Срещи с отвъдното Лиана Антонова предговор

В интерес на истината само ще отбележа, че предсказа­нието на Камелия за нов дом точно след пет години се сбъдна - разведохме се и съответно и двамата имахме нови домове. Сигурно по време на сеанса Камелия е искала да ни пощади и не го каза направо. Колкото до Египет, действително получихме предложение за конт­ракт, но след доста колебания го отказахме поради раз­мирици из тези земи по това време.

Шест месеца след сеанса с Камелия аз пеех с един бразилски оркестър и сновях из Западна Германия и Швейцария - беше изключено при това движение да открия някой медиум.

Боги пък свиреше с един италиански оркестър и в периода около 18 февруари беше в Швеция. Тъй като работеше по цял месец на едно място, беше успял да влезе във връзка с няколко медиуми от различни градо­ве в страната. Сторили му се обаче много комерсиални. Като разбрали за какво става дума, веднага поискали да поканят много хора за сеанса, да се направи реклама и евентуално да се заснеме по телевизията. В периода около указания от Камелия ден за контакт с Боги бяхме в непрестанна телефонна връзка. И двамата бяхме кате­горично против всякакви сензации и шум. Накрая някой го беше свързал с някакъв медиум, възрастен мъж от Упсала.

На другия ден след срещата си с медиума Боги ми разказа следното по телефона:

- Не очаквай бог знае какво! Може да се каже, че беше само много шум за нищо. С голям зор успях да го кандардисам да ме приеме, и то ме прие на 19-и, а не на 18 февруари, както беше поръчала Камелия. Аз бях помъкнал с мен и магнетофон да записвам, но всичко беше много малко и незначително. Впрочем като се видим, ще го чуеш лично. Дъртакът ме вкара в една мрачна стая, в която миришеше на мухъл и беше пълна с ненужни антики от миналия век. Аз пуснах магнетофо­на, а той мижа доста време и накрая каза: „Сестра ти не може да дойде сега. Беше при мен около половин час преди ти да дойдеш... Само че тя те наричаше с едно друго име. Как каза, че ти е името?" - „Богомил Джендов, но ми викат Боги" - „А, така! Боги, Боги те нари­чаше. Каза да ти предам, че е много добре. Учела усиле­но нещо - ти си знаел какво. Каза също, че в миналия живот сте били мъж и жена, че много те обичала и тогава, и сега и винаги ще те обича. Да я потърсиш пак, скоро обаче и чрез жена-медиум. Сега била изолирана и не й било лесно да идва, а скоро изобщо нямало да идва повече."

- Това беше всичко! - разочаровано звучеше Боги.

- О, защо, напротив! Аз го намирам за много инте­ресно. Представи си, значи в миналия живот сте били и жена?! Може би в следващия ти и аз ще сме брат и сестра?!

- Я не дрънкай глупости! Повече не искам да чувам и да се занимавам с никакви медиуми! И без това всички ме смятат за луд, няма нужда съвсем да полудявам.

Повече не чухме от Камелия. През следващите година се срещах веднъж или два пъти с Елена, но Камелия не идваше. Майка й обаче не се предаваше. Ходеше по всевъзможни врачки, медиуми и ясновидки, но Камелия не идваше. През 1976 година Вера ми каза, че чрез една друга жена, някаква туркиня от Южна България и много силен медиум, дядо Димитър „дошъл" и „казал", че Камелия живее на съзвездието „Лира", имала много сериозни занимания и не може повече да „идва". Също така забранил на Вера да смущава повече духа й и така я беше изплашил, че поне няколко години тя не смееше да я търси.

Не познавам семейство, в което, ако двамата съпрузи имат една и съща професия, нещата да вървят гладко. Ако пък по някаква неблагоразумна причина са се обе­динили да работят заедно, в един „тим" - това е постоя­нен кошмар. Ако някой ми даде за пример обратното, ще бъде просто щастлива случайност или единичен, уникален случай.

В кръга на моите познати имаше семейства инжене­ри, геолози, юристи, лекари и най-много артисти. Всич­ки те, макар че работеха в различни институти и учреж­дения, имаха сериозни проблеми на професионална те­ма, и то защо? Мъжете никак не можеха да преглътнат факта, че жените им са толкова изявени и проспериращи в професията, че те, мъжете, получаваха комплименти за това. Споровете непрекъснато се въртяха около това кой е по-добър и кой по-лош, че жената все пак имала по-малко мозък и... какви ли не още глупости.

В семейства на артисти, особено в случаи на съвмес­тна работа - направо се избиваха! Ние с Боги бяхме най-типичният и пъстроцветен пример за такова семейс­тво. Лично аз не виждах какво има да делим. Крайният успех беше наша обща цел. Той беше гений — това само по себе си говори, че малко или повече е луд. Или меко казано - странен. Още по-деликатно - не съвсем като другите хора... А Боги си беше направо луд! От тези луди, на които им разрешават да радват и тормозят обществото и не им е време да ги затворят. Между всички музиканти, с които съм работила, от всички на­ционалности, с какъвто и да е цвят, не познавам друг, който да е имал успеха на Боги, когато е на сцената. За него бих могла да пиша дни и нощи, но не това е предмет на книгата ми. Само ще отбележа, че напълно го заслу­жаваше. Той беше нещо уникално, неповторимо, от Бо­га белязано - да радва хората, които го слушат. Ако пиша сега в минало време, това е само защото се отнася за периода преди 15-16 години, а колкото до Боги - той и сега продължава да е на сцената, да лудее и да вълнува хората. И ако не успя все пак да получи признание в световен мащаб, за което му беше даден шанс от Бога, причината беше само в неговия характер. Комплекси, комплекси, комплекси...

Не знам кой друг ме е обичал повече от Боги, но професионалният ми живот с него беше ад. За моя личен успех и изява даваше всичко, на което е способен, а когато го получех, успехът ми го правеше някак несигу­рен. .. Ставаше саркастичен, зъл, дори груб.

Цели осем години бяхме рамо до рамо на „работната площадка", както на шега се изразявахме в музикантс­ките среди. Непрекъснато заедно. Не бяхме се разделя­ли за повече от два-три часа в денонощието, а това при напрегнатия живот, който водехме, беше твърде много. Накрая успях да го убедя, че ако не се разделим за известно време в работата си, ще завършим неминуемо с развод, и то скоро. Хората се развеждаха за изневери, за тежки или непреодолими несходства в характерите или интелекта си, за огорчения... Ние с него не позна­вахме такива - бяхме просто създадени един за друг. Карахме се само на сцената или заради това, което правехме на сцената.

И така, след нескончаеми дискусии, които продължи­ха около година и половина, стигнахме до взаимно съг­ласие. Решихме временно да не работим заедно, за да запазим брака си. Аз имах по-бързо шанс и получих ангажимент в една южноамериканска група. Два месеца по-късно Боги пък започна с един италиански оркестър. Поддържахме непрестанно телефонна и писмена връзка. След една година кръстосване из Европа се уморих да ме командва един тъп аржентинец и ги напуснах. Заминах при Боги, който работеше с италианците в Стокхолм. Около месец се радвахме на спокойствие и щастие. Раздялата ни явно имаше благотворен ефект и върху двама ни. През този месец наваксах всичко изос­танало от моето учение по астрология, изпратих до Лондон всички писмени изпитни тестове и следващия месец си тръгнах за България. Боги щеше да се върне също само след месец.

След година и половина кръстосване от град на град имах право на тази дълго мечтана почивка.

Тази година зимата в България беше настъпила без предупреждение. Заварих столицата, загърната с едно­метрова дебела снежна пелена и —20° студ. Движението и транспортът бяха затруднени. Много неща липсваха от пазара... Имаше и други несгоди, но нищо не беше в състояние да повлияе на моето добро настроение. Пъл­ноценно се радвах на дълго мечтаната ваканция.

След като се наспах истински и няколко дни прекарах изцяло в компанията на майка ми, с която разговорът никога не се изчерпваше, започнах да уведомявам моите приятели, че съм си дошла. Мълвата за връщането ми бързо обиколи кръга на най-близките ми познати и след няколко дни „кръжокът" в пълен състав започна чести сбирки.

Оказа се, че докато ме е нямало, са се виждали много рядко. Винаги ставах повод за тези срещи, които носеха голяма радост на всички ни.

И така, в първия петък от моето връщане беше насрочено събиране, както обикновено у съдията. Всички от „кръжока” бяха чували за Елена, но никой не се познаваше лично снея. Както вече споменах, тя умишлено се изолираше и подбираше с кого да се среща. По молба на няколко души реших този път да взема и Елена.

Дойдоха да ме вземат с две коли. Едната продължи направо към съдията, а другата ни отведе у Елена. От няколко месеца тя се беше сдобила с телефон и знаеше, че съм в България, но не бях я предупредила, че смятам да я водя някъде.

Стоически изтърпях целия инквизиторски разпит, на който ме подложи – къде отиваме, кой ще бъде там, както и подробна информация за всеки поотделно... Точно когато бях на края на силите и търпението си и мислех, че ще кресна, тя реши, че „обкръжението” няма да е опасно и че ще дойде.

Докато се приготвяше, изрично ме предупреди, че не желае да прави никакви сеанси, защото се чувствала много зле. Сърцето й създавало сериозни безпокойства, имала световъртеж и какво ли не още ми изброи. Аз тържествено й обещах, че никой няма да я смущава с подобни молби. Просто исках да е с нас, защото живееше много изолирано, а нашите сбирки минаваха при много интересни дискусии и създаваха отлична атмосфера.

СЕАНСЪТ С МИЛАН

У съдията всички се зарадваха, че Елена ще е с нас. Предупредих отново цялата компания, че тя не се чувства добре и тая вечер няма да „гледа”. Съобщението беше единодушно прието и на Елена й бе отредена една софа, на която тя направо си легна, докато ние бяхме седнали удобно.

Централна фигура между нас беше Павел, естестве­но. Макар около четиридесетгодишен, той изглеждаше удивително млад. Бе човек със завидна ерудиция, а що се отнася до окултните му занимания, предпочиташе езотеричната страна на всички тези науки. За моя радост имаше доста големи познания и по астрология. Прите­жаваше дар слово и умееше да се изразява ясно и аргу­ментирано по въпроси, които съвсем не бяха ясни или лесни за асимилиране.

Тази вечер между нас имаше един нов събеседник, за когото разбрах, че идва за първи път. Не знам кой го беше довел. Момчето беше студент по икономически науки и значително по-млад от всички ни, едва 21 -годи­шен. Не приличаше на българин. Като го наблюдавах, си мислех, че едва ли има друга страна по света с такова разнообразие на типажи като в България - руси и сине­оки, кестеняви, чернокоси със светли очи, чернокоси и тъмнокожи като цигани - всякакви...

Помня, веднъж в Стокхолм, пред музикалната аген­ция срещнах един познат музикант от Пловдив, който беше в компанията на удивително красив тъмнокож младеж. Реших, че е някой американски мулат музи­кант, каквито ги имаше много в Стокхолм. И какво беше моето смайване, когато „мулатът" започна да говори български с пловдивски диалект! Ами че той бил попу­лярен и талантлив пианист от Пловдив с малко повече циганска кръв в жилите си. Всичко е възможно в Бълга­рия - нали сме страна на кръстопът!

И така, тази вечер наблюдавах новия гост и никак не можех да определя на какъв ми прилича. Имаше необик­новен разрез на очите, леко дръпнати нагоре в края, много черни и с гъсти мигли. Кожата му бе доста тъмна, високи и изразени скули, красиво оформена уста и съ­вършени като за реклама зъби. Телосложението му бе­ше малко хилавичко за моя вкус, но поведението му интригуваше. Почти не говореше, а ако се обадеше, бе така тихо, че трябваше да се напъваме, за да го чуем. Каквото казваше, беше на място, с тиха, ненатрапчива, но абсолютна убедителност на мъдрец.

Разбрах от пръв поглед, че съдията го ненавижда, но не можех да отгатна каква е причината. Няколко дълги часа дискусията се водеше предимно от Павел - комен­тирахме аурата на човека и нейните цветове, както 7-те чакри на тялото. Това беше тема, за която имах бегла представа, но за мое учудване момчето направи няколко допълнения съвсем на място, с което грабна интереса на всички ни. Само не и на Павел. Той се намуси и се приготви за спор.

През това време Елена кротко си лежеше на софата и слушаше. Кротуваше си на чаша чай и примигваше по познатия ми вече начин. Никой не я закачаше. Изведнъж тя буйно скочи от мястото си и извика:

- Ей, ти! Милан се казваш, нали? На дядо ти ли те кръстиха? - и преди той да отговори, добави: - Той е тук.

Очите на всички се приковаха в Елена.

- Дядо ти Милан казва, че си най-доброто момче, защото редовно си му палил свещи след смъртта и по този начин си укрепил духа му. Така ли е?

- Да, така е... — плахо отвърна момчето.

- Дядо ти Милан казва... да не слушаш майка ти, а сам да решиш към кой профил да се определиш... „Май­ка му - казва дядо ти... - беше партизанка и си мисли, че цял живот ще командва... но Милан е по-умен и мъдър от всички... Да не я слуша!... Хубаво ли му е сега, като живее в такава беднотия?!... Да избере външ­но... - какво?! — а-а-а, казва да избере външна търго­вия!..."

- Изчезна, отиде си - завърши Елена и впи поглед в Милан.

Всички в стаята го гледаха смаяни.

- Вярно ли е, че майка ти е била партизанка? - гласът на Елена прозвуча по-скоро като обвинителна конста­тация.

- Да... била е - отвърна още по-тихо момчето. Настъпи неловко мълчание. Всички мислехме едно и също: „Кой го доведе?!"

Срещнах тържествуващия, многозначителен поглед на Павел: „Сега ясно ли ти е защо не мога да го пона­сям? Кой доведе тоя мръсен комунист?!"

Отместих поглед объркана. Какво можех да направя! Не бях го довела аз!! И на мен не ми беше приятно, че между нас има човек, за когото нищо не знаехме...

Изведнъж настъпилата необичайна тишина бе рязко нарушена от мощния глас на Елена.

- Я ела тука по-наблизо! Ела и седни до мен! -изкомандва тя. - Ставай, ставай и бързо сядай до мен! Копеле с копеле! Да видиш какво ми се „дава" в момен­та, нещо удивително за карма, много стара карма между теб и мен.

Момчето стана и с несигурни стъпки се доближи до мястото, където тя седеше. Направихме му място и седна както тя нареди - срещу нея. Елена хвана ръката му като за канадска борба, длан в длан и лактите стабил­но опрени на масата.

- Наведи се! Наведи се напред! Така че пулсовете ни да се допират... Така! Копеле гадно! Чудя се аз защо не мога от пръв поглед да те понасям, а то... били сме врагове и неведнъж!

При пълна тишина и общо смайване тя започна да говори с невероятна бързина. Не като друг път, когато някой „дошъл от другата страна" й говореше и тя с мъка се напъваше да чуе и разбере какво й се казва. Тоя път тя говореше, като че четеше по книга. За първи път се случваше такова нещо в мое присъствие, затова бързо извадих писалка от чантата си и направих знак, дадоха ми лист и... ето какво успях да запиша под мъждукаща­та светлина на две свещи. И до днес пазя тази пожълтяла от времето бележка, на която с труд смогвах да запиша най-важното от този рядък сеанс.

На това място Елена направи безпомощен жест и каза, като гледаше в една точка: „Загуби се нишката... нищо не ми се дава повече."

Аз бързо дописвах последните й думи и чак тогава повдигнах очи. Всички бяха притихнали и не откъсваха поглед от Елена. Погледнах Милан, той стоеше с изпра­вен гръб, с очи, приковани в нея, и израз, който не можах да разгадая - страх, омраза или и двете, напрежение да си спомни нещо или удивление... фактически това беше една от особеностите на неговата индивидуалност, сил­но изразително лице, на което емоциите се сменяха бързо, но под пълен негов контрол.

- Ей, това кармата е страшно нещо! - изгърмя в притихналата стая гласът на Елена. - Гледам го, хубаво младо момче, за първи път го виждам, а не мога да го понасям! Цялата вечер се чудех защо! Копеле гадно! -клатеше злобно глава тя. - Признай си, кажи сега ведна­га, че и ти не можеш да ме понасяш и че усещаш също­то, откакто очите ни се срещнаха днес. Признай!

Момчето я гледаше безмълвно с искрящи очи, като че го беше хипнотизирала индийска кобра.

- Не си дърпай ръката! Още не е свършило! - коман­дваше тя. - Признай, само не отричай, че ей тук - пре­сегна през масата и го бодна с пръст над десния хъл­бок - до ден-днешен те боли! Често, без да има причина и да имаш обяснение защо! Така ли е? Отговаряй!

- Бях започнала да се ядосвам на Елена. Какво се е разкряскала на момчето, защо го травматизира по тоя начин? Откъде това озлобление? Не бях я виждала така­ва... Дали не разиграваше някакъв театър?! Обаче как пък ги измисляше с такава бързина всички тези страхот­ни и характерни имена? Не, не е възможно! Ами ако се е подготвяла за това отдавна?!

Никой не смееше да издаде звук, всички бяха стъписани. Тъкмо смятах да се намеся в защита на момчето, когато го погледнах, видях втренчения му в Елена пог­лед, лицето му бяло като тебешир и разбрах, че всеки миг щеше да припадне.

Скочих, ударих Елена по рамото, дръпнах ръката й от ръката на Милан и извиках:

- Елена, ти си отвратителна! Остави Милан на мира! Не виждаш ли, че ще загуби свят всяка секунда?! -грабнах ръката му и го изведох от стаята.

Той ме следваше като сомнамбул и когато в кухнята му дадох малко вода и го накарах да седне, направи това, без да съзнава какво върши и къде е. Гледах го загриже­но. Беше още като в транс. Тая Елена! Какво му направи на момчето?!

След малко го шляпнах леко по бузите, за да дойде на себе си. Бавно, бавно очите му се фокусираха върху лицето ми и разбрах, че вече ме гледа и вижда.

- Ей, момченце, ти щеше да припаднеш! Изразът в очите му бързо се менеше, издавайки, че мисли, но не проговори.

- Ей, Милане, какво ти стана?! Не усети ли, че си пред загубване на съзнанието? Не можеше ли да скочиш от мястото си и да излезеш?

Чак сега очите му е изпълниха с ужас, спря ги на моите и промълви:

- Да... Сигурно щях да припадна. Не мога да опиша какво усещах. Никога не съм припадал, но и никога не съм преживяват нещо подобно. Не знам защо ми стана така! Уж... всичко, свързано с „отвъдното", прераждания, кармични срещи, не е нищо ново за мен... Аз от дете не бях като другите, аз си „дойдох" на този свят с отворено съзнание...

- Да не би да искаш да кажеш, че си аватар? - недо­верчиво попитах.

- Не, не... Но помня много неща от миналото... Аз „дойдох" на тоя свят с познанията си от миналото...

- Сериозно ли говориш? - възхитих се аз. - В такъв случай непременно трябва да се виждаме по-често и да ми обясниш всичко на-подробно.

- Да - кимна той неопределено и продължи. - Но това с Елена тая вечер... беше и странно, и ужасно. Имах картини, докато тя говореше. Имах чувството... като че изведнъж, само след миг, всичко ще си спомня.

- Глупости! Аз пък допускам, че тя би могла да разиграва и театър - сниших глас и продължих. - Откъде-накъде ще говори за толкова стари прераждания?! И какво искаше да каже с думите: „Дава ми се",., така говорят обикновено ясновидките, а тя е медиум. Кой й го даваше или как й се даваше - не се разбра.

Той ме гледаше и премисляше казаното от мен.

- А тук, тук, където често ме боли безпричинно? - някак виновно попита и продължи сякаш на себе си: -Не, не беше театър. И аз се чудех защо ми е неприятна, още като я видях?! После, като казваше имената така бързо... някакви картини ми се мяркаха - подобни на това, което тя описваше... Не! Не мога да ти го обяс­ня!... Допусках, че не харесвам Елена, защото е мъжкарана, но... после всичко, което тя говори за нас в „мина­лото", имаше смисъл и някак си „оживя" за мен. Не виждах вече нейното лице, а на някакъв друг човек, когото ненавиждах и имах желание да скоча и да го сграбча и... ужасно беше! Не може да се обясни с думи! Милан млъкна и овеси глава надолу в размисъл. Аз го гледах и търпеливо чаках да ми каже нещо смайващо, нещо, което „видял" или „усетил" по време на сеанса.

- Ами онова, което Елена каза за дядо ми? Е, откъде ще го знае?!... И за майка ми... за моите планове, откъ­де ги знае?! - гласът на Милан звучеше, като че говоре­ше на себе си.

- А-а, слушай, Милане! В това, което мъртвите й казват, не се съмнявам - вече много пъти сме имали необикновено интересни сеанси и за миг нямам съмне­ние в нейните дарби на медиум. Но тази вечер тя не каза откъде знае за вашите „минали" взаимоотношения. Как­во значеше това „дава ми се"? Така говорят ясновидки­те, когато виждат картини или чуват и т.н. Какво беше нейното състояние тази вечер, на ясновидка или на ме­диум?! Е това не ми е ясно... Впрочем, като ми дойдеш на гости, ще ти разкажа много интересни преживявания с Елена от света на мъртвите - подкупващо казах аз. -И ако се чувстваш вече по-добре, хайде да отидем при другите.

РАЗОЧАРОВАНИЕТО

В стаята всички говореха възбудено и коментираха на висок глас. Някой ме хвана за лакътя и прошепна в ухото ми: „Не знаех, че си била такава самарянка." Беше съдията и гледаше полу-презрително, полу-подигравателно Милан.

- Ела в, другата стая да си говорим по нашите работи! Вечерта ще мине и няма да остане време за нас.

Спря с ръка жена си, която в момента ми поднасяше чаша чай, и каза към другите:

- Ние с Лиана отиваме в другата стая да си погово­рим на четири очи по анализите, които тя ми е направи­ла. Ще ни извините ли?

Влязохме в спалнята и понеже нямаше столове, прос­нахме се един срещу друг на кревата и аз разпрострях хороскопите. Те бяха два - моят, направен и изготвен от училището ми, и неговият, на Павел, който аз бях нап­равила през последните дни. Бях се постарала да дам възможно най-добър професионален вид на неговия хо­роскоп, тъй като имах много високо мнение за него като окултист. Още повече той разбираше от астрология. В досегашни разговори на тая тема Павел боравеше пра­вилно с необходимата терминология и понятия, което говореше, че доста се е занимавал.

Докато правех интерпретация на неговия хороскоп, той слушаше внимателно и одобрително кимаше с гла­ва. Не ми трябваше много време, за да разбера, че поведението му и спокойно направените му забележки изразяваха неоспоримо снизхождение. Все едно, че той беше учителят, а аз ученичката, или той ме изпитваше, а аз отговарях. Какво пък! Щом непременно държеше да запази положението си на превъзходство - нямах нищо против. Бях свикнала с всякакъв род мъжки комплекси. За мен беше важно да мога да науча нещо, стига да имаше от кого. Когато човек искрено иска да учи, какво­то и да е, трябва да е смирен, да пита непрестанно и да няма комплекси за малоценност.

Като свърших с интерпретацията на характера му и се готвех да продължа с прогнозите за бъдещето, той ме прекъсна с едно: „Много добре, много добре!" - казано с тон, означаващ „Я гледай ти, не очаквах, че в Англия могат да преподават толкова добре астрология!" Естествено това ме подразни, но запазих контрол. След това той пожела да види моя хороскоп. Направи коментар, от който веднага ми стана ясно, че използва­ше планетните позиции не за тълкуване на истината относно моя характер, а за някакви свои цели. Прекале­но много ме „четкаше" и ласкаеше, а аспектите, които разкриваха мои слабости, като че не забелязваше.

- Сега направи едно сравнение между твоя и моя хороскоп! - с повелителен тон на търпелив педагог каза той.

— Защо? - учудих се аз. — Това не е целта на този етап. Това е съвсем друг отдел от астрологията и се нарича 8УКА8ТК.У - сравнение и точно на него получих най-висока оценка в училището, но изисква много работа, точно сравнение на дължините на планетите и...

- Глупости! Никакви дължини на планетите не са нужни! - властно ме прекъсна той. - Гледай сега! Твое­то слънце е във „Везни", а моето в „Стрелец", твоята рождена луна е в „Стрелец", където е моето слънце. Моята луна е в „Козирог", а на теб асцендентът ти е в „Козирог". Е, само по себе си какво означава това? Ясно ти е, нали? — и ме погледна в очите.

- Да... Ясно ми е... Обяснява защо споделяме едни и същи интереси в живота и духовните ценности, още повече, че и по възраст сме близки, обяснява защо сме приятели и че..,

- Не, моето момиче! Нищо не са те научили в това училище! Означава категорично, че ти и аз ще бъдем любовници!

Бях стъписана. Не можеше да бъде! Сигурно беше някакъв лош сън! Такова разочарование! Всеки друг можеше да ми говори глупости, но не и този мъж! Човекът, когото бях приела не само като изключително ерудиран, но и като духовно извисен, се срина в същия миг в очите ми. В душата ми се надигна страхотен гняв. Аз, която така го уважавах, загубих времето си да му правя най-подробен и професионален хороскоп, за да получа признанието му! Аз, която смятах, че при тези сбирки се срещат мозъците и душите ни и не го приемах просто за мъж! Той беше окултист! За мен светът беше пълен с мъже, но окултистите бяха рядкост. Един обик­новен мъж, с каквато и ерудиция да е, ако не е подготвен окултно, може да бъде извинен за много човешки греш­ки, но не и един окултист. Павел беше окултно подгот­вен, което изключваше възможността да се използва тази наука за постигане на обикновени, чисто материал­ни желания. О, не и той!

Дълго го гледах стъписана и вбесена, неспособна да говоря. Той също ме гледаше в очите - тържествуващ, считайки вероятно мълчанието ми за съгласие.

Чух гласа си и не го познах. Мисля, че нямаше нужда човек да е окултист, за да разбере подтекста на това, което казах.

- Павел, ти или нищо не разбираш от астрология, или по-скоро аз не разбирам, щом не можах досега да пре­ценя колко си тъп.

- Аз не съм тъп, а ти нищо не си научила по астроло­гия! Нещата са съвсем ясни! - продължаваше той с обидно снизхождение.

Опитах се да звуча безпристрастно. „Когато се прави сравнение между два хороскопа, за да се приеме, че аспектът между две планети функционира, е разрешена орбита само 1 °30' от двете му страни. В нашия случай ние сме далеч от подобна възможност. Нито имаме аспекти между Венера и Марс - това първо се гледа, когато се търси сексуална връзка. Ти си учил астрология от апокрифна литература - продължих с леден глас, който би обезкуражил всеки нормален човек. - Явно имаш съвсем повърхностни познания, иначе щеше да знаеш, че...

- Когато аз съм почнал да уча астрология... ти си била в скута на майка си. Това че си завършила... или незавършила още някакво училище в някаква Англия, съвсем нищо не означава, за да ми се перчиш. Нищо не знаеш, щом не можеш да видиш такива очевидни факти!

Бях много ядосана. Настъпих педала на гнева си и го смачках - и съдията, и окултиста, и мъжа, всички заедно. Наговорих му всичко онова, което бях видяла в хороскопа му, и то без задръжки, не както би постъпил един истински конструктивен астролог, какво означава Луната в Козирог, позицията, която именно той имаше. Нямам за цел да отегчавам читателя с астрологическите си анализи и затова не ги помествам, но на съдията Наговорих достатъчно, за да избия всичките му илюзии и да го накарам да не се опитва повече да ми говори на тема астрология.

Напускайки стаята, бях разочарована и огорчена. Той се мъкнеше след мен и повтаряше: времето ще покаже, че той е прав, а аз още имам да се уча. Колкото до астрологията - бе прав. Моето лично мнение е, че това не е нещо, което се научава и асимилира в един човешки живот. Колкото до това, че той бил прав и ние ще бъдем любовници, времето показа (в изминалите дълги години след това), че говореше глупости. Както още тогава видях в хороскопите - ние не само не станахме любов­ници - вече не сме и приятели.

В другата стая, където бяха всички, ме чакаше ново разочарование или нещо подобно на разочарование... Елена „гледаше" на архитектката. Инженерът пък ми прошепна в ухото, че в часовете, които сме били с Павел в другата стая, Елена е успяла да „гледа" на почти всички и че „ума им е събрала!" Невероятна била! Не­вероятни истини им казала чрез умрелите им близки... Това не беше ново за мен. Стоях мълчаливо в един ъгъл и унило си мислех: кой я караше да „гледа"?! Нали й беше зле? Нали такава беше уговорката - никой да не я закача? Тя сама започваше... Някакъв тип разтоварва­не ли беше това за нея, или просто тщеславие? Това ми предстоеше да разбера, но не тази вечер. Исках да си ида у дома. Чувствах се уморена и някак си измамена.

Прибрах се с такси в редовния час - около или след пет сутринта. Влязох на пръсти в хола, съблякох се и без­шумно се вмъкнах в кревата.

В главата ми беше хаос. Елена и съдията не ми излизаха от ума. Душата ми беше смутена и не знаех кое е криво и кое е право. Не можех да изтрия странното промъкнало се у мен чувство, че съм измамена, изма­мена...

- Чух те! - обади се гробовен глас от другия креват -Боги! - Не се спотайвай, чух те!

Аз мълчах. Само това ми липсваше—да се карам сега с него!

- Ама, надменна Жозо! Какво се спотайваш?

- Моля те, Боги, остави ме на мира! Ако знаеш само колко нещастна се чувствам!

- Сериозно ли?! - зарадва се той истински. Скочи от кревата, запали лампата и ме прегърна с надеждата, че ще чуе нещо интересно и че аз все пак понякога съм нещастна.

— Защо ма, Жужко? Защо си нещастна, малко Жуже?

- Не знам как да ти обясня... няма да ме разбереш -безпомощно отвърнах аз.

- Защото съм тъп, нали? Ти си много сложна, а аз, горкият, съм тъп, за да схвана, нали?! - гневно даде воля той на комплексите си.

- Не бе, Боги! Хората... хората не са истински, те винаги ме разочароват.

Несъзнателно бях казала нещо, което неимоверно го зарадва.

- Хората ли?! - весело започна той. - Ами да! Те всички са само assholes², това са те! Светът гъмжи от гъзове-е! - викна той с пълно гърло към тавана, с надеж­дата, че ще го чуе поне някой съсед.

Повъртя се малко из стаята, доволно повтаряйки, че те, хората, са именно assholes и нищо друго, след това любовно-покровителствено ми каза:

- Хайде, Жуженце сладко, стани, Жужуно, да пийнем по едно питие и да ми разкажеш за тези гъзове! А-а-а? Ще видят те, да ядосват моето Жуже! Аз и без друго не можех да заспя, чаках те да се прибереш.

Станахме. Докато си намятах пеньоара, го гледах и за стохиляден път си задавах въпроса как може един човек така да се преобразява и така да скача амплитуда­та на настроението му. Той беше олицетворение на са­мата любезност и галантност, десет въпроса какво ще пия, как го искам, лед и всичко друго...

... Разказах му подробно за Елена, че не мога да разбера тщеславна ли е, или по-скоро се разтоварва по този начин; за съдията - е, казах му само, че си въобра­зява, че всичко знае и едва ли не се смята за някакъв Pontiff поне на България.

Боги ме слушаше с голямо внимание, просто поглъ­щаше всяка дума, като че това се е надявал да чуе. Огорчението ми го радваше, защото се надяваше, че скоро ще ги изоставя всички тези от „кръжока". За мое удивление няколко пъти направи много уместни забе­лежки и умозаключения. Колко жалко, че не споделяше моите духовни интереси! В музиката душите ни се сре­щаха и допълваха, често плачехме, когато слушахме сами музиката, която обичахме... Но истината си беше, че той бе женен не за мен, а за музиката.

След като изпи две-три питиета, той изпадна в едно типично за него състояние на самовглъбявания и моно­лози...

- Малко, сладко Жуже, те всичките го разочароват -говореше той на себе си и гледаше в килима. - Те са никакви! Никакви! Ще разочароват малката Жужуна! А помниш ли, Жози, как беше разочарована от ония, аме­риканските религиозни организации? Каква дузпа им би тогава и ги заряза!

- Да, зарязах ги, защото се оказаха много комерсиал­ни. Те ме загубиха, но вярата ми в Бога се укрепи още повече. Случиха се и някои странни събития... Помниш ли чудото в Цюрих?

- Да, да! - бързо отговори той. - Не искам да говорим и да си спомням тоя случай.