Тайната на дивата гора патриция ст. Джон съдържание

ИЗГУБЕНОТО АГНЕ

По-нататък ние се срещахме с Тери почти всеки ден. Времето минаваше толкова бързо. Тери ни водеше през цялата местност и ни показваше най-тайнствени гнезда и дупки в земята. Научихме се да разпознаваме следите на животните, а също и различните птичи гласове и значението им. Той ни влачеше през блата и трънаци в търсене на ранни цветя и ни показа къде растат ранни орхидеи. Сякаш един нов свят на чудесата се разкри пред нас и ние обикнахме този, който ни въведе в изумителната симфония на горския свят. Досегашните приятели на Филип ме отбягваха; Тери не гледаше на мен с презрение, защото съм момиче, и то по-малко, а ме смяташе за равна.

Затова за тримата бе голямо разочарование, когато Филип си навехна крака при скачане от едно дърво и трябваше да лежи три дни в къщи.

Аз останах с него, за да го развличам. От моя гледна точка постигнах напълно целта си, но леля ми бе докарана до ръба на отчаянието. Най-напред хванах една гъска, облякох я в дрешката на една кукла и я пуснах да отиде на гости на инвалида. След посещението я оставих на килима в трапезарията и после забравих за нея. А тя, клатушкайки се, решила да си върви на двора, но за беда срещнала леля, която никак не се зарадвала от срещата. Чухме сърдитото крякане на гъската, която с всички сили се хвърлила към вратата, а после я видяхме да пристъпва тежко по моравата с копринената си шапчица, която се смъкваше от едната страна към другата заедно с въртенето на главата.

След този инцидент играхме на войници. Застанахме в противоположни ъгли на стаята, снабдени с по една армия оловни войници и с топчета. Отначало ни беше много забавно да бомбардираме войниците с топчетата, но изведнъж ни хрумна, че котенцата от навеса за дърва могат да бъдат чудесна кавалерия. Веднага изскочих вън и се върнах с четири пухкави, мъркащи, черни и пъстри котенца в ръце; пуснах ги на пода и те веднага се хвърлиха в различни посоки. Аз си избрах двете пъстри, а Филип — двете черни. Открихме огън по пехотата от оловни войници, а кавалерията премина в настъпление. Стана великолепна игра. Котенцата се вживяха в нея; те се хвърляха от всички страни под ударите на топчетата и подложиха войниците на ужасно клане. Филип и аз крещяхме от удоволствие, търчахме на четири крака да събираме мунициите си и да пленяваме кавалеристите. Котетата тичаха все по-бързо, играта се разгорещяваше, докато във връхния момент се чу издрънчаването на вазата с цветя, съборена от бясната кавалерия. Водата се разля по килима. В този момент бе трудно да преценим бедата; напротив, легнахме на пода и се загърчихме от смях. Естествено, точно тогава вратата се отвори и вътре влезе леля. Котенцата моментално се шмугнаха през отворената врата, а едно се хвърли в краката на леля и впи ноктите си в чорапа.

Не ми се иска да описвам това, което последва. За награда четирите котета бяха въдворени в килера за въглища, едно много сърдито момиче бе изгонено вън от къщи, а Филип получи нареждане да не мърда от леглото. Седнах сърдита на една камара трупи. Каква несправедливост! Леля каза, че за всичко съм виновна само аз; а виновни бяхме и двамата с Филип. Наистина, аз донесох котетата, но идеята даде Филип. И изобщо защо да не бива да играем заедно? Толкова ми е неприятно да бъда сама. Мразех леля Маргрет. Та ако трезво помисли човек, аз въобще не бях виновна, а котетата. При тази мисъл си спомних мокрото коте, съборило вазата заедно с покривката и започнах да се кискам. Настроението ми се повдигна.

Станах и тръгнах през момините сълзи, които бяха нацъфтяли край дувара. Вдъхвах дълбоко аромата им. Стана ми приятно. Въпреки всичко добре е да си вън в един слънчев пролетен ден, макар и сам. Можех да отида в гората и да чакам Тери. Промъкнах се през пролуката в плета и зашляпах по пътя.

Пролетта настъпваше неудържимо. Скоро тя щеше да премине в ранно лято. Полето, по което пасяха агнета, бе жълто от глухарчета. Повечето агнета приличаха вече на млади овце. До мен достигаше тънкото им блеене, а после и ниския, гърлен отговор на майката. Спрях се, за да си изплета венче от глухарчета. Замислих се какво бих могла да сторя за онова малко, тъжно агънце без майка, което в първия ден на ваканцията ме бе лизало по лицето.

Не навлязох в гъсталака, защото в началото на гората слънцето припичаше приятно, а и исках да бера цветя. Младият папрат бързо избуяваше и вече скриваше зюмбюлите. Фия се катереше нагоре, орхидеите и лазаркинята се показваха по поляните. Разкарвах се безцелно и мечтаех за Филип, за Тери, за мама, за гнездата и далечните хълмове, за колибата — докато забравих къде съм и се сепнах от съвсем близък мъжки глас. Обърнах се бързо и веднага разбрах, че повикът не се отнася до мен, защото човекът бе с гръб към мен и се отдалечаваше в гъсталака. Познах го от пръв поглед — това бе овчарят, който бе взел в прегръдките си осиротялото агне.

Направих така, че да ме забележи. Овчарят се обърна с приветливо лице към мен.

- Я виж ти! — извика той. — Това е малката, която последна игра с агънцето. И сега се появява точно навреме. Едно от агнетата е избягало. Сигурен съм, че се е закачило някъде из храстите, но не съм го забелязал. Ще ни помогнеш ли да го намерим?

Съгласих се с радост. Приятен ми беше този възрастен човек с бяла коса и червендалесто лице и бях сигурна, че и той ме харесва. Разговорът едва бе почнал, а се чувствахме вече като стари приятели.

- Защо е избягало агнето — попитах го аз, докато ровехме из храсталака и преглеждахме хралупи и падини.

- Хм, виждаш ли — отговори ми възрастният човек с усмивка, — струва ми се че то прави точно като нас. То върви с мерак по своя път и ето, че се е намерило на тясно, бедното хашлаче.

- Сигурно то сега страда — казах аз. — Сигурно много иска да се измъкне от храсталака и да е на своята ливада.

- Да — замислено кимна с глава старецът. — Много тръни и храсталаци са нужни на агънцата, за да научат, че техният път не е най-добрият. Сигурно сърцето му се къса от копнеж по стадото. Ех, само да го намеря...

- Как ли ще се зарадва, като ни види! — продължих аз мислите му. — О, колко искам да го намерим! Сигурно е страшно уморено и гладно. Приготвихте ли му нещо за ядене?

Той бръкна в джоба си и измъкна едно шише.

- Ще видиш как преди да го взема в ръцете си, ще пъхне муцунката си в джоба ми. То знае, че не съм го забравил.

Овчарят тихо се засмя. Продължихме навътре.

- Далеко е отишло — забелязах аз.

- Наистина — отговори старецът. — Но аз ще го намеря. Не ми се е случвало да не намеря своя овца. Винаги чувам блеенето им.

- Колко най-дълго ви се е налагало да търсите?

- Близо цяла нощ. Но то беше в една буря, когато от вятъра и гръмотевиците не можех да чуя блеенето. Овцата се бе заплела в една къпина. Намерих я чак рано сутринта с фенер — полумъртва от студ, глад и изтощение.

- И какво направихте?

- Какво ли? Ами измъкнах я от тръните, завих я с наметката си и я върнах в кошарата. Беше полу-обезумяла от напрежение, но когато почувства прегръдката ми, се успокои като спящо дете. Тя знаеше, че вече всичко е наред.

Тъкмо щях да задам друг въпрос, когато овчарят изведнъж вдигна ръка и спря, напрягайки слух.

- Аз не бях чула нищо, но неговият остър слух беше дочул звук, приличащ на блеене.

- Трябва да е там, в оня храсталак — каза старецът и тръгна направо.

Когато видях агнето, се удивих как едно толкова малко създание може да влезе толкова навътре в плетеницата от безброй клони и бодили. Загатка бе за мен и това как мислеше овчарят да стигне до него. Но ние се заловихме за работа, като разчепквахме клонаците. Докато се трудеше, моят познат говореше нежно и успокоително на агнето, както майка успокоява уплашеното си дете. Агнето не разбираше думите, но познаваше гласа. То усещаше, че е обичано, търсено и намерено; на милувката на добрите думи то отвръщаше с безпомощни усилия и блеене. Накрая издаде последен звук и легна в спокойно очакване.

Дълго време бе необходимо, за да стигнем до беглеца. Следях как овчарят търпеливо се провира крачка по крачка. Когато най-сетне стигна целта, ръцете му бяха съвсем изподрани и окървавени — но той не забелязваше това. Притисна треперящото животинче до себе си и го остави да завре муцунка в джоба му.

- Да си вървим ли? — прошепна той и закачливо повдигна малката влажна, изпоцапана главичка към своята глава.

- Бе-е-е! — отговори агнето и пак пъхна носле в джоба. Овчарят извади шишето и агнето започна лакомо да дърпа биберона. Скоро шишето бе празно. Сито и доволно, то положи глава на рамото на господаря си.

Вървяхме мълчаливо назад. Ръката ми бе в едрата десница на моя спътник; агнето също бе приютено в него. А той изглеждаше дълбоко замислен и щастлив. Исках да разбера какво мисли, но не смеех да го безпокоя. Крачех тихо до него.

Когато стигнахме ливадата, слънцето бе залязло и небето приличаше на розовочервена мида. Сложихме агнето до неговите другарчета. То проблея доволно и скоро заспа дълбоко.

- Трябва да си ходя — казах аз. — Благодаря ви за хубавото приключение и се надявам скоро пак да се видим.

Но старецът ме дръпна до себе си на дървената пейка пред кошарата.

- Преди да си тръгнеш, моето момиче — каза той, — ще ти разкажа за една друга овца, която също се бе изгубила.

Той извади от джоба си един малък Нов Завет и отвори на Лука 15 глава. Започна да чете с бавен, замислен глас.

Бях слушала тази история, но не ми се беше видяла интересна. Но тази вечер бе друго. На фона на меката, сочна ливада, на дългите вечерни сенки, на червеното небе и спящото стадо тя звучеше с необикновена сила.

«И когато я намери, вдигна я на раменете си радостен. И като си дойде у дома, свика приятелите си и съседите си и им каза: Радвайте се с мен, че си намерих изгубената овца. Казвам ви, че също така ще има по-голяма радост на небето за един грешник, който се кае.»

Той затвори книжката и ме погледна.

- Лека нощ, моето момиче!

- Лека нощ! — отговорих аз. — И благодаря много! Бавно потеглих към къщи по изпъстрената с цветя ливада.