18 декември 2020
1.
Шарлот, Холи и вуйчо Хенри седят в ъгъла на стаята за свиждания в „Живописни хълмове“, която е украсена за празниците с гирлянди и разнасящи сладък аромат борови клонки, които почти надвиват постоянния мирис на урина и белина. Има елха с лампички и захарни бастунчета. Коледна музика звучи от тонколоните, изтъркани мелодии, които Холи би се радвала да не чуе повече до края на живота си.
Обитателите не изглежда да се пръскат от празнично настроение; повечето гледат дълга реклама за някакъв уред на име „Стегнат корем“, представен от секси мацка с оранжево трико. Няколко души седят встрани от телевизора, един мълчаливо, други разговарящи помежду си, трети говорещи си сами. Дребничка старица със зелен пеньоар седи наведена над огромен пъзел.
– Това е госпожа Хатфийлд – казва вуйчо Хенри. – Не си спомням малкото ѝ име.
– Госпожа Брадок каза, че си я спасил от тежко падане – отбелязва Холи.
– Не, спасих Джулия – отвръща вуйчо Хенри. – Някога при стааария вир. – Той се разсмива, както правят хората, когато си спомнят отдавна отминали дни. Шарлот забелва очи. – Бях на шестнайсет, а Джулия май беше на... – Той се смълчава.
– Дай да ти видя ръката – нарежда му Шарлот. Вуйчо Хенри надига глава.
– Ръката ли? Защо?
– Просто дай да я видя. – Тя го хваща за ръката и вдига ръкава му. Разкрива големичка, но не особено страшна синина. На Холи ѝ прилича на неуспешен опит за татуировка.
– Ако така се грижат за пациентите, трябва да ги съдим, а не да им плащаме – заявява Шарлот.
– Кого да съдим? – пита вуйчо Хенри. После през смях добавя: – Хортън се пита Кого? Децата обичаха книжката за Хортън!
Шарлот става.
– Отивам за кафе. Може да взема и нещо сладко. Холи, искаш ли?
Холи поклаща глава.
– Пак не ядеш – укорява я Шарлот и се отдалечава преди Холи да успее да отговори.
Хенри я изпраща с поглед.
– Никога не се спира, нали?
Този път Холи се разсмива. Не може да се сдържи.
– Да, не се спира.
– Така си е. Ти не си Джейни.
– Не съм. – Холи чака.
– Ти си... – Тя почти чува задвижването на ръждясалите зъбни колелца. – Холи.
– Точно така. – Потупва го по ръката.
– Искам да си отида в стаята, но не помня къде е.
– Аз знам пътя. Ще те заведа. Тръгват бавно по коридора.
– Коя е Джулия? – пита Холи.
– Красива като зората – отвръща вуйчо Хенри. Холи решава, че този отговор е достатъчен. Определено звучи по-поетично от всички стихове, които е писала.
В стаята му се опитва да го заведе на стола до прозореца, но той издърпва ръката си от нейната, отива до леглото и сяда, стиснал ръце между бедрата си. Прилича на остаряло дете. – Мисля да полегна, миличка. Уморен съм. Шарлот ме уморява.
– Понякога уморява и мен – казва Холи. В миналото никога не би признала подобно нещо пред вуйчо Хенри, който твърде често беше съзаклятник на майка ѝ, но този мъж пред нея е различен. В някои отношения е много по-благ. Освен това след пет минути ще забрави какво е казала. След десет ще забрави, че изобщо е била тук.
Навежда се да го целуне по бузата, но спира с устни на милиметри от кожата му, когато той казва:
– Какво има? Защо си уплашена?
– Не съм...
– Напротив. Страх те е.
– Добре, наистина ме е страх. – Какво облекчение да го признае. Да го каже на глас.
– Майка ти... сестра ми... на върха на езика ми е...
– Шарлот.
– Да. Шарлот е страхливка. Винаги е била страхливка, още от малка. Не искаше да влиза във водата на... мястото... не си спомням. Ти също беше страхливка, но порасна и надмогна страха си.
Холи го гледа удивена. Онемяла.
– Порасна и надмогна страха – повтаря той, после изува пантофите и вдига крака на леглото. – Ще подремна, Джейни. Тук не е толкова лошо, но ми се иска да имах онова нещо... онова нещо, което се върти... – Затваря очи.
Холи отива до вратата с наведена глава. По лицето ѝ се стичат сълзи. Изважда кърпичка от джоба си и ги избърсва. Не иска Шарлот да ги вижда.
– Иска ми се да беше запомнил, че си спасил жената от падане – казва тя. – Според санитарката си реагирал мълниеносно.
Но вуйчо Хенри не я чува. Вуйчо Хенри е заспал.
2.
Сподели с приятели: | 
