Сватбена лудост

215
ръка детектора и го завъртя. Нищо.
— Запоил се е — рече намръщено.
— О, ти откри Америка, приятел — засмя се подигравателно
Сидни. Когато погледна надолу към нея, тя се усмихна и докосна коляното му. — Всъщност искам да добавя: благодаря ти, че дойде и ми помогна да открия каква е тази мистерия.
— Много смешно — рече той, клатейки глава. Обърна се отново към детектора и го разгледа внимателно.
— Аха, ясно какъв е проблемът. Този, който е боядисвал тавана ти. Е бил небрежен и е претупал работата през куп за грош. Има боя и по ръба на това нещо и вероятно заради това е залепнало.
Протегна отново ръка и завъртя още по-силно. Сидни бе доволна да види, че дори Капитан Америка трябваше да положи усилие, за да се пребори с джаджата, но след миг детекторът неочаквано се отвинти.
— О! Благодаря ги, Боже! — Тя бързо отиде в спалнята си и донесе една от деветволтовите батерии. Подаде я на Вон, който смени старата батерия с нова, завъртя капачката и слезе от стълбата.
— Това трябва да е достатъчно, но ще остана, за да съм сигурен
— поклати глава той. — Да направим същото и с детектора на долния етаж. Кой знае кога за последен път собствениците са сменили батерията му.
Грабна стълбата и я понесе надолу, предлагайки на Сидни добра възможност да се наслади на гледката на силните мускули, които се очертаваха под костюма. Не беше заради добрата кройка — мммм,
през ума й премина еротична мисъл за това какво можеше да направи с този мъж в мъжкия отдел на „Барнис“, но сега нямаше значение. Като знаеше какво има под дрехите и като гледаше колко е… сръчен и способен, това й стигаше, за да направи бърза оценка и да вземе решение.
След като слязоха долу, откриха, че детекторът за дим и тук бе запечатан с боя. С едно силно завъртане, Вон успя да го отвинти.
— Планирах да си поръчам пица тази вечер — рече Сидни,
докато изхвърляше старите батерии. — Ако нямаш планове, каня те да останеш — в знак на благодарност. — Усмихна му се невинно. — Дори обещавам да държа ръцете си далеч, ако се тревожиш за правилото си
„седем дни“.

216
— Осъзнах, че правилото „седем дни“ при теб е излишно —
отвърна той. Звучеше огорчено.
Тя не знаеше какво да отговори.
— Е, това „да“ ли е…?
— Стига да нямаш нищо против да се настаня удобно. Имах дълъг и тежък ден. — Той свали сакото си и го захвърли на един от столовете, разхлаби вратовръзката си, сетне разкопча и копчетата на ризата си около врата.
Продължавай, помисли си Сидни, после се прокашля.
— Какво искаш върху твоята пица?
Тя поръча пиците и отвори бутилка кианти.
— Каза, че си имат тежък ден? Разкажи ми? — Сипа вино в чашите.
— Хъксли и аз поехме ново разследване. Трябваше да уточним бързо подробностите, така че имам много работа.
— Може ли да работиш под прикритие едновременно по две разследвания?
Влязоха в дневната и той й обясни, че партньорът му ще поеме работата на терен. Сетне разказа една забавна история как Хъксли и годеницата му — също агент под прикритие, за пръв път са били заедно, преструвайки се на двойка по време на една опасна операция,
която се провеждала в ресторант.
Вон седна на дивана и сложи чашата си с вино на масата.
— Какво е това?
— О, албумите на родителите ми от сватбата им. — Беше напълно забравила, че ги остави тук. — Имах намерение да ги разгледам тази вечер. Надявам се да намеря „нещо старо“ за Изабел.
Нали знаеш, булката трябва да носи „нещо старо, нещо ново, нещо назаем и нещо синьо“. Мислех си, че ще бъде хубаво, ако успея да намеря нещо, което майка ни е носила на нейната сватба. За нещастие,
миналата седмица научих, че една от бившите съпруги на баща ми е изхвърлила всички сватбени вещи на мама. Предполагам, че е било случайно — при голямата въртележка от съпруги в тази къща все нещо се е загубило в суматохата. — Тя поклати глава едновременно ядосана и разочарована. Все пак успя да се усмихне на Вон. — Просто съм малко ядосана.
— Разбираемо е.

217
Тя въздъхна.
— Както и да е… Сега мисля да поставя една снимка на мама в медальон, който Изабел да носи на сватбата. Или в чантата си. — Тя сви рамене. — Не е най-добрата идея, но само това успях да измисля.
— Сигурна съм, че сестра ти ще реши, че е страхотно. — Вон посочи албумите. — Може ли да погледна?
Въпросът я изненада.
— Разбира се.
Той взе един от албумите и се облегна на дивана. Сидни се приближи по-близо към него, когато отгърна първата страница — една снимка на майка й, която стоеше пред прозорец, докато гледаше към букета си.
Сидни се усмихна носталгично.
— Когато бях по-малка, често гледах тези албуми, но отдавна не съм ги отваряла. От години.
Вон отгърна страницата на друга импровизирана снимка, на която майка й се смееше с една от шаферките.
— Права си. Изабел много прилича на нея. Но ти имаш нейната усмивка. — Той посочи. — Мога да я чуя как прави някакъв остроумен коментар, докато фотографът ги е снимал.
— Това бе най-добрата й приятелка — Джини Гастел — обясни
Сидни. — И ти най-вероятно си прав. Спомням си как тя и мама се смееха до припадък, всеки път, когато бяха заедно.
Вон отгърна следващата страница, откъдето го гледаше бащата на Сидни, заобиколен от шаферите. Той се засмя при вида на мъжете,
облечени по модата от 70-те години с ризи на бастички.
— Господин Синклер изглежда много шик.
— Сега тези дрехи са загубени завинаги… — рече Сидни.
Вон посочи снимката на другата страница.
— Предполагам, че това са баба ти и дядо ти? Ще ги видя ли на сватбата?
Така те разгледаха заедно всички албуми, докато Сидни седеше до него на дивана, с подгънати под тялото крака. Пицата пристигна и двамата решиха да ядат в дневната, докато гледаха някакъв екшън.
Който накара Вон да вдигне вежди от изумление пред нереалистичните образи на агенти от ФБР.
— Стига де! Къде е резервният отряд? — попита той телевизора.

218
Сидни се бе свила на дивана, чувстваше се удобно и уютно след двете чаши вино, които бе изпила. Липсата на сън от предишната нощ очевидно я събори.
— Ти винаги ли имаш резервен отряд? — попита, облягайки глава върху рамото му. Той премести ръка, така че тя да се облегне по- добре.
— Винаги. ФБР обича да разполага с голяма човешка и огнева мощ.
— Добре. — В нейното задрямало и сънено състояние,
неочаквано й се стори много важно да знае, че е защитен възможно най-добре, докато изпълнява опасните си задачи като агент на ФБР.
Клепачите й натежаха и тя реши да затвори за малко очи.
Последното нещо, което си спомняше, бе усещането за пръстите на
Вон, който галеха леко ръката й.
Няколко минути след като почувства как тялото на Сидни се отпуска на гърдите му, тя се размърда и намести, използвайки бедрото му за възглавница. Той отмести косата й от лицето, галейки с пръсти дългите меденочервени кичури.
Филмът продължи още десет минути. Когато свърши, Вон загаси телевизора, което накара Сидни да се размърда. Тя се обърна по гръб,
главата й все още лежеше на бедрото му и погледна към него. Протегна ръка и зарови пръсти в косата му.
— Остани тази вечер.
Докато я гледаше отвисоко, Вон не можеше да измисли поне една причина, да не го направи. Да остане с нея тази нощ щеше да облекчи онова потискащо, гадно и неприятно чувство, което го измъчваше цяла седмица.
— Ако обещаеш, че твоят луд бъдещ зет няма да се появи утре сутринта и няма да започне да вика по мен.
Тя се разсмя, той също. Вон имитира изумената физиономия на брат си, изразяваща „О, боже мой!“, когато влязъл в банята. А докато я носеше на ръце към спалнята, не можеше да прогони усещането, че винаги, когато беше с нея, му беше странно хубаво.
Когато я сложи на леглото, между тях нещо се бе променило.
Вместо желанието да я разсъблече колкото може по-бързо, което винаги го обземаше преди, сега започна да я разсъблича бавно.
Забеляза някои дребни неща, които преди не бе видял, като например

219
малките лунички по раменете й, които целуна, докато сваляше презрамките на сутиена.
Под завивките, ръцете и устните му галеха тялото й. Дотук вече знаеше какво тя харесва най-много, знаеше всичко, което я караше да стене името му в тъмнината, и когато накрая проникна в нея, остави долната част на тялото си известно време неподвижно, докато я целуваше, защото искаше да се наслади на удоволствието да усеща, че е в нея.
И в този миг Вон бе напълно сигурен, че нищо друго досега не го бе карало да се чувства по-добре.

220
28
Сутринта той се събуди пръв и реши този път да поеме инициативата и да се погрижи за кафето. Облече се тихо, защото не искаше да я буди, и слезе долу. Забеляза ключовете й на кухненския плот, взе ги и излезе, за да отиде до „Старбъкс“ на три преки от къщата. Сетне осъзна, че не знае как обича да пие кафето си, така че поръча едно голямо от средно изпечени зърна, решавайки, че това е най-безопасният избор.
Върна се в къщата и остави ключовете на същото място.
Лаптопът на Сидни стоеше на плота. И тогава го забеляза.
Едно малко бяло картонче, приличащо на визитна картичка,
което лежеше обърнато близо до лаптопа, и върху него имаше написано нещо на ръка.

Изтегляне 2.55 Mb.

Сподели с приятели: