Сватбена лудост

90
Дишането му бе накъсано и дрезгаво, устата му отново захапа нейната. Тя притисна гърдите си към него с желание и нетърпение и единственото, за което той си мислеше, бе да захапе и засмучи едната от тях, докато смъква джинсите й, откопчава ципа си и я полага на земята, като я накара да вика името му, докато той…
— Вон!
Гласът на Саймън дойде откъм задния двор и накара и двамата да подскочат. Те се загледаха, задъхани и с широко отворени очи.
— О, не… — промълви Сидни. — Ти и аз не можем… имам предвид ние също… също така не… не можем… знаеш какво. — Тя посочи него и себе си. Устните й бяха подпухнали от целувките му,
бузите й горяха, а великолепната кестенява коса се стелеше разрошена по раменете.
Вон докосна устата й. Все още се опитваше да проумее онова,
което току-що се бе случило. Саймън още веднъж извика името му,
този път по-отблизо, и Вон моментално премина в режим на прикритие.
— Дръж се естествено — нареди той на Сидни. Посегна и свали няколко цветни листенца от косата й, докато говореше спокойно. —
Ние просто се наслаждаваме на прекрасната гледка. Това е всичко. И
сме потънали в разговор за сватбата, защото обсъждаме възможностите за координиране на датите на ергенското и моминското парти. Решили сме, че Изабел и Саймън биха могли да ги направят в една и съща вечер, като се има предвид оскъдното време, с което разполагат.
— Да, правилно, ергенското парти. Разбрах. — Сидни въздъхна,
възвръщайки самообладанието си.
Погледът на Вон се плъзна по шията й.
— Имаш смучка.
Посегна и покри мястото с косата й.
— Може би утре ще трябва да ходиш с пусната коса, както и през остатъка от уикенда. — Забеляза погледа й, докато се връщаха на местата си. — Не ме гледай така, Синклер. Ти ме ухапа първа.
Тя се изчерви в мига, в който Саймън излезе на поляната. Вон се засмя.
— Здрасти, брато. Тъкмо говорехме за теб.

91
През остатъка от уикенда, Сидни направи всичко възможно да не остава насаме с Вон. Всъщност това не бе толкова тежка задача, както се страхуваше.
Отначало в присъствието на Изабел, Саймън, господин и госпожа Робъртс с малко хитрост и преструвки тя без проблеми успяваше да не остава насаме с него. Двете с Изабел се прибраха обратно в хотела малко след като Саймън ги намери на поляната и се върнаха във фермата чак на другата сутрин, когато пристъпите на сутрешно гадене на Изабел бяха преминали. Мъжете усилено довършваха покрива на бараката.
По време на обяда Сидни и Вон обмениха само две думи —
въпреки че тя го хвана, че я погледна предупредително, когато отметна косата си назад. За щастие червеният белег на врата й почти бе изчезнал — а заедно с него и всички следи от тяхната странна,
романтична и страстна среща в гората.
Една странна и романтична среща, която никога повече нямаше
да се повтори, закле се пред себе си Сидни.
След обяда дойде време да си кажат довиждане и да отпътуват обратно към Чикаго.
— Толкова се радваме, че ни гостувахте този уикенд — каза
Катлийн, привличайки Сидни в прегръдката си, преди да тръгнат.
Сетне застана до съпруга си на предната порта и двамата им махаха,
докато колите на Вон и Сидни не се изгубиха от полезрението им.
— Е, това е, всичко свърши — рече Изабел, докато малката бяла къща ставаше все по-малка в огледалото за обратно виждане. Въздъхна с облекчение. — Мисля, че се справихме. Няма да взема „Оскар“ за женска роля, но мисля, че се справихме. — Тя погледна с благодарност към сестра си. — Надявам се, че уикендът не беше ужасно досаден за теб.
За част от секундата Сидни бе изкушена да й каже всичко. Ами
знаеш ли. Всъщност не ми беше никак досадно. Случи се нещо забавно.
Целунах Вон. Но тогава Изабел щеше да поиска да знае дали целувката е означавала нещо. А след като тя абсолютно и със сигурност не означаваше нищо, Сидни реши, че ще е най-добре въобще да не я споменава.
— Не беше. Дори ми бе забавно — увери сестра си тя.

92
Изабел се отпусна на седалката и затвори очи, мърморейки, че ще си подремне. Сидни пусна тихо радиото и продължи да следва колата на Вон през вече познатите й гори, хълмове и долини, които водеха към магистралата.
След петнадесет минути, Изабел рязко седна.
— Мисля, че ми става лошо.
Сидни я погледна.
— Трябва ли да спрем?
— Да… Бързо.
Сидни зави към едно отклонение встрани от пътя, а Изабел изскочи от колата и изтича сред дърветата, сякаш я гонеха зли духове.
Колата на Вон пред тях намали, направи обратен завой и спря успоредно до колата на Сидни, от другата страна на пътя.
Саймън излезе с глуповата усмивка.
— Понякога й става лошо — обясни на Вон той.
— Ъ-хъ — поклати глава брат му през отворения прозорец.
Саймън отиде сред дърветата, за да помогне на Изабел, която се бе навела и облекчаваше стомаха си от обяда.
Седейки в колите си от двете страни на пътя Сидни и Вон се гледаха, но никой не направи дори опит да излезе.
Сетне и двамата потеглиха, а сивият бетон на магистралата между тях им осигуряваше удобно и безопасно разстояние.
[1]
Пълно лайно — съкратено от bufshit (англ.) — Б.пр.
↑

93
12
Две седмици по-късно Вон направи своя дебют като „Марк
Съливан“ — търговец на оръжие, който нямаше търпение да се запознае с полицай Притчет и неговата банда от корумпирани ченгета.
Според инструкциите му Батиста бе уредил среща в петък следобед на вечеря в Уест Таун. Като Марк Съливан — човек,
направил големи пари от сенчести сделки, Вон приличаше на богаташ,
който прекарва свободното си време в скъпи заведения и луксозни стриптийз клубове. Затова си бе пуснал къса, едва набола брада,
носеше моден дизайнерски костюм, италиански обувки и скъп
„Ролекс“ на китката.
Притчет се появи точно навреме с двама яки като бичета мъжаги около двайсетте зад себе си. Тъй като не знаеше нищо за тримата полицаи, Вон също бе довел гости на това парти — цял куп при това.
Продажните полицаи се смятаха за особено опасни. Освен че бяха въоръжени, ако ги заловяха, те щяха да загубят всичко. За някои престъпници, да отидат в затвора беше просто част от живота на улицата, всъщност нещо като преход. Но за правителствените и полицейските служители да бъдат разследвани от ФБР означаваше край на кариерата и на света им, а когато някой реши, че светът му свършва, глупостите или неразумните действия, които бе готов да извърши, бяха неограничени.
Затова Вон и Хъксли не разчитаха само на късмета при тази среща. Хъксли и още трима от техния отряд чакаха в колите си,
паркирани близо до бара, и всички агенти щяха да чуят всяка дума от разговора на Вон чрез микрофона с размер на карфица, прикачен към едно от копчетата на ризата му. Към тях бе прикрепена и групата за специални операции — един отряд агенти, въоръжени с по-сериозни оръжия, бяха проследили Притчет и двамата му пазачи, вече идентифицирани като полицаи Джеймс Махони и Али Ортиз, и бяха потвърдили, че и тримата са въоръжени само със стандартни пистолети и нямат подкрепления, които да ги чакат навън.

94
Притчет забеляза Вон на масата и тръгна към него, последван от полицаи Ортиз и Махони зад него. След няколко минути перчене и взаимно изучаване Вон и Притчет се заеха с работа.
Той каза на Притчет, че има известни проблеми с транспортирането на оръжията в Чикаго и е бил заинтригуван, когато
Батиста му споменал за контрабандата, която полицаят върти тук на място.
— Измислил съм го гениално — похвали се Притчет. — Имам страхотна група. Каквото искаш, това ще ти вкарам. Взимаме под наем ванове или камиони в зависимост от размера на стоката. Ако някой се опита да ни спре, просто им показваме полицейските си значки и казваме, че не сме на смяна, но охраняваме стока, която някой е купил на търг. След това никой не задава въпроси.
— Някога спирали ли са ви? — попита скептично Вон.
— Нито веднъж! Имаме и резервен план, ако се наложи —
побърза да го увери Притчет. — Това не е аматьорска работа. Ние сме полицаи. Това му е хубавото. Знаем как мислят полицаите.
— И как мислят? — попита Вон.
— Ами така. Разделяме се, защото един голям конвой от бусове,
който се движи посред нощ по Лонг Шор Драйв изглежда подозрително. Познаваме предградията и улиците, които полицаите контролират най-много. Знаем всички видове номера, които те прилагат. — Притчет отпи от кафето. — Но не е само полицията, за която трябва да се притеснявам. Може някой да е чул, че пренасяме оръжие и да реши да се намеси. Може би си мисли, че ще бъде лесно да хване контрабандист и да открадне стоката за себе си. — Той кимна към полицаите, подобни на бикове от двете му страни. — Готови сме и за такова нещо. Ние сме като проклетите бойскаути. Нали Ортиз?
— Винаги готов — отвърна якият полицай от дясната страна на
Притчет със срамежлива усмивка.
Вон не реагира по никакъв начин, но си мислеше, че съдебните заседатели и пресата щяха да се влюбят в това скромно признание.
Корумпирани полицаи, които се сравняваха с бойскаути — съдът направо щеше да бъде взривен, когато случаят станеше публичен.
— Ние имаме парализиращи устройства, оръжия и бронежилетки — похвали се Притчет. — Можем да пренесем всичко,
което искате да вкарате контрабанда в града. Никой няма да се намеси.

95
Вон се наведе назад в стола си и загледа Притчет, сякаш обмисляше чутото.
— Имам стока в Индианаполис — каза накрая той. — Може би ще се разберем.
Очите на Притчет станаха алчни.
— Какво е каргото?
— Огнестрелно оръжие — автомати и пистолети.
— Няма проблеми.
— Оръжията са тежки. Колко човека имате?
— Четирима плюс мен.
— Всички ли са снабдени с тези значки, за които говорехте?
Притчет му се усмихна.
— Всеки от тях.
И така, това приличаше на контрабандна клетка от петима активни работещи полицаи.
— Защо сте убеден, че можете да им вярвате? Те са полицаи.
Ами ако неочаквано изпитат угризения на съвестта? — подчерта думите си Вон. — Само се опитай да ме преметнеш, Притчет, и ще бъдеш последният, който някога го е правил.
Притчет побърза да го успокои.
— Не се тревожете. Обучил съм всички тези момчета лично.
Трябваше ми почти цяла година, за да ги направя отбор. Те са непоклатими и могат да подушат възможностите за добър бизнес,
когато го видят.
Вон извади парче хартия от джоба на панталона си и го бутна по масата към Притчет. Стига приказки, време беше да финализират сделката.
— Първият адрес е склад в Индианаполис, откъдето ще вземете оръжията. Бъдете там след седмица, в понеделник, в полунощ.
Паркирайте от южната страна на паркинга. Ще ви чака човек на име
Массо. Ще ми донесете оръжията на другия адрес.
— Каква е нашата част — попита Притчет.
— Петнадесет хиляди — отвърна Вон, а тонът му подсказваше,
че сумата не подлежи на преговори.
Притчет обмени поглед с другите полицаи, сетне се обърна към него и кимна.
— Добре. Имаме сделка.

96
По-късно същата вечер, след като свали скъпите модни дрехи и
„Ролекса“, двамата е Хъксли докладваха на Кейд как върви разследването на Притчет в една кръчма, близо до офиса на главния щатски прокурор.
— А кой е Массо? — попита Кейд.
След като извършеха арестите, агентите щяха да предадат случая на главния прокурор, за да повдигне обвинение, но дотогава Вон,
който беше водещият агент по случая, режисираше представлението и водеше шоуто.
— Массо е специален агент Брент Лайънс от полицията в
Индианаполис — отговори Вон. — В понеделник вечер той ще чака отряда на Притчет с няколко сака, пълни с оръжия, които не са изправни, но те не знаят това. — Той замълча, докато сервитьорката донесе бургерите, и веднага се захвана със своя. Работата под прикритие винаги го караше да огладнява — може би поради допълнителния прилив на адреналин. След като преглътна, продължи:
— Ако всичко върви по план, след около месец Хъкс и аз ще имаме достатъчно доказателства за теб. — Той млъкна и погледна
Кейд и Хъксли, които обмениха погледи. — Какво?
— Няма ли да кажеш нещо за ситуацията на три часа от теб? —
попита Хъксли. — Гледат към нас, откакто сме седнали.
Вон погледна с ъгълчето на окото си и забеляза масата с три жени на около двадесет и пет години, облечени за луда вечер в града —
с джинси и прилепнали към тялото предизвикателни блузи.
Брюнетката го фиксира с поглед доста дълго, преди да се върне към разговора с приятелките си.
Той сви рамене.
— Е, и какво? И трите имат изкуствен тен.
Кейд го загледа и заговори бавно.
— Петък вечер е. Там седят три привлекателни млади жени, ще те изядат с поглед, а отговорът ти е, че тенът по кожата им не е истински? — Изглеждаше изумен. — Какво става с теб? Болен ли си?
Да не би да имаш мозъчен кръвоизлив?
Хъксли потърка челюстта си и поклати глава.
— Същото се случи и онзи ден — рече той на Кейд. — Новата барманка в „Старбъкс“, истинско бонбонче, флиртуваше открито с него, а той дори не я забеляза.

97
— Каква нова барманка? Какво бонбонче? — попита възмутено
Вон.
Хъксли го посочи с пръст.
— Ето, виждаш ли? Сякаш радарът му е счупен или изключен.
— Виж ти. — Кейд погледна подозрително Вон и скръсти ръце на гърдите си. — Откога е така?
Вон ги загледа навъсено, вземайки си няколко пържени картофа.
— Откакто вие двамата не спирате да говорите за мен, все едно ме няма. Казвам ви го най-сериозно.
— От две седмици — заяви Хъксли, игнорирайки присъствието му. — Откакто се върна след онзи уикенд, когато ходи в дома на родителите си.
Чувайки това, Кейд вдигна вежди.
— Колко странно. Поправи ме ако греша, агент Робъртс, но това не беше ли последния път, когато видя кумата за сватбата, която по твоите думи е истинска свадлива драка?
— Стига с тези шегички за драката. Все още ли ще ме заяждаш?
— А ти помниш ли колко ме заяждаше, когато за пръв път излязох на среща с Брук? — отвърна му Кейд.
Вон се усмихна доволно. Без съмнение той се бе месил в любовния живот на приятеля си седмици наред. Глупости.
— А мен, когато излязох за пръв път с Адисън? — добави и
Хъксли, имайки предвид годеницата си, която също бе агент в отряда за борба с престъпността сред държавните служители.
— Това бе щастлива случайност, която все още си остава по- голяма загадка от това кой застреля Кенеди — вметна Вон.
И двамата му приятели го загледаха непоколебимо и без да мигнат. Корави момчета.
— Както и да е. Моята история е съвсем различна — продължи невъзмутимо Вон. — Аз дори не харесвам Сидни, тя е всичко, което не търся в една жена: заядлива, склонна към спорове, неотстъпчива и абсолютно държаща на дългосрочните връзки. Не съм я виждал две седмици и, повярвайте ми, това бяха двете най-спокойни седмици в живота ми. — Всъщност той с огромно облекчение се хвърли в работата, откакто се върнаха от дома на родителите му, за да забрави червенокосата, чиято целувка беше много по-страстна и гореща,
отколкото би предположил за толкова опак и труден за общуване човек.

98
— Ето че го направи отново — отбеляза Хъксли. — Сякаш искаш да кажеш нещо.
— Не, не искам да казвам нищо!
— Нали знаеш, че няма да те пуснем да си тръгнеш, докато не ни разкажеш всичко? — попита Кейд.
За нещастие Вон знаеше. Приятелите му щяха да се концентрират върху ситуацията със Сидни и щяха да му досаждат,
докато не получат отговорите, които търсеха.
— Добре, добре — предаде се накрая той, решавайки да отлепи лепенката с един замах и с това да реши въпроса. — Целунах я.
— Целунал си кумата? — попита изумено Хъксли.
— Не, целунах жената, за която брат ми смята да се ожени —
отвърна сухо Вон. — Ами да, кумата! Кого друг да целуна? Саймън ли? — Той вдигна ръка, за да спре Хъксли, който искаше да се намеси.
— Каквото и да искаш да кажеш, не го казвай. Беше импулсивно и сърдито.
— О, значи сърдита целувка? — попита Кейд. Какво означава това?
Устните на Вон се извиха в усмивка. Тя ме ухапа. И в главата му изплува спомена, как той и Сидни се целуват страстно и жадно на тревата — един образ, който бързо бе изместен от широко отворените й, уплашени очи.

Изтегляне 2.55 Mb.

Сподели с приятели: