Сватбена лудост

109
14
Веднага след като гостите си тръгнаха, фирмата за кетъринг премина като ураган през първия етаж на апартамента и започна да прибира останалата храна, напитки, чаши и чинии.
Вон излезе на двора и седна на един от шезлонгите с възглавници. Сидни или предишните собственици бяха обзавели пространството и го бяха превърнали в уютна градска градина с храсти, ярки цветя, настлани с тухли пътеки и малък каменен фонтан.
Очевидно семейство Синклер обичаха фонтаните.
Вон зърна стопанката на къщата, застанала до голямата френска врата, да говори нещо на един човек от фирмата за кетъринг. Сега носеше друга от нейните очевидно супер модерни рокли, забеляза той.
Тази беше бяла, свободно падаща и къса, стегната в кръста със златиста панделка, в тон с обувките със златисти каишки, които правеха краката й да изглеждат безкрайно дълги.
Една от причините да излезе навън, бе да стои далеч от нея.
Почувства, че е невъзможно да бъде близо до тази жена и тази рокля,
без да си спомни миговете на сечището, където тя го възседна с тези невероятни крака и двамата се целуваха като обезумели. И тъй като бе абсолютно сигурен, че да се разхожда надървен пред сестра й и брат си не бе най-умното нещо, реши да стои по-далеч от нея.
Но Сидни отвори френските врати и излезе на двора, сякаш бе решила да осуети намеренията му.
Първо се направи, че не го вижда, докато оглеждаше двора, но накрая сложи предизвикателно ръка на хълбока си.
— Виждал ли си Изабел? — попита накрая от немай-къде.
— Видях я преди десет минути, да се качва горе със Саймън.
— О. — Тя го погледна с хладни синьо-зелени очи. — Има още подаръци, които трябва да се натоварят, ако искаш да направиш нещо полезно.
— Ами, добре съм си така. Много се надцених с това да помагам
— Като видя как блеснаха очите й, той се усмихна. — Шегувам се,

110
Синклер. Нуждая се от ключовете за колата на Саймън, за да натоваря останалите подаръци, но мисля, че идеята да го последвам на горния етаж не е добра. Не искам да видя нещо, което и двамата не желаят да видя.
Това предизвика лека усмивка у нея.
— Съмнявам се, че правят нещо глупаво.
Той сви рамене.
— Какво знам аз? Може би видът на малките чашки за чай кара сгодените хора да се вълнуват.
Тя се замисли, направи физиономия, сякаш си представи сцената.
— Ако не се върнат след няколко минути, ще събера кураж и ще ги потърся.
Като не знаеше какво друго да прави — той бе единственият останал от гостите в къщата — тя седна на стола срещу него. Скръсти крака, при което роклята й се вдигна няколко сантиметра по-нагоре.
— Всъщност, другото ми „аз“ щеше да направи точно това в понеделник през нощта — рече Вон.
— Нима? — Тя наклони глава, докато го наблюдаваше. — Не мога да си представя другото ти „аз“.
— Няма да ти хареса. Освен че е престъпник, той постоянно има набола брада. В отговор тя огледа наболата брада на челюстта му и се размърда в стола си.
— Видях, че майка ми ти даде рецептата си за овчарския пай —
продължи Вон. — Това е признак за голямо одобрение от нейна страна.
— Майка ти очевидно може да преценява характерите.
— А ти каза, че аз съм бил самоуверен.
Думите увиснаха между тях и двамата отлично знаеха, че тя направи точно този коментар, преди да се хвърлят в прегръдките си там, на сечището.
Вон не можеше да се контролира, беше безпомощен. Когато седеше с нея, единственото, което можеше да почувства, бе ухапването на зъбите й по устната му, еротичното усещане на пръстите й по гърба му. Ах, тази проклета мини рокля! Представяше си как коленичи пред нея, вдига я нагоре по бедрата й и я кара да вика. Докато ги целува.
Гърдите й се повдигаха и спадаха учестено, дишането й бе забързано.

111
— Не бива да ме гледаш по този начин. — Гласът му стана нисък и дрезгав.
— Повярвай ми, скъпа, опитвам се да не го правя.
Нежната кожа на врата й порозовя и той видя как зърната на гърдите й се втвърдиха под тънката материя на роклята. Боже.
Тя отвори уста да отговори…
— Ето къде сте били.
Вон едва успя да потисне реакцията си. Отново го прекъснаха. И
отново беше брат му. Сетне обърна глава и по изражението на Саймън веднага разбра, че нещо се е случило.
— Какво има?
— Изабел. — Саймън погледна Сидни. — Мисля, че трябва да я заведем в болница.
Сидни моментално скочи от стола.
— Къде е?
— В банята за гости на втория етаж — отвърна Саймън.
Тя влезе тичешком вътре, изкачи стълбите, като вземаше по две стъпала наведнъж въпреки високите си токчета. Банята за гости бе първата врата вляво. Сидни я бутна и намери Изабел да седи на пода,
притискайки с ръце корема си.
— Сид, мисля, че нещо не е наред с бебето.
Стресната от побелялото лице на сестра си, тя приклекна до нея.
— Кървиш ли?
— Не, проверих. Но много ме боли. — Изабел трепна, дишането й бе накъсано. — Болката започна тази сутрин. Първоначално си помислих, че имам стомашни спазми, защото чувствах и гадене. Но ставаше все по-силна. — Тя сграбчи ръката на Сидни.
— Всичко е наред, Из — успокои я с уверен тон, но не се чувстваше така. — Хайде да те заведем в болница и да видим какво става.
Когато Изабел кимна, Саймън пристъпи напред и я взе на ръце.
— Ще те нося — прошепна нежно той, докато се изправяше. —
Всичко ще бъде наред.
Те завариха Вон да чака в основата на стълбата. Очите му изразяваха тревога, когато видя, че Саймън носи Изабел на ръце.
— Трябва да я заведем в спешното — обясни му Сидни.
— Аз ще карам. — Вече вървеше към вратата.

112
Минути по-късно той много умело и бързо преодоляваше на зигзаг тежкия трафик по Мичиган Авеню. Сидни погледна през рамото си и видя как Саймън нежно гали ръката на сестра й на задната седалка. Изабел лежеше свита и подпряна на гърдите му, с една ръка на корема, а устата й бе изкривена от болка.
— Дръж се, Из. Почти стигнахме. — Обърна се и срещна очите на Вон.
— Само на няколко преки сме — отговори на незададения въпрос той. — Ще ви оставя пред вратата. Сетне ще паркирам колата и ще се срещнем вътре.
— Мисля, че болницата има пиколо. — Тя потропа нервно с крак, като пак се обърна назад.
— Това е служебната ми кола. Не мога да дам на някой друг да я кара. — Вон грабна мобилния си телефон от конзолата между тях и й го подаде.
— Запиши ми номера си, ако се наложи да ви търся.
Тя взе телефона с въздишка. Докато пишеше, Вон стигна до входа за спешна помощ на Северозападната болница „Мемориал“.
Той спря колата и взе телефона си от нея. При това ръцете им се докоснаха.
— Ще те намеря.
Тя кимна.
Сетне излязоха от колата. Вон задържа вратата, докато брат му изнесе Изабел, а Сидни тръгна след тях към спешното. Няколко мига по-късно обясниха на сестрата на рецепцията, че Изабел е бременна и има силни болки, докато друга сестра дойде с количка. Преминаха през няколко врати, Саймън вървеше и обясняваше, а сестра й стискаше зъби.
Всички завиха зад ъгъла и сестрата въведе Изабел в малка стая.
Сидни и Саймън й помогнаха да седне на леглото, после сестрата направи знак на Сидни да я последва.
— Ще ви помоля да почакате във фоайето — рече с окуражителна усмивка тя. — Докторът ще дойде след малко, за да я прегледа. Всичко ще бъде наред.

Изтегляне 2.55 Mb.

Сподели с приятели: