Барбара: Филмите са при мен. Изглеждат интересни. Мерси, ще ти ги върна. Джером

Последното съобщение също е от Джером:

Холибери.

Въпреки всичко, което е научила в къщата на Лафайет Стрийт, тя не може да сдържи смеха си. Както ѝ сълзите. Те всички държат на нея и тя държи на тях. Невероятно е. Ще се опита да мисли за това, докато се разправя с майка си. Вече знае как свършва всяко от гласовите съобщения на Шарлот.

„Холи, къде си? Обади ми се“. Това е първото съобщение.

„Холи, трябва да говоря с теб за свиждането при вуйчо ти този уикенд. Обади ми се“. Второто.

„Къде си? Защо ти е изключен телефонът? Много си несъобразителна. Ами ако те търся по спешност? Обади ми се!“ Третото.

„Онази жена от „Живописни хълмове“, госпожа Брадок, никак не ми харесва, ужасно е високомерна, обади се и каза, че вуйчо Хенри е много разстроен! Защо не ми отговаряш? Обади ми се!“ Четвъртото е доста дълго.

Петото е съвсем кратко: „Обади ми се!“

Холи влиза в банята, отваря чантата за дреболийки и изпива един аспирин. После коленичи и сплита ръце на ръба на ваната.

– Боже, аз съм Холи. Сега трябва да се обадя на майка си. Напомни ми, че мога да отстоявам позицията си, без да бъда зла и противна и да вдигам скандали. Помогни ми да изкарам още един ден, без да паля цигара, още ми се пуши, особено в такива моменти. Бил продължава да ми липсва, но се радвам, че Джером и Барбара са до мен. Пийт също, макар понякога да вдява бавно. – Понечва да стане, но отново пада на колене.

– Ралф също ми липсва и се надявам да си прекарва добре на семейната почивка.

Така бронирана (поне се надява), Холи се обажда на майка си. Говори предимно Шарлот. Фактът, че Холи не иска да ѝ каже къде е, какво прави и кога ще се върне, много я ядосва. В гнева ѝ обаче се долавя страх, защото Холи е избягала. Холи има собствен живот. Това не е било предвидено.

– Каквито и да ги вършиш, задължително трябва да се прибереш през уикенда – казва Шарлот. – Трябва да отидем да видим Хенри заедно. Ние сме неговото семейство. Единственото, което му е останало.

– Може да не успея, мамо.

– Защо? Искам да знам защо!

– Защото... – Защото разследвам случай. Така би казал Бил. – Защото имам работа.

Шарлот се разплаква. От близо пет години това винаги е последното, до което прибягва, когато иска да се наложи над Холи. Вече не действа, но все още го прави по навик и Холи все още я боли.

– Обичам те, мамо – казва Холи и затваря.

Вярно ли е? Да. Вече не я харесва, а да обичаш някого, но да не го харесваш, е като верига с окови в двата края. Може ли да скъса веригата? Да отсече оковите? Може би. Обсъждала е многократно тази възможност с Али Уинтърс, особено след като майка ѝ каза – гордо, – че е гласувала за Доналд Тръмп (гадост). Ще го направи ли? Не сега, може би никога. Докато Холи беше малка, Шарлот Гибни ѝ втълпяваше – търпеливо, може би дори добронамерено, – че е несъобразителна, безпомощна, безперспективна, непохватна. Че е неспособна. Холи вярваше на това, докато не срещна Бил Ходжис, който я смяташе за способна. Сега има собствен живот и често се чувства щастлива. Ако скъса всякакви връзки с майка си, ще омаловажи постигнатото.

„Не искам да се чувствам неспособна – мисли си Холи, докато сяда на леглото в хотелската стая. – Вече съм го преживяла“.

– И ми е останала обицата на ухото – добавя на глас. Изважда кока-кола от хладилника (проклет кофеин). После отваря приложението за запис на телефона и продължава доклада си за Ралф. Също като молитва, отправена към Бог, в който не вярва напълно, това ѝ избистря мислите и когато приключва, вече знае, че ще продължи разследването.

14.

От доклада на Холи Гибни до детектив Ралф Андерсън:

Ралф, сега ще се опитам да ти предам дословно разговора си с Дан и Брад Бел, докато още е пресен в съзнанието ми. Няма да е напълно точен, но ще се постарая. Трябваше да го запиша, но не се сетих. Все още имам много да уча за следователската работа. Само се надявам да имам този шанс.

Виждах, че господин Бел – старият господин Бел – искаше да продължи, но щом действието на глътката уиски премина, не можеше повече. Каза, че трябва да легне да поспи, и напомни на Брад за някакви аудиозаписи. В онзи момент не разбрах. Сега вече знам.

Внук му го закара в спалнята, но първо ми даде айпада си и отвори фотогалерия. Докато него го нямаше, разгледах снимките два пъти и още ги прехвърлях, когато Брад се върна. Седемнайсет снимки, всички извадени от видеоклипове в интернет, всички на Чет Ондовски в различните му...

[Пауза]

В различните му превъплъщения, мисля, че това е точната дума. И една осемнайсета снимка. Снимка на Филип Ханиган пред клуб „Пулс“ отпреди четири години. Без мустаци, с руса, не тъмна коса, по-млад от Джордж на записа от охранителната камера с фалшивата куриерска униформа, но несъмнено беше той. Имаше същото лице. Същото лисиче лице. Но различно от лицето на Ондовски. В никакъв случай не беше Ондовски.

Брад се върна с шише и две малки чаши.

– Уискито на дядо – каза той. – „Мейкърс Марк“. Искаш ли капка? – Когато отказах, той сипа доста в едната чаша.

– На мен ми е нужно. Дядо каза ли ти, че съм гей? Абсолютен гей?

Отвърнах, че ми е казал, и Брад се усмихна.

– Така започва всеки разговор за мен. Иска да го изясни от самото начало, да се знае, да покаже, че няма нищо против. Но, естествено, че има. Обича ме, но не му се нрави, че съм гей.

Когато му казах, че аз изпитвам нещо подобно към майка си, той се усмихна и заяви, че имаме нещо общо. Предполагам, че е прав.

Каза, че дядо му открай време се интересува от онова, което наричал „втория свят“. Истории за телепатия, призраци, необяснимо изчезнали хора, светлини в небето.

– Някои хора колекционират марки. Дядо ми колекционира истории за втория свят. Имах своите съмнения до този случай.

Той посочи таблета, където снимката на Джордж още беше на екрана. Джордж с колета с бомбата, докато чака да го пуснат в сградата на училището.

Брад продължи:

– Сега ми се струва, че мога да повярвам на всичко от летящи чинии до клоуни убийци. Защото наистина има втори свят. Съществува, защото хората отказват да повярват в съществуването му.

Вярно е, Ралф. Ти също го знаеш. Така съществото, което убихме в Тексас, беше оцеляло толкова дълго.

Помолих Брад да ми обясни защо дядо му е чакал толкова дълго, макар вече да имах известна представа.

Той отвърна, че дядо му смятал съществото за безобидно. Нещо като екзотичен хамелеон, ако не последният, то един от последните от своя вид. Това, че се храни със скръб и болка, може и да е неприятно, но не се различава особено от червеите, които се хранят с гнила плът, или мишеловите и лешоядите, хранещи се с останките на убити по пътищата животни.

– Койотите и хиените се изхранват по същия начин – каза Брад. – Те са чистачите на животинското царство. Ние по-добри ли сме? Нима хората не забавят ход, за да огледат по-добре някоя катастрофа на магистралата? Това също са жертви на пътя.

Аз отвърнах, че винаги извръщам поглед. И се моля катастрофиралите хора да не са пострадали.

Той заяви, че в такъв случай аз съм изключение. Според него повечето хора обичат болката, стига да не я изпитват те. После попита:

– Сигурно не гледаш филми на ужасите, нали?

Гледам, Ралф, но тези филми са измислица. Когато режисьорът извика „стоп“, момичето, чието гърло е било прерязано от Джейсън или Фреди, става и отива да си вземе кафе. Но след този случай може и да...

[Пауза]

Няма значение, да не се отклонявам от темата. Брад каза:

– За всеки клип с убийства или бедствия, които сме събрали с дядо, има още стотици. Може би хиляди. Новинарите имат израз за репортажите: „Ако има кръв, пускаме го пръв“. Така е, защото новините, които привличат наймного зрители, са лошите новини. Убийства. Експлозии. Автомобилни катастрофи. Земетресения. Цунами. Хората обичат такива неща, а ги обичат още повече сега, когато има заснети с мобилни телефони кадри. Знаеш ли колко гледания има записът от „Пулс“, докато Омар Матин още вилнее вътре? Милиони. Милиони.

Каза, че господин Бел си мислел, че това рядко срещано създание прави същото като зрителите на новините: храни се от трагедии. Чудовището – не го наричал Другия

– просто имало късмет да живее по-дълго с този начин на хранене. Господин Бел се задоволявал да го наблюдава и да му се диви, докато не видял снимката от охранителната камера на атентатора в училището. Той има забележителна памет за лица и знаел, че е виждал друга версия на същото лице при друга трагедия, не много отдавна. На Брад му отнело по-малко от час да открие Филип Ханиган.

– До момента съм намерил атентатора от училището три пъти. – Брад ми показа снимки на мъжа с лисичето лице – все различни, но винаги на Джордж – от три различни репортажа. От урагана Катрина през 2005 г. От поредицата от торнада в Илинойс през 2004. И от Световния търговски център през 2001. – Сигурен съм, че има и други, но нямах достатъчно време да ги издиря.

– Може да е различен човек. Или същество. – Мислех си, че ако има двама – Ондовски и онзи, когото убихме в Тексас, – то може да има и трима. Или четирима. Или десет. Помня, че гледах едно предаване за застрашени видове по Пи Би Ес. Останали са само шейсет черни носорога в света, само седемдесет амурски леопарда, но те са много повече от три на брой.

– Не – отсече Брад. – Същият е. Попитах го защо е толкова сигурен.

– Дядо правеше полицейски скици. Аз понякога слагам подслушвателни устройства със съдебна заповед, а няколко пъти съм оборудвал с микрофони ПП. Знаеш ли какво означава ПП?

Разбира се, че знаех. Полицаи под прикритие.

– Микрофоните вече не се слагат под блузата – обясни Брад. – Сега използваме фалшиви копчета или игли за вратовръзки. Веднъж инсталирах микрофон в буквата Б от логото на „Ред Сокс“ на една шапка. Б като бръмбар, схващаш ли? Но това е само част от задълженията ми. Гледай сега.

Той придърпа стола си към моя, за да гледаме заедно екрана на таблета. Отвори приложение на име „VocaKnow“. Вътре имаше няколко файла. Единият беше озаглавен „Пол Фрийман“. Това е превъплъщението на Ондовски, което предава от мястото на самолетната катастрофа през 1960, ако помниш.

Брад натисна копче и чух гласа на Фрийман, само че поясен и без смущения. Каза, че е изчистил аудиозаписа и е отстранил фоновите шумове. Нарече този процес „да подсладиш записа“. Гласът се разнесе от говорителя на таблета. На екрана виждах гласа така, както се виждат звуковите вълни в долната част на екрана на телефон или таблет, когато натиснеш иконата с микрофона, за да изпратиш аудио съобщение. Брад нарече това гласова спектрограмна разпечатка и твърди, че е лицензиран експерт по гласов спектрограмен анализ. Явява се в съда като вещо лице.

Забелязваш ли, че в случая действа онази сила, за която говорихме, Ралф? Аз я забелязвам. Дядо и внук. Единият експерт по образи, другият – по звук. Без двамата заедно това нещо, техният Друг, още щеше да носи различни лица и да се крие пред очите на всички. Някои хора биха го нарекли шанс или съвпадение, като да познаеш печелившите числа от лотарията, но аз не вярвам в това. Не мога и не искам.

Брад пусна речта на Фрийман от самолетната катастрофа да се повтаря. След това отвори звуковия файл от репортажа на Ондовски пред училището и също го пусна да се повтаря. Двата гласа се насложиха един върху друг в абсолютно неразбираема какофония. Брад изключи звука и посочи с пръст двете спектрограми – тази на Фрийман в горната половина на екрана, а тази на Ондовски – в долната.

– Виждаш, нали? – попита той и естествено, аз го видях. Същите върхове и спадове вървяха и на двете графики, почти в пълен синхрон. Имаше няколко дребни разлики, но на практика това беше един и същи глас, макар записите да бяха направени с шейсет години разлика. Попитах Брад как може двете вълни да изглеждат толкова еднакви, след като Фрийман и Ондовски произнасят различни думи.

– Лицето му се променя, тялото му се променя, но гласът му си остава същият – отговори Брад. – Защото всеки глас е уникален. Той се опитва да го промени – понякога говори по-високо, друг път по-ниско, понякога дори се опитва да вкара акцент, – но не се старае особено.

– Защото е уверен, че физическите промени са достатъчни, както и смяната на мястото.

– Така мисля – каза Брад. – Ето още нещо. Всеки човек има и уникален начин на изричане на думите. Определен ритъм, който зависи от дишането. Виж върховете. Тук Фрийман натъртва някои думи. Виж спадовете, когато си поема въздух. А сега виж графиката на Ондовски.

Еднакви бяха, Ралф.

– Има и още нещо – продължи Брад. – И двата гласа спират на някои думи, винаги съдържащи С или Ц. Мисля, че в някакъв момент, Бог знае колко отдавна, това същество е фъфлело, но, разбира се, един телевизионен журналист не бива да фъфли. Преодолял е говорния дефект, като се е научил да докосва с език небцето си, а не зъбите, защото така се получава фъфленето. Едва доловимо е, но го има. Слушай.

Пусна ми част от записа на Ондовски пред училището, в който казва „Експлозивът се е намирал или в централния офис...“

Попита ме дали го чувам. Аз го помолих да го пусне отново, за да съм сигурна, че не си внушавам. Не си внушавах. Ондовски казва: „Взривното у...строй...ство вероятно било в офи...са на админи...стра...цията“.

След това ми пусна запис на Пол Фрийман от самолетната катастрофа през 1960-а. Фрийман казва: „Изхвърчало е от задната част на самолета, цялото в пламъци“. Чух ги отново, Ралф. Едва доловимите паузи преди С и Ц. Езикът докосва небцето, за да предотврати фъфленето.

Брад отвори трета спектрограма на таблета. Този път от интервюто на Филип Ханиган с младия мъж пред клуб

„Пулс“, момчето с размазаната спирала по бузите. Не чувах гласа на младежа, защото Брад го беше отстранил заедно с всички фонови шумове като сирени и викове на хора. Чуваше се само Ханиган, само Джордж, и сякаш беше при нас в стаята.

– Какво стана вътре, Родни? Как успя да се спасиш? Брад ми пусна записа още три пъти. Върховете и спадовете на спектрограмата съвпадаха с другите две, които продължаваха да вървят над нея – спектрограмите на Фрийман и Ондовски. Това беше техническият аспект, Ралф, и го оценявах, но онова, което истински ме стресна и от което ме побиха тръпки, бяха паузите. Една кратка на „какво стана“, няколко по-дълги на „се спасиш“, което сигурно е особено трудно за произнасяне за хора с такива проблеми в говора.

Брад ме попита дали е достатъчно и аз отвърнах, че е достатъчно. Никой, преживял онова, което преживяхме ние, не би казал, че е достатъчно, но за мен беше. Той не е същото същество, което трябва да изпада в хибернация по време на трансформацията си и не се вижда на видеозаписи, но определено му е първи или втори братовчед. Толкова много неща не знаем за тези създания и вероятно никога няма да ги научим.

Сега трябва да прекъсна, Ралф. Днес съм само на един геврек, сандвич с пилешко и кифличка. Ако не хапна нещо скоро, сигурно ще припадна.

Ще продължа по-късно.
15.

Холи си поръчва от „Доминос“ – малка пица със зеленчуци и голяма кола. Когато младежът пристига, му дава бакшиш по правилото на Бил Ходжис: петнайсет процента от сметката, ако обслужването е прилично, двайсет, ако е добро. Този младеж пристига бързо, затова му дава цялата сума.

Сяда на малката маса до прозореца, дъвче и гледа как здрачът се спуска над паркинга на „Ембаси Суитс“. Лампичките на коледната елха долу примигват, но Холи никога през живота си не е изпитвала такава липсва на коледно настроение. Днес е разглеждала само изображения на телевизионен екран и спектрограми на таблет. Утре, ако всичко върви по план, както се надява (таи тази своя надежда), ще се изправи лице в лице със съществото. Това ще е страшно.

Но трябва да го направи – няма избор. Дан Бел е прекалено стар, а Брад Бел е прекалено уплашен. Директно ѝ е отказал, дори след като Холи му е обяснила, че онова, което възнамерява да направи в Питсбърг, няма да го изложи на опасност.

– Няма как да си сигурна – каза Брад. – Та това същество може да владее телепатия.

– Сблъсквала съм се с подобно създание – отговори тя. – Ако владееше телепатия, Брад, аз щях да съм мъртва, а то живо.

– Няма да дойда. – Устните на Брад трепереха. – Дядо има нужда от мен. Сърцето му е много слабо. Нямаш ли приятели?

Тя има приятели и един от тях е много добър полицай, но дори Ралф да е в Оклахома, би ли го изложила на такъв риск? Той има семейство. Тя няма. А що се отнася до Джером... не.

В никакъв случай. Намеренията ѝ за Питсбърг в зараждащия се план не би трябвало да представляват опасност, но Джером ще настоява да участва докрай, а това ще е опасно. Остава Пийт, но партньорът ѝ е почти изцяло лишен от въображение. Би се включил с готовност, но ще приеме цялата работа на шега, а Чет Ондовски е създание, с което шега не бива.

На младини Дан Бел може би би се спуснал по следите на превъплъщенеца, но дори тогава би се задоволил само да го наблюдава с интерес. Вероятно дори би изпитвал съчувствие. Но сега нещата са се променили. Сега съществото вече не се задоволява да се храни с последствията от трагедии и да лапа скръб и болка преди кръвта да изсъхне.

Този път то е предизвикало кървавата баня и ако му се размине веднъж, ще го направи отново. Следващия път жертвите може да са повече, а Холи няма да допусне това.

Отваря лаптопа върху паянтовото подобие на бюро в стаята и вижда имейла от Брад Бел, който очаква.

Прилагам онова, за което ме помоли. Моля те, използвай материалите разумно и не ни замесвай повече. Направихме каквото можахме.

„Ами, не съвсем“, мисли си Холи. Сваля прикачените файлове и после звъни на мобилния телефон на Дан Бел. Очаква отново да вдигне Брад, но този път е старецът и май е относително бодър. Нищо не действа така освежаващо като следобедната дрямка; Холи подрямва винаги когато може, но напоследък има тази възможност много по-рядко, отколкото би искала.

– Дан, обажда се Холи. Може ли да ти задам още един въпрос?

– Давай.

– С Брад обсъждахме въпроса. Имаме някои идеи. Той...

– Питаш как продължава да се мести от телевизия в телевизия, нали?

– Да.

– Добър въпрос. Наистина добър. Не сме напълно сигурни, но мислим, че се промушва.

– Това е израз от журналистическия жаргон. Радиоводещи и телевизионни репортери се „промушват“ в някоя местна станция, за да започнат да се катерят към по-високи постове. Навсякъде има поне един местен телевизионен канал. Малък. Без връзки с големите мрежи. С нищожна заплата. Обикновено отразява местни новини. Всичко от откриването на нов мост и благотворителни инициативи до заседания на градския съвет. Този тип започва работа в такъв канал, за да натрупа известен стаж в ефир, изкарва няколко месеца, после кандидатства в някоя от големите телевизии със записи от изявите си в малкия местен канал. Всеки, който гледа записите, веднага разбира, че го бива в работата. Истински професионалист. – Брад се разсмива горчиво. – И как иначе? Работи като журналист от поне шейсет години. Практиката води до...

Старецът го прекъсва с някакво изказване. Брад му казва, че ще ѝ предаде, но на Холи това не ѝ е достатъчно. Внезапно ѝ идва до гуша и от двамата. Денят е бил тежък.

– Брад, включи телефона на високоговорител.

– Моля? А, добре. Чудесна идея.

– Мисля, че е работил и в радиото! – изкрещява Дан. Все едно си мисли, че говори по тенекиена кутия с корда. Холи прави физиономия и отдръпва телефона по-далеч от ухото си.

– Дядо, няма нужда да викаш.

Дан снижава глас, но съвсем малко.

– По радиото, Холи! Още преди да има телевизия! А преди радиото може да е отразявал кървави трагедии за вестниците! Бог знае от колко време е на този свят.

– Също така – обажда се Брад – трябва да има забележителен архив с препоръки. Вероятно аспектът, който ти си кръстила Джордж, пише някои от препоръките на Ондовски, а онзи, когото наричаш Ондовски, пише част от препоръките на Джордж. Разбираш ли?

Холи разбира... горе-долу. Това я подсеща за един виц, който Бил ѝ е разказал, за брокери на самотен остров, които забогатяват като търгуват помежду си с дрехите на гърба си.

– Остави ме да говоря, по дяволите – сопва се Дан. – Разбирам не по-зле от теб, Брадли. Не съм изкуфял.

Брад въздъхва. Едва ли е лесно да живее с Дан Бел, мисли си Холи. От друга страна, животът с Брад Бел също едва ли е цвете за мирисане.

– Холи, работи, защото текучеството в местните канали е голямо. Някои журналисти се издигат, други сменят попрището... а той е добър в работата си.

– То – поправя го Брад. – То е добро в работата си.

Разнася се кашляне и Холи чува как Брад казва на дядо си да изпие едно хапче.

– Господи, като свекърва си!

„Феликс и Оскар си крещят през пропастта между поколенията“, мисли си Холи. От това може да излезе добър комедиен сериал, но що се отнася до придобиването на ценна информация, положението е отчайващо.

– Дан? Брад? Бихте ли престанали... – „Да се дърлите“ е изразът, който ѝ хрумва, но не може да се насили да го изрече, макар да е изнервена. – Ако обичате, прекратете дискусията си за малко.

Двамата млъкват, слава богу.

– Разбирам какво имате предвид и звучи логично, но какво ще кажете за професионалната му биография? Къде е завършил журналистика? Работодателите му не са ли се питали това? Не са ли повдигали въпроса?

Дан отговаря кисело:

– Сигурно им казва, че не е работил като журналист от известно време и сега е решил да се върне в бранша.

– Но всъщност нямаме представа – казва Брад. Звучи вбесен или защото не може да даде задоволителен отговор на въпроса на Холи (както и на своя), или се цупи, че са го нарекли „свекърва“. – Виж, имаше един тип от Колорадо, който се представял за лекар почти четири години. Пишел рецепти, дори правел операции. Може да си чела за него. Бил на седемнайсет, а се представял за двайсет и пет годишен и нямал никаква диплома за висше образование, още по-малко медицинско. Щом той е могъл да се промуши през цедката, значи и това същество би могло.

– Приключи ли? – пита Дан.

– Да, дядо – въздъхва Брад.

– Чудесно, защото сега аз имам въпрос. Възнамеряваш ли да се срещнеш с него, Холи?

– Да. – Освен снимките Брад ѝ е изпратил и спектрограмите на Фрийман, Ондовски и Филип Ханиган – известен още като Джордж Атентатора. На Холи и трите ѝ изглеждат еднакви.

– Кога?

– Утре, надявам се, и ще ви помоля да не казвате на никого. Ще си мълчите ли?

– Да – отговаря Брад. – Разбира се, че ще си мълчим. Нали, дядо?

– Стига да ни разкажеш как е минало – казва Дан. – Ако можеш, разбира се. Аз бях полицай, Холи, а Брад работи с полицаи. Едва ли има нужда да ти казваме, че срещата с това създание може да е опасна. Всъщност със сигурност е опасна.

– Знам – отговаря тихичко Холи. – Аз също работя с бивш полицай. – „А преди него работех с още по-добър бивш полицай“, мисли си.

– Ще си предпазлива, нали?

– Ще се постарая – казва тя, но знае, че винаги настъпва момент, в който трябва да забравиш за предпазливостта. Джером

е споменал за птица, която пренася злото като вирус. Проскубана и стоманеносива. Ако искаш да я хванеш и да ѝ извиеш проклетия врат, настъпва момент, в който вече не можеш да действаш внимателно. Холи се съмнява, че този момент ще дойде утре, но със сигурност знае, че ще настъпи скоро.

Скоро.

16.

– Къде е тя? – пита Барбара. Джером въздъхва.

– Не ме питаш: „Как върви книгата, Джер?“, нито „Намери ли кафявия лабрадор, Джер?“ Намерих го, между другото. Жив и здрав.

– Браво на теб. И как върви книгата, Джер?

– На 93-та страница съм – отвръща той и размахва широко ръка. – Вятърът е попътен.

– Хубаво. А сега ми каже къде е тя.

Джером изважда телефона от джоба си и отваря приложение, което се казва УебУочър.

– Виж сама.

Барбара се взира в екрана.

– На летището в Портланд? Портланд, Мейн? Какво прави там?

– Защо не ѝ звъннеш да я питаш? Кажи ѝ просто: „Джером е сложил тайничко проследяваща програма на телефона ти, Холибери, защото се тревожи за теб. Е, какво си намислила? Я разкажи?“ Дали ще ѝ хареса?

– Не се шегувай – казва Барбара. – Направо ще се вбеси. Гадно е, но още по-гадното е, че ще се почувства наранена. Освен това не знаем по каква причина е заминала, нали?

Джером беше намекнал – само намекна, – че Барбара може да надзърне в историята на домашния компютър на Холи, когато отиде да вземе филмите за реферата. Ако, естествено, паролата на домашния ѝ компютър беше същата като на служебния.

Оказа се, че паролата е същата, и макар на Барбара да ѝ беше изключително неудобно и да се почувства като воайор да рови в компютъра на приятелката си, го беше направила. Защото Холи не беше същата след пътуването си до Оклахома и после до Тексас, където за малко да я убие превъртялото ченге Джак Хоскинс. В тази история имаше много повече от факта, че се е разминала на косъм от смъртта, Джером и Барбара знаеха това, но Холи отказваше да говори за случилото се. Отначало не беше проблем, защото постепенно терзанието в погледа ѝ се беше стопило. Отново беше станала нормална... е, поне според нейните стандарти. Но сега пак беше заминала, за да направи нещо, за което отказваше да говори.

Тъй че Джером беше решил да проследи местоположението ѝ чрез приложението УебУочър.

А Барбара беше прегледала историята на браузъра ѝ.

А Холи – доверчивата душа, поне по отношение на приятелите си – не беше изтрила търсенията си в интернет.

Барбара откри, че Холи е гледала много трейлъри на предстоящи филми, посещавала беше сайтовете „Ротън Тъмейтос“ и „Хъфингтън Поуст“, а няколко пъти беше ходила на сайт за запознанства на име „Сърдечни приятели“ (виж ти!), но много от последните ѝ търсения бяха свързани с терористичната атака в прогимназия „Албърт Макриди“. Търсила беше името на Чет Ондовски, телевизионен репортер от канал WPEN в Питсбърг, някаква закусвалня на име „Клосън“ в Пиер, Пенсилвания, и някакъв мъж на име Фред Финкъл, който се оказа оператор в WPEN.

Барбара съобщи всичко това на Джером и попита дали Холи е на път да получи някакъв нервен срив заради експлозията в училището.

– Може да ѝ е напомнило как Брейди Хартсфийлд взриви братовчедка ѝ Джейни...

На Джером определено му е минавало през ума, че Холи може отново да е надушила дирята на някой много опасен тип, но има нещо друго, което – поне на него – му се струва също толкова вероятно.

– „Сърдечни приятели“ – казва той на сестра си.

– Какво по-точно?

– Не ти ли е хрумвало, че Холи може би, не се изумявай, си има гадже? Или поне отива да се срещне с някой мъж, с когото си е писала имейли?

Барбара го зяпва с отворена уста. Понечва да се разсмее, но не го прави. Вместо това казва:

– Хммм.

– Сексистко изказване, Джер. Той пренебрегва обвинението.

– Холи има ли си приятел от мъжки пол? Имала ли е преди?

Барбара обмисля внимателно въпроса.

– Знаеш ли какво? Съмнявам се. Мисля, че още може да е девствена.

„Ами ти, Барб?“ е мисълта, която веднага му минава през ум, но някои въпроси не бива да се задават на осемнайсетгодишни момичета от по-големите им братя.

– Не е лесбийка или нещо подобно – бърза да добави Барбара. – Не пропуска филм с Джош Бролин, а когато гледахме онзи тъп филм с акулата преди две години, на практика изпъшка, когато видя Джейсън Стейтъм гол до кръста.

Наистина ли мислиш, че би отишла чак до Мейн за среща с мъж?

– Става интересно – казва Джером, вперил очи в телефона си. – Не е на летището. Ако увеличиш картата, ще видиш, че е в „Ембаси Суитс“. Вероятно пие шампанско с някой тип, който обича студено дайкири, разходки на лунна светлина и класически филми.

Барбара се прави, че ще го фрасне в лицето, но в последния момент разперва пръсти.

– Виж какво – казва Джером. – Мисля, че е по-добре да я оставим на мира.

– Наистина ли?

– Да. Не бива да забравяме, че тя оцеля след сблъсък с Брейди Хартсфийлд. Два пъти. Каквото и да се е случило в Тексас, преживя и него. Холи е малко нестабилна на пръв поглед, но дълбоко в себе си е... закалена стомана.

– За това съм съгласна. Но докато гледах историята на браузъра ѝ... се почувствах отвратително.

– И аз се чувствам отвратително сега – признава си Джером и натиска примигващата точка на телефона, която бележи „Ембаси Суитс“. – Ще си помисля тази нощ и ако утре сутрин не съм си променил мнението, ще зарежа следенето. Холи е свястна жена. Смела. И самотна.

– А майка ѝ е истинска вещица – добавя Барбара. Джером не я опровергава.

– Може би просто не бива да я закачаме. Да се справи с каквото е намислила, както сама прецени.

– Може би така е редно. – Но Барбара не изглежда много сигурна.

Джером се навежда към сестра си.

– Едно обаче знам със сигурност, Барб. Тя никога няма да разбере, че сме я проследили. Нали?

– Никога. Нито че съм ѝ ровила в компютъра.

– Чудесно. Изяснихме това. Сега може ли да се захващам за работа? Искам да напиша още две страници преди да си легна.

Холи няма да си легне скоро. Всъщност тепърва се захваща за истинската работа тази вечер. Мисли си дали първо да не коленичи, за да се помоли, но решава, че така само ще протака. Напомня си, че за да ти помогне Бог, трябва сам да си помогнеш.

Рубриката на Чет Ондовски „Чет на Пост“ има собствен уебсайт, където хора, които се чувства измамени по някакъв начин, могат да се обадят на телефонен номер, започващ с 800. Тази линия се обслужва денонощно, а на страницата пише, че сигналите са напълно поверителни.

Холи си поема дълбоко дъх и набира номера. След едно позвъняване в другия край на линията вдигат.

– „Чет на Пост“, Моника на телефона, с какво мога да ви помогна?

– Моника, трябва да говоря с господин Ондовски. Спешно. Жената отговаря обиграно и без колебание. Холи е сигурна, че чете от сценарий с възможни отговори на екрана пред себе си.

– Съжалявам, госпожо, но Чет в момента не е тук. С радост ще запиша телефона ви и ще му го предам. Както и какво е естеството на злоупотребата.

– Не става въпрос за злоупотреба – казва Холи, – но определено има връзка със злото. Бихте ли му предали това?

– Моля? – Моника май е озадачена.

– Трябва да говоря с него тази вечер преди девет. Кажете му, че е свързано с Пол Фрийман и самолетната катастрофа. Ще му предадете ли?

– Да, разбира се. – Холи чува тракането на клавиатурата, докато жената пише.

– Кажете му, че е свързано и с Дейв Ван Пелт в Далас и Джим Ейвъри в Детройт. Както и – това е много важно – че засяга и Филип Ханиган и клуб „Пулс“.

Това стряска Моника от досегашната ѝ заучена реч.

– „Пулс“ не беше ли клубът, в който онзи мъж застреля...

– Да – потвърждава Холи. – Кажете му да ми се обади преди девет, иначе ще се обърна с тази информация към друг. И не забравяйте да уточните, че не става въпрос за злоупотреба, а за зло. Той ще разбере какво имам предвид.

– Мога да предам съобщението, но не мога да гарантирам, че...

– Ако му го предадете, той ще ме потърси – прекъсва я Холи и се надява да е права. Защото няма резервен план.

– Трябва да ми дадете телефон за връзка.

– Номерът ми е изписан на екрана ви. Ще изчакам господин Ондовски да ми се обади, за да му кажа името си. Желая ви приятна вечер.

Холи затваря, избърсва потта от челото си и поглежда фитнес гривната си. Сърдечният ѝ ритъм е 89. Не е зле. Някога подобно обаждане би ускорило пулса ѝ над 150. Поглежда часовника. Седем без петнайсет. Изважда книгата от пътната си чанта и веднага я прибира. Твърде напрегната е, за да чете. Затова започва да крачи из стаята.

В осем без петнайсет е в банята, свалила си е ризата и се мие под мишниците (не използва дезодорант; алуминиевият хлорхидрат уж е безвреден, но тя се съмнява). Телефонът ѝ звъни. Тя си поема дълбоко дъх два пъти, отправя кратка молитва – Господи, помогни ми да не се издъня – и вдига.
18.

На екрана на телефона пише НЕПОЗНАТ НОМЕР. Холи не се изненадва. Той се обажда от личния си телефон или може би от предплатена карта.

– Обажда се Чет Ондовски, с кого разговарям? – Гласът е мелодичен, дружелюбен и овладян. Гласът на дългогодишен телевизионен журналист.

– Казвам се Холи. Това е достатъчно засега. – Смята, че дотук се справя добре. Натиска екрана на фитнес гривната. Пулсът ѝ е 98.

– За какво става въпрос, Холи? – Заинтересован. Предразполагащ към доверие. Това е мъжът, отразил кървавата баня в град Пайнбъро; това е Чет на Пост, който иска да знае как фирмата, асфалтирала алеята пред къщата ти, те е метнала с цената или колко те е оскубала електрическата компания за ток, който не си похарчил.

– Мисля, че знаете, но все пак нека се уверим. Ще ви изпратя няколко снимки. Дайте ми имейла си.

– Холи, на уебсайта на „Чет на Пост“ ще намериш...

– Личния си имейл адрес. Едва ли ще искате и други да ги видят. Никак не е препоръчително.

Следва мълчание, достатъчно дълго, за да си помисли, че той е затворил, но после ѝ дава адреса. Холи го записва в бележника с логото на „Ембаси Суитс“.

– Ей сега ги пращам. Обърнете специално внимание на спектрографския анализ и снимката на Филип Ханиган. Обадете ми се след петнайсет минути.

– Холи, това е много необичай...

– Вие сте много необичаен, господин Ондовски. Права съм, нали? Обадете ми се след петнайсет минути, иначе ще оглася публично информацията, с която разполагам. Започвам да броя минутите от момента, в който изпратя имейла.

– Холи...

Тя затваря, пуска телефона на килима и се навежда с глава между коленете и ръце върху лицето. „Не припадай – казва си. – Да не си посмяла да припаднеш“.

Когато отново се чувства добре – доколкото може да е добре при тези изключително напрегнати обстоятелства – отваря лаптопа и изпраща материалите, които ѝ е дал Брад Бел. Не си прави труда да добави съобщение. Посланието е в снимките.

После чака.

След единайсет минути екранът на телефона ѝ светва. Тя го грабва веднага, но го оставя да звънне четири пъти преди да вдигне.

Ондовски не си прави труда да поздрави.

– Тези снимки не доказват нищо. – Все още говори с напълно овладения тон на дългогодишен телевизионен водещ, но цялата топлина се е изпарила от гласа му. – Осъзнаваш го, нали?

Холи казва:

– Почакайте само хората да сравнят снимката ви като Филип Ханиган със снимката, на която стоите пред училището с колета в ръце. Изкуствените мустаци няма да заблудят никого. Почакайте само, докато сравнят спектрограмата от гласа на Филип Ханиган със спектрограмата от гласа на Чет Ондовски.

– Кои са тези „хора“, за които говориш, Холи? Полицаите ли? Ще ти се изсмеят в лицето и ще те изгонят от участъка.

– О, не, не говоря за полицаите. Мога да направя нещо много по-добро. Ако от Ти Ем Зи не се заинтересуват, то от „Жадни за клюки“ ще проявят интерес. Или от „На дълбоко“. А от „Скандални разкрития“ много си падат по необичайните явления. По телевизията има предавания като „Зад кулисите“ и „Знаменитости“. Но знаете ли към кого ще се обърна първо?

В другия край на линията цари мълчание. Но дишането му се чува ясно.

– „Инсайд Вю“ – продължава тя. – Разнищваха Нощния авиатор повече от година, занимаваха се със Слендърмен близо две. Изцедиха тези истории до капчица. Още имат тираж от над три милиона, а този случай е точно като за тях.

– Никой не вярва на подобни глупости. Прав е, и двамата са наясно.

– На тази история ще повярват. Разполагам с много информация, господин Ондовски. Направих, както май се нарича на журналистически жаргон, „задълбочено разследване“ и когато то излезе – ако излезе, – всякакви хора ще се разровят в живота ви. Във всичките ви животи. Прикритието ви не просто ще падне, а направо ще се взриви. – „Като бомбата, която заложи, за да убиеш децата“, мисли си тя.

Мълчание.

Холи хапе кокалчетата на пръстите си и чака. Много е трудно, но чака.

Най-накрая той пита:

– Откъде взе снимките? Кой ти ги даде?

Холи очаква този въпрос и знае, че трябва да му каже нещо.

– Един мъж, който отдавна ви е надушил. Не го познавате и никога няма да го откриете, но не е нужно и да се тревожите за него. Той е много стар. Трябва обаче да се тревожите за мен.

Отново следва дълго мълчание. Едно от кокалчетата ѝ е започнало да кърви. Най-накрая въпросът, който чака, е изречен:

– Какво искаш?

– Утре ще ви кажа. Да се срещнем в дванайсет на обяд.

– Имам служебен ангажимент...

– Отменете го – нарежда му жената, която някога се е движела с постоянно наведена глава и изгърбени рамене. – Сега това е ангажиментът ви и ми се струва, че е във ваш интерес да го изпълните.

– Къде?

– При закусвалните в мола на Монровил. Намира се на двайсетина километра от телевизията ви, тъй че би трябвало да е удобно място за вас и безопасно за мен. Отидете в „Сбаро“, огледайте се и ще ме видите. Ще нося разкопчано кафяво кожено яке и розов пуловер с поло яка. Ще ям пица и ще пия кафе в чаша на „Старбъкс“. Ако не се появите до дванайсет и пет, ще си тръгна и ще започна да предлагам стоката си.

– Ти си откачалка и никой няма да ти повярва. – Не звучи никак уверено, но в тона му не се долавя страх. Звучи ядосано. „Само така – мисли си Холи. – С ядосан тип знам как да се оправя“.

– Кого се опитвате да убедите, господин Ондовски? Мен или себе си?

– Много си самонадеяна. Осъзнаваш ли го?

– Мой приятел ще ни наблюдава – казва тя. Не е вярно, но Ондовски не го знае. – Той няма представа защо се срещаме, не се тревожете, но ще ме държи под око. – След кратко мълчание добавя: – И вас ще държи под око.

– Какво искаш? – пита той отново.

– До утре – казва Холи и затваря.

По-късно, след като си е купила самолетен билет до Питсбърг за сутринта, Холи лежи на леглото и се надява да заспи, но не очаква да успее. Чуди се – както докато е съставяла плана – дали наистина иска да се срещне лице в лице с него. Като че ли иска. Май е успяла да го убеди, че в кърпа ѝ е вързан (както би се изразил Бил). Сега трябва да го погледне в очите и да му даде възможност да се измъкне. Трябва да го убеди, че е готова да сключат сделка. Каква сделка? Първата ѝ щура идея е била да му каже, че иска да е като него, че иска да живее... е, не вечно, това изглежда твърде крайно, но стотици години. Дали би ѝ повярвал, или ще си помисли, че се опитва да го метне? Прекалено рисковано е.

Значи пари. Какво друго?

На това ще повярва, защото отдавна наблюдава човечеството. Със снизхождение. Ондовски вярва, че за по-нисшите същества, за стадото, което той понякога прочиства, всичко се свежда до пари.

Някъде след полунощ Холи най-накрая заспива. Сънува пещерата в Тексас. Сънува съществото, което приличаше на мъж, докато не го удари с чорап, пълен със сачми, и главата не се разпадна като фалшива фасада, каквато всъщност представляваше.

Надава писък в съня си.