ме заши, не само че не прояви никакво съчувствие към мен, а подигравателно подмяташе: „Имате ли някакъв друг дефект по изящно­то си тяло, Антонова?" „Не или поне не знам за друг" -изпъшках аз. „Ех, тогава отсега нататък трябва да сте по-скромничка - вече сте второ качество с първи дефект." Галантно-просташки лекарски хумор! Все пак белегът наистина беше отзад, какво толкова му се ядо­сах на горкия Ханс?! - Упреквах се после вкъщи.

Там обаче, у Елена, закопчах с победоносен вид пан­талоните си, гаврътнах бързо още един напръстник ликьор и казах язвително:

- Духове и фантасмагории! Елена се ослуша пак.

— Аз не лъжа — жално продължава той. — Много ми е мъчно..., че Лиана се сърди... Аз не лъжа. Обаче... Лиана е сега с мензис. На мен това доста ми пречи, за да съм точен... И на нея й пречи... за да контактуваме.

Тук направо се стъписах и съвсем изтрезнях.

— Така ли каза той? Наистина ли така каза?! - бях много възбудена. - Признавам го! Признавам го! Ханс не е лъжлив дух, всичко, което ми каза тая вечер, беше вярно... И аз го моля за извинение.

И трите в един глас ме попитаха: Наистина ли си с мензис?

- Да, и то първи ден - кимнах утвърдително и се замислих. Колко странно! Откъде можеше да знае?!

После, много по-късно същата нощ, когато се приб­рах у дома, събличайки се да си легна и премисляйки всичко, преживяно тази вечер, изведнъж се сепнах и замръзнах с нощницата в ръка.

- Да! Ханс беше абсолютно прав! Аз наистина имах белег с формата на полумесец отзад! Бях напълно заб­равила, че съм оперирана от дермоидна киста. Как не успях да се сетя тогава?! Много странно... Дали при­чината беше, че бях в период на месечно прочистване, или пък от изпитите напръстници с ликьор, а може би просто от възбудата при срещата? В края на краищата човек не се среща всеки ден с разни умрели и познати! Ами посетителят от Агарта? Какво пък - друг човек на мое място направо би се побъркал, а аз само леко бло­кирах.

Силният глас на Елена ме извади от моите мисли.

- Леле, леле, леле! Тука стана нещо страшно! Пълно е с народ, всички викат, всички искат да говорят... Гла­совете им се бъркат, също както като търсиш някоя радиостанция... Не мога да разбера кой какво казва.

Ние я гледахме смаяни. Много трудно беше да си представим в притихналата стая, „че е пълно с народ и всички викат един през друг" — както казваше Елена.

- Има един, който е гръмогласен, пъди ги всичките -усмихваше се тя. - Вика силно: „Аз, аз ще говоря! Аз съм дядо й Димитър!"

Опулих се глупаво. Пак ли нещо не мога да включа?! Не се сещах за такъв дядо.

- Нямам дядо Димитър - някак оправдателно казах аз. - Тоя сигурно е лъжлив дух.

— Не-е! Дядо съм й! Дядо съм й!

— Това е свекър ми - обади се Вера. — На Боги дядо му, на мъжа ми баща.

- И следователно съм дядо и на Лиана - продължава той. Пъди ги: „Махайте се, махайте се... ще кажа на Лиана една рецепта против нахални хора и..."

- Сега ще изтърси нещо мръсно, чакайте само... - засмя се Вера.

- ... Ето я, тя и бабата се задава, жена ми... Няма да я пусна. Тя често ми се мъкне... Но аз където съм, не я допускам. Малко ли ме... ми досаждаше на Земята, та и тук...

- Пъди някого... - смееше се Елена. - А! Чакайте, друг казва... Ама какво казва. От оня дядо Димитър не се чува, пречи ми... Казва, че и той бил Димитър... Вуйчо ти Митко бил...

Обърна се към мен:

— Имаш ли вуйчо Митко?

— Да-а! - скочих на крака. - Вуйчо ми Митко! На майка ми брат. Остави го да ми каже нещо! Много искам да си поговорим с него. Миличкият ми вуйчо!

- Вуйчо ти... Митко... те поздравява! - тук Елена ме погледна в очите.

- Е, и... Какво друго казва? - нетърпеливо махнах с ръка.

- Толкоз. Той просто те поздравява. Отиде си. Хич не е нахален.

Мигновено се разплаках. Стана ми и мило, и мъчно. Точно такъв беше. Ненавиждан образ! Съвсем в неговия стил беше да каже тежко-тежко една дума и многозначително да замълчи.

- Гледай го! - подсмърчах аз. - Защо си отиде? Не стига, че не бях в България, като почина, не можах да го изпратя, ами сега поне да... Толкова исках да му говоря.

Щеше да ми достави удоволствие да го разпитам за живота му „от другата страна". Освен това исках да направя и проверка за идентифициране на самоличност­та му.

Във фамилията го наричахме „Стършела". Имаше невероятно чувство за хумор, но сатирично и хапещо. Сърцето му беше меко, но външно не го показваше, а с езика си жилеше всичко и всички, без да щади и себе си.

С него бяхме в постоянен конфликт по всички поли­тически въпроси, защото от младини той беше убеден комунист и във всеки наш диспут последната дума беше негова. Презрително ме наричаше „фазан". „Млъкни бе, фазан!" или „фазан такъв", или подигравателно: „Ами... фазан си се родила и фазан ще си останеш."

- Защо фазан бе, вуйчо? - чудех се ядосано.

- Защото фазанът е красива, но глупава птица - теж­ко завършваше той.

По-късно, след няколко години само, когато името и успехът ми се утвърдиха малко или повече в интернаци­онален мащаб, често замислено казвал: „Не бях прав да наричам детето фазан. Щом можа да се справи в хищния свят на западния капитализъм, да се докаже като лич­ност, и най-вече в морално отношение да стои по-високо от всички в нашата фамилия - не е фазан."

Изтрих сълзите си и погледнах към Елена. Отново беше „някъде" и се беше съсредоточила в нещо неви­димо.

- Къде си? - леко я докоснах по ръката.

- Мъча се да контактувам отново с вуйчо ти. Не си е отишъл, тук е, но просто не е нахален, а аз не мога да преодолея гласовете на другите.

Загледах я с надежда. Мълчахме. След малко Елена поклати глава и се засмя:

- Дойде пак... Среден на ръст, слаб човек, с бяла коса... Питам го не иска ли да ти каже нещо повече, или ти да го питаш нещо за „там"... Вдига рамене... „Кажи на гилотинката... - тук Елена се опули и ме погледна въпросително, сякаш нещо криво беше разбрала и пак се ослуша. - Да, няма грешка, гилотинката казва... Кажи на гилотинката, че няма какво да си говорим празни приказки. Желая й успех в творческия живот... И да поздрави всички в къщи."

- Изчезна... Отиде си! - с недоумение ме погледна Елена.

Аз вече се заливах в смях и сълзи.

- Той е, той е! Няма две мнения! Миличкият ми вуйчо! Да, „гилотинка" ми викаше, защото езикът ми бил остър и съм режела майка ми в писмата като гилотинка.

Подсмръкнах, въздъхнах и дообясних:

- Майка ми ходила у тях и се оплаква какво писмо съм й написала, как съм я кастрела, що за език било това... Не помня вече за какво беше, а той саркастично подхвърлил:

- Да, реже като гилотинка.

После редовно я питал: „Какво пише гилотинката?" Аз лично много се смях, като чух за това. Харесах прякора, защото много ми прилягаше. Така и ми остана това име - разбира се, само в тесен фамилен кръг.

- Извинете ме, моля! - скочи от мястото си Елена и изчезна в банята. След малко чухме звуци, които нед­вусмислено означаваха повръщане. Върна се в стаята с мокри очи, пребледняло лице и се усмихна.

- Какво ти стана? - попитахме почти в един глас и трите.

- Нищо особено - отвърна Елена, - винаги след като ме посещават духове, повръщам. Много е неприятно. Само някакви горчиви, зеленикави сокове... Впрочем това е нещо обичайно, така че не се стряскайте — бодро подхвърли тя.

Остатъкът от нашата „арменска" визита протече в „посещения" и приказки с непознати за мен хора, с които отказах да контактувам. Не бях любопитна, най-вече ми беше мъчно за Елена и не исках пак да повръща.

Никой друг близък не ни „посети" тая нощ. Нито Камелия, нито дядо ми или баба ми - други умрели нямах.

Когато решихме да си ходим, беше след четири и половина сутринта. Как неусетно беше изминало време­то! Единодушният коментар беше, че явно ни е било приятно и забавно.

- Признаваш ли ме като медиум, Лианче? - попита на раздяла Елена.

Разбира се, че те признавам! - озадачих се аз от въпроса й.

Комплименти ли й трябваха, разбори, признание?... От само себе си се разбираше, че не можеше да не бъда впечатлена от преживяното тази вечер. Въпросът й оба­че някак ме подразни и не го забравих.

Уговорихме се да я посетя, щом се върна от почивка и си пожелахме лека нощ.

В колата на път за в къщи мълчахме. Поне аз бях раз­вълнувана от преживяното тази нощ и мислено още бях с Елена.

- Не ти ли направи впечатление, че цялата вечер говори само на тебе - прекъсна мълчанието свекърва ми. - Като че ли нас няма кой да ни посети! - и обидено сви устни.

- Да, наистина, точно това неколкократно ми мина през ум... Още повече, че от „моите мъртви" не ме посети никой освен вуйчо ми. Все чужди хора. Имаш ли представа защо?

- Кой знае! Аз мисля, че за да се покаже пред теб, да ти направи впечатление. Сигурно подбира между „посе­тителите" според желанието си на кого „да гледа". Не мога да допусна, че за цяла вечер, толкова часове Каме­лия няма да намери поне малко време „да дойде". Това ли съм заслужила? Изключено е!

- Има нещо такова - обади се зад волана Кети. -Предния път като бяхме у Елена, за мен беше първи, тогава „дойде" майка ми и повече на мен говори. Мама каза интересни неща и последно, преди да си отиде, ме задължи да ям много черен дроб а l’anglais. Страдам от анемия - поясни тя. - Най-интересното е, че само три дни по-късно бях на изследване и лекарят ми препоръча същото.

- Тя, Елена, да не си въобразява толкова. Аз я разглезих, че я търся толкова често - продължи обидено Вера. - Ако искате да знаете, лелките ми казаха не по-малко интересни неща. Едната...

- Какви лелки? - учудено попитах.

- Моя колежка ги доведе. Туркини... „Лелките" им викат. Едната - млада, слабичка, другата - по-стара, с много интересни заспали очи, облечена с богата родоп­ска носия.

Да знаеш те какви чудесии ми наговориха! Хем няма­ше още четиридесет дни, откак Камелия почина. И с имена говореха. За първи път през живота си ме вижда­ха, а направо с имена говореха. Бяхме току-що влезли в кухнята и онази, по-старата от лелките, каза:

- Димитър е тук и пита: „Марийо, уважава ли те Никола?"

- Никола се казва съпругът ми, нали така - поясни Вера, - майка му се казваше Мария и по това време още беше жива, а Димитър е починалият й съпруг. Много неща каза дядо Димитър, но накрая завърши:

— Тежка е мъката на Вера и Никола за загубата на Камелия и нищо не може да ги утеши, но и с Бога не са. Снаха ми е колебаеща се, а Кольо неверующ.

Изведнъж тая, старата лелка извика:

- Ето ти я! Ето, дъщеря ти дойде... - казва да махнеш траура, да махнеш черното було, че не може да те вижда и да спреш да плачеш, защото и нея я боли.

- Друг път, няколко месеца бяха изминали от смърт­та на Камелия - продължаваше Вера, - тъкмо се връщах от гробищата. Вървя и нищо не виждам - плача, плача, плача... Изведнъж, чувам някой ме вика. Гледам, една жена стои облегната на един гроб, облечена цялата в черно и ми маха с ръка да се приближа.

- Вие нали сте загубили дъщеря, Камелия се казва... Няколко месеца са изминали? - Пита тя и току казва: -Камелия е тук с мен сега и иска да ви каже нещо. Да идем на гроба й.

Върнахме се заедно на гроба на детето и там жената спокойно започна да нарежда:

Камелия с тук с нас и казва: „Днес е рожден ден на майка ми, а няма кой да я поздрави."

Вярно беше, имах рожден ден, но нито мъжът ми, нито някой от родата ме беше поздравил.

„Искам да знае, че целият ден ще бъда с нея. Искам да спре да носи черно, колко пъти вече й казвам! Да носи сиво, кафяво, тъмносиньо, но не и черно, защото не мога да я виждам."

Тук жената продиктува няколко стиха, които й каза Камелия, а аз си ги записах:

„Път светъл, чист и лъчезарен

в живота имах като Феб,

той водеше зноен и безкраен

от моето сърце до теб."

И пак, не знам вече за кой път, Камелия повтори: „Не искам майка ми да отмъщава на Огнян, защото той е отмъстен." Като че ли мога някога да му простя?! Нико­га! Никога няма да му простя, докато съм жива!

Гласът й трепереше и тя млъкна.

- Няма полза, няма смисъл да му отмъщаваш - за­почнах философски аз. - Болката ти никога няма да изчезне, раната ти никога няма да зарасне - приеми го!

Само Бог има право да раздава правосъдие, а ние трябва да се научим да прощаваме.

- О-о, я моля те не говори глупости! - викна Вера. -Ти първо нямаш още дете и не знаеш как боли, пък и на най-големия си враг не бих пожелала моята болка. Но да му простя, на него - Оги, и на онази неговата мръсни­ца - никога. Докато съм жива, никога!

Млъкнах. Дискусията не беше за първи път, нямаше и за последен да е. „Някои хора наистина не могат да простят. Колко жалко!" - мислех си с истинска мъка в душата.

- Най-интересното обаче е - подхвана отново Вера, - че тази жена, с която се виждах много пъти след това, е „важна клечка". Вярвате или не, тя работи в ЦК!

- Да, просто удивително! - провикна се Кети.

- Аз пък не виждам нищо удивително - уморено казах аз. - Всеки от нас носи частица от Бога. Всеки открива това рано или късно. Колкото по-рано, толкова по-добре.

- Този Бог... Много въпроси имам към него - горчи­во подметна Вера. — Ами ако човек не го открие в тоя живот и не му повярва, какво ще стане?

- Всеки рано или късно, в тоя или в някой следващ живот си научава урока - завърших философски аз, слязох от колата и им пожелах лека нощ.

ЧУДАКЪТ БОГИ

Лятото беше в разгара си. В София, както винаги по това време, беше горещо и душно. Розите по булевард „9 септември", които радваха очите, като прелитахме с колата, отдавна бяха прецъфтели, листата на дърветата не помръдваха, изглеждаха прашни и като застинали в апатия. Изобщо столицата приличаше на опърпана, по-занемарена красавица и се чувстваше нуждата от един по-дълготраен освежителен дъжд. Мъжът ми шофираше ловко и предпазливо и унесен в мислите си, слава Богу, мълчеше. И на мен не ми се говореше.

Връщахме се от двуседмична почивка на морето, почернели, освежени и навярно отпочинали. Плувахме, спортувахме и се забавлявахме пълноценно, но никаква терапия за подобряване на характерите си не бяхме предприели и затова словесната ни фехтовка нямаше time out.

Всеки е чувал, че гениите имат странни характери и че е трудно да се живее с тях, но едно е да го четеш на книга или да ти го разказват, а друго да си го установил от личен опит. В истинността на това твърдение отдавна се бях убедила, но все по-тежко ми беше да понасям неописуемия му неподражаем и в никакъв случай повто­рим характер.

Амплитудите в проявите на неговата индивидуал­ност от висок интелект и от Бога дарби, до комплекси, променливи настроения и лошотия — бяха толкова рез­ки, че и със скафандър да се бях навлякла за изолация, нямате да помогне много.

Е, и аз не бях цвете за мирисане. Майка ми обичаше да повтаря: „Търкулнало се гърненцето — намерило си похлупака" - толкова сме си приличали, еднакво лоши и подходящи един за друг.

Лошото беше, че и почти всички познати и приятели мислеха така... Хората го боготворяха заради неговия неоспорим талант и магьосничество на сцената, заради неподражаемия му саркастичен хумор и индивидуал­ност, но аз отдавна не се смеех на шегите му и се оплаквах, че имам алергия от него.

С типичната му променливост неговото поведение и отношение към мен скачаше като бълха по сто пъти на ден. От любов и обожание до най-неприятни форми на словесна грубост.

Той имаше слонска памет и беше безкрайно нетолерантен към хората, които не притежаваха подобна. Не познавам друг човек с такъв необикновено богат и гъв­кав начин на изразяване при общуване - от най-изтънчените форми на интелектуалеца и високо начетения човек до най-пъстроцветния жаргон на уличния хулиган.

Противоречивата му и пълна с комплекси натура определяше и отношението му към мен - от една страна съвсем искрена, демонстративна и неподправена обич, а от друга - лошо прикрита ревност, завист и страх. Да, именно страх поради невъзможността му да следва или споделя моите разнообразни духовни и окултни занима­ния и интереси.

Пред приятели обичаше да казва:

- Аз лично съм доволен, че жена ми е погълната от нейните окултни хобита. Жена без работа мисли само за... - и изтърсваше една вулгарна дума, приемана мо­ментално с одобрителен смях.

На мен обаче непрекъснато подхвърляше различни саркастични и злобни коментари съобразно с настрое­нието си в даден момент. Например, виждайки ме вглъ­бена в някаква книга и в случай че е в добро настроение, ще погледне заглавието и ще подхвърли:

- Али-ли-и-и... Страшно става! (Имитираше някаква циганка, която при врачуване така започвала.) „Астро­логия и биохимия." Ама, Жужуно, малка, сладка, защо мъчиш това малко птиче мозъче с такива сложни рабо­ти?! Защо претоварваш неговия и без това мини-мини-мини капацитет? Ами ти си само за да красиш наоколо, а не да умнееш!

Друг път, ако е кисел, грубичко с грубия си глас:

— А ма! Не се прави на много интересна! Само не си по-умна от мен! Познаваме се! Мозък от орел печен назаем си взела...

Обаче най-много го беше яд, когато посещавах се­мейството на един мой познат съдия. Винаги при крат­ките ми престои в България у тях се събирахме в тесен кръг няколко души - инженер кибернетик, архитектка, художничка, студент по икономически науки, една от редакторките на Българска енциклопедия, корепетитор от операта, специалист по електроника, съдията и съп­ругата му. Свързваха ни общи интереси, при все че всеки се интересуваше от различна окултна област. За нас тези сбирки бяха страшно необходими. Събирахме се в седем часа вечерта, на много скромна трапеза, без алкохол и не усещахме как в разговор са изтекли часове, станало е пет часът сутринта и си тръгвахме с първите трамваи.

Отначало Богомил прояви силна агресивност към нашите сбирки, тъй като извън неговите възможности беше да приеме, че прекарваме толкова дълги часове само в разговори без никакви „подкрепителни" удовол­ствия. Той следваше принципа „без градус няма ра­дост". Нашите събирания не бяха затворена врата за него. Напротив, винаги го канех да дойде с мен, но той упорито отвръщаше, че с „изплискани" не се събирал.

Веднъж обаче сбирката ни протече у дома и той по неволя прекара част от времето с нас. Стоя тихо и послушно като наказано дете и при все че от чутото събра много материал и творчески сарказъм за забавле­ние на неговите приятели, дълбоко в душата си беше разтърсен, депресиран и силно респектирай от нивото на нашите дискусии. Никога повече не прояви злоба и не направи какъвто и да е злонамерен коментар относно нашите срещи. Само весело подхвърляше:

- Пак ли ще ходиш на „кръжока" ма, Жужуно! -Толкоз.

Кой знае защо ми викаше Жужуна?! Наричах се Ли­ана, но в последните години или не помня точно кога, как и най-вече защо, започна според настроенията си да се обръща към мен с Жозефина, Жоза, Жужка или Жу­жуна.

Веднъж го попитах откъде-накъде ми казва Жозефина.

- Е-е... Защото така... - неопределено започна той, беше в добро настроение. - Защото хем Жоза, пък хем и фина. Вече нямаше място за съмнение, че „жуженето" влизаше в сила само когато беше в добро разположение. Ако река да изброя епитетите, с които ме окичваше, когато беше кисел или пък ядосан, трябва да започна друга книга... Времето няма да ми стигне.

- Жужко! Жужке! Ама какво си мислиш ти в момен­та, малка, сладка ти Жужуно? - внезапно взе да жужи той и ме извади от размишленията ми.

— Хм... Няма смисъл да ти казвам за какво си мисля, защото не вярвам да ти е приятно или пък да ти се хареса! - бавно и равнодушно отвърнах.

- Защо бе, Жози, малко? Защо бе, сладка Жужунко? Хороскопите ли мътиш пак? Или пък черепи и гноми? Или астрология и биохимия? Може би Юпитер в петата къща, а ма, Жозо? - започна безразборно да подхвърля всичко, каквото му минеше през ума, чуто-недочуто в последно време и сладко, като байгън-сироп.

— Не. В действителност си мислех що за орисия, е това моето - да нямам поне една седмица почивка, поне няколко дни лично за мен. Искам да кажа без теб.

- Е-е, не е толкова страшно де! Това моето никъде го няма. Пет минути не съм без теб. На „работната пло­щадка", след работа, където и да е, все сме заедно. В кревата, през почивния ден - пак с теб... Това е истински кошмар! Осем години са това, цели осем години без почивен ден от теб!

- Е, а ти какво искаш?

— Искам поне две седмици без теб. Където и да е, но без теб. Не търся забавления, нови хора и компании, напротив. Някъде на планина, на чист въздух или на море... Или... където и да е, накрая на света, но без теб! Ти ми го беше обещал на път за България помниш ли? Така ли беше ?!

- Ти чуваш ли се какво говориш?! - започна да се навива ядосано той. - Чуваш ли се? Срам нямаш ли? Добре че сме сами в колата... Какво би си помислил за теб който и да е, ако можеше да те чуе? Коя нормална жена и почтена съпруга би направила подобни изявле­ния пред мъжа си?!

— Че аз не само пред теб, навсякъде го казвам -невъзмутимо му отвърнах.

- Искала сама! Сама без мъжа си! Две седмици! Където и да било! Накрай света! Само обаче... - продължаваше да се навива и аз знаех, че каквото и да кажа вече, нямаше да ме чуе. Денят щеше да продължи и свърши с излияния за неговото оскърбено мъжко дос­тойнство.

Нека! Пет пари не давах. Имах право след осем годи­ни без почивен ден от него на две седмици без него... Имах, но кой ми ги даваше...