Сватбена лудост

207
26
Когато стигнаха до сервирането на пастата във „Vivere“ —
съвременен италиански ресторант в центъра на града, Сидни вече бе убедена, че е намерила новия главен изпълнителен директор на
„Бутици Витамини“.
— Трябва да призная, че бях силно развълнувана, когато Гейб ми се обади — призна Карън. — Вече бях чула, че вашата фирма е купила
„Бутици Витамини“, но очаквах с нетърпение да видя кого ще поканите в борда.
Сидни се облегна назад, беше любопитна да научи нещо.
— Имам един въпрос. След като офертата на „Пет Смарт“ вече е била в джоба ви, какво ви накара да се заинтересувате от интервюто с нас?
Петдесет и две годишната жена кимна. Изглеждаше уверена и изтънчена в елегантния си сив костюм.
— Не ме разбирайте погрешно. Позицията в „Пет Смарт“ е страхотна. Но при „Бутици Витамини“ виждам потенциал за разрастване, което е просто… вълнуващо — отговори оживено тя. —
Компанията има известна марка и лоялна клиентска база тук в Средния запад. За да се постигне този ръст, който вие финансирате, ще са необходими от пет до седем години. Трябва ви някой, който ще води политика на разширение и капитализиране на тази основа. Убедена съм и залагам напълно на визията ви за тази компания, Сидни. Мисля,
че „Бутици Витамини“ може да стане национален търговец на дребно и ще бъда въодушевена и щастлива, ако съм част от екипа, който ще постигне това.
Сидни се усмихна, харесваше й ентусиазмът на Карън. Оставаше да уточнят детайлите и сроковете за компенсационния пакет, който тя и консултантите бяха изготвили. До десерта всички важни и по- маловажни детайли бяха уточнени и двете постигнаха пълно съгласие.
— Добре дошла на борда — поздрави я Сидни и стисна ръката на новия Главен изпълнителен директор.

208
Напуснаха ресторанта и тръгнаха пеш към офиса, който бе само на няколко преки. Беше прекрасен есенен следобед, от онези дни,
когато всички жители на Чикаго излизаха на улиците и се наслаждаваха на живота в този жизнен и харизматичен град. След като цялата сутрин прекараха в делови разговор, сега тя и Карън се разговориха приятелски на по-лични теми.
— Всъщност моментът да се преместя, е идеален — призна
Карън. — Най-малкият ми син току-що бе приет в колеж, така че аз и съпругът ми отново сме младоженци. Гнездото се опразни и опустя.
Те спряха на ъгъла и зачакаха светофарът да смени светлините.
— Ти имаш ли деца?
— Не — отвърна Сидни, без да обръща внимание на напомнянето за изтичащото време. — Къде отива да учи синът ти?
Докато Карън й отговаряше, Сидни забеляза, че мъжът, който чакаше до тях — висок и привлекателен, със сламено руса коса,
вероятно в началото на тридесетте години — я гледа настойчиво.
Стори й се познат, но не можа да се сети откъде.
Той се засмя.
— Сидни, нали? — Заобиколи няколкото човека, които ги разделяха и протегна ръка. — Тайлър Роланд. Срещнахме се за кратко преди няколко месеца в „Мортънс“. Вие обядвахте с Майкъл Ханиган.
А аз спрях на вашата маса, за да го поздравя.
Сега се сети.
— Правилно, това беше денят, в който долетях тук за интервюто си. Добра памет — рече, впечатлена, че си спомняше името й.
Той направи жест с ръка.
— Значи вече сте в Чикаго? Приемам това като потвърждение, че интервюто ви с фирмата на Майкъл е минало успешно? А… ако не е,
се чувствам неловко и се извинявам, че ви зададох подобен въпрос.
Тя се засмя.
— Спокойно. Вече съм директор в същата фирма. Като говорим за това. — Тя се обърна и ги представи. — Това е Карън Ветцел,
Тайлър Роланд.
Те стиснаха ръцете си. Светофарът светна зелено и тримата пресякоха улицата.
— Ако си спомням правилно, вие с Майкъл бяхте семейни приятели? — попита Сидни. Той кимна.

209
— Родителите ни се познават от години. Освен това двамата с него играем скуош заедно — въпреки че той е ужасен играч.
— Наистина ли?
Мъжът се усмихна.
— Не. Но му кажете, че съм го казал. Той е толкова състезателен тип, че това ще го нахъса още повече.
Те забавиха крачка, когато стигнаха до другия ъгъл.
— Аз съм в тази посока. Отивам в съда — обясни Тайлър,
сочейки на юг. — А вие?
Сидни посочи на север.
— Насам.
— Добре. Наистина ми беше приятно да ви видя отново. Сидни?
— Той наклони глава с ням въпрос.
— Синклер.
— Сидни Синклер. Харесва ми. — Задържа погледа й за миг,
сетне се сбогува с нея и с Карън.
— Изглежда много мил — рече Карън, докато вървяха в противоположната посока.
Сидни кимна.
— Да, така е.
Във вторник сутринта Сидни чу почукване на вратата на офиса си. Вдигна очи и видя Майкъл да стои на прага с вестник в ръката.
— Днес ние сме основните герои на „Джърнал“ — рече той,
пристъпвайки вътре и сядайки до бюрото й. Във вестника имаше статия, обсъждаща назначението на Карън Ветцел като нов Генерален изпълнителен директор на „Бутици Витамини“, в която се казваше, че придобиването на фирмата от компанията било „сделка, която трябва да се наблюдава“.
— Мисля, че Карън е добро попадение — рече Сидни.
Те говориха известно време за работа и тя сподели с него следващите стъпки, които смята да предприеме с „Бутици Витамини“,
както и една нова компания, която наблюдава като потенциална придобивка.
— Говоря от името на целия инвестиционен комитет, когато казвам колко сме впечатлени от твоето ръководство и управление на

210
този фонд. Разбира се, аз обрах всички плюсове като човека, който те откри — пошегува се той.
— Обзалагам се, че си го направил.
Майкъл почука с ръце по стола.
— Има и друга причина да мина да те видя тази сутрин. Онзи ден си се сблъскала на улицата с моя приятел Тайлър?
Заета с наемането на Карън, Сидни напълно бе забравила за срещата им.
— О, да, да. Той искаше да ти кажа, че си ужасен играч на скуош.
— Виж го ти. Вчера направо изметох пода с него. — Майкъл извади нещо от джоба на сакото си. — Когато се разделихме след играта, ме помоли да ти предам това.
И й подаде една визитна картичка.
— Предполагам, че си му направила силно впечатление. Каза, че искал да ти я даде още онзи ден, но предположил, че си на бизнес обяд и решил, че не е подходящо. — Преди да успее да каже каквото и да е,
Майкъл вдигна ръка. — Виж, не знам дали си обвързана или не, и често казано, не е необходимо да знам. Обади му се, или му напиши имейл, или недей, както ти решиш. Аз съм само пощальонът, който носи съобщението. Останалото си е твоя работа.
Той стана и тръгна към вратата, но спря на прага.
— Също така заръча да ти кажа, че е добър човек. — Пак вдигна ръка. — Това е. Кълна се, нямам нищо общо.
Сидни харесваше работата си с Майкъл и уважаваше мнението му.
— А ти какво ще кажеш? Добър човек ли е наистина?
Майкъл й се усмихна леко, сякаш казваше, че това е очевидно.
— Нямаше да ти предам картичката му, ако не беше.
Сидни загледа визитката, след като той излезе. Обърна я и видя,
че Тайлър бе написал кратко послание.

Изтегляне 2.55 Mb.

Сподели с приятели: