Stephen king if it bleeds copyright 2020 by Stephen King Катя Перчинкова, превод, 2020 „Megachrom“ – оформление на корица, 2020

Холи седи сред четири ленти автомобили, поели на юг, все още на осемдесет километра от града и си мисли, че ако това километрично задръстване не се размърда скоро, може да закъснее за собственото си погребение, вместо да подрани.

Като много хора, страдащи от ниско самочувствие, тя педантично планира всичко и следователно почти винаги подранява. Възнамерявала е да стигне в офиса на „Търси се“ най-късно в един, но сега дори три ѝ се струва оптимистичен вариант. Колите около нея (особено големият стар боклукчийски камион отпред) я карат да изпитва чувство на клаустрофобия, сякаш е погребана жива (собственото ми погребение). Ако имаше цигари в колата, щеше да ги пали една от друга. Вместо това се задоволява с бонбони против кашлица, или както тя ги нарича „хапчетата против тютюнопушене“, но има само пет-шест в джоба на палтото и скоро ще свършат. Така биха ѝ останали само ноктите, ако не бяха изрязани до живеца, за да не може да ги захапе, както си трябва.

„Закъснявам за много важна среща“.

Не беше заради размяната на подаръците, чийто ред дойде след традиционната коледна закуска с гофрети и бекон (Коледа е чак след седмица, но Холи реши да се преструва заедно с Шарлот). Майка ѝ ѝ подари копринена блуза с къдрички, която никога няма да облече (дори да оцелее), обувки на средно високи токове (за тях важи същото) и две книги: „Силата на настоящето“ и „Напразни тревоги: Как да намерим спокойствие в един хаотичен свят“. Холи нямаше възможност да опакова своите подаръци, но купи торбичка с коледни мотиви, в която ги сложи. Шарлот се възхити на обточените с кожа пантофи и поклати снизходително глава на халата, покупка за 79,50 долара.

– Поне с два размера по-голям е. Предполагам, че не си запазила касовата бележка, скъпа.

Холи, която запази бележката специално, отвърна:

– Мисля, че е в джоба на палтото ми.

Дотук добре. Тогава, неочаквано, Шарлот предложи да отидат да видят Хенри и да му пожелаят весели празници, след като Холи няма да е тук на Коледа. Холи погледна часовника. Девет без петнайсет. Надявала се бе в девет часа вече да е потеглила на юг, но понякога с педантичността наистина може да се прекали – защо ѝ трябваше да пристига пет часа по-рано? Освен това, ако сблъсъкът с Ондовски се развиеше неблагоприятно, това щеше да е последният ѝ шанс да види Хенри, а ѝ беше любопитно и защо той я попита: „Защо си уплашена?“.

Откъде беше разбрал? Никога не ѝ беше изглеждал особено загрижен как се чувстват другите. Всъщност точно обратното.

Тъй че се съгласи и тръгнаха към дома. Шарлот настояваше да шофира и претърпяха лека катастрофа на едно кръстовище със знак „Стоп“. Въздушните възглавници не се задействаха, никой не пострада, не повикаха полицията, но последва напълно предвидимо дълго оправдание от страна на Шарлот. Тя се позова на несъществуващ заледен участък, без да споменава, че както обикновено не спря, а само намали на кръстовището; през целия си стаж като шофьор Шарлот Гибни смяташе, че винаги има предимство.

Мъжът от другия автомобил се отнесе с достатъчно разбиране, кимаше и се съгласяваше с всичко, което казваше Шарлот, но се наложи размяна на застрахователни карти и докато отново потеглят (Холи беше сигурна, че мъжът, чиято броня закривиха, ѝ намигна преди да се качи в колата си), вече беше десет часът, а и свиждането се оказа пълен провал. Хенри нямаше представа кои са. Каза, че трябва да се облича за работа и да го оставят на мира. Когато Холи го целуна на раздяла, той я изгледа подозрително и я попита дали не е от Свидетелите на Йехова.

– Ти карай на връщане – каза Шарлот, когато излязоха. – Аз съм твърде разстроена.

Холи с радост седна зад волана.

Оставила беше пътната си чанта в антрето. Когато я преметна на рамо и се обърна към майка си за обичайния им поздрав на раздяла – две сухи целувки по бузите, – Шарлот се метна на врата на дъщерята, която беше хулила и мачкала цял живот (не винаги без да го съзнава) и се разрева.

– Не си отивай. Моля те, остани още един ден. Ако не искаш да останеш до Коледа, поне остани до понеделник. Не мога да стоя сама. Още не съм готова. Може би след Коледа, но сега не мога.

Майка ѝ се беше вкопчила в нея като удавник и Холи трябваше да потисне паникьосания порив не просто да се отдръпне, а да я отскубне от себе си със сила. Търпя прегръдката, доколкото можа, после се освободи.

– Трябва да тръгвам, мамо. Имам уговорка.

– Искаш да кажеш среща с мъж, така ли? – Шарлот се усмихна. Усмивката не беше любезна. Оголила беше твърде много зъби. Холи си мислеше, че вече нищо в поведението на майка ѝ не може да я шокира, но изглежда не беше така. – Наистина ли? Ти?

„Не забравяй, че това може да е последният път, в който я виждаш – помисли си тя. – В такъв случай не бива да се

разделяте с караница. Можеш да ѝ се скараш после, ако оцелееш“.

– По друг въпрос е – отвърна тя. – Но нека изпием по един чай. За това имам време.

Тъй че пиха чай и ядоха курабии с пълнеж от фурми, които Холи ненавиждаше (имаха някак си мрачен вкус), и стана почти единайсет преди най-накрая да успее да избяга от къщата на майка си, където още се носеше мирисът на лимонена трева от свещите. Тя целуна Шарлот по бузата, докато стояха на прага.

– Обичам те, мамо.

– И аз те обичам.

Холи успя да стигне до колата, вече докосваше дръжката на вратата, когато Шарлот я повика. Холи се обърна и почти очакваше майка ѝ да се спусне по стълбите с пръсти, извити като нокти на хищник, и да закрещи: „Остани! Трябва да останеш! Заповядвам ти!“.

Но Шарлот продължаваше да стои на прага, обгърнала тялото си с ръце. Трепереше. Изглеждаше стара и нещастна.

– Сгреших за халата – каза тя. – Моят номер е. Сигурно не съм прочела правилно етикета.

Холи се усмихна.

– Радвам се, мамо.

Изкара на заден ход, огледа се за приближаващи автомобили и зави към магистралата. Единайсет и десет. Предостатъчно време.

Така си мислеше тогава.

2.

Това, че не може да разбере каква е причината за задръстването, само я изнервя още повече. По местните радиостанции не съобщават нищо за голямо задръстване на магистралата. Приложението за трафика на телефона ѝ, което обикновено е много надеждно, в момента е безполезно. На екрана има усмихнато човече, което копае дупка с лопата, а над него надпис гласи: В МОМЕНТА ПРАВИМ ТЕХНИЧЕСКА ПРОФИЛАКТИКА, НО СКОРО ОТНОВО ЩЕ СМЕ НА ЛИНИЯ!

Ако успее да се придвижи още петнайсетина километра, може да свие към Изход 56 и да тръгне по шосе 73, но в момента шосе 73 ѝ се струва по-далеч от Юпитер. Бърка в джоба на палтото си, намира последния бонбон и го разопакова, докато се взира в задницата на боклукчийския камион, където стикер пита: КАК СЪМ КАТО ШОФЬОР?

„Всички тези хора трябва да са по моловете – мисли си Холи. – Трябва да пазаруват в търговските центрове и малките магазини в града, за да подпомагат местната икономика, а не да си дават парите на „Амазон“ и куриерските фирми. Всички вие трябва да се разкарате от проклетата магистрала, за да може хората, които имат наистина важна работа, да...“

Колите започват да се движат. Холи надава тържествуващ възглас, който едва е излязъл от устата ѝ, когато боклукчийският камион отново спира. Отляво някакъв мъж говори по телефона. Отдясно жена си слага червило. Цифровият часовник в колата под наем ѝ казва, че няма да пристигне във Фредерик Билдинг преди четири. Най-рано.

„Така ще разполагам с два часа. Моля те, боже, помогни ми да стигна навреме, за да се подготвя за него. За съществото. За чудовището“.

3.

Барбара Робинсън оставя университетския справочник, който разглежда, включва си телефона и отваря приложението УебУоч, което Джъстин Фриландер е инсталирал на телефона ѝ.

– Нали знаеш, че да следиш някой без негово разрешение не е редно? – беше я попитал Джъстин. – Мисля, че даже е незаконно.

– Просто искам да се уверя, че приятелката ми е добре – отвърнала беше Барбара и му хвърли лъчезарна усмивка, която стопи всичките му опасения.

Барбара обаче има свои опасения; само като гледа малката зелена точица на картата се чувства гузна, особено след като Джером беше изтрил приложението за следене от своя телефон. Но Джером не знае (а Барбара няма да му каже), че от Портланд Холи е заминала за Питсбърг. Това, съчетано с историята на търсенията, която беше видяла в браузъра ѝ, я навежда на мисълта, че Холи все пак се занимава с бомбения атентат в училището и този интерес някак си е свързан или с Чет Ондовски, репортер на WPEN, озовал се пръв на мястото на събитието, или с Фред Финкъл, неговия оператор. Барбара е почти сигурна, че Холи се интересува основно от Ондовски, защото е търсила името му повече пъти. Дори го беше записала в бележник до компютъра... с две въпросителни след него. Не ѝ се иска да мисли, че Холи преживява някаква психоатака, може би дори нервен срив, нито ѝ се иска да вярва, че може да е попаднала на следата на атентатора от училището... но знае, че не е изключено. Холи е неуверена, Холи прекарва прекалено много време, измъчвана от съмнения в себе си, но също така Холи е умна. Възможно ли е Ондовски и Финкъл (дует, който неизменно ѝ напомня за Саймън и Гарфънкъл) някак си да са се натъкнали на улика, водеща към атентатора, без дори да знаят?

Тази мисъл ѝ напомня за един филм, който е гледала с Холи. Казваше се „Фотоувеличение“. В него фотограф, който снима влюбени в парка, случайно заснема мъж, който се крие в храстите с пистолет. Ами ако нещо подобно се е случило в прогимназия „Макриди“? Ако например атентаторът се е върнал на местопрестъплението, за да се наслади на деянието си, и телевизионният екип го е заснел как наблюдава отстрани (или дори се преструва, че помага)? Ами ако Холи някак си е разбрала това? Барбара осъзнава и приема, че идеята е малко вероятна, но нима животът не имитира изкуството? Може би Холи е отишла в Питсбърг, за да разговаря с Ондовски и Финкъл. Това не би представлявало голяма опасност, но ако атентаторът все още е в района, а Холи го подгони?

Ами ако атентаторът подгонеше нея?

Вероятно всичко това са само глупости, но Барбара изпитва облекчение, когато проследяващото приложение показва, че Холи излиза от Питсбърг и отива в къщата на майка си. Тогава за малко да изтрие програмата и да успокои гузната си съвест, но вчера Холи ѝ се обади, без видима причина, само за да ѝ каже, че ще спи у майка си в събота вечерта. А накрая добави: „Обичам те“.

Естествено, че я обича, Барбара също я обича, но тези неща се подразбират, а не се изричат на глас. Освен в специални случаи. Ако сте се скарали и се сдобрявате. Или ако заминаваш на дълъг път. Или ако отиваш на война. Барбара е сигурна, че това е последното, което войниците казват на родителите и партньорите си преди да заминат за битка.

И тонът ѝ беше особен, на Барбара хич не ѝ хареса. Звучеше почти тъжно. А сега зелената точка ѝ казва, че Холи в крайна сметка няма да пренощува у майка си. Очевидно се връща към града. Плановете си ли е променила? Дали не се е скарала с майка си?

Или направо е излъгала?

Поглежда към бюрото и вижда дивидитата, които е взела от Холи за реферата: „Малтийският сокол“, „Големият сън“ и „Харпър“. Смята, че те са чудесен претекст да говори с Холи, когато тя се върне. Ще се престори на изненадана, когато я завари вкъщи, после ще се опита да разбере по каква важна работа е ходила в Портланд и Питсбърг. Може дори да признае за проследяващото приложение – в зависимост как потръгне разговорът.

Отново проверява местоположението на Холи. Тя е още на същото място на магистралата. Барбара предполага, че има задръстване заради ремонтни дейности или катастрофа. Поглежда часовника си, после отново зелената точка. Смята, че Холи ще има истински късмет, ако се прибере преди пет.

„Аз ще се отбия до тях към пет и половина – мисли си. – Дано да е добре... но се съмнявам“.

Колите пропълзяват напред... после спират. Потеглят... и спират.

Спират.

„Ще се побъркам – мисли си Холи. – Просто ще превъртя, както си седя и гледам задницата на боклукчийския камион. Сигурно дори ще чуя звук, когато съзнанието ми се пръсне на парчета“.

Постепенно започва да пада мрак в този декемврийски ден, само на две квадратчета в календара от най-краткия ден в годината. Часовникът на таблото ѝ казва, че може да се надява да пристигне във Фредерик Билдинг най-рано в пет, а това би било постижимо само ако колите отново се размърдат... и ако не ѝ свърши бензинът. Останал ѝ е само четвърт резервоар.

„Може да го изпусна – мисли си тя. – Може, когато той пристигне и ми се обади, за да му изпратя кода за вратата, да не получи отговор. Ще си помисли, че съм се уплашила и не съм дошла“.

Мисълта, че чиста случайност или някаква зла сила (птицата на Джером, проскубана и стоманеносива) може да е решила, че втората ѝ среща с Ондовски не бива да се състои, не ѝ носи облекчение. Защото той не просто иска да я сплаши, а да се отърве от нея. Да се изправи срещу него на своя територия с готов план е единственото ѝ преимущество. Ако го изгуби, той ще се опита да я изненада. И вероятно ще успее.

Посяга веднъж към телефона, за да се обади на Пийт и да го предупреди, че един опасен тип ще се опита да влезе през страничния вход на сградата и че трябва да действа предпазливо, но Ондовски би могъл да се измъкне с приказки. Като нищо. Та той си изкарва хляба с приказки. Дори да не беше така, Пийт вече е натрупал годинки и поне десет килограма, откакто се е пенсионирал от полицията. Пийт е бавен. Съществото, което се представя за репортер, е бързо. Холи няма да изложи Пийт на опасност. Сама трябва да пусне духа от бутилката.

Пред нея задните светлини на боклукчийския камион угасват. Машината се придвижва напред с петнайсет метра и отново спира. Този път обаче спирането е по-кратко и следващото придвижване напред е по-бързо. Възможно ли е задръстването да се раздвижва? Не смее да се надява, но все пак таи надежда.

И се оказва права. След пет минути се движи с шейсет километра в час. След седем е вдигнала близо деветдесет. След

единайсет натиска газта и влиза в лентата за изпреварване. Когато профучава покрай трите коли, предизвикали задръстването, почти не поглежда към смачканите им останки, изтеглени в аварийната лента.

Ако успее да поддържа скорост от сто и десет километра в час, докато слезе от магистралата в града, и ако хване зелена вълна на повечето светофари, смята, че може да стигне до офиса към пет и двайсет.

Холи всъщност стига в района на Фредерик Билдинг в пет и пет. За разлика от необичайно пустия мол в Монровил, тук в центъра гъмжи от хора. Това е и хубаво, и лошо. Шансовете да забележи Ондовски сред увитото в шалове и пазаруващо по Бюел Стрийт множество са малки, но неговите шансове да я хване (ако възнамерява това да направи, а не е изключено) са също толкова малки. Бил би ги определил като нищожни.

Сякаш за да компенсира за лошия късмет на магистралата, Холи забелязва кола, която излиза от паркомясто непосредствено срещу Фредерик Билдинг. Изчаква автомобилът да се изтегли и паркира внимателно на заден ход, като се опитва да не обръща внимание на мухльото зад нея, който натиска пронизително клаксона си. При други обстоятелства непрестанният вой би могъл да я принуди да му отстъпи мястото, но не вижда друго свободно до края на улицата. Така ще се наложи да паркира в гаража, вероятно на някое от горните нива, а е гледала твърде много филми, в които на жени се случват лоши работи в подобни гаражи. Особено по тъмно, а навън вече се е стъмнило.

Мухльото с клаксона преминава веднага щом предницата на колата под наем е оставила достатъчно място, но – оказва се мухла – забавя ход достатъчно, за да пожелае на Холи весели празници с размахан среден пръст.

Когато Холи слиза от колата, по улицата не се задават автомобили. Може да прекоси бързичко – или по-скоро да претича бързичко – до отсрещния тротоар, но се присъединява към тълпата пешеходци с пазарски торби, чакащи на светофара на ъгъла. В по-голяма безопасност е сред повече хора. Държи в ръка ключа за входа на сградата. Няма намерение да заобикаля до страничния вход. Той се намира в една малка уличка, където ще е лесна мишена.

Когато пъха ключа в ключалката, мъж с шал върху долната половина на лицето и ниско нахлупена руска ушанка я подминава толкова близо, че почти се блъсва в нея. Ондовски? Не. Поне е малко вероятно. Но може ли да е сигурна?

Тясното фоайе в празно. Светлината на лампите е приглушена. Наоколо се стелят сенки. Холи отива забързано към асансьора. Това е една от по-старите сгради в центъра, само на осем етажа, типичен образец на архитектурата на Средния запад, и има само един пътнически асансьор. Просторен и уж модерен, но е само един. Наемателите мърморят по този въпрос и служителите, които бързат, често се качват по стълбите, особено онези от офисите на ниските етажи. Холи знае, че има и товарен асансьор, но него го заключват през почивните дни. Тя натиска копчето, за да повика асансьора, внезапно убедена, че отново е повреден и планът ѝ ще се срине. Вратите обаче се отварят веднага и роботизиран женски глас я посреща:

– Здравейте. Добре дошли във Фредерик Билдинг. – В празното фоайе поздравът прозвучава като безплътен глас от филм на ужасите.

Вратите се затварят и тя натиска копчето за петия етаж. На телевизионния екран в кабината през седмицата вървят новини и реклами, но сега екранът е изключен. Не звучи и коледна музика, слава богу.

– Нагоре – съобщава роботизираният глас.

„Той ще ме чака – мисли си Холи. – Някак си е успял да влезе, ще ме чака, когато вратите се отворят, и няма да има къде да бягам“.

Но вратата се отваря в празен коридор. Тя минава покрай пощенската кутия (старомодна, колкото придвижването с асансьор е сравнително ново), покрай дамската и мъжката тоалетна и спира пред врата с надпис СТЪЛБИЩЕ. Всички се оплакват от Ал Джордан, при това напълно основателно: отговорникът за поддръжката на сградата е некадърен и мързелив. Но явно има връзки, защото не го уволняват въпреки натрупващия се с камари боклук в мазето, счупената камера на страничния вход и бавното – почти необяснимо – доставяне на пратки. Да не говорим за проблема с модерния японски асансьор, който е вбесил всички.

Днес следобед Холи обаче се надява Ал да е бил немарлив и в други отношения, за да не се налага да губи време, докато вземе стол, на който да се качи, от офиса. Отваря вратата към стълбището и вижда, че има късмет. Струпани на площадката – и препречващи стълбите към шестия етаж, вероятно в нарушение на противопожарните изисквания – има принадлежности за почистване, сред които парцал с дълга дръжка, подпряна на парапета, и кофа на колелца, пълна до половината с мръсна вода.

Холи се замисля дали да не изхвърли мътната вода надолу по стълбите – Ал си го заслужава, – но в крайна сметка не намира смелост. Влиза в женската тоалетна, сваля приставката за изцеждане и изхвърля мръсната вода в една от мивките. После избутва кофата до асансьора – дамската ѝ чанта виси неудобно от сгъвката на лакътя. Натиска копчето, за да повика асансьора. Вратите се отварят и роботизираният глас ѝ казва (в случай че е забравила):

– Пети етаж.

Спомня си деня, в който Пийт влезе в офиса и попита:

– Не можеш ли да нагласиш асансьора да казва: „Кажете на Ал да ме поправи, после го убийте“?

Холи обръща кофата. Ако държи краката си плътно събрани (и внимава), отгоре има достатъчно място, колкото да стъпи между колелцата. От чантата си изважда тиксо и малко пакетче, опаковано с кафява хартия. Повдигната на пръсти и протегната толкова, че ризата ѝ се измъква от панталона, залепва пакетчето на тавана във вътрешния ляв ъгъл на кабината. Така то се намира високо над зрителното поле, където (според покойния Бил Ходжис) хората рядко поглеждат. Дано и Ондовски не погледне нагоре. В противен случай лошо ѝ се пише.

Изважда телефона от джоба си, вдига го и снима пакетчето. Ако всичко мине, както се надява, Ондовски няма да види тази снимка, което обаче не е кой знае каква застраховка.

Вратите на асансьора отново са се затворили. Холи натиска копчето и забутва кофата обратно по коридора, след което я връща там, откъдето я е взела. После минава покрай „Козметика Брилианси“ (където, изглежда, работи само един мъж на средна възраст, който напомня на Холи за стария анимационен герой Друпи) и стига до „Търси се“ в дъното. Отключва вратата и влиза в офиса с облекчена въздишка. Поглежда си часовника. Почти пет и половина. Остава ѝ съвсем малко време.

Отива до сейфа и набира комбинацията. Изважда револвера „Смит & Уесън“ на покойния Бил Ходжис. Макар да знае, че е зареден – незареденото оръжие е безполезно дори за да удариш някого, друга от максимите на ментора ѝ, – отваря барабана, за да се увери, после го затваря.

„В гърдите – мисли си. – Веднага щом излезе от асансьора. Не се тревожи за кутията с парите; ако е картонена, куршумът ще я прониже, дори да я държи пред гърдите си. Ако е метална, ще трябва да се прицеля в главата. Ще стрелям от упор. Може да се разхвърчи кръв, но...“

За своя изненада се разсмива.

Но Ал е оставил принадлежности за почистване.

Холи поглежда часовника си. 17:34. Остават ѝ двайсет и шест минути преди Ондовски да пристигне, ако, разбира се,

дойде навреме. Има да свърши още няколко неща. Все важни. Няма нужда да се чуди кое е най-важно, защото ако не оцелее, някой трябва да разбере за съществото, взривило училище

„Макриди“, за да се нахрани с болката на оцелелите и опечалените, а има един човек, който ще ѝ повярва.

Включва телефона си, отваря приложението за запис и започва да говори.

Господин и госпожа Робинсън са подарили на дъщеря си симпатичен малък „Форд Фокус“ за осемнайсетия ѝ рожден ден и докато Холи паркира на Бюел Стрийт, Барбара е на три пресечки от блока ѝ и чака на червен светофар. Възползва се от тази възможност да погледне проследяващото приложение на телефона си и измърморва: „Мамка му“. Холи не се е прибрала вкъщи. В офиса е, макар че Барбара не разбира защо ще ходи там в събота вечерта непосредствено преди Коледа.

Блокът на Холи е направо, но когато светва зелено, Барбара завива надясно към центъра. Бързо ще стигне. Централният вход на Фредерик Билдинг ще бъде заключен, но Барбара знае кода за страничния вход в уличката. Много пъти е ходила в „Търси се“ с брат си и понякога влизат оттам.

„Просто ще я изненадам – мисли си тя. – Ще я заведа на кафе и ще разбера какво по дяволите става. Може дори да хапнем нещо и да отидем на кино“.

Тази мисъл я кара да се усмихне.
7.