Глава 06-02 Списък на ОзВ с описанията им

Аз смятам, че качественото описание (т.е. такова, което силно резонира със съответното ОзВ) е описание, което:

а) максимално ясно са подчертани специфичните особености на това ОзВ, които го отличават от другите ОзВ;

б) няма поетични и философски изрази и други такива префърцунени думи, които да не обозначават напълно конкретно възприятие (такива като космически, свръхсъзнание, омагьосващ, непостижим и пр.), тъй като силен резонанс имат само напълно предметните думи (такива като куче ,бор, студен свеж въздух, искам да дишам и пр. – т.е. това, което съм изпитвал много пъти).

Други препоръки вж. в главата “Описания и фиксации”.
= = = = = = = = = = = = = = = =

Сектор на устремеността:

1 линия:

потребност

твърдо желание или упорство, или радост от борбата

стремеж
2 линия:

решимост

яростност (ярост)

радостно очакване

предусещане

очакване (чувство за тайна)

безкрайно пътешествие

вечна пролет

зов
5 линия:

изумление

тържествуване

*) Силното радостно желание придобива качество, което резонира с думата “потребност”, т.е. нещо такова, без което си като без вода – като без въздух. Цитат от Ежатина: “Това прилича на потребността да дишаш, това е увереност, че сега на мен ОзВ са ми жизнено необходими. Когато се гмуркаш – зяпаш подводните същества, но в определен момент чувстваш без всякакви съмнения, че ти е необходимо да изплуваш и да напълниш гърдите си с въздух, да се надишаш. В първите мигове дори няма предусещане, - само възприятие на тази потребност и резониращата с нея решителност, възниква безметежност и изблик на екстатичност при мисълта за това ,че такова възприятие е възможно.

*) Фьорд: “Резонира с образа на вълк, попаднал в капан – желанието да се освободи е толкова силно, че той прегризва лапата си и се освобождава.”

“Твърдо желание” или “упорство”, или “радост от борбата”:

*) Интензивното радостно желание, изчистено от скептични мисли и проблясъци на НЕ (например безпокойство за това дали ще бъде реализирано желанието или не, кой какво ще помисли за теб и пр.) се превръща в “твърдо желание” – то е изключително устойчиво, резонира с думите “непоколебимост” и “упорство”.

*) Когато твърдата желание е насочено към отстраняване на помраченията с него резонират образите на преса и менгеме. В него е стиснато това, което искам да счупя. Всеки път аз полагам много и разнообразни усилия, за да придвижа стискащия механизъм с един зъб. Но ако няма придвижване, то този механизъм не боже да бъде върнат назад, той няма обратен ход. И с всеки такъв зъб напрежението в притиснатото помрачение расте, то започва да скърца, да пука и расте предусещането, че скоро то ще се разруши и ще се превърне в прах.

*) Когато твърдото желание достигне висока интензивност и отчетливо се прояви екстатичен оттенък, то то резонира с думите “радост от борбата”.

*) Воинът може хиляди пъти да изпита поражение, но никога няма да се предаде.

*) Когато упорството е проявено с интензивност 7 и повече, аз не обръщам назад като си мисля “поспах 5 минути и изгубих цял час”, а продължавам да се съсредоточавам върху ОзВ и да ги пораждам. Когато упорството е слабо, то мислите за недостатъчно ефективните усилия в миналото съществено отслабват сегашните ти усилия. Преди десет секунди съм допуснал ХО (да се разсея)? Това вече няма значение и сега аз продължавам да се боря с всички сили.

Мислите за неефективността на усилията в миналото само тогава водят да отслабване на усилията в настоящето, когато точно в настоящия момент нямаш желание да полагаш усилия и тези мисли се използват като повод за самооправдание.

*) Упорството резонира с образа на вятъра, който духа в Джомсом – всеки ден около обяд той започва да духа и се стреми от долината нагоре. Неговата сила е такава, че ако който и да е обикновен човек прекара половин час, изложен на този вятър, то у него възниква неуправляемо раздразнение, стигащо до бяс – вятърът “съсипва душата”. Той не отслабва нито за секунда, не дава нито миг покой: той блъска, блъска, блъска и нищо не може да го спре.

*) Стриж: “Твърдият глас непреклонно си пробива път през съня и преградите. Този глас ще повтаря и 10 хиляди пъти, непреклонно ще пробива преградите– “има за какво да се бориш, Стриж!””.

*) Тайша Абеляр: “Единственият звук в кухнята беше звукът от капещата от варовиковия филтър вода. Той ме наведе на мисълта за това, че също така постепенно протича процесът на очистване по време на припомняне. Внезапно аз преживях прилив на предусещане и ентусиазъм. Сигурно действително може да се променя, капка по капка, мисъл след мисъл, да се очистя, подобно на водата, просмукваща се праз този филтър.”

*) Упорството при пораждане на ОзВ резонира с образа на звяр, който с мека лапа с извадени нокти придърпва към себе си играчка. Както котките си “чешат ноктите”, разпервайки цялата си лапа и протягайки нокти, като ги закачат за нещо и го придърпват към себе си. Възникващото ОзВ започва да отслабва в резултат на хаотични отвличания или от липсата на навик да се намирам в такова състояние, но аз то придърпвам, като си играя с него, позволявайки му мъничко да отпълзи настрани и после го придърпвам отново и отново. Когато този образ съпровожда усилието, то той отстранява пиететното отношение към ОзВ, поражда радостно, игриво настроение.

*) Цяло море като мощен поток се низвергва в цепнатината на скалата; няма препятствия.

*) Из отчета на една муцуна: “нищо няма да ме спре. Сега аз със сигурност знам това, сега това не са догадки, не са смели мечти, не е полет на фантазията ми, не са най-сладките ми мечти – сега знам това със сигурност. Аз уплътнявам практиката на помненето, прилагам съществени усилия за запомняне, отколкото преди – за Рамакришна, за муцуните, за своя стремеж към преживявания – аз не мога да кажа, че правя нещо голямо – някакви изнурителни формални практики и т.н. Може даже да се каже, че сега аз живея леко, просто осъществявайки запомняне и съпровождайки го с формални практики само тогава, когато съсредоточаването ми отслабва. Аз просто постигам непрекъснато запомняне и това води до такива ураганни ОзВ, че възниква яснота: сома моето желание да остана тук може да ме спре, нищо друго”.

*) Агава: “огромен отломък се откъсна от скалата и неумолимо се носи надолу”.

*) Понякога резонира с желанието да стана ида започна обикалям из стаята, нещо да строя, да търся, да изследвам.

*) Резонира с образа на огромен влак, който в резултат от дълги усилия най-накрая се е поместил и бавно е тръгнал. Масата му е огромна и колкото е било трудно да го накараш да тръгне, толкова е трудно сега да го спреш - неуклонно движеща се напред гигантска маса.

*) Колкото е по-силна проявената решимост, толкова е по-слабо влиянието на скептичните мисли, толкова по-слаби са механичните съмнения (т.е. такива, които са необосновани, а се проявяват само по навик, въпреки разсъдъчната яснота за отсъствието на основания за съмнения, въпреки радостното желание да се направи един или друг избор или имайки предвид възможните последствия).

*) Усилва се при мисълта за “десет поколения войни, правейки това са постигнали резултат”.

*) Стриж: фразата на Бодхи, която предизвиква резонанс с решимостта: “сега знаеш какво е това ОзВ, знаеш, че има за какво да се бориш, Стриж... има за какво да се бориш!”

*) Дон Хуан: “Ти трябва да направиш нещо по-голямо. Ти трябва постоянно да надминаваш себе си”.

*) Резонира със словосъчетанието “категорично несъгласие с помраченията”.

*) Тотална непримиримост към помраченията, т.е. към състояния когато преживяванията не са проявени. Даже за няколко секунди е невъзможно да се отдадеш на отвличанията, като забравиш за помненето на практиката, тъй като веднага възниква отравяне чрез импотентността ти и желание за възврат към устремеността. Пряка задача и най-сладостна цел става непрекъснатото полагане на усилия и непрекъснатото полагане на свръхусилия.

*) Резонираща мисъл: “Практиката продължава от първата секунда след събуждането до последната преди да заспиш, а също така когато се осъзнавам по време на сън. Отвличанията (разсейванията) се плъзгат по повърхността, без да влизат вътре.

*) Резониращо словосъчетание: “прекалена решимост”, “отчаяна решимост”. “Прекалена” не в смисъл “излишна”, а достигнала края и преливаща.

*) Резониращ образ:опъната до краен предел тетива на лък, така че от нея се едва-едва се чува звън.

*) При придобиването на първия опит по изпитване на яснота, възниква неудържимо желание да се хвърлиш в сражение с НЕ, незабавно да започнеш да реализираш радостните си желания, да си проправяш път през гъсталака “нищо не се случва” към ОзВ. При това може и да нямаш радостно желание да реализираш радостните си желания, а ако имаш такова, по реализацията на радостното желание не изчерпва яснотата, постоянно ти се струва “малко”, иска ти се да на всяка цена да направиш още и още. Това в краткосрочна перспектива може да доведе до появата на механично желание да започнеш нещо да правиш, но след отстраняването на това механично желание възниква равновесно състояние на съвършено ново ниво – оказва се, че може постоянно да бъдеш “изпълнен” с решимост и готовност във всеки един момент да се изстреляш като неудържима стрела и това е много привлекателно състояние, колкото повече време прекарваш в него, толкова повече ти се иска. Възниква яснота, че до сега ти си била медуза, гниещ пън и даже не си разбирала, че е възможно да се живее така, на такова ниво на пренасищане, екстатична готовност да се хвърлиш в реализацията на радостните си желания.

*) Резонира с думата “отчаяние”, но това не е онова отчаяние, което се явява самосъжаление, тъга и пр. – това е отчаянието на потъващия човек, който вече е загубил шанса си за спасение и изведнъж в далечината е видял спасителен пояс и разбира, че е необходимо да направи невъзможното, да забрави за живота и смъртта, да престане да чака чудо или спасители – просто е необходимо да направи всичко мислимо и немислимо, свръх всякакви човешки възможности и да доплува. Това е отчаяние, в което се мобилизират всички сили, в което отпада всичко привнесено, измислено и второстепенно – на карта е поставен живота – не в някакъв преносен смисъл, не като поезия и философия, а като невъзможно конкретна, гола реалност. Това състояние е безкрайно далечно от задоволството или самосъжалението.

Ежатина: “Самосъжалението изобщо не може да се съчетава с отчаянието, може да има само кратки автоматични изблици на самосъжаление, докато още има склонност към него. Доколкото си спомням , самосъжалението е нещо дотолкова вяло, че може дълго да бъде предъвквано + чувството за собствено значимост – желанието да мислиш за горката себе си, на която нещо се е случило. Самосъжалението умъртвява, потиска всичко, аз съм готова да спра да се боря, да се предам, целият свят е против мен. А отчаянието е като взрив, след него е невъзможно да устоиш са място, иска ти се да прегризеш всичко, което те държи, да се бориш, даже ако знаеш, че нищо няма да се промени, просто защото иначе не е възможно да се живее, освен борейки се. Когато си отчаяна не ти е до това, че на някого могат да не му се нравят твоите действия, в отчаянието няма нерешителност и неискреност, докато в самосъжаление живееш така, сякаш ще живееш вечно.”

*) Пълна несъвместимост със задоволството.

*) Яростността се съпровожда със специфични физически преживявания – “излизането на волята” (разчупване отвътре в корема в района на пъпа, все едно, че нещо иска да излезе навън) започва да се съпровожда от вибрация – примерно 7-8 херца (вибрации в секунда), която се разпространява от центъра на разчупването по цялото тяло. Необикновено приятно усещане.

*) “Необходимо е да си проправя път. Аз не искам да чувам повече за нищо, не искам нито да мисля, нито да говоря. Това не са фантазии, не са приказки, това е реалност. Изход има, аз ще платя каквато и да е цена, за да постигна това – твърдо знам има го. Минута след минута ще се боря да постигна екстатични ОзВ. Няма такава цена, която да не съм готов да платя за това”.

*) Из отчета на Ежатина: “Възникна желание да постигна физическа трансформация на всяка цена, за да укрепя опита от проявленията на ОзВ. Отначало бях удивена от такава рязка и необяснима за мен промяна във възприятията, но после възникна желание да отхвърля тези мисли - какво значение има защо? Решимост до екстаз. Дадох си срок – докато Бо е в планината. Почти няма време. Аз винаги смятам, че имам много време. Омръзна ми цялата импотентност, омръзна ми, че тя може да се сменя с пристъпи на отчаяние, след които отново настъпва задоволство. Започнах да полагам усилия. Възникнаха образите на основните помрачения – загрижеността може да попречи в института, НО отношение към Стриж може да попречи, НЕ от болестите могат да попречат. Изведнъж разбрах, че те за мене повече не съществуват. Няма ги и точка! Аз имам само една цел. Няма да я заменя за нищо на света, какво наслаждение! Целият свят престана да съществува. Не като отчуждение към Стриж – както ако все едно я нямаше и затова няма НО, - а като екстатична радост при мисълта за нея, за това, че аз никога повече няма да изпитам към нея НО, удоволствие от присъствието й, от института.

Колко лесно си отидоха всички помрачения! Знам, че това е само за минута – само засега. Ако аз не се съсредоточавам върху това състояние, то ще изчезне. Три часа правих 10-секундна фиксация на това желание. Аз даже не правя избор: или ще успея, или... – аз трябва да успея, не може да има никакъв избор.

Може би преди, когато съм искала да успея, желанието ми е било твърде размито. Никога не съм изпитвала такава ярка единна цел. Не съществува повече нищо освен нея и от това възниква екстатичност. Докато тази цел не е достигната, аз не мога да се страхувам от нищо, не мога за нищо да мисля, нищо да искам. Няма кога.

На втория час – желание да си почина. Възторг: аз познавам този страж! Аз лесно ще го прескоча.

Целият тайнствен свят, която беше миналия септември, когато често фон беше единната цел, изведнъж ми стана толкова близък. Аз все едно приближих тази граница, до която можах да се приближа само в онзи период на практиката. Само че сега имам повече опит, аз знам, че няма какво да чакам, необходимо е да се прави, прави, прави независимо от всичко: от практиката на муцуните, от това - ще се върне ли Бо или няма. Необходимо е да прескоча тази пропаст. Възторг: нещо не ме задържа, образът на пропастта, до която преди само се приближавах, гледах и отстъпвах назад, а сега аз ще скоча и нища няма да ме спре.

Още един познат тъпизъм: колкото по-ярко е ОзВ, толкова по-трудно ще бъде по-нататък. Но по този въпрос също лесно възниква яснота – не, колкото е по-ярко ОзВ, толкова ПО-ЛЕСНО ще бъде.

Аз изпитвам екстатичност 4-5 вече около 10 минути, а ярки ОзВ – два часа! Решимостта ми е такава, че нямам желание да мисля защо е така.

Още един страж: задоволството. Радост – 10: от какво е това задоволство, аз даже не съм постигнала целта си! Само физическа трансформация, на по-малко не съм съгласна.

Когато заспивах – имах усещането за твърд железен прът от темето ми, който напира нагоре на 30 см.

*) Уличен пес е видял нещо любопитно и е побягнал нататък.

*) Собственият ти образ на начинаещ д практиката – животът тепърва започва, моята практика започва чак сега, аз правя най-първите стъпки – най-интересните неща се пред мен.

*) Една история от Пухкавата Маймунка: “През първите секунди от събуждането ми имаше хаотични отвличания от съня. Погледът ми падна върху надписа: “аз съм нова, всичко тепърва започва, очакват ме толкова интересни неща”. Препрочетох го няколко пъти, като пораждах предусещане. Внезапно възникна увереност-яснота, че аз току що съм се появила, аз никога не съм била в тази стая, нито в това тяло, аз нямам минало, аз нямам нищо, аз току що съм възникнала. Погледнах плаката-лозунг над кревата, в който се появих. Има увереност, че съм не съм го писала аз, има увереност, че го е писало друго същество, което е изразило своите желания, оставило е инструкции и си е отишло. Има симпатия към това същество и желание да направя всичко, за да реализирам неговите желания. Има предусещане на днешната работа върху това място, радост от това, че пред мен има още толкова интересни неща, необикновено състояние на лекота – поради това, че няма минало, аз не съм давала никакви обещания, на никого нищо не дължа, пред никого не съм виновна, за нищо не ме е срам, нямам какво да губя и няма от какво да се страхувам.”

*) Фьорд: “Резонира с образа на снежна лавина, която всеки момент ще се откъсне и ще полети надолу по склона. Резонира и със състоянието на границата на оргазма. Резонира с фразата: “всеки момент нещо ще се случи”.

*) Фьорд: “Възниква раздиращо усещане в гърдите, желание дълбоко да вдишваш, радостно желание за дейност.”

*) Характерното отличие на очакването от предусещането е в това, че при възвръщане на вниманието от обекта на предусещането то отслабва, докато при очакването не намалява своята интензивност.
“Очакване”:

*) Чувство за тайна, приказка

*) Все едно, че дълго съм чакала, “замръзнала съм” в безчувственост и помрачения, а сега се разтапям, пред мен има тайна. Силно резонира с проявлението на радостното желание със страст да започнеш да правиш нещо от практиката.

*) Силно резонира с възторга. Айнщайн: “Най-прекрасното, което можем да изпитаме е чувството за тайна. Този, който никога не е изпитвал това чувство, който не умее да спре и да се замисли, обхванат от плах възторг, той е като мъртвец и очите му са затворени.”

*) Лама: “Нъщ във влака. Когато гледаш през прозореца виждаш тъмнина и ту тук, ту там проблясват светлините на къщите, прозорчетата в малките селца. Възникват образите на хора, които като нощни пеперуди се събират около тези светлини: гледат телевизия, живеят своя обикновен живот. Всяка светлина се възприема като островче от тази обикновеност и около него – безкраен, привличащ и плашещ океан от тъмнина”.
“Безкрайно пътешествие”:

*) Независимо от практиката на другите муцуни, независимо от обстоятелствата, независимо от страховете и очакванията, от успехите и пораженията, аз ще се занимавам със своята практика, аз ще продължавам своето пътешествие.

*) Стъпка по стъпка аз променям своите възприятия и не е важно малки ли са тези стъпи или големи – важно е, че аз не се спирам.

*) Собственият образ като малък монах-лама-тулку. Аз съм се превъплътил, аз ще постъпя на обучение при високите лами, скоро ще разбера много прекрасни и интересни неща.

*) Във всеки един момент аз мога да стана, да си взема раницата и да продължа нататък.

*) Вятър, прелистващ страниците на книга.

*) “Начало” – силно, неудържимо движение, което набира мощ, расте право пред очите ти. Начало на ледохода, на топенето на снега, на движението на фронта облаци.

*) Собственият образ като парче плат на вятъра, вятърът се усилва, блъска ме все по-силно, във всеки един момент аз мога да се откъсна и да се понеса в неизвестността, аз не знам какво осъзнаване ще стане мой последен порив.

*) Гущер: резонираща мисъл: “няма къде да се върна”
“Вечна пролет”:

*) Животът се заражда, той изглежда слаб, но той не може да бъде спрян; нежните пъпки навсякъде цъфват напролет, текат тънички ручейчета и стопяват леда, който става чуплив и ти се иска да го отхвърлиш, да се отърсиш и да почувстваш лекота. Нищо не може да спре пролетта. Ако се прегради малкото ручейче, то то ще се превърне в океан и ще помете всичко по пътя си. Резонират думите “нища няма да спре идването на пролетта”. Нещо много желано, възхитително ще настъпи неотвратимо.

*) Ежатина: “Както напролет започва да се топи снега и отдолу на места се вижда земята. Отново я засипва сняг, но пролетта не може да бъде спряна, снегът необратимо ще се стопи. Малките изблици на екстатичност се превръщат във фон. Всичко резонира с екстатичността, възниква яснота, че аз тепърва започвам да живея, тепърва започвам да чувствам и да възприемам, а до този момент през всичките тези години съм била все едно замразена. На тялото му става неуютно, дискомфортно – в него е тясно за еОзВ, то се усеща като отровено и трябва да се трансформира, да се очисти от следите от НЕС, да стане единно с еОзВ преживяване.”
“Зов”:

*) Даже когато е едвам уловим, той е непоносимо пронизителен. Резониращ образ: дим от огън на склона на съседната планина, светлини през нощта от другата страна на реката – нещо далечно, на самия хоризонт.

*) Ежатина: все едно възниква желание да гледаш само хоризонта, а не предметите наоколо.

*) Аджи: Пустиня, нощ, аз не мога да разбера къде свършвам аз и къде започва меката студена нощ, ние с нея сме единни, след тази нощ няма да има утре, но именно тази нощ има шанс, аз не знам шанс за какво – но каквото и да е – влече ме натам и ако това не е това, което съм търсил, то аз все пък искам този шанс, защото повече не мога и не искам да оставам това, което съм.

Виждам нощта като каньон, вървящ навътре в планините и когато аз си отида, планините след мен ще се затворят и нищо няма да бъде същото като преди.

Светят звезди и колкото и да са далеч от мен – те сега са ми най-близките същества, аз не съм привързан към никого и тяхната компания е най-диброто, което мога да си пожелая в момент, когато имам шанс. Този момнет – това е това, което аз искам със себе си на пътешествието. Възникват благодарност, нежност, топлина към всичко, което остава зад мен.

*) Ежатина: Силно пронизително желание неясно за какво, иска ми се да го преживявам и да не му подбирам никакви обекти. Струва ми се, че всяко познато ми действие или явление ще бъде твърдо дребно, никога няма да може напълно да резонира с това желание.
“Изумление”:

*) Спира ми дъхът; идва цунами; това не можа да бъде; благоговение.

*) Възниква при откриването на нови ОзВ.

*) Силно резонира с възторга и чувството за тайна.

*) Необратимост на безкрайното пътешествие.

*) Образът на старец на пейката: аз се правя на старец, седя на пейка в парка в мъхнато занемарено градче, покрай мен от време на време минават хора, лек полъх на вятъра вдига прах, наоколо е сивота и ежедневие. Мен – стар, овехтял старец – никой даже не ме забелязва, аз съм изхвърлен извън пределите на вниманието на хората, аз съм стар оглупял човек, на когото му капе слюнка от устата, глух, почти парализиран, аз съм напълно съсредоточен върху своята практика, аз изпитвам непоносимо прекрасни преживявания, аз преживявам буйно тържество.

*) Ежатина: “Слънчева късна есен, прозрачно синьо небе, студен въздух, слънчева свежест, пронизителна умиротвореност. Аз отдавна съм загубила всички муцуни, те отидоха в Преживяванията, а аз се мотах с помраченията много месеци, години, но днес се събудих и знам, че ще се случи нещо, че скоро това ще стане, че аз вече съм се приближила съвсем близо. Аз вървя и възниква възприятие за стремителност, все едно ме носи поток, все едно, че не ходя, а бягам. Това е предчувствие-увереност, че сега победата е неизбежна. Аз знам,че днес това ще се случи и аз ще видя отново Бодха и муцуните, вече в света на Преживяванията. Това състояние възниква, когато аз виждам слънчева есен – такава като в Муктинатх – есенни жълти дървета, пътечка, обсипана с едри жълти листа, градината на манастира, където си играехме на снежни топки. И опадалите листа, и парата от устата, шумоленето – всеки детайл предизвиква тържествуване от неизбежността на победата.”

*) Ежатина: “Готовността да извършиш необратимо изменение. Предчувствие на нещо неизвестно до сега. Струва ми се, че целият свят е замрял в готовност за скок. Аз няма да се предам. Този път не може да не се стане, аз още никога не съм била толкова готова. Има увереност, че ще бъде именно пробив, а не еднократен изблик на ОзВ.”

*) Резонира фразата “това стана!”. На обикновения език “”тържествуването” обозначава ПЕ, които изпитваме, когато нещо е станало. А какво е това “станало” на обикновения език? Това значи “край”. Когато Спартак печели мача с ЦСКА, мачът е свършва, време е за бира, застигат те задоволството, скуката. Животът е свършил. А какво е “тържествването”-ОзВ? Какво е това “станало”? Това е взрив на творчеството, взрив на наслаждението от непрекъснатото раждане, о пътешествието, това не е край, не е спирка и не е даже промеждутъчен пункт.