Сватбена лудост

124
16
След като влязоха, Сидни се извини и отиде да се преоблече.
Жалко, че не го покани горе с нея, мина през ума му, затова се задоволи с гледката на бедрата й, докато се качваше по стълбите.
Наистина не знаеше какво да прави с тази жена. В колата за миг си помисли, че между тях се заражда нещо като флирт, но беше сигурен,
че поканата за сандвичи и тортички означава, че ще получи само сандвичи и тортички.
С ръце в джобовете, той се разходи из дневната и я разгледа,
както и съседната трапезария, тъй като сега мястото не бе пълно с двадесет и пет шумни и превъзбудени гостенки. Онова, което моментално го изуми, беше фактът, че макар къщата да бе градска, тя бе обзаведена със забележителна смесица от модерна и старинна мебел.
След няколко минути Сидни слезе и го завари да разглежда една автентична африканска статуетка, поставена върху съвременен скрин.
— Стилът ти е по-еклектичен, отколкото предполагах. — Той се обърна и видя, че се е преоблякла в тесни черни панталони за спорт и розово горнище, което не само че не скриваше, а сякаш нарочно разкриваше извивките на гърдите й.
— Получи се по необходимост — отвърна тя. — Трябваше да напусна Ню Йорк с половината мебели, които бях събирала, докато бях там. Те не бяха достатъчни, за да запълня това пространство, така че вместо да се опитвам да търся неща, които да си подхождат с онова,
което вече имах, реших да се насоча към нещо съвсем различно. — Тя се огледа из стаята. — Всъщност на мен ми харесва как се получи.
— Предполагам, че бившият ти годеник е взел другата половина.
Тя поклати глава.
— Значи си чул историята.
— Само част от нея.

125
— Няма значение. — Тя плесна с ръце и смени темата. — Е,
какво ще кажеш за сандвичи?
Очевидно го бе поканила само на сандвичи.
По дяволите.
След няколко минути той седеше до кухненския остров и с интерес наблюдаваше как тя вади табли, отрупани със сандвичи и малки тортички от хладилника.
— Има ли шанс да извадиш оттам нещо с по-големи размери? —
Взе си една тортичка, която бе фина реплика на триетажна сватбена торта, и я задържа между пръстите си. — Чувствам се като Гъливер пред това нещо. Не знам как да го хвана.
Тя се разсмя. Не с ироничен кикот или присмех, а с истински искрен смях, който озари цялото й лице.
— Ще предам оплакванията ти на главния готвач на лилипутите.
Сидни седна на високия стол до него и издърпа един сандвич с краставица от върха на купчината. Вон огледа пирамидата със слабата надежда да намери някой с бекон и сирене или лют с италианско прошуто, който да се е скрил някъде. Де тоз късмет. Вместо това се задоволи с шунка, сирене бри и ябълка.
— Е, как е животът в частния капитал? — Той посегна към каната с портокалов сок на плота и наля една чаша за нея, а сетне и за себе си.
— Добре. — Тя се усмихна гордо. — Всъщност инвестиционният борд току-що одобри първата ми сделка.
Вон посегна за чашата си.
— За колко голям фонд става дума? — Отпи от портокаловия пунш и се намръщи. — Какво е това?
— Това е девствена мимоза, а фондът е за четири милиарда.
Като чу цифрата, той я погледна изненадан и с уважение.
— О! Я виж ти! Госпожица Умница значи! Това са страшно много пари!
— Така е наистина.
— Нервна ли си?
Тя поклати глава.
— Не.
— Толкова хора, които разчитат на теб, а ти ми казваш, че не се притесняваш? — Забеляза бара, който бе организирала в нишата

126
между кухнята и дневната, стана и отиде да провери напитките.
— Точно това ти казвам.
— Хайде де. — Взе една бутилка и се върна обратно в кухнята.
— Наистина. Аз върша работата си много прилежно, преди да предложа инвестиция. Оценявам всички плюсове и минуси и сетне прекарвам седмици наред, обмисляйки начините, които можем да разработим, за да развием и разраснем една компания отвъд онова,
което другите могат да видят. Но след като си свърша работата и съм стигнала до решение, повече не се съмнявам.
— Ах, да. Ти и твоите проучвания. — Вон отвори хладилника и намери каквото търсеше — тоник.
— Точно така, аз и моите проучвания. Хей, не се опитвай да разбиеш системата, тя работи. Ако човек си направи домашното,
съществува съвсем малък риск да се сблъска с неочаквани изненади по пътя.
— Звучи също като подхода ти към мъжете.
— Звучи като теория. Не разбирам защо да не мога да я приложа и към мъжете. — Тя го гледаше как взе две чаши и сипа в тях питие. —
Какво е това?
— Джин „Сива гъска“ с тоник. След деня, който преживяхме,
мисля, че можем да глътнем нещо по-силно от „девствена мимоза“.
Очевидно съгласна с него, Сидни отпи голяма глътка.
Той седна близо до нея на високия стол и сложи ръце на барплота.
— Тъй.
— Тъй — повтори и тя.
Вон посегна и докосна с палеца си горната й устна.
— Имаш малко сирене тук. — Избърса го внимателно,
фокусирайки се върху сочните, подканящи за целувка устни. После погледът му се премести към прекрасните синьо-зелени очи.
Очи, които в момента го гледаха развеселено.
— Ти наистина ли мислиш, че ще се хвана на този изтъркан номер „имаш нещо тук“? — попита Сидни. — Това трябва да е най- старият номер на света.
Тази жена наистина му се подиграваше. Той също се засмя.
— Повярвай ми, Синклер. Следващият път ще те оставя да си вървиш с остатъци от храна по устата. — Всъщност нямаше никакво

127
сирене и това наистина си беше номер. Номер, който очевидно трябваше да бъде изтрит от книгата със съвети за сваляне.
От начина, по който очите й блестяха, разбра, че тя все още се занася с него.
— Малко съм разочарована, специален агент Робъртс. Мислех си, че професионалист като теб щеше да…

Изтегляне 2.55 Mb.

Сподели с приятели: