Stephen king if it bleeds copyright 2020 by Stephen King Катя Перчинкова, превод, 2020 „Megachrom“ – оформление на корица, 2020

Като отличничка от дванайсети клас в гимназия „Хътън“, Барбара Робинсън може в общи линии да прави каквото намери за добре през свободния си час от 9:00 до 9:50. Когато звънецът бие и часът по английска литература свършва, тя отива в ателието по изобразително изкуство, което по това време е празно. Изважда телефона от джоба си и се обажда на Джером. По тона му познава, че го е събудила. „Ех, да си писател на този свят“, мисли си тя.

Барбара не губи време.

– Тя къде е тази сутрин, Джер?

– Не знам. Изтрих приложението за проследяване.

– Наистина ли?

– Да.

– Ами... добре.

– Не. – Барбара е на крак от 6:45 и няма намерение да остави другите да се излежават. – Време е да ставаш и да сграбчиш света за топките.

– Много си устата, сестричке – отвръща той и, пуф, затваря.

Барбара стои до грозния акварел на езеро, сътворен от някой ученик, и гледа намръщено телефона си. Джером сигурно е прав, Холи е отишла да се срещне с някой тип от сайта за запознанства. Не да се чука с него, това не е в стила на Холи, но може би за да установи човешки контакт. Да потърси връзка, както несъмнено я е съветвала психоложката. Това ѝ се струва по-вероятно. Все пак Портланд е на поне осемстотин километра от взривеното училище, от което Холи толкова се е интересувала. Може би дори повече.

„Постави се на нейно място – казва си Барбара. – Ти не би ли поискала малко лично пространство? И няма ли да се ядосаш, ако разбереш, че приятелите ти – така наречените ти приятели – са те шпионирали?“

Холи няма да разбере, но това променя ли фактите? Не.

Барбара продължава ли да се тревожи (мъничко)?

Да. Но понякога човек трябва се примири с тревогите.

Пъха телефона в джоба си и решава да слезе в музикалния кабинет, за да се упражнява на китарата, докато стане време за часа по Американска история от ХХ в. Опитва се да научи старото соул парче на Уилсън Пикет „In the Midnight Hour“. Акордите на припева са голяма играчка, но вече започва да ги схваща.

На излизане за малко да се сблъска с Джъстин Фриландер, единайсетокласник и един от основателите на гимназиалния компютърен клуб, който – според слуховете – много си пада по нея. Барбара му се усмихва и Джъстин веднага добива притеснено червен цвят, на какъвто са способни само белите момчета. Значи слуховете са верни. Внезапно на Барбара ѝ хрумва, че това може да е предопределено от съдбата.

– Здрасти, Джъстин. Питам се, дали би ми помогнал? – казва тя и изважда телефона от джоба си.
2.

Докато Джъстин Фриландер разглежда телефона на Барбара (който е, о, боже, още топъл от престоя си в задния ѝ джоб), Холи каца на международното летище в Питсбърг. Десет минути по-късно е на опашката за автомобили под наем. По-евтино би излязло да хване такси, но е по-разумно да разполага със собствен превоз. Около година след като с Пийт Хънтли са постъпили в „Търси се“, са изкарали шофьорски курс по наблюдение и преследване с автомобил – опреснителен за него, нов за нея. Не очаква днес да се нуждае от уменията за наблюдение, но не е изключено да ѝ се наложи да се измъкне незабелязано с колата. Отива на среща с опасен човек.

Спира на паркинга на летищен хотел, за да убие известно време („Ще подраня и за собственото си погребение“, минава ѝ отново през ум). Обажда се на майка си. Шарлот не вдига, което не означава, че не е чула телефона; да остави гласовата поща да се включи е една от старите ѝ техники за наказание, когато смята, че дъщеря ѝ се е провинила. След това се обажда на Пийт, който пак я пита как е и кога ще се върне. Като си мисли за Дан Бел и внука му, който е абсолютен гей, тя му казва, че е на гости на приятели в Нова Англия и ще се върне на работа рано в понеделник сутринта.

– Гледай наистина да си тук – казва Пийт. – Във вторник трябва да дадеш показания в съда. А служебното коледно парти е в сряда. Възнамерявам да те целуна под имела.

– Ужас – отвръща тя, но се усмихва.

Пристига в мола в единайсет и петнайсет и се насилва да остане в колата още петнайсет минути, като ту поглежда фитнес гривната (пулсът ѝ е малко над 100), ту се моли за спокойствие и сила. Както и да бъде убедителна.

В единайсет и половина влиза в мола и се разхожда бавно покрай магазините – „Джими Джаз“, „Клъч“, „Бубалу“, – разглежда витрините, но не за да види предлаганите стоки, а за да зърне в отражението Чет Ондовски, ако е дошъл и я наблюдава. Не се съмнява, че ще се появи именно Чет. Другата му самоличност, която тя нарича Джордж, е най-издирваният мъж в Америка в момента. Холи предполага, че е възможно да има и трети шаблон, но смята, че е малко вероятно: има свинско лице и лисиче лице, защо да се нуждае от други?

В дванайсет без десет се нарежда пред „Старбъкс“ за кафе, после пред „Сбаро“ за парче пица, въпреки че не ѝ се яде. Разкопчава якето, за да се види розовото поло, после намира празна маса. Макар да е обедно време, има много празни маси – повече отколкото е очаквала – и това я безпокои. В целия мол няма много хора, въпреки предстоящите коледни празници. Изглежда, молът запада, напоследък всички пазаруват от „Амазон“.

Става дванайсет. Млад мъж с готини слънчеви очила и ватирано яке (няколко етикета от ски лифтове висят от ципа му) забавя ход, сякаш възнамерява да я заговори, но продължава по пътя си. Холи изпитва облекчение. Не я бива много да се отървава от досадници, тъй като не ѝ се е налагало да се научи как.

В дванайсет и пет започва да си мисли, че Ондовски няма да дойде. Тогава, в дванайсет и седем, мъж казва зад гърба ѝ с топлия, дружелюбен тон на телевизионен водещ:

– Здравей, Холи.

Тя подскача и за малко да разлее кафето. Младият мъж със слънчевите очила е. В първия момент тя си мисли, че все пак има и трети шаблон, но когато мъжът сваля очилата, вижда, че е Ондовски. Лицето му е малко по-ъгловато, бръчките около устата са изчезнали, а очите му са по-сближени (това не би изглеждало добре по телевизията), но е той. И изобщо не е млад. Не вижда бръчки по кожата му, но ги усеща и си мисли, че сигурно са много. Маскировката е добра, но толкова отблизо изглежда все едно си е слагал ботокс или си е правил пластична операция.

„Защото знам – мисли си тя. – Знам какво представлява“.

– Реших, че е най-добре да изглеждам малко по-различно – казва той. – Когато съм Чет, често ме разпознават. Телевизионните журналисти не са известни чак колкото Том Круз, но... – Довършва мисълта си със скромно свиване на рамене.

Сега, след като е свалил слънчевите очила, Холи забелязва още нещо: очите му изглеждат леко размазани, все едно са под вода... или изобщо ги няма. Това не важи ли и за устата му? Напомня ѝ на начина, по който изглежда изображението на 3D филмите, когато си свалиш очилата.

– Забелязваш, нали? – Тонът му все още е топъл и дружелюбен. Върви добре с усмивчицата, която образува трапчинки в ъглите на устата му. – Повечето хора не го забелязват. Заради прехода е. Ще изчезне след пет, най-много десет минути. Наложи се да дойда директно от студиото. Създаде ми известни затруднения, Холи.

Тя осъзнава, че долавя кратката пауза, когато той докосва небцето си с език, за да не фъфли.

– Това ме подсеща за една стара кънтри песен на Травис Трит. – Говори достатъчно спокойно, но не може да свали очи от неговите, където склерата прелива в ириса, а ирисът прелива в зеницата. Приличат на държави с нестабилни граници. – Казва се: „Ето ти монета, обади се на някой, ако го е грижа“.

Той се усмихва, устните му като че ли се разтягат прекалено широко и тогава – щрак! Миниатюрните трептения в очите му остават, но устата му отново е стабилна. Той поглежда от лявата ѝ страна, където стар господин с анорак и каскет чете списание.

– Това ли е приятелят ти? Или онази жена там, която разглежда витрината на „Форевър 21“ от подозрително дълго време?

– Може и двамата да са ми приятели – отвръща Холи. Сега, след като вече са се срещнали, се чувства добре. Тоест почти - очите му ѝ действат смущаващо и я объркват. Ако ги гледа прекалено дълго, ще я заболи глава, но ако извърне поглед, той ще го приеме за знак на слабост. И ще е прав.

– Ти познаваш мен, но аз знам само малкото ти име. Как е фамилията ти?

– Гибни. Холи Гибни.

– Какво искаш, Холи Гибни?

– Триста хиляди долара.

– Изнудване. – Ондовски поклаща леко глава, сякаш е разочарован от нея. – Знаеш ли какво е изнудване, Холи?

Тя си спомня една от старите максими на покойния Бил Ходжис (той е имал много максими): Не отговаряш на въпросите на заподозрения – той отговаря на твоите въпроси. Затова просто седи и чака с ръце, сключени до нежеланото парче пица.

– Изнудването е като наем – продължава той. – Не е дори наем, който се приспада от цената на покупката, схема, добре известна на Чет на Пост. Да речем, че имам триста хиляди долара, макар да ги нямам – има голяма разлика между парите, които изкарват телевизионните журналисти и телевизионните актьори. Но да речем, че имам толкова пари.

– Да речем, че живееш от много, много дълго време – казва Холи – и през цялото време си заделяш по малко пари. Да речем, че така подсигуряваш финансово... – Какво точно? – Начина си на живот. И миналото си. Фалшивите лични документи и така нататък.

Той се усмихва. Усмивката му е чаровна.

– Добре, Холи, да речем, че е така. Основният проблем за мен си остава: изнудването е като наем. След като получиш тристате хиляди долара, ще се върнеш при мен с манипулирани снимки и спектрограми и отново ще заплашиш да ме разкриеш.

Холи е готова за този отговор. Не ѝ е нужен Бил, за да ѝ каже, че най-добрата измислица е онази, която съдържа наймного истина.

– Няма. Искам само триста хиляди долара, защото толкова ми трябват. – Замълчава за момент. – Макар че наистина има още нещо.

– И какво е то? – Любезният тон на телевизионен водещ е станал снизходителен.

– Засега да останем на темата за парите. Неотдавна установиха, че вуйчо ми Хенри страда от болестта на Алцхаймер. Той е в дом, осигуряващ специализирани грижи за хора като него. Много е скъп, но това не е важно, защото той не иска да стои там, много е разстроен и майка ми иска да го прибере у дома. Само че не може да се грижи за него. Мисли си, че може, но греши. Тя също остарява и има свои здравословни проблеми, а къщата ще трябва да бъде пригодена за ползване от инвалид. – Сеща се за Дан Бел. – Рампи, стол за стълбището и механизъм за леглото, но това са дреболии. Искам да наема болногледачи, за да се грижат за него денонощно, както и медицинска сестра за през деня.

– Скъпи планове си правиш, Холи Гибни. Явно много обичаш стария си вуйчо.

– Да – отвръща тя.

Казва истината, макар че вуйчо Хенри понякога създава големи главоболия. Любовта е дар; любовта е и верига с окови в двата края.

– Общото му здравословно състояние е лошо. Основното му заболяване е сърдечна недостатъчност. – Отново черпи вдъхновение от Дан Бел. – В инвалидна количка е и диша от кислородна бутилка. Вероятно ще живее още две години. Може би три. Правила съм сметки и ми трябват триста хиляди долара, за да удължа това време на пет години.

– Но ако живее шест, ще се върнеш.

Холи се сеща за малкия Франк Питърсън, убит от Другия във Флинт Сити. Убит по особено жесток и болезнен начин. Внезапно се вбесява на Ондовски със заучения му журналистически говор и снизходителната усмивка. Той е един голям дрисльо. Само че думата „дрисльо“ е прекалено мека. Тя се привежда напред и вперва поглед в очите му (които най-накрая, слава богу, постепенно спират да трептят).

– Чуй ме, лайно такова, убиец на деца. Няма да ти искам повече пари. И тези не ми се щеше да ти искам. Не искам повече да те виждам. Не мога да повярвам, че възнамерявам да те пусна, и ако не махнеш тази тъпа усмивка от лицето си, може да размисля.

Ондовски се отдръпва като зашлевен и усмивката наистина изчезва. Никой досега ли не му е държал такъв тон? Може би. Не и от дълго време. Та той е уважаван телевизионен журналист! Той е Чет на Пост и некоректни строителни предприемачи и злоупотребяващи с рецепти доктори треперят от него! Веждите му (забелязва, че са съвсем тънки, сякаш космите не искат да растат по тях) се свъсват.

– Не можеш да...

– Мълчи и ме слушай – процежда тихо Холи. Навежда се още по-напред и не просто навлиза в личното му пространство, а го заплашва. Тази Холи майка ѝ не е виждала, макар Шарлот да е виждала достатъчно през последните пет-шест години, за да смята дъщеря си за непозната, може би дори за подхвърлено дете. – Слушаш ли ме? Дано слушаш внимателно, защото ще зарежа тази работа и ще си тръгна. Няма да получа триста хиляди долара от „Инсайд Вю“, но бас държа, че мога да взема поне петдесет, а това е добро начало.

– Добре, слушам те. – Паузата преди „слушам“ е по-дълга.

„Защото е изнервен“, заключава Холи. Чудесно. Иска да го изнерви.

– Триста хиляди. В брой. В банкноти от по петдесет и сто долара. Сложи ги в кутия като онази, която занесе в прогимназия „Макриди“, но няма нужда да я облепяш с коледни стикери и да си обличаш фалшива униформа. Донеси я в офиса ми в събота точно в шест вечерта. Така ще имаш време до довечера и цял ден утре да събереш парите. Не закъснявай като днес. Ако закъснееш, мандалото ще хлопне. Не забравяй, че съм готова всеки момент да прекратя уговорката. Отвращаваш ме. – Това също е истина и тя предполага, че ако натисне страничното копче на фитнес гривната сега, пулсът ѝ ще е около 170.

– Просто информативно, къде е офисът ти? И какво работиш в него?

Ако отговори на тези въпроси, може да си подпише смъртната присъда, в случай че се издъни, осъзнава го, но вече няма връщане.

– Фредерик Билдинг. – Казва му града. – В събота в шест, непосредствено преди Коледа, ще сме сами там. На петия етаж. „Търси се“.

– Какво точно е „Търси се“? Някоя колекторска фирма? – Той сбърчва нос, сякаш е усетил неприятна миризма.

– Рядко събираме дългове – признава Холи. – Предимно търсим разни работи. Детективска агенция сме.

– Боже мой, нима си истински частен детектив? – Възвърнал си е достатъчно самообладание, за да потупа саркастично гърди в областта на сърцето (ако има сърце, Холи е готова да се обзаложи, че то е черно).

Няма намерение да налапа тази въдица.

– В шест часа на петия етаж. Триста хиляди долара. В банкноти от по петдесет и сто в кутия. Влез през страничния вход. Обади ми се, когато пристигнеш, за да ти изпратя кода за отключване.

– Има ли камера?

Въпросът ни най-малко не изненадва Холи. Той е телевизионен журналист. За разлика от съществото, убило Франки Питърсън, животът му минава пред камерата.

– Има, но се счупи при една ледена буря миналия месец.

Още не са я поправили.

Вижда, че той не ѝ вярва, но по една случайност това е самата истина. Ал Джордан, отговорникът за поддръжката на сградата, е голям мързел, когото трябва отдавна да са уволнили (по скромното мнение на Холи и Пийт). И не е само камерата над страничния вход; ако не е Джером, всички от офисите на осмия етаж още щяха да се тътрят по стълбите до върха на сградата.

– От вътрешната страна на вратата има метален детектор, който обаче работи. Вграден е в стените – няма как да го избегнеш. Ако подраниш, ще разбера. Ако се опиташ да внесеш пистолет, ще разбера. Следиш ли ми мисълта?

– Да. – Вече не се усмихва. Не е нужно Холи да може да чете мисли, за да разбере, че според него тя е една досадна противна кучка. Холи няма нищо против: по-добре, отколкото да я смята за лигла, която се плаши от собствената си сянка.

– Качи се с асансьора. Ще го чуя, вдига много шум. Когато вратите се отворят, ще те чакам в коридора. Там ще направим размяната. Всички материали са на флашпамет.

– Как точно ще стане размяната?

– Не го мисли сега. Просто повярвай, че ще се получи и двамата ще си тръгнем свободни.

– Нима очакваш да го приема на доверие?

Друг въпрос, на който тя няма намерение да отговаря.

– Да обсъдим второто, което искам от теб. – Ето това е моментът в който ще се договорят – или сделката отпада.

– Какво е то? – Вече се е начумерил.

– Старият мъж, за когото ти казах, онзи, който те е забелязал...

– Как е разбрал?

– Това не е от значение. Работата е там, че те наблюдава от години. От десетилетия.

Наблюдава внимателно лицето му и е доволна от онова, което вижда: шок.

– Не те е закачал, защото е смятал, че си като хиена. Или врана. Същество, което се храни с мърша. Не е приятно, но е част от... знам ли? От екосистемата, може да се каже. Но ти си решил, че не ти е достатъчно, нали? Помислил си си: защо да чакаш някоя трагедия, някоя касапница, след като можеш сам да я причиниш? „Направи си сам“, а?

Никаква реакция от страна на Ондовски. Той просто я гледа и макар очите му вече да не трептят, продължават да изглеждат страшни. Това е смъртната ѝ присъда, тя е наясно, и не само я подписва. Пише я собственоръчно.

– Правил ли си го и преди?

Дълго мълчание. Точно когато Холи решава, че Ондовски няма да отговори – което само по себе си ще ѝ даде отговор, - той проговаря:

– Не. Но бях гладен. – И се усмихва. Иде ѝ да запищи. – Май се уплаши, Холи Гибни?

Няма смисъл да лъже.

– Да. Но също така съм твърдо решена. – Тя отново се навежда в личното му пространство. Това е едно от най-трудните неща, които е правила. – Ето какво още искам от теб. Този път ще ти се размине, но повече никога не го прави. Ако го направиш, ще разбера.

– И тогава какво? Ще ме погнеш ли? Ред е на Холи да замълчи.

– Колко копия от тези материали имаш всъщност, Холи Гибни?

– Само едно. Всичко е на флашката и ще ти я дам в събота вечерта. Но. – Посочва го с пръст и със задоволство вижда, че той не трепери. – Знам как изглежда лицето ти. Познавам и двете ти лица. Познавам гласа ти, знам за него неща, които самият ти вероятно не знаеш. – Мисли си за паузите, чрез които избягва фъфленето. – Живей си, яж си мършата, но ако някога заподозра, че си предизвикал нова трагедия – като тази в училището, – тогава да, ще те погна. Ще те издиря. И ще ти съсипя живота.

Ондовски оглежда почти празния мол. И старецът с каскета, и жената, зяпаща манекените на витрината на „Форевър 21“, са си тръгнали. Има хора на опашките пред веригите за бързо хранене, но те са с гръб.

– Струва ми се, че никой не ни наблюдава, Холи Гибни. Струва ми се, че си сама. Струва ми се, че мога да протегна ръка и да ти извия мършавия врат, а после да изчезна преди някой да разбере какво се е случило. Много съм бърз.

Ако види, че е ужасена – а тя е ужасена, защото знае, че е отчаян и разярен, – може да го направи. Вероятно ще го направи. Затова тя отново се насилва да се приведе напред.

– Може да не си достатъчно бърз, за да ми попречиш да изкрещя името ти, което сигурно знае цял Питсбърг. Аз също съм много бърза. Искаш ли да рискуваш?

Следва момент, в който той или взима решение, или се преструва, че го прави. После казва:

– В събота в шест, Фредерик Билдинг, петия етаж. Аз нося парите, ти ми даваш флашката. Разбрахме ли се?

– Да.

– И ще си мълчиш.

– Добре.

– Училището беше грешка. Сега го разбирам.

Той си слага слънчевите очила и вече е прекосил половината помещение, преди Холи да забележи, че си е тръгнал. Не е лъгал, че е бърз. Може би би му се измъкнала, ако беше протегнал ръце над малката маса, но се съмняваше. Едно бързо движение и щеше да е изчезнал, оставил на масата жена, оборила глава на гърди, сякаш задрямала над скромния си обяд.

Но си отдъхва само за миг.

Съгласил се е без колебание, без да иска допълнителни гаранции. Без да я пита как може да е сигурна, че някоя бъдеща експлозия с многобройни жертви – автобус, влак, търговски център като този – не е негово дело.

„Училището беше грешка – така е казал той. – Сега го разбирам“.

Но тя беше грешката, която трябваше да бъде поправена.

„Няма намерение да ми плати, а да ме убие“, мисли си Холи, докато занася недокоснатата пица и чашата от кафето до най-близката кофа за боклук. За малко да се разсмее.

Все едно не го е знаела от самото начало.
3.

На паркинга пред мола е студено и духа вятър. В разгара на предколедното пазаруване би трябвало да е пълен, но е заета само половината от капацитета му, ако има и толкова. Холи неспокойно усеща, че е напълно сама. Има големи празни пространства, където вятърът брули здраво и сковава лицето ѝ, понякога я кара да залита, но има и места с по няколко паркирани една до друга коли. Ондовски може да се крие зад всяка от тях, готов да изскочи (много съм бърз) и да я сграбчи.

Изминава последните десет крачки до колата под наем тичешком, а щом сяда вътре, натиска копчето, което заключва всички врати. Седи неподвижно известно време, за да се овладее. Не поглежда фитнес гривната, защото знае, че показанията няма да ѝ се понравят.

Изкарва колата от паркинга на мола, като поглежда в огледалото за обратно виждане през няколко секунди. Не вярва да я следи, но започва да шофира така, че да се измъкне от евентуален преследвач. За всеки случай.

Знае, че Ондовски вероятно очаква тя веднага да хване самолет, затова възнамерява да прекара нощта в Питсбърг и утре да се прибере с влака. Спира пред мотел „Холидей Ин Експрес“ и включва телефона си, за да провери за съобщения преди да влезе вътре. Има съобщение от майка ѝ. – „Холи, не знам къде си, но вуйчо Хенри е претърпял инцидент в проклетия дом. Ръката му може да е счупена. Моля те, обади ми се. Моля те“. Холи долавя и притеснението на майка си, и старите обвинения: „Имам нужда от теб, а теб те няма. Както винаги“.

Възглавничката на показалеца ѝ спира на милиметър от номера на майка ѝ. Старите навици трудно се забравят и заучените реакции трудно се променят. Руменината от срама вече пламти по челото, бузите и гърлото ѝ, а думите, които ще изрече, когато майка ѝ вдигне, вече са ѝ на езика: „Съжалявам“. И защо не? Цял живот се извинява на майка си, която винаги ѝ прощава с онова изражение, което гласи: „О, Холи, никога няма да се промениш. Винаги мога да разчитам, че ще ме разочароваш“. Защото Шарлот Гибни също има стари навици.

Този път обаче Холи не набира номера, а се замисля.

Защо трябва да съжалява? За какво трябва да се извини? За това, че не е била там, за да попречи на горкия си умопомрачен вуйчо Хенри да си счупи ръката ли? За това, че не си е вдигнала телефона на минутата, не, на секундата, когато майка ѝ е позвънила, сякаш животът на Шарлот е по-важният, истинският живот, а Холи е само сянката, която майка ѝ хвърля?

Трудно ѝ е било да се изправи лице в лице с Ондовски. Отказът да откликне мигновено на воплите на майка ѝ е също толкова труден, може би дори по-труден, но тя устоява. Въпреки че това я кара да се чувства като лоша дъщеря, тя звъни в дома за стари хора „Живописни хълмове“. Представя се и моли да я свържат с госпожа Брадок. От регистратурата ѝ казват да изчака и е принудена да изтърпи „Малкият барабанчик“, докато госпожа Брадок вдигне телефона. Мисли си, че тази песен е подходящ фон за самоубийство.

– Госпожице Гибни! – казва госпожа Брадок. – Рано ли е да ви честитя Коледа?

– В никакъв случай. Благодаря. Госпожо Брадок, майка ми се обади и каза, че вуйчо ми е претърпял някакъв инцидент.

Госпожа Брадок се разсмива.

– По-скоро предотврати инцидент! Обадих се на майка ви, за да ѝ разкажа. Умственото състояние на вуйчо ви може и да се е влошило, но рефлексите му са отлични.

– Какво е станало?

– През първия ден не искаше да излезе от стаята си, но това е обичайно. Новопостъпилите винаги са дезориентирани и често са разстроени. Понякога са много напрегнати и в такива случаи им даваме нещичко да се успокоят малко. При вуйчо ви не се наложи и вчера сам излезе и седна в дневната. Дори помогна на госпожа Хатфийлд да подреди пъзела си. После гледа онзи шантав съдия, когото харесва...

„Джон Лоу“, мисли си Холи с усмивка. Едва осъзнава, че непрекъснато поглежда в огледалата, за да провери дали Чет Ондовски (много съм бърз) не я дебне.

– ... следобедна закуска.

– Моля? – казва Холи. – Връзката се изгуби за момент.

– Казах, че след предаването няколко души отидоха в столовата, където предлагаме следобедна закуска. Вуйчо ви вървеше с госпожа Хатфийлд, която е на осемдесет и две и се придвижва трудно. Тя се спъна и щеше да падне тежко, но Хенри я хвана. Сара Уитлок – тя е една от санитарките – каза, че е реагирал изключително бързо. „Мълниеносно“ бяха точните ѝ думи. Когато я хванал, Хенри се олюлял и се блъснал в стената, където има пожарогасител. Задължително е според законите на щата. Той се сдоби с голяма синина, но вероятно спаси госпожа Хатфийлд от сътресение, че и по-лошо. Тя е много немощна.

– Вуйчо Хенри има ли счупвания от сблъсъка с пожарогасителя?

Госпожа Брадок отново се разсмива.

– Божичко, не!

– Чудесно. Предайте му, че той е моят герой.

– Непременно. Отново ви желая весели празници.

– Казвам се Холи, тъй че трябва да съм весела [На английски името Холи (Holly) се римува с думата „весел“ (jolly). – Б. пр.] – изрича тя тромавото остроумие, което използва по това време на годината от дванайсетгодишна. Затваря телефона, докато смехът на госпожа Брадок още кънти в слушалката, после известно време гледа безцветната тухлена стена на мотела с ръце, скръстени върху скромния ѝ бюст, и сбърчено от размисъл чело. Взима решение и звъни на майка си.

– О, Холи, най-сетне! Къде беше? Не стига, че се тревожа за брат си, а и теб ли трябва да те мисля?

Поривът да каже „Съжалявам“ я обзема отново, но си напомня, че няма за какво да се извинява.

– Добре съм, мамо. В Питсбърг съм...

– Питсбърг!

– ... но мога да се прибера след около два часа, ако движението не е много натоварено и от фирмата за автомобили под наем ми разрешат да върна колата там. Стаята ми приготвена ли е?

– Стаята ти винаги е приготвена – отвръща Шарлот.

„Естествено – мисли си Холи. – Защото в крайна сметка ще се осъзная и ще се върна да живея при нея“.

– Чудесно. Ще се прибера навреме за вечеря. Може да гледаме телевизия и да отидем да видим вуйчо Хенри утре, ако това...

– Ужасно се тревожа за него! – изплаква Шарлот.

„Но не чак толкова, че да скочиш в колата и да отидеш да го видиш – мисли си Холи. – Защото госпожа Брадок ти се е обадила и знаеш. Не става въпрос за брат ти; искаш да държиш дъщеря си изкъсо. Но е твърде късно за това и ми се струва, че дълбоко в себе си го знаеш, но няма да спреш с опитите. Това също е стар навик“.

– Сигурна съм, че вуйчо е добре, мамо.

– Твърдят, че е добре, но те така ще кажат, нали? Подобни домове винаги държат гарда вдигнат, за да се застраховат в случай на съдебни дела.

– Като отидем, ще видим с очите си какво става – казва Холи. – Нали?

– Ох, добре. – Кратко мълчание. – Предполагам, че ще си тръгнеш веднага след като видим вуйчо ти, нали? Ще се върнеш в града. – Подтекст: в онзи Содом и Гомор, в онази клоака на греха и покварата. – Аз ще прекарам Коледа сама, докато ти си на празнична вечеря с приятелите си. – Включително онзи чернокож младеж, който прилича подозрително на наркоман.

– Мамо. – Понякога на Холи ѝ иде да закрещи. – Семейство Робинсън ме покани още преди седмици. Веднага след Деня на благодарността. Казах ти още тогава и ти не възрази. – Всъщност Шарлот беше казала: „Е, щом смяташ, че се налага“.

– Но тогава си мислех, че Хенри ще си бъде вкъщи.

– Какво ще кажеш да остана и в петък вечерта? – Може да направи това за майка си, може да го направи и за себе си. Сигурна е, че Ондовски е напълно способен да разбере къде живее в града и да се появи там двайсет и четири часа по-рано с намерението да я убие. – Може да отпразнуваме Коледа по-рано.

– Това би било прекрасно – ободрява се Шарлот. – Мога да опека пиле. И аспержи! Ти обичаш аспержи!

Холи мрази аспержи, но е безсмислено да го казва на майка си.

– Звучи чудесно, мамо.

4.

Холи се договаря с фирмата за автомобили под наем „Авис“ (срещу допълнителна такса, естествено) и потегля, като спира само веднъж, за да зареди колата, да си вземе сандвич с риба от „Мики Д“ и да проведе няколко обаждания. Да, казва на Джером и Пийт, приключила е с личния въпрос. Ще прекара уикенда с майка си и ще посети вуйчо си в новия му дом. Ще се върне на работа в понеделник.

– Барбара много хареса филмите – казва ѝ Джером, – но разправя, че са снежнобели. Според нея, като ги гледа човек, ще си помисли, че чернокожи хора изобщо не съществуват.

– Кажи ѝ да го отбележи в реферата си. Ще ѝ дам да гледа

„Шафт“, когато имам време. Сега трябва да потеглям. Движението е много натоварено, макар че не мога да разбера къде са тръгнали всички. Ходих в един мол, който беше полупразен.

– На гости на роднини, също като теб – отвръща Джером.

– Роднините са единственото, което не можеш да си поръчаш от „Амазон“.

Когато излиза на магистрала I-76, ѝ хрумва, че майка ѝ със сигурност ѝ е приготвила коледни подаръци, а тя не ѝ е взела нищо. Вече си представя мъченическия ѝ поглед, когато се появи с празни ръце.

Затова спира в следващия търговски център, макар това да означава, че ще пристигне вкъщи чак след мръкване (а мрази да шофира в тъмното), и ѝ купува пантофи и скъп халат. Запазва касовата бележка за момента, в който Шарлот ще ѝ каже, че са ѝ по мярка.

След като отново потегля и е на сигурно място в колата, си поема дълбоко въздух и надава вик.

Помага ѝ.

5.

Шарлот прегръща дъщеря си на прага и я отвежда вътре.

Холи знае какво следва.

– Отслабнала си.

– Всъщност съм си на същите килограми – казва Холи и майка ѝ ѝ хвърля Погледа, онзи поглед, който гласи: анорексичката си остава анорексичка завинаги.

За вечеря си поръчват храна от близкия италиански ресторант и докато се хранят Шарлот разправя колко трудно ѝ е без Хенри. Сякаш брат ѝ го няма от пет години вместо от пет дни и то не за да отиде в старчески дом недалеч, а за да се отдаде на старини на нелепи занимания в далечни земи – да отвори магазин за велосипеди в Австралия или да рисува залези на тропически остров. Не пита Холи за живота ѝ, за работата ѝ, нито защо е ходила в Питсбърг. До девет, когато може вече да се извини, че е уморена и иска да си легне, Холи отново е започнала да се чувства по-малка и дребна, смалена до тъжното самотно и анорексично момиче – да, това беше вярно през кошмарната ѝ първа година в гимназията, когато я наричаха Хънта-Мънта, – което живееше в тази къща.

Стаята ѝ си е същата, с тъмнорозови стени, които винаги ѝ напомняха на месото на недопечена риба. Плюшените ѝ играчки още са на рафта над тясното легло с господин Зайо на почетно място. Ушите на господин Зайо са дрипави, защото ги дъвчеше, когато не можеше да заспи. Плакатът на Силвия Плат още виси на стената над бюрото, на което Холи пишеше некадърните си стихове и понякога си представяше как се самоубива като идолката си. Докато се съблича, размишлява, че вероятно щеше да го е направила или поне да се е опитала, ако фурната им беше на газ, а не на ток.

Лесно би било – прекалено лесно – да си внуши, че детската ѝ стая я е чакала като чудовище във филм на ужасите. Спала е тук няколко пъти в нормалните (сравнително нормалните) години от живота си като пълнолетна и чудовището така и не я изяде. Майка ѝ също не я беше изяла. Чудовище има, но не в тази стая, нито в тази къща. Холи знае, че не бива да забравя това и не бива да забравя коя е. Не е детето, което дъвчеше ушите на господин Зайо. Не е девойката, която повръщаше закуската си почти всеки ден преди училище. Тя е жената, която заедно с Бил и Джером спаси децата в Центъра за култура и изкуство. Тя е жената, която оцеля след сблъсъка с Брейди Хартсфийлд. Жената, която се изправи срещу друго чудовище в пещера в Тексас. Момичето, което се криеше в тази стая и не искаше да излезе, си беше отишло.

Коленичи, казва си молитвата и си ляга.