Сватбена лудост

211
това този Тайлър идваше с препоръка. Беше й препоръчан не от кого да е, а от човек, на когото вярваше.
Може би току-що бе предприела първата крачка към търсенето на мистър „Завинаги“.

212
27
В петък дойде краят на дългата работна седмица и за Вон.
Той и Хъксли поеха нова задача, след като получиха оплакване от собственика на един нощен клуб в Чикаго, който твърдеше, че началникът на градския отдел в кметството за опазване на обществения ред бил поискал от него да плати голямо количество пари в брой, за да не наложи глоба на клуба за фалшиво нарушение. Планът бе един от агентите под прикритие да се внедри и представи като управител на клуба и заедно със собственика да платят исканата сума на въпросния главен инспектор. За нещастие Вон вече работеше под прикритие по разследването на контрабандата с оръжие на Притчет и понеже агентите не биваше да поемат едновременно две работи под прикритие, те решиха, че Хъксли ще влезе в ролята на управителя на клуба. Това щеше да бъде първата роля на по-младия агент след един зле обмислен опит преди три години, когато бе изпаднал в затруднено положение поради ненавременна атака на стомашен вирус.
Меко казано тогава Хъксли се бе провалил.
Разследването бе привлякло по-интензивно вниманието им,
когато двама различни инспектори се бяха появили в нощния клуб, за да „напомнят“ на собственика за неговото измислено нарушение и да го сплашат, че имат властта да закрият клуба за неопределено време.
Това моментално ускори нещата и Вон прекара остатъка от деня да помага на Хъксли в изграждането на легендата за прикритие и да уточнят всичко с техническия екип и поддържащия отряд, така че утре да се срещнат с градския инспектор, за да извършат фиктивното плащане.
След това двамата се срещнаха с Кейд за тренировката.
Триатлонът бе само след три седмици, затова увеличиха времето си за тренировки — днес щяха да плуват тридесет минути, да тичат четиридесет и пет и накрая щяха да вдигат тежести един час. Вон излезе от залата на ФБР много уморен и готов да си легне.

213
Всъщност трябваше да признае, че през цялата седмица се чувстваше криво. Не можеше да определи точно защо и какво го притеснява и тревожи, просто чувстваше… раздразнение. Сега пред него се очертаваше една самотна вечер, така че трябваше да се отърси от проблемите, да се съвземе и да се върне отново в играта.
Но, докато шофираше към дома си получи едно съобщение,
което промени всичко.
Една дума от Сидни.
ПОМОЩ.
Сидни отвори входната врата и откри, че един висок над метър и деветдесет и тежащ близо 100 килограма вбесен агент на ФБР я пронизва с поглед.
— Никога повече не прави това — каза Вон.
— Добре, добре. Казах ти, не спах добре, не можех да мисля. По дяволите. — Всъщност вече му се бе извинила след първата лекция,
която й изнесе по телефона.
Да, беше сбъркала. Тъкмо бе написала „Помощ“ и в същия миг бе чула как чайникът свири долу в кухнята върху печката. Остави телефона на леглото в спалнята и изтича надолу, където се замота с чая. Повехналите цветя в градината и още няколко дреболии, преди да се качи обратно в стаята си. С ужас откри, че текстовото й съобщение бе причинило огромна олелия от страна на Вон, който се бе опитал поне сто пъти да се свърже с нея.
— Вече вкарах номера ти в командния център, така че ще мога да проследявам мобилния ти телефон — рече той, пристъпвайки вътре.
— Това законно ли е?
Изгледа я отново страшно, а тя му се усмихна сладко.
— Онова, което искам да кажа, е „Благодаря, агент Робъртс“.
Много благодаря за загрижеността ти относно моето благоденствие.
Вон пристъпи по-близо, сложи едната си ръка на гърба й и я загледа в очите.
— Просто никога повече не ме плаши така, Синклер. Разбра ли?
Нещо в сериозното изражение на лицето му — така нехарактерно за него, причини прилив от топла вълна в стомаха й.
— Разбрах — отвърна тя тихо и сериозно.
Тогава откъм спалнята, се чу едно пронизително „бииип-бииип“.
Сидни сложи глава на гърдите му и простена.

214
— Моля те. Накарай го да спре.
Алармата за дим на горния етаж се бе включила миналата нощ около полунощ и звънеше на всеки десет минути. Тя предположи, че е необходима нова батерия, така че навлече едни джинси и отиде до денонощния магазин, който бе на няколко пресечки от къщата й. Купи две батерии от девет волта, върна се и извади сгъваемата стълба.
Проблемът бе, че не успя да свали проклетата кутийка. Нямаше много здраво хващане, защото таваните в нейната каменна къща, строена в началото на века, бяха високи и тя трябваше само да се вдигне на пръсти и да върти с всички сили, но проклетото тъпо нещо не помръдна. Сетне, някъде около пет сутринта, се отказа да се бори.
Очевидно бе, че алармата й се подиграваше. Отиде на работа,
смятайки, че ще спре от само себе си. Нищо подобно — влудяващото

Изтегляне 2.55 Mb.

Сподели с приятели: