Сватбена лудост

201
25
Междувременно отвън на двора Саймън нападна Вон в мига, в който затвориха вратата.
— Сидни? Истина ли е?
— Хайде де — рече Вон. — Не е станало кой знае какво!
— Не е станало кой знае какво? Спал си със сестрата на годеницата ми! И сега какво? Когато направиш онова, което правиш винаги след като спиш с една жена — тоест нищо, и нещата между, теб и Сидни се разпаднат, тогава отношенията между теб и Изабел ще се развалят. А след това между мен и теб, а може би дори между мен и
Изабел. Ще има цяла поредица от трудности и развалени отношения и аз ще трябва да се справям с всичко това, само защото ти не можеш да държиш проклетия си член в гащите!
— Малки братко, Саймън! Не съм сигурен дали хората през един квартал оттук не са те чули. — Той дръпна Саймън по-далеч от вратата, встрани от къщата, така че Сидни и Изабел да не ги чуят.
— Виж, може би трябваше да ти кажа нещо — започна Вон. —
Но не го направих, защото не исках ти да се ядосаш, както сега.
Всичко със Сидни е наред. Нищо няма да се развали.
— Откъде си сигурен и как може да знаеш това? — попита
Саймън.
— Защото спя с нея от три седмици и нищо не се е развалило или объркало. От самото начало.
— Какво? — Саймън отново вдигна ръка. — От три седмици?
— Е… да, ти вероятно си мислиш, че е свалка за една нощ на пияна глава. — Вон се престори на засегнат. — Да, определено би могло да се развие и така. Тогава щях да си спомням само как съм спал с бъдещата ти етърва.
Саймън го загледа без думи.
Какво самообладание. Костелив орех беше брат му
— Хайде, Саймън, нали не мислиш, че…

202
— Шъъът! — заставайки близо до къщата, Саймън бе наистина разтревожен. Той посочи един открехнат прозорец на около петдесет сантиметра от тях и Вон осъзна, че това е прозорецът над мивката в кухнята.
— Мога да чуя какво си говорят — прошепна Саймън. Той пристъпи по-наблизо да подслуша.
— Знаеш ли, ако ще помогне, винаги мога да сложа подслушвателно устройство в буркана й със захар — рече Вон.
Саймън го погледна — ха, ха. Сетне посочи прозореца и прошепна.
— Искам да разбера доколко си загазил пред бъдещата ми съпруга, тъпако. — Той приближи внимателно по-наблизо и изчака.
Сетне погледна Вон. — Говорят за теб.
— Стига бе, наистина ли?
Саймън слуша още една минута, сетне присви очи към Вон.
— Срещнал си Сидни в някакво кафене? — прошепна. — Ето какво научих.
О, така значи. Двете сестри вече се бяха изяснили. Вон също наведе глава и приближи прозорчето от другата страна, чудейки се колко още тайни ще разкрие Сидни на сестра си. Чу гласа на Изабел.
— Искаш да каже, че ти и Вон сте ни лъгали, мен и Саймън, още от първия ден?
Отвън, залепил око към стената йод прозорчето, Саймън кимна в знак на съгласие. Чу ли? Точно така.
— Лъжа е прекалено силна дума — беше отговорът на Сидни.
Предпочитам да кажа „пропуснахме да кажем цялата истина“. Нещо подобно на онова, което вие със Саймън правите с твоята бременност.
Вон се подсмихна към Саймън. Точно така, чу ли?
— Добре, но има ли нещо друго, което пропускаш, Сид? Казваш,
че досега си спала с Вон няколко пъти. Но той е прекарал нощта тук…
Сега използва твоя душ… Възможно ли е, това да се превърне в нещо повече от обикновен флирт?
Вон направо замръзна в очакване на отговора.
— Имай повече вяра в мен, Из. Познаваш ме и знаеш, че съм достатъчно умна да не се влюбвам в мъже като Вон.
Той загледа стреснато прозореца, все едно някой го халоса по лицето. Сетне, осъзнавайки че го наблюдава, погледна към него и сви

203
рамене.
— Е, чу ли? Нали ти казах, че няма за какво да се тревожиш.
В понеделник следобед Вон влетя в офиса на ФБР, наострен като брадва.
Докато бе навън, изяде набързо един сандвич за обяд след странния имейл от Кейд, който искаше да „говори“ с него, но не даваше никакви индикации за какво.
След като излезе от асансьора, премина по коридора и зави зад ъгъла, където бяха разположени малките остъклени кабинки. В една от тях зърна Кейд да разговаря с Хъксли.
— Хей, тъкмо те обсъждахме.
Вон скръсти ръце на гърдите си.
— Клопка, значи? Наистина трябва да поговорим.
Кейд го изгледа, сякаш подуши лошото му настроение.
— Ядосан си на имейла? Просто писах, че искам да говорим.
— Притчет е започнал преговори с Батиста — подчерта Вон. —
Казал му за трупата си от полицаи, които могат да транспортират
всичко в града, без да бъдат хванати. Помолил Батиста да го свърже с някой, който се интересува. Е. Каква е тази нова клопка?
— Не казах, че е клопка — отвърна спокойно Кейд. — Онова,
което казах, бе, че когато ФБР действа под прикритие като купувач и като продавач на контрабандна стока, трябва да сме сигурни, че имаме сериозни доказателства.
Вон се присмя. Обичаше да работи с прокурори от канцеларията на Щатския прокурор. Наистина му харесваше. А от лична гледна точка, двамата с Кейд от години бяха добри приятели и той го уважаваше страшно много. Но понякога, в редки случаи, прокурорите бяха така пристрастени да бъдат юристи и се вторачваха толкова усилено в голямата картина, при което сякаш забравяха, че агентите работят всеки ден на терен и излагат живота си на опасност, за да им предоставят доказателствата, от които се нуждаеха за своята работа.
— И как показанията на Батиста няма да бъдат достатъчно силно доказателство от първа ръка?
— Просто гледам от перспективата на прокурор — отвърна Кейд.
— Батиста е осъждан престъпник. Не бих заложил цялото си

204
обвинение или опровержение срещу възможна защита само върху неговите показания. Така че, ако успеем да накараме Притчет да говори и за други сделки, които са направили, и да го запишем, ще бъде по-добре.
При тези думи Хъксли подскочи.
— Което ние постигнахме, както току-що му обясних — рече той на Вон. — Казах му колко приказлив беше Притчет и колко много ти успя да измъкнеш от него по време на вашите срещи.
— Това исках да чуя. Просто трябваше да се уверя, че сме си изпипали работата докрай, за да нямаме по-големи проблеми по-късно.
— Добре. Радвам се, че го уточнихме — обобщи кисело Вон.
След като нещата се успокоиха, Кейд го огледа.
— Говориш сякаш някой те е полял с горещо кафе. Всичко наред ли е?
Вон сви небрежно рамене.
— Естествено, че е наред. — Сетне седна на стола до бюрото си.
— Преразказах на Адисън информацията, която Сидни ни даде за очарователното малко градче, откъдето си родом — обърна се
Хъксли към него. — Тя бе приятно изненадана, също като Кейд и мен.
В събота през нощта, когато всички вече бяха солидно пийнали,
Сидни развличаше групата с истории за Епъл Каньон, като подкрепяше разказите си със снимкови доказателства на „истинския ключ“, който й бяха дали в хотела. Макар че за някои неща спомените му бяха малко мъгливи, Вон определено и много ясно си спомняше, колко се смяха всички онази нощ. А също така и как някакво топло, непознато чувство обзе сърцето му, докато гледаше колко добре се разбира тя с приятелите му.
— Разказах същата история на Брук — добави и Кейд. — Тя предложи да се съберем заедно на вечеря някой…
Вон вдигна ръка и го прекъсна рязко.
— Мисля, че трябва да забавим темпото. Сидни и аз не ходим на семейни вечери или на каквото и да е друго с вас, момчета. Преди всичко, ние не сме двойка. Не ходим сериозно.
Хъксли го погледна изненадано.
— В събота вечер изглеждахте доста близки.
— Не казвам, че не я харесвам — обясни Вон. — Двамата се забавляваме страхотно заедно. Но това е просто краткотрайна връзка.

205
И повярвайте ми, ако тя беше тук, щеше да ви каже абсолютно същото.
Тъй като нямаше какво повече да добави, той се обърна към компютъра и се зае с работата си.
Във вторник сутринта Сидни проведе един конферентен разговор с консултантската фирма, за да уточни последните детайли, свързани с компенсаторния пакет, който планираше да предложи на Карън, ако интервюто минеше гладко, когато секретарката й я прекъсна.
— Баща ти звъня, докато беше на другата линия.
— А, добре. — Тя чакаше това обаждане. Вчера му бе оставила съобщение, в което пишеше, че би искала да мине през къщи, за да потърси булчинската рокля и малкото останали вещи на майка си,
които се пазеха на тавана.
Искаше да направи нещо специално за Изабел, като й даде да носи „нещо старо“ за сватбата, и мислеше, че ако намери нещо, което майка им бе носила на своята сватба, би било идеалното решение.
Тя бързо му звънна на мобилния, защото искаше да приключи с тази точка от списъка на задачите си за днес преди интервюто с Карън.
— Страхувам се, че не мога да ти бъда от голяма помощ —
отвърна баща й, веднага след като изслуша въпроса й.
Тя знаеше, че е извън града и за няколко дни не е на работа, за да играе с приятелите си голф на Пебъл Бийч. Може би не бе разбрал правилно молбата й.
— О, няма да те карам ти да се ровиш из нещата й. Просто исках да проверя кога ще бъде удобно да дойда у дома. Ако намина утре вечер, Джени ще бъде ли там да ме пусне?
— Сидни… у нас няма нищо от сватбените вещи на майка ти.
— Сигурна съм, че има… — Когато беше дете често се промъкваше на тавана, за да си играе, като обличаше сватбената рокля на майка си, воала и обувките. — Роклята и всичко останало, което е носила, са на тавана, в онзи стар гардероб, който наследихме от баба.
— Гардеробът го няма, заедно с всичко в него. Когато Лиза се зае да пренареди и обзаведе къщата, разчисти и изхвърли всичко от тавана,
за да направи място за мебелите, които повече нямаше да използваме.
След като ти се обади вчера, помолих Джени да провери и както

206
изглежда всички вещи на майка ти са се изгубили в суматохата. —
Гласът му звучеше разкаяно. — Съжалявам.
Сидни се загледа през прозореца на офиса си, фокусирайки се върху едно екскурзионно корабче, което се плъзгаше по река Чикаго,
докато тя преглъщаше тази информация.
Значи сватбената рокля на майка й се бе изгубила в суматохата,
когато съпруга номер три бе предприела идиотския и глупав ремонт, с който да изтрие всички следи в къщата от съпруга номер две и нейния криворазбран моден дизайн. Всъщност това бе толкова близо до отговора, който очакваше да чуе, че не знаеше защо въобще е изненадана. И все пак трябваше да се пребори, за да не позволи на сълзите си да потекат. Нещо в нея прещрака.
— Разбира се, че се е случило точно това. Благодаря ти, татко.
Той направи пауза, сякаш бе изненадан от коментара й.
— Вината не е моя, Сидни. Дори не съм…
— Да, да — прекъсна грубо извиненията му тя. — Не се безпокой. Ще измисля нещо друго за Изабел. Трябва да затварям, след малко имам важно интервю.
Каза му довиждане, затвори и загледа тъжно телефона. Спомни си скъпите терапевтични сеанси, на които бе ходила в Ню Йорк, и си напомни, че не всеки поддържа близки връзки с родителите си и че тя нямаше проблеми с това.

Изтегляне 2.55 Mb.

Сподели с приятели: