Същност, смисъл и съдържание на сигурността
Изтегляне 2.8 Mb. Pdf просмотр
|
- Навигация на страницата:
- Школа на политическия реализъм
- Но виновен е богът на
| ЧЕТВЪРТА ГЛАВА Две основни школи в науката за сигурността Как бихме могли да бъдем сигурни, бидейки хора? Аз мисля, че никак. Ксеркс I, персийски цар, царувал 485-465 пр. Хр. Тази глава е посветена на две основни школи в науката за сигурността — Школата на политическия реализъм и Школата на политическия идеализъм. Ще представя главните идеи и принципи, както и най-видните представители на тези школи, изтъквайки и съпоставяйки техните подходи към изучаването и решаването на проблемите на сигурността. Школа на политическия реализъм Дилемата на (не)сигурността, разгледана в Трета глава, е ключово понятие за една от двете водещи школи в изучаването на сигурността — Школата на политическия реализъм. Школата на политическия реализъм поставя на първо място във външната политика и политиката за сигурност и отбрана на една държава защитата на националните интереси и сигурност с цялата й налична сила, а всичко останало — морал, право, принципи, дълг, спазване на поети ангажименти, на дадена дума остава на втори план. Според тезата на идеолозите на тази школа, „несигурността е универсална и неизменна черта на международния ред ”318 , а международните отношения са непрестанна борба за надмощие и власт. Това е така, защото те разглеждат системата от международни отношения (всъщност много повече междудържавни отношения) като анархистична. Под „анархистична” се разбира, че при тази система, за разлика от вътрешното пространство на държавата, липсват задължителни норми на поведение (закони) и институции, които да гарантират тяхното спазване и да наказват за нарушаването им. Ако при хората егоизмът се смята за лоша, непривлекателна, черта на техни характер, в международните отношения се говори за „свещен егоизъм на нациите”, т.е. съвсем естествено се подразбира, че нациите, държавите, трябва да бъдат егоисти или поне притежаващи здравословна доза егоизъм. Разбира се, реализъм не означава егоизъм. Политическите егоисти, както и индивидите егоисти, винаги и във всеки случай поставят на преден план своите интереси и сигурност. Политическите реалисти изискват поставянето на сигурността и интересите на преден план само тогава, когато ситуацията е „или—или”, т.е. докато преследването на общите интереси и сигурност не влиза в разрез с националните интереси и сигурност, държавата може да участва в колективните усилия, но когато е има колизия между националните интереси и сигурност и интересите и сигурността на другите, държавникът трябва да поставя винаги на преден план интересите и сигурността на своята държава. Това може да се илюстрира с една притча на Жан-Жак Русо (Jean- Jacques Rousseau, 1712 —1778), в която той разказва как петима първобитни ловци се опитват за убият един елен, достатъчен да нахрани тях и техните семейства. Докато преследването на елена обещава обяд за всички тях, те го 159 преследват с общи усилия и го обкръжават. Но в този момент заек пробягва край един от ловците. Този ловец хуква след него, убива го и осигурява храната за себе си своите близки. За беда през отворената от нега пролука еленът избягал и останалите ловци останали с празни ръце. Ловецът изменник постъпил така, защото знаел, че ако той не убие заека, то притичвайки край друг от ловците, онзи не би се поколебал и би го подгонил, оставяйки пролука, през която еленът ще избяга и така ще го остави него с празни ръце. Ето как, докато това е възможно, всички преследват целта с общи усилия, но възникне ли ситуация на „или—или” (или личните интереси, или общите интереси), ловецът винаги ще избере личните интереси. Не защото е егоист, а защото това е единственият начин интересите му да бъдат удовлетворени и всеки на негово място би постъпил по същия начин. Такива са и междудържавните отношения според възгледите на школата на политическия реализъм. В състояние „или—или” държавникът е обречен да избере националните интереси, защото в такова състояние всеки негов опонент би постъпил по същия начин и би защитил собствените си интереси за сметка на неговите. Да се действа чрез доверие може да се окаже гибелно. Не е възможно да се съобразяваш с интересите на другите, защото те никога не биха се съобразявали с твоите интереси. Според политическите реалисти „отсъствието на доверие доминира в международните отношения. Затова всяка държава се стреми да увеличава своята сила” 319,320 Жизнеспособността на теорията на „реализма, пише Владимир Кулагин, „се обяснява с това, че с редки изключения тя достатъчно адекватно отразяваше мотивите за поведение на държавите на протежение на три века и половина, през които функционираше класическия механизъм на отношенията между суверенните държави нации — Вестфалската система CXLV на международни отношения” 321 Древният баща на школата на историческия реализъм е големият древногръцки историк Тукидид (около 455 г. пр.Хр.—около 400г. пр.Хр.). За да се разбере и оцени неговото историческо значение, трябва да се направи известен паралел с не по-малко изтъкнатия негов предшественик, бащата на историята Херодот (около 484 г. пр.Хр.—около 425 г. пр.Хр.). Според Херодот това, което движи хората, държавите и техните управници, е волята на боговете. Людските конфликти, радости и страдания са земна проекция на божествените противопоставяния, сблъсъци и страсти. Разбира се, не става дума за буквално отражение на бурния живот, кипящ на Олимп (измами, козни, съблазнявания), върху отношенията вътре в Елинския свят и между елините и варварите варварите, а за това, че ние, хората не сме суверенни господари на собствения си живот и сме подвластни на капризите на Съдбата, че има някакъв първоначален замисъл, някаква непостижима за нас идея, която ние следваме сляпо (или поне неинформирано), необяснимото ни кара да приемаме случилото се като дар или наказание от Боговете за това, че сме се вслушали в тяхната воля или сме пренебрегнали техните CXLV Система от международни отношения, основана на т.нар. Вестфалски мир, включващ две мирни споразумения, подписани в германските градове Онабрюк и Мюнстер, съответно на 15 май и 24 октомври 1648 г. С тях е приключена Тридесетгодишната война (1618—1648), която е един от първите общоевропейски военни конфликти, започнал като религиозен сблъсък между протестантите и католиците в Германия (в Свещената Римска империя) и засегнал в една или друга степен всички европейски страни (без Швейцария). С Вестфалския мир се слага началото на нов ред в Европа, основан на концепцията на държавния суверенитет, т.е. международните отношения в Европа са отношения вече не между монарси, а между суверенни държави, а отношенията вътре в отделните държави са изключителен прерогатив на самата суверенна държава. 160 предупреждения. А ако нещо все пак зависи от нас, то не е Дали да се случи нещо, а Как то да протече, как ние да участваме в случващото се — дали като се държим достойно или като се показваме откъм най-лошата си страна и изневеряваме на традициите и на разбиранията за смелост, достойнство и справедливост. В своята безсмъртна „История”, описваща гръко-персийските войни, Херодот разказва как Кир II Велики (?—530 г. пр.Хр.), цар на Персия, победил лидийския цар Крез (595—546 г. пр.Хр.). След като го взел в плен, Кир наредил „да се разпали голяма клада и качил Крез на нея, окован във вериги [...] може би да принесе в жертва тази първа плячка на някой бог [...] или пък [...] да види дали някой бог ще го спаси да не изгори жив”. Крез „призовавал със сълзи на очи бога [Аполон] и от ясното и спокойно небе внезапно се стекли облаци, разразила се буря, рукнал пороен дъжд и кладата угаснала”. Като свалили Крез от кладата, Кир го попитал: „Крез, кой те научи да тръгнеш на война срещу земята ми и да ми станеш враг наместо приятел?”. Крез отвърнал: „Царю, извърших това за твое щастие и за мое нещастие. Но виновен е богът на Изтегляне 2.8 Mb. Сподели с приятели:
|