Сватбена лудост

25
3
В понеделник сутринта Сидни седеше начело на полираната гранитна маса в една от конферентните зали в офиса на „Монро
Илерс“ в центъра на града. Шест чифта очи бяха вперени в нея, очите на мъжете и жените, избрани от най-добрите и най-ярките възпитаници на своите образователни програми и сега имаха успешни кариери като съдружници и анализатори в една от най-известните в страната фирми за частни капиталови вложения.
Мъжете и жените, които тя щеше да ръководи.
За последните няколко седмици беше свикнала с новата си роля,
беше се аклиматизирала в компанията и работеше в близко сътрудничество с другите директори за закриването на фонда и довеждането на последния от инвеститорите. Бяха придобили четири милиарда долара чрез привличането на клиенти, сред които имаше корпоративни инвеститори, университетски фондове, частни инвеститори и пенсионни учителски фондове.
Сега беше време да продължат. Имаха парите, така че следващата стъпка бе да намерят компании, в които нейните клиенти биха искали да инвестират. За нея бе настъпил моментът да поеме отговорността и да покаже, че е толкова добра, колкото вярваха партньорите в „Монро Илерс“.
— Е, кой от вас ще ми намери новия „Дънкин Донатс“? —
попита тя групата.
Шест чифта очи се спогледаха притеснено, тъй като без съмнение не очакваха подобен въпрос. По дяволите, нима тя очаква
от нас да имаме отговор? — говореха лицата им. „Дънкан Донатс“ бе един от най-успешните потребителски продукти с частен капитал,
появил се през последните години. Компанията бе на ръба да бъде унищожена от „Криспи Крийм“, докато не бе купена от няколко частни инвестиционни фирми, които се заеха да променят маркетинговия план, като го фокусираха върху продажбата на кафе и напитки, вместо на понички. Стратегията се оказа брилянтна: шест години по-късно

26
частните фондове почти удвоиха инвестициите си, продавайки предприятието с над два милиарда долара печалба.
Но никой директор, независимо колко добър е той, не бива да очаква от подчинените си, нито да гарантира на клиентите, подобна възвръщаемост на инвестициите.
— Спокойно, шегувам се. Вие изглеждахте толкова сериозни, че не можах да устоя на желанието да ви стресна и развеселя.
Тя видя как си отдъхнаха и се отпуснаха в столовете. Това бе първата им обща среща и разбираше, че са нервни. Нямаха никаква представа какво да очакват от стила й на управление и какви са съответно нейните изисквания към тях. Вероятно бяха чули някои неща — как се е наложила от специалист по потребителски продукти до вицепрезидент в инвестиционната банка и може би предполагаха,
че ще бъде агресивна и ревностна, каквито бяха повечето нюйоркски инвестиционни банкери, за да се наложи и в новата си роля. И щяха да бъдат прави.
Но имаше разлика между това да бъдеш ръководен от някого,
който е агресивен и ревностен, и някой, който просто си е копеле,
реши Сидни, след като направи оценка на изминалите осем години от живота си. Така че тази първа фирмена среща беше шансът й от самото начало да установи отношенията, да наложи тона, да покаже какво можеха да очакват тези сътрудници и анализатори, докато работят за нея.
С тези мисли на ум тя събра ръце на масата пред себе си.
— През изминалите няколко седмици се срещнах с всеки от вас поотделно и проведохме най-общи разговори за някои възможности,
които искам да опитам с този фонд. Но сега, на тази наша първа обща среща, виждайки ви всички заедно, мисля, че трябва да обсъдим моето специфично виждане за този проект.
Когато за пръв път говорих с партньорите за възможността да дойда да работя в „Монро Илерс“, те ме попитаха каква ще бъде стратегията ми за управление на един успешен фонд. Отговорът ми беше прост: казах им, че обичам да разраствам компании. Търся бизнеси, които имат потенциал — може би една установена фирма,
която се бори и се нуждае от нови направления, или вероятно по-малък бизнес, който има пазарна идея, но няма ресурс и средства, за да се

27
разшири. Точно тук се появяваме ние — намираме потенциала и го култивираме.
И правим много пари за нашите клиенти. Надяваме се.
Сидни зърна редки усмивки. Хората в стаята кимаха и изглежда бяха съгласни с речта й. Сетне пет от шестимата присъстващи на масата отново хванаха здраво огромните чаши с кафе, сякаш кофеинът в тях риташе и щеше да ги обърне.
— Така че възниква въпросът за четири милиарда долара. Кои компании смятаме, че имат подобен потенциал? Оказа се, че имам няколко идеи за това. — Тя включи програмата за презентации на лаптопа пред себе си.
На белия екран се появи снимката на една витрина.
— „Бутици Витамини“. На първо място специализиран търговец,
както сами се досещате, на витамини в Средния запад със 125
магазина в дванадесет щата. Миналата седмица се срещнах с инвестиционните банкери, представляващи компанията. Те споделиха с мен, че търсят възможност да се разраснат извън Средния запад, да разширят дистрибуционните си канали и да увеличат значително своето онлайн присъствие. Съвсем ясно показаха, че се интересуват от изкупуване.
Сидни видя, че сътрудниците и анализаторите около масата започнаха усърдно да си водят бележки.
— Между другото, ще бъдете разделени на два екипа и ще си поделите този списък, така че започвайте да мислите в кои компании искате да прекарате следващите четири седмици, за да ги изучите отвън и отвътре. Необходимо е усърдие: всички техни финанси,
предстоящите съдебни процеси, кои са техните корпоративни адвокати и колко досадни и настоятелни биха били тези адвокати, ако се наложи да си имаме работа с тях.
Един от сътрудниците, се изсмя. Сетне неочаквано млъкна,
сякаш не беше сигурен. Сидни кимна окуражително.
— Не, вие сте напълно прав, това беше още една шега. Нека да не си пречим взаимно, защото ще работим заедно върху този проект през следващите пет или шест години. Чувствайте се свободни да се присмивате, да хихикате или злорадствате над тези мои закачки и забележки, когато ви засегнат или направят лошо впечатление — хей,
така ще работим! — Така атмосферата в залата е много по-топла… —

28
Докато те се смееха, тя натисна едно копче и на екрана се появи логото на друга компания. — Така. Следващата е „Вечнозелените свещи“.
Срещата продължи още тридесет минути, след което членовете на екипа се разпръснаха. Сидни остана още малко в конферентната зала с един от сътрудниците, който имаше някакви въпроси, после се върна в своя кабинет.
Няколко минути по-късно чу почукване на вратата си и вдигна очи, за да види Майкъл Ханшън. Най-младият от тримата партньори в комитета на фирмата, той бе този, който я убеждаваше най-агресивно и стана неин настойник и ментор, откакто започна да работи за „Монро
Илерс“.
— Чух, че си била истински убиец по време на първата ти среща с екипа — похвали я той.
Сидни не спираше да се удивява на скоростта, с която информацията се разпространяваше из службата.
— Как е възможно вече да знаеш това? Срещата приключи само преди пет минути. — Тя поклати глава. — Така ли казаха? Че съм била убиец? — Всъщност трябваше да признае, че се бе опитала да вдигне настроението и духа на групата, но не искаше да изглежда, че се опитва да го направи на всяка цена. Искаше само да остави добро впечатление при първата среща.
— Бюрото на Стейси е точно пред конферентната зала —
отговори Майкъл, имайки предвид секретарката си. — Тя ми съобщи какво са си говорели хората, излизайки след срещата. — Той й намигна, преди да си тръгне. — Нямам търпение да чуя плановете ти за фонда.
След като излезе, Сидни се усмихна, мислейки, че наистина бе направила планове. И те включваха не само работа.
Предстоящата сватба й подсказа някои идеи.
На обяд тя се срещна с Триш в един ресторант между офисите им. Изгаряше от нетърпение да сподели с приятелката си своя план. Но всяко нещо по реда си, едно по едно.
— Е, как мина първият ти ден на работа? — попита тя Триш,
която след четири месеца майчинство се бе върнала към задълженията си в „Юнайтед Еърлайнс“, където работеше като връзка с медиите.
— Трябваше да се оправя с цели три кризи. Обичам тази работа
— отвърна през смях Триш. С русата си коса, подстригана късо в

29
стилна прическа и тъмносин костюм, изглеждаше готова да превземе снега. — Но почакай, трябва да направя обедната си проверка. — Тя извади мобилния телефон и двете със Сидни започнаха да ахкат и охкат пред снимките на сина й Джона, които бавачката бе изпратила малко по-рано.
— А как мина остатъкът от уикенда ти? — попита Триш, след като затвори телефона.
— Безкрайно интересно. Имам новини. Изабел ще се жени.
Лицето на Триш засия от изненада.
— Каквооо? Не знаех, че сестра ти се среща толкова сериозно с някого. — Като най-близката приятелка на Сидни още от трети курс, тя познаваше и Изабел от години.
— Всъщност тя и Саймън не се срещат от много отдавна. Само от три месеца — обясни Сидни.
— Три месеца? Боже? И вече са сгодени?
Сидни сви рамене. Триш бе най-добрата й приятелка и тя не искаше да има тайни от нея. Единственото нещо, което я спираше, бе лоялността към сестра й — трябваше да запази бременността на сестра си в чайна.
— Каза, че е убедена, че Саймън е мъжът за нея. Ще се оженят през уикенда в Деня на труда. В „Лейкшор клъб“.
— В „Лейкшор клъб“? — Триш огледа внимателно Сидни. —
Това е малко странно, като се има предвид твоята история с това място.

Изтегляне 2.55 Mb.

Сподели с приятели: