Тайната на дивата гора патриция ст. Джон съдържание

ЕДНА СЪДБОНОСНА ПОКАНА

Цяла седмица ние ходихме да продаваме цветя почти всеки следобед. Имането ни видимо нарасна. По-мил човек от любителя на птиците не срещнахме. Но имаше хора, които харесваха цветята ни и купуваха. Китките ни изглеждаха вече по-добре, защото през нощта ги топяхме във вода. Кошницата със свежи и полски цветя беше красива гледка!

Ние доверихме тайната си на Тери и той я одобри. Дори ни помогна, тъй като имаше дарбата да съчетава цветове и форми. За да не види леля цветята ни, ги криехме в един стар котел до пролуката в плета. Понякога вечер идваше Тери, за да добави някоя своя «находка» към нашите цветя. В знак на приятелство показахме на Тери пролуката, през която той се шмугваше като невестулка. Там си оставяхме писма. Правописът на нашия приятел бе ужасен, но това не ни пречеше. Освен това си бяхме измислили таен език в случай, че чичо Петър открие писмата ни. От леля не се бояхме — тя не стъпваше в градината.

Най-често откривахме в утрините писъмце със следния текст: «Елате при В — носете ооооо.» Това означаваше, че Тери ни чака при индианската колиба, като носим повечко хапване. Леля водеше безнадеждна борба да ме привлече в кухнята. Тя почти се бе отказала; аз пък имах дарбата да отклонявам задълженията си. Всеки път, когато срещах умореното й и опечалено лице, чувствах угризения на съвестта; но това продължаваше докато се измъкнех през пролуката на свобода.

В края на седмицата, когато обядвахме, леля каза:

- Деца, следобед ще излизам и ще се прибера чак към 6 часа. Може да вземете следобедната си закуска и да се приберете чак за вечеря в къщи.

Ако искаме ли?! От радост се ритнахме под масата.

- Къде ще ходиш, лельо? — мазно запита Филип.

- При една моя стара приятелка, която беше тук преди време. По-нататък ще ви представя и вас, тя много обича децата и често пита за вас. Познава и майка ви.

- Наистина ли иска да ни види? — се заинтересувах аз. Обичах да ходя на гости — там черпят с такива хубави неща...

- За да ви заведа там, трябва да се държиш по-добре, отколкото обикновено — сухо отговори леля.

Аз се намръщих. Защо трябва да се развалят такива приятни неща с такива неуместни забележки? Разбира се, че когато съм у чужди хора, ще се държа по-добре. Да се правя на свита и срамежлива пред чужди хора и те да ме хвалят за доброто ми поведение — това е много приятна роля и носи истинско разнообразие.

След обеда леля ме замъкна в кухнята да подсуша съдовете, което сторих със светкавична бързина. Едва свършила, изчезнах от хоризонта. Леля извика след мен да се върна и да закача както трябва кърпата, но аз се направих, че не чувам. Знаех, че не може да ме стигне; а до вечерта тя щеше да забрави всичко.

Филип ме чакаше при пролуката.

- Бързо — каза той. — Трябва да сме далеч от пътя, преди леля да е излязла. Иначе можем да се срещнем. Как забравихме да я попитаме къде отива!

Вярвам, че отива в града — безгрижно казах аз. — Чух чичо Петър да говори, че трябва да посети някого на книжарската улица.

- Дали става дума за същата личност?

- Разбира се! Леля рядко посещава някого. Тя е толкова заета.

Филип гризеше замислено стрък трева.

- Тя винаги има много работа, нали? Понякога си мисля, че ще е добре да й помагаме повече. Толкова голяма жертва е за нея да се грижи за нас, които не сме нейни деца.

- Не знам — прекъснах го аз, понеже тоя род размисли ми бяха крайно неприятни. — Аз й помагам понякога в кухнята, а ти сечеш дърва; през лятото берем плодове, лющим грах и тъй нататък. Не забравяй, че сме деца, а не възрастни и през ваканцията не трябва да работим. През учебната година имаме достатъчно задължения.

Но изразът на лицето на Филип показваше, че не е доволен от такъв отговор. Бързо смених темата.

Тръгнахме по пътя, който водеше към група хубави, едноетажни къщи, в които живееха предимно стари дами. Глоговете бяха обсипани с червено великолепие. Наоколо растяха глухарчета, кандилниче, великденче, меча стъпка. Ароматите им се смесваха в общо ухание. Всяко растение се стремеше към слънцето. Пролетта бе в разгара си. Птичките пееха с пълен глас песните си. Бе един от ония пълни с мир дни, когато никой не очаква лоши изненади. Ние също нямахме ни най-малко предчувствие за нещастието, което ни чакаше.

Възрастните дами бяха извънредно мили. В първите четири къщи всеки купи по нещо и няколко монети се озоваха в джобовете ни. Повечето от дамите от пръв поглед обикваха Филип и правеха всичко, каквото той поискваше. Вероятно причина за това бяха сините му очи и учтивия му, сериозен начин на разговаряне. Една дама го пощипа по бузата и го нарече «малкият мъж», а друга ни даде по едно парче шоколад, който много обичахме. Тя твърдеше, че Филип прилича на нейния внук. Филип пък й каза с най-сладкия си тон, че тя му напомня неговата баба, което я докара до възторг и веднага изтича за шоколада. Когато излязохме от градината, аз упрекнах брат си:

- Филип, ти не си виждал баба от години и се съмнявам дали изобщо си спомняш за нея.

- Ами! — отговори ми той, примиращ от удоволствието на шоколада. — И тя имаше бели коси и миришеше на курабии.

- Но тая имаше сиви коси и миришеше на херинга.

- Голяма работа — сложи точка брат ми. — Тя ми напомня за баба по простата причина, че е възрастна жена, а те всички си приличат.

Поехме по пътечка покрай дървен стобор. Нататък се простираше широка ливада, пълна с глухарчета. Едри кафяви крави лениво преживяха и размахваха опашките си. Извадихме закуските си и започнахме и ние да дъвчем. После пихме със сламки вода от една трапчинка. Водата имаше мирис на крава.

- Дано не е помия — каза Филип.

Беше едва 4 часа и ние решихме да опитаме късмета си още веднъж. С известно нетърпение приближихме към първата къща. Тя беше много красива, строена от сив камък, дълга и ниска, с пъстри цветни лехи, сгушени до зидовете. От едната страна се простираше ябълкова градина. По пътеката се отправихме към предната врата. Минахме край отворен прозорец и чухме звън на порцеланови чаши и женски гласове. Явно вътре жени се бяха събрали на кафе и дамите бяха в особено настроение, както мъдро отбеляза Филип.

Почукахме и вратата веднага се отвори. Млада жена ни огледа изпитателно и ни попита какво желаем. Когато показахме кошницата и я помолихме да си купи букетче, на бузите й се явиха две весели трапчинки.

- Един момент — каза тя. — Ще попитам майка си, а след това ще влезете и ще покажете какво носите.

Тя влезе вътре и ние чувахме веселия й глас, докато разказваше на майка си за нас.

- Една живописна двойка, представяща се за продавачи на цветя — говореше младата жена. — Момчето има вид на ангел, а момичето — на малка, дива циганка. Ти трябва да ги видиш, мамо. Ще ги доведа тук.

Тя се показа пак на вратата и любезно ни протегна ръце:

- Влезте вътре и покажете на майка ми и на леля вашата кошница. Сигурна съм, че ще купи няколко китки иглика.

Последвахме я навътре, но на прага застанахме като вкоренени, вцепенени от ужас.

Край малка маса до прозореца имаше четири кресла, така че жените бяха с гръб към нас. В първото седеше висока, стара дама, която навярно бе майката. До нея седеше втората. Празното кресло бе на госпожицата. А до тях, от кресло с висока облегалка, прозвуча познатият глас на моята леля:

- Малкото момиче е много опърничаво. Аз ще бъда щастлива, когато майка й си дойде и ме освободи от него.

- Да бягаме! — просъсках в ухото на Филип. — О, Фил, да бягаме!

Но Филип със спокойната си душа още не бе разбрал какво става. Той стоеше и примигваше като събуден от сън. Разбрах, че ще минат няколко минути, докато той се реши да побегне, а тогава ще е вече късно. Затова трескаво потърсих друг изход.

Имаше една единствена слаба надежда: да влезем в стаята и да застанем зад стола на леля. Би трябвало тя да не ни види, защото облегалката бе много широка. Ако се наложеше да говорим, щеше да ни познае. Докато дамите ни канеха да влезем и се чудеха защо се колебаем, аз хванах Филип за ръка и го заведох до единственото безопасно място в стаята.

Старата госпожа Шерер и сестра й ни се усмихваха и се опитваха да ни предразположат. Госпожа Шерер протегна ръка към букетче иглика; аз направих две крачки към нея, наведох се и й хвърлих букетчето, като веднага се върнах на мястото си като подгонен заек. Дъщеря й се зачуди защо станахме така уплашени — на вратата имахме съвсем друг вид, а сега се дърпахме така странно. Филип бе пребледнял като мрамор — сякаш виждаше призрак.

- Какви красиви, големи цветя! — ахкаше госпожа Шерер. — Трябва и ние да отидем да търсим такива.

Къде намерихте тия иглики деца?

Мъртва тишина. Не смеехме да обелим дума. Откъм креслото на леля се чу шум, сякаш тя искаше да види тия странни гости. Ако главата й се покажеше зад облегалката, бе свършено. Затова отговорих с променен глас:

- В долината на потока.

- При потока — повтори госпожа Шерер. — Да, аз трябваше да знам това. Тия цветя растат край вода. Ще си купя една китка. Изабел, донеси ми портмонето и почерпи децата с курабии, преди да си тръгнат.

Дъщерята протегна към нас чиния с лакомства, но за да ги достигнем, трябваше да минем през зрителното поле на леля. Поклатихме глави за отказ, но домакинята настоя:

- Приближете се, тия сладки са чудесни!

Отчаяна направих две крачки напред и се протегнах. В този момент видях как леля изви глава. Скочих назад, но при това съборих един малък шкаф.

Тогава иззад облегалката се показа главата на леля. Тя ме видя!

Предпочитам да премълча онова, което последва. Чух приличащия на вой на сирена глас на леля:

- Филип и Рут, какво значи това?!

Чух и гласа на госпожа Шерер:

- Вдигни шкафа, Изабел, падна точно с боядисаната страна върху килима!

Видях как Филип се дърпа назад и блъска идващата с чиния сандвичи в ръка, а Изабел, готова да прихне от смях. Спомням си, че започнаха взаимни извинения, а леля непрекъснато уверяваше, че нищо не разбира. Госпожа Шерер я успокояваше и увещаваше да забрави случилото се.

Друго, което си спомням е, че леля обеща да ни накаже извънредно строго в къщи. Но преди това трябва да се извиним на госпожа Шерер за ужасното си поведение.

Междувременно Филип бе дошъл на себе си. Той пристъпи напред и погледна госпожа Шерер в очите, като се извини за грубото ни нахълтване. Извинението бе поднесено така сериозно и учтиво, че човек не би въздържал възхищението си. Дори леля се зарадва и ако бе свършило дотук, всичко щеше да е наред. Но за беда тя се обърна към мен и студено ме попита какво ще кажа аз.

До ден днешен не мога да разбера защо избухнах така страшно. Още докато Филип говореше, си казах, че леля ми е идиот. Ами тя не трябваше да се издава, че сме нейните деца! Никой нямаше да разбере това. Само тя е виновна! И ще ни обвинява, че сме невъзпитани — и то пред други хора! Защо да не продаваме цветя? Да не би да крадем!

Вместо отговор пъхнах ръце в джобовете си и обърсах обувките си в хубавия килим.

- Не съжалявам ни най-малко — изтърсих аз. — Не сме направили нищо лошо и никой досега не ни е обиждал така. Печелим пари, парите са наши и ще продължаваме да продаваме цветя, докато искаме. Ти всичко разваляш, лельо!

Леля побеля. И в най-лошите си дни не й бях говорила така. В една чужда къща й лепнах страшен позор.

Почувствах се зле, затова избягах навън, докато те се гледаха ужасено. «Да мислят каквото щат» — си казвах аз и с гордо вдигната глава и с ръце в джобовете зашляпах по пътеката. Знаех, че леля и Филип вървят след мен, затова се опитах да си свирукам. Но ми беше толкова криво, че не издържах дълго. Стигнах до къщи и влязох, като че нищо не е станало. Мъчех се да изглеждам невъзмутима и да не ми личи, че съжалявам.

Леля влезе вътре бавно, като че беше много, много уморена. Тя прекоси стаята, застана до мен и ми каза:

- Рут, няма да те наказвам, защото ти си непоправима. Явно аз съм безсилна да те възпитам. Остават още 10 дни ваканция. След това ще те дам в интернат. Майка ти вече ми предложи това, но аз отказах.

Наистина, ще ни излезе доста скъпо, но няма друг изход. Няма да позволя да останеш все така себелюбива, вироглава и невъзпитана.

Тя се обърна без да ме погледне, а аз продължих да гледам през прозореца. Зави ми се свят. О, как ми се искаше да ида при Филип, да заровя лице в пуловера му както по-рано, когато бях по-малка, и да се наплача до насита. Но Филип вече беше изпратен да спи и аз бях сама.

- Няма да отида! — ударих с ръка по перваза. Гласът ми прозвуча тънко и несигурно.

- Никой не те пита — тихо отговори леля.

Последва дълго мълчание. Стоях неподвижна и трескаво мислех. След това казах със същия тих, треперещ глас, като се мъчех да запазя гордостта си:

- Е, добре, аз ще избягам и няма да се върна.

Обърнах се и изскочих на улицата.

Леля не ми обърна капчица внимание. Беше още светло, а аз бях още в първия си гняв. Тя не се съмняваше, че с вечерта ще се върна в къщи. Като въздъхна тежко, леля се прибра в стаята си.