Сватбена лудост

120
— Да, да, мисля, че „Старбъкс“ е насам — промърмори той.
Тонът му бе пресилено безгрижен.
Двамата забързаха, поддържайки почтено разстояние помежду си.
Около половин час по-късно Вон и Сидни се върнаха и откриха
Саймън, който ги очакваше, за да им съобщи, че операцията е приключила благополучно и Изабел и бебето са добре. Той ги заведе до отделението, където бяха настанили Изабел и внимателно отвори вратата на стаята й.
Вон едва се пребори с усмивката си, когато Сидни веднага изтича и се зае да оправя завивката и възглавницата на сестра си, за да се увери, че се чувства добре. Тези кратки проблясъци на нежната и по-мека страна от характера на наежената и сопната по-голяма сестра
Синклер, бяха доста… хм, да речем доста сладки.
— Казаха ли ти колко трябва да останеш в болницата? — потна
Сидни.
— Само двадесет и четири часа, тъй като операцията бе лапароскопска обясни Изабел, очевидно все още замаяна от упойката.
— Сетне ще трябва да внимавам около седмица.
— Седмица или две, зависи от това как се възстановяваш —
поправи я Саймън.
Изабел се намуси.
— Ще трябва да се обадя на всички клиенти и да отменя срещите си за тази седмица. Освен това идната неделя имаме дегустация на храна в „Лейкшор Клъб“. Ако трябва да променим датата, ще съм сигурна кога ще имаме нова възможност. Много закъсваме с графика.
Седнал на ръба на леглото срещу Сидни, Саймън погали челото на Изабел.
— Не се тревожи за сватбата. Казах ти, всичко ще се подреди.
Засега трябва да се съсредоточим само върху теб и бебето.
— Искаш ли да се обадя на татко? — попита Сидни.
Изабел и Саймън обмениха погледи, сякаш вече бяха обсъждали това.
— Все още ще крием, че съм бременна, колкото е възможно. Така че, ако вие нямате нищо против, предпочитам да запазим мълчание. —
Изабел погледна колебливо Вон, който седеше на един стол близо до прозореца.

121
Той бе изненадан, че въобще се обърна към него. Да, може би не бе от онези, с които хората споделят своите сърдечни трепети, но смяташе, че никой няма основание да се съмнява в способността му да пази тайна. Тази работа си беше на Саймън и Изабел и те щяха да споделят новините, когато решат и са готови.
— За мен няма проблем — увери той Изабел. — Всъщност съм готов да бъда доброволец, ако отново ти се наложи някой да изяде твоята порция овчарски пай. Последния път бедният ми брат доста се изпоти, докато преглътне всичко.
Изабел и Сидни се разсмяха, докато Саймън поклати глава.
— Няма да лъжа, онези последни хапки не бяха лесни. — Той кимна към Сидни. — Обаче следващия път искам аз да изпия виното.
— Следващия път някой ще трябва да вземе кондома по-бързо —
допълни Изабел със закачлива усмивка.
— Грешката не беше само моя, скъпа. — Саймън се обърна към
Сидни и Вон. — Вижте, онова, което се случи…
Двамата моментално вдигнаха уплашено ръце.
— Няма нужда да знаем — прекъсна го Вон.
— Да, нека да запазим в тайна това велико тайнство на живота —
съгласи се и Сидни.
Смехът на Изабел премина в прозявка, очите й уморено се затвориха.
— Мисля, че трябва да си ходим — рече тихо Сидни на Вон.
Осъзнавайки, че трябва да я върне у тях, той кимна и се изправи.
— Има ли нещо, от което се нуждаеш? — обърна се към Саймън,
предполагайки, че брат му ще остане тук цяла нощ.
— Добре съм. Сестрите казаха, че мога да си купя паста и четка за зъби от магазина долу. Колата ми все още е паркирана пред твоята къща — обърна се той към Сидни. — Ще може ли да я оставя там засега? Ще взема такси и ще си я прибера на сутринта.
Полузаспалата Изабел промърмори нещо несвързано от леглото.
Вон, Сидни и Саймън се спогледаха недоумяващо.
— Не съм сигурен, но това прозвуча като „благодарности“ —
предположи Вон. Саймън изглеждаше едновременно развеселен и раздразнен.
— Тя говори преди операцията за това. Помоли ме да й донеса благодарствените картичките за подаръците от моминското парти, така

122
че да ги напише, докато лежи тук в болницата. Казах й, че може да почака, но тя си има график и настоява да го спазва. Ние наистина сме малко заети напоследък с планирането на сватбата и с бебето.
Вон и Сидни обмениха погледи. Но дяволите, само мисълта за планиране на едно от тези неща накара стомаха на Вон да се свие от ужас, да не говорим и за двете едновременно.
— Има ли нещо, с което можем да помогнем? — попита Сидни.
— Да. — Саймън посочи и двамата. — Вървете си вкъщи. Днес бяхте невероятни, благодаря ви за всичко.
Сидни тръгна, а Вон я последва.
На прага се обърна и видя Саймън, който нежно галеше лицето на Изабел. Тя отвори за миг очи и се усмихна, а двамата обмениха нежен поглед, изпълнен с толкова любов, че Вон се почувства като неканен гост, нахлуя в личното им пространство.
Нямаше никаква представа какво е усещането да имаш толкова дълбока връзка с някой друг човек. Но да види брат си така щастлив и спокоен, въпреки целия стрес, който преживя този ден, го изпълни с почуда.
— Всичко наред ли е?
Вон се обърна и видя Сидни да го чака в коридора. Прогонвайки умилението и завистливото бодване, които се промъкнаха в него,
кимна.
— Да.
Саймън не ти ли стори малко стресиран? — попита тя, докато той шофираше към дома й.
— Бих казал не малко, а много — отвърна Вон.
— Изабел също. Тя нае организатор за сватбата, но има още много неща, които трябва да направи сама. Тревожа се, че ще се натовари прекалено след тази операция. — Днес закрилническият инстинкт на по-голямата сестра се проявяваше по-силно от друг път,
защото се уплаши ужасно за Изабел. — Ще говоря с нея да остави някои неща, които аз бих могла да свърша.
— Аз също бих могъл да ти помогна.
Сидни първо се разсмя, после видя физиономията му.
— Чакай, чакай, ти сериозно ли говориш?
Той сви рамене.
— Да, разбира се. Защо не?

123
— Не се обиждай, но не си точно от хората „които планират сватби“.
— И благодаря на бога за това. Все пак мисля, че бих могъл да се справя с определени задачи. Колко сложно може да бъде да се избере фотограф? Или оркестър? Ще ги питам могат ли да свирят Сватбения марш или досадните песни на „Кууя енд дъ Ганг“. Ако кажат не,
веднага ги наемам.
— Планирането на една сватба включва доста повече от това —
отвърна сухо Сидни. Сетне прехапа устни. Не искаше да започва разговор на тази тема.
Вон я погледна замислено, но също замълча. Двамата пътуваха известно време в пълно мълчание, но Сидни не успя да се пребори с импулса си да погледне няколко пъти тайно към него.
Той наистина беше… много привлекателен. С навитите до лакти ръкави и тази волево очертана брадичка, която бе толкова секси с наболата брада, с това мускулесто тяло и тези топли лешникови очи,
специален агент Вон Робъртс бе точно онзи тип мъж, когото една жена би забелязала — дори в претъпканото кафене, където има среща с друг.

Изтегляне 2.55 Mb.

Сподели с приятели: