Св св. Кирил и Методий

Великотърновски университет “Св. св. Кирил и Методий”

Възвръщането на хуманитарния облик на лингвистиката е същевременно възвръщане към позабравените идеи на младограматизма, обвиняван от структурната лингвистика не само заради своя тесен емпиризъм, а заедно с него “атомизъм” и фактицизъм, но и заради своя психологизъм и историзъм. Това възвръщане към корените и постиженията на младограматизма не трябва да се разбира буквално като отрицание на структурната лингвистика, а по-скоро като постструктурна еволюция във възгледите за предмета на лингвистиката, еволюция, в чието начало стоят изследванията, направени в рамките на функционалната парадигма и лингвистичната прагматика. Посочва се например, че в езика онтология и прагматика съществуват в неразривна връзка и взаимодействие, защото значението на езиковия знак е обърнато както към извънезиковата действителност, така и към хората, интерпретиращи тази действителност (Булигина, Шмельов 1997: 7). Понякога обаче се изразяват и съмнения, че когнитивният подход може достатъчно пълноценно да замести традиционния граматикосемантичен анализ (вж. Станков 2001-2002: 39-40). Налице са и неособено сполучливи опити да се вкара когнитивната перспектива във вече тесните рамки на функционалната парадигма, срв. например разработката на въпроса за категоризацията на граматичната семантика и на идеята за отношението инвариант – прототип (Бондарко 2002).

Днес е време историзмът на младограматиците да бъде преосмислен в когнитивна историческа граматика, която, подпомогната от етнологията и културната антропология, може да проследи еволюцията в концептуализацията на действителността, като направи важни изводи за българската митологична и наивна картина на света и набележи промените в езиковото съзнание на българите през вековете. Нещо повече – тези данни могат да покажат на изследователя перспективата в развитието на езиковата концептуализация. Изследването на езика като динамична система от минало, настояще и бъдеще неминуемо е свързано, а би било и най-продуктивно с изследването на взаимодействието между мисленето и езика. Концептуалната категоризация е еволюционен когнитивен процес, който се намира в сложно отношение едновременно на симетричност и асиметричност с езиковата категоризация. Езиковата категоризация, застинала в граматичните класове и категории на българския език, или такава, каквато е тя днес, не е просто и пряко отражение на съвременните когнитивни модели, според които българинът осъществява категоризацията на действителността и на отношенията в нея. От една страна, в една или друга степен в съвременния език е съхранена историята на когницията и затова проучването на така наречените изключения от съвременните граматични норми е косвен път за проучване историята на познанието. От друга страна, самият език оказва влияние върху познанието и му въздейства. Във всеки момент от развитието на езика е налице както симетрично, така и асиметрично отношение между концептуалната и езиковата категоризация. Проучването на така наречените отклонения от граматичните норми изважда наяве перспективата на това отношение.

Що се отнася до психологизма в лингвистичните изследвания, днес той не само че не е игнориран, напротив – той се намира в изключително тясна връзка с когнитивната лингвистика. Както пише Р. Фрумкина, дошло е времето да се преодолее изолационизмът на лингвистиката и психологията, разглеждани като автономни науки, особено когато трябва да се изследват структурата и функционирането на езика като оръдия на познавателните процеси (Фрумкина и др. 1991: 3). По време на своето развитие на три пъти лингвистиката, пресичайки се с психологията, се е обогатявала от нея: през 80-те години на ХІХ век (младограматизъм), в средата на ХХ век (възникване на психолингвистиката) и в 80-те години на ХХ век (поява на когнитивната лингвистика) (Маслова 2005: 20). В. Маслова посочва още, че езикът е най-важното звено в натрупването и съхраняването на категоризирания опит от взаимодействието на човека със света. И тъй като в основата на всеки опит стоят възприятието и паметта, изучаването на познанието и езика е невъзможно без отчитане на особеностите на перцептивните процеси, които се изследват в рамките на психологията. Наред с етнолингвистиката психолингвистиката е сериозен източник за когнитивната лингвистика в изследването на общочовешките механизми за овладяване и използване на езика, на проблемите на езиковото съзнание, езиковата личност и картините на света (Маслова 2005: 20-21).

2. С помощта на няколко конкретни примера в областта на българските граматични класове и категории ще направя опит да очертая важността на изследването на отношението концептуална категоризация – езикова категоризация за когнитивната граматика. По мое мнение за когнитивната граматика това отношение заема централно място в проучването на зависимостите и съотношенията в когнитивната верига съзнание – език – репрезентация – концептуализация – категоризация – възприятие (Маслова 2005: 24).

2.1. Защо някои предмети се концептуализират като двусъставни, напр. предметите, покриващи долната част от човешкото тяло от типа на гащи (бипарциална структура), а други, при които е видима същата двусъставност, напр. предметите, покриващи горната част от човешкото тяло от типа на риза, се концептуализират като “едносъставна” тоталност (унитарна структура), и доколко този начин на концептуализация е универсален за различните култури и на какво се дължат различията в различните култури.

Според А. Вежбицка дори при най-внимателна експертиза на денотата на думата нейното граматично поведение не може да се предскаже, защото значението е в зависимост от начина на концептуализация. Един и същ обект може да бъде концептуализиран по различни начини в различните езикови общества или в различни периоди от развитието на едно езиково общество. Значенията не са универсални, защото действителността е отворена за различни начини на концептуализация, които се променят в зависимост от историята, културата, условията на живот, религията и т.н. (Вежбицка 1996: 383-391). Известно е например, че съществителни като врата, кола, уста са променили стария си граматичен статус на съществителни pluralia tantum, който е съответствал на тогавашния когнитивен статус на техните предмети като бипарциални структури, като са се прекатегоризирали в броими съществителни с корелативни форми за единствено и множествено число, защото за българите бипарциалната структура на съответните предмети престава да бъде актуална. Според мене в миналото семантичната дуалност на съответните съществителни се е съотнасяла с граматична плуралност поради това, че частите на предметите, които съществителните назовават, или не могат да се делят и да съществуват самостоятелно, или, както е с предмета кола ‘двуколка’ или ‘превозно средство, чиито колелета са разположени симетрично спрямо оста’, разделянето на двете симетрични части, които са свързани в един цялостен механизъм, разрушава не просто целостта на предмета, състоящ се от две (или повече) колелета, а изобщо предмета като превозно средство.

2.2. В каква степен начинът на квантитативна категоризация на предметите подлежи на еволюция и промяна.

Като отражение на количествената категоризация на предметите от действителността числото на съществителните имена е пряко свързано с усъвършенстването на квантификационните процедури. Много интересно е наблюдението на В. Дегтярьов (1971: 54-62), че в миналото веществата са се възприемали като конкретни, броими предмети и в съответствие с това в старобългарския език веществените съществителни подобно на съществителните за цялостни материални обекти са имали съотносителни форми за единствено, двойствено и множествено число, което впрочем не е нещо необичайно за езиците по света – от много лингвисти се посочва, че в редица езици веществата са концептуализирани като конкретни същности. По-късно конкретнопредметното възприятие еволюира в отвлечени логически понятия, което обуславя дефективността на числовата парадигма на назоваващите ги съществителни (singularia или pluralia tantum).

Еволюция в българския език претърпяват събирателните съществителни – срещу значителния брой на граматичните показатели за събирателна множественост в по-ранни етапи от историята на българския език днес е налице доминираща тенденция за “унищожаване” на събирателността. Тази еволюция е присъща на много езици – например в иранските и тюркските езици дори разделните множества от ‘нелица’ се схващат като съвкупност (Еделман 1996: 180). По повод също на тюркските езици И. Ревзин посочва, че днешният компонент за множественост -–ar в миналото е бил показател за изразяване на събирателно значение (Ревзин 1977: 163-164), а в цитираното произведение на Д. Еделман се посочва още, че в ранноиндоевропейската опозиция по активност/инактивност инактивните имена изразяват множествеността като колективност, събирателност (Еделман 1996: 180). Ст. Андерсън също посочва примери, от които е видно, че в някои езици единственото число се противопоставя не на множествено, а на “събирателно” число за изразяване на кохерентна множественост (Андерсън 1985: 174). В. Дегтярьов пише, че в праславянския език противопоставянето по единичност – множественост е представено във вид на лексикална опозиция по единичност – събирателност, т.е. категорията събирателност по начин на изразяване на множественост предшества парадигматичното противопоставяне между единствено и множествено число. На този етап на мислене множествеността е концептуализирана като съвкупна (количествено определена) цялост. По-късно, когато събирателността вече се е изразявала със словообразувателни средства, тя е започнала постепенно да се разтваря в граматичното множествено число, като словообразувателните форманти се преосмислят в показатели за множествено число. Така развитието на категорията събирателност се оказва тясно свързано с развитието на категорията число (Дегтярьов 1982: 92-101). Сходни данни изнася А. Десницка относно историята на албанския език. Така например в староалбански единственото число се противопоставя на “множествено” събирателно – gur ‘камък’ – gurё (куп) ‘камъни’, по-късно събирателните съществителни се преосмислят във форми за множествено число (Десницка 1976: 5-104). От историята на българския език също е известно, че стари събирателни съществителни, като листе, снопе, клоне и др., започват да се схващат като форми за множествено число, а по-късно показателят за събирателност –е се измества от обикновената флексия за множествено число –и или –ове: листи и листове, снопи и снопове, клони и клонове (вж. Крумова 1971: 448-451).

2.3. Има ли обяснение различният начин на концептуализация на веществените маси както в рамките на една и съща лингвокултурна система, така и в рамките на повече (близкородствени или не) лингвокултурни системи.

Въпросът за концептуалната и езиковата категоризация на веществените маси се радва на нестихващ интерес в лингвистиката. В голяма степен този интерес е стимулиран от оригиналния, в известен смисъл предизвикателен концептуален анализ, който А. Вежбицка прави на наименованията на редица плодове и зеленчуци (вж. Вежбицка 1985; Вежбицка 1996). Концептуалната категоризация на плодовете и зеленчуците, отразена в семантиката на техните наименования в руския език, подробно е изследвана в труда на Фрумкина и др. (1991: 84-110), а категоризацията на хранителните продукти (плодове, зеленчуци, месо, риба, тестени и сладкарски изделия), отразена в числовата парадигма на съществителните имена в руски, е представена в студията на О. Ляшевска (2004: 79-106).

С какво е предизвикателен концептуалният анализ на А. Вежбицка? Струва ми се, че той е предизвикателен и същевременно, бих казал, привлекателен, преди всичко с антропоцентричното обяснение на размера на видовете плодове и зеленчуци (могат ли единичните им “представители” да се държат с пръстите (между палеца и останалите пръсти) на едната ръка, или не могат, могат ли да се поберат в дланта на едната ръка, свита в шепа, или не могат; размерът им позволява ли да се лапнат наведнъж, или с устата се поемат части (резени) от тях, размерът им позволява ли да се изядат изцяло, докрай в рамките на едно ядене, или не позволява това). А. Вежбицка прави подробен концептуален анализ на следните наименования на плодове и зеленчуци: ябълки, кайсии, банани, череши, грозде, лимони, портокали, праскови, круши, ананаси, сливи, ягоди, зеле, моркови, карфиол, краставици, маруля, лук, картофи, тиква, репички, домати (Вежбицка 1985: 302-328). За размера на ябълката тя пише например, че той е твърде голям, за да може ябълката да се държи между показалеца и пръстите на едната ръка, но не е прекалено голям, за да не може да се държи в шепата на едната ръка; освен това размерът на ябълката не е прекалено голям, за да не може да се изяде цялата наведнъж, но е прекалено голям, за да позволи язяждането на няколко ябълки една след друга; за размера на черешите тя отбелязва, че имат еднакъв неголям размер, който позволява поставянето на цяла една череша в устата и нейното изяждане и който позволява последователното изяждане на повече от една череша, но не позволява едновременното поставяне в устата на няколко череши; за зелето се отбелязва, че размерът на една зелка позволява тя да се държи с двете ръце, но не позволява да се изяде цялата в рамките на едно ядене. Авторката прави опит да изведе следната универсална закономерност в граматичната категоризация на наименованията на плодовете и зеленчуците (в езиците, в които има граматично число): съществителните имена, които назовават култури, чиито отделни плодове са твърде дребни (спрямо изложената антропоцентрична точка), са предимно неброими съществителни singularia tantum; съществителните имена, които назовават култури, чиито плодове са средни по размер, са броими съществителни с форми за единствено и множествено число; съществителните имена, които назовават култури, чиито плодове са по-големи по размер, отново са предимно неброими съществителни singularia tantum. В български посочената закономерност би могла да се демонстрира със следната триада: грах, боб, фасул (неброими съществителни singularia tantum) – ябълки, домати, картофи (Pl-ориентирани съществителни) – зеле, цвекло (неброими singularia tantum), патладжан (Sg-ориентирано съществително).

2.4. Каква е стойността на таксономичния фактор в различните интерпретации на семантиката на формите за единствено и множествено число на съществителните имена.

Става дума за зависимостта на формите за единствено и множествено число от ролята на съществителните имена в таксономичното поле (роля в изразяването на хипо-хиперонимните таксономични отношения) и от свързаните им с тази роля възможности за екстензионална/интензионална и референтна/нереферентна употреба. Ако името обозначава таксономичен род или клас, формата му за множествено число задължително има “видова” интерпретация, срв. (хранителни) продукти – захар, брашно, халва и под.; (писмени) принадлежности – химикалка, писалка, молив и под.; (дърводелски) инструменти – чук, пила, трион и под.; (транспортни) средства – влак, автобус, самолет и под. С това се обяснява наличието на форми за множествено число от някои веществени съществителни, напр. вълни (сортове вълна), глини (видове глина), цименти (марки цимент), сиренета (видове сирене), бензини (марки бензин), стомани (видове стомана), и липсата или много рядката им употреба от други, напр. кислород, мухъл, каучук.

М. Кьопке и Д. Зубин посочват, че в немския език съществува йерархия между граматичните родове в рамките на таксономичното поле. Така например съществителните, с които се попълва суперординарното равнище, са от среден род: das Gemüse ‘зеленчуци’, das Obst ‘плодове’, das Gewürz ‘подправки’, наименованията на съответните хипоними са основно от мъжки или женски род (Кьопке и Зубин 1984: 35-38). В български ролята на средния род в таксономичното поле обикновено се изпълнява от формата за множествено число – с множествено число например се означават хетерогенните функционални множества от конкретни предмети или вещества (образуващи systems of kinds): (строителни) материали → пясък, чакъл, вар…; (хранителни) продукти → салам, захар, сирене…; подправки → сол, червен/черен пипер…

Това е една от проявите на взаимодействието между числото и рода на съществителните имена в българския език, която има категоризираща стойност: по-високото равнище в таксономичната йерархия се попълва със съществителни в множествено число (където родовите различия са неутрализирани), по-ниското равнище (това е особено валидно за базисното равнище) обикновено се попълва със съществителни от съответния род (мъжки, женски, среден). Тази строга йерархия между числото и рода в таксономичното поле е пряко отражение на концептуалната йерархия, фиксирана в езика: числото заема по-високо място от рода – за да се определи родът, трябва да се зададе числото, тъй като, както посочих, в множествено число родовите противопоставяния се неутрализират. От своя страна концептуалната и граматичната категоризация на числото и рода и на тяхното взаимодействие е отражение както на “наивната” таксономия, така и на “наивната” партономия, т.е. тя е проява на така нар. естествена категоризация, извършвана от носителите на българския език според “наивната” картина на предметния свят и на отношенията в него по координатите по-високо – по-ниско, неопределено – определено. Определено е познатото, цялото, важното, близкото (избира се единствено число, което значи, че се избира и род); неопределено е общото, непознатото, далечното, неважното (избира се множествено число). Базисното, или конкретното, това, с което хората ежедневно влизат във взаимодействие, трябва да бъде и е определено; това, което е на по-високо равнище (обобщеното), може да бъде неопределено. И така “наивната” категоризация на предметите е свързана с мисленето за конкретното като цяло и определено и за общото като обобщено и неопределено. Тази наивна дихотомия пронизва цялата граматична система на българския език. По нея се скалира и оценъчното отношение добро/лошо. Посочените наблюдения се съгласуват с изводите на Дж. Лейкоф за предметната категоризация, която се извършва на така нар. базисно равнище, намиращо се в средата на йерархията от общо към частно, и за приоритета на категориите от това равнище от епистемична и функционална гледна точка (Лейкоф 1987: 13).

3. Тук бяха посочени няколко характерни примера за когнитивна интерпретация на граматичните класове и категории на съществителното име в българския език. Въпросите могат да продължат, като обхванат лингвоспецифичните особености на българската глаголна система – на нейния речник и граматика, които отразяват процеса на категоризация и концептуализация на действията, състоянията и събитията. Според Дж. Лейкоф изучаването на тези процеси е изключително важно за осмислянето на механизмите на мислене и дейност (Лейкоф 1986: 31-32). От тази гледна точка особен интерес представлява например немалката група от така наречените ме-, ми- и ми се-глаголи, особеното при които е, че експериенторът (лице и друго живо същество) се представя като граматичен обект, срв.: спи ми се, харесва ми, боли ме, тъй като съответното състояние не зависи от волята на субекта. Интерес представлява също неглаголният предикатив и по-специално формите, с които се изразяват физически и душевни състояния на хората, където отново експериенторът, граматически изразяван с акузативна или дателна местоименна клитика, според една специфична нагласа на българите е обект, а не субект на състоянието, срв.: страх ме е, срам ме е, студено ми е. Особен интерес за когнитивната граматика представляват и начините за изказване на действията от говорещото лице, по-специално двата основни начина: прекият (свидетелски) и косвеният (несвидетелски). В това отношение българският език заедно с тюркските езици и много от дагестанските, иранските и др. езици образува така нар. “евиденциален пояс”, който включва огромна територия от Балканите до Далечния Изток (Плунгян 2000: 323).

Примерите показват, че е напълно правдоподобно твърдението, че взаимоотношението между езика и културата е отразено в граматиката на езика в същата степен, в каквато това взаимоотношение е отразено в лексикалната му система и особено в така нар. културноспецифична лексика, обозначаваща обекти от националната география и бит и свързана с ценностната система на народа.

БИБЛИОГРАФИЯ

Андерсън 1985: St. R. Anderson. Inflectional morphology.// T. Shopen (ed.). Language typology and sintactic description. Vol. III. Grammatical ca­te­gories and the lexicon. Cambridge: Cambridge University Press.

Бондарко 2002: А. В. Бондарко. Теория значения в системе функ­ци­ональной грамматики. На материале русского языка. Москва: Языки славянской культуры.

Булигина, Шмельов 1997: Т. В. Булыгина, А. Д. Шмелев. Языковая концептуализация мира (на материале русской грамматики). Москва: Школа “Языки русской культуры”.

Вежбицка 1985: A. Wierzbicka. Lexicography and Conceptual Analy­sis. Ann Arbor: Karoma Publishers, Inc.

Вежбицка 1996: A. Wierzbicka. Semantics. Primes and Universals. Ox­­ford/­New York: Oxford University Press.

Дегтярьов 1971: В. И. Дегтярев. Формирование категории вещест­вен­ности.// Вопросы языкознания (Москва), № 6.

Дегтярьов 1982: В. И. Дегтярев. Собирательность и категория чис­ла в истории славянских языков.// Вопросы языкознания (Москва), № 4.

Десницка 1976: А. В. Десницкая. Категория собирательности и ка­те­гория массы в истории грамматического строя албанского языка.// А. В. Десницкая (ред.). Грамматический строй балканских языков. Ис­сле­дования по семантике грамматических форм. Ленинград: Наука.

Еделман 1996: Д. И. Эдельман. Поле количественности и категория еди­ничного/общего.// А. В. Бондарко (ред.). Теория функциональной грам­матики. Качественность. Количественность. Санкт Петербург: На­у­ка.

Крумова 1971: Л. Крумова. За някои омоформи при събирателните съ­ществителни имена с оглед към лексикографската практика.// Бъл­гар­ски език, № 5.

Кубрякова 1994: Е. С. Кубрякова. Начальные этапы становления ког­нитивизма: лингвистика – психология – когнитивная наука.// Воп­ро­сы языкознания (Москва), № 4.

Кьопке и Зубин 1984: K.-M. Köpcke, D. A. Zubin. Sechs Prinzipien für die Genuszuweisung im Deutschen: Ein Beitrag zur natürlichen Klassi­fi­ka­tion.// Linguistische Berichte 93/1984.

Лейкоф 1986: G. Lakoff. Classifiers as a Reflection of Mind.// C. Craig (ed.). Noun classes and categorization. Amsterdam/Philadelphia: John Benja­mins Publishing Company.

Лейкоф 1987: G. Lakoff. Women, Fire, and Dangerous Things. What Ca­tegories Reveal about the Mind. Chicago and London: The University of Chi­cago Press.

Ляшевска 2004: О. Н. Ляшевская. О семантической числовой пара­диг­ме имен существительных (названия пищи в русском языке).// Воп­ро­сы языкознания (Москва), № 1.

Маслова 2005: В. А. Маслова. Когнитивная лингвистика. Минск: “ТетраСистемс”.

Плунгян 2000: В. А. Плунгян. Общая морфология. Введение в проб­лематику. Москва: Эдиториал УРСС.

Ревзин 1977: И. И. Ревзин. Современная структурная лингвисти­ка. Проблемы и методы. Москва: Наука.

Станков 2001-2002: В. Станков. Граматично значение и контекст.// Български език, № 1.