Тайната на дивата гора патриция ст. Джон съдържание

БЯГСТВОТО

Спрях се за момент на улицата, а после побягнах. Беше ми все едно накъде. Заклевах се, че никога, никога няма да се върна тук. Исках да съм при циганите, или да намеря някоя жена да ме осинови, или да стана прислужница. Тогава леля щеше да съжалява за поведението си. Чичо Петър сигурно ще страда, че ме няма, а Филип ще бъде покрусен от скръб. Вървях все напред, с мокро от сълзи лице; задъхана и хълцаща. Стигнах до шосето, простряно между житни ниви и цъфнали ливади. То беше гладко и пусто. Изкачваше една височинка, после пак се спущаше в долина, примамно се губеше в далечината, сякаш искаше да ме заведе някъде на свобода. Наоколо бе чудно красиво. Вечерният здрач се спущаше над обсипани с цветя хълмове, а дългите сенки на дърветата се губеха в мекия килим на тревата. Но аз не забелязвах нищо. Една мисъл се блъскаше в главата ми в такт с лудия ми пулс: напред! напред!

«Ще те пратя в интернат! В интернат!» — бучаха в ушите ми омразните думи и аз се мъчех да си представя какво значат те. Виждах се как пътувам сама с влака и слизам пред сграда, прилична на затвор, каквато бях видяла веднъж в града. Представих си Филип и Тери в колибата; наоколо пееха птици; в папрата се червенееха напръстничета, цъфтяха иглики — а мен ме нямаше там! Пред очите ми се изнизаха нови картини: Филип тъгува сам в спалнята, а мен ме няма, да гледаме заедно изгрева. Филип лежи по корем на тревата и пише нещо в книгата за птиците, а мен ме няма там...

Около мен цареше мъртва тишина. Не се виждаше жив човек. Изведнъж се чуха детски гласове и лаене на куче. Обърсах сълзите си с опакото на ръката и се ослушах. Бях достигнала едно село, в което вече бях идвала. То се състоеше от няколко къщички, бяло правоъгълно училище, селски магазин и църква. Бе скътано в гънките на хълмовете там, където шосето се вливаше в широк главен път. На табела бе написано името на близкия град.

Спрях се за миг и обмислих какво да правя. Не можех да мина през селото, защото всеки щеше да разбере, че нещо не е в ред при мен. Бях разгорещена, уморена до смърт, главата ми бучеше. Реших да седна на едно усамотено място и там да реша какво ще правя. Огледах се и видях, че съм попаднала до малка дървена врата, която водеше към гробище. Вратата на църквата в двора бе отворена. В този късен час едва ли би дошъл някой; пък и да дойдеше, щях да се скрия между пейките. Тръгнах по пътечката, прекосяваща гробището. Минавайки, прочитах надписите на надгробните камъни. Един от тях ми направи особено впечатление и аз спрях, за да го разгледам отблизо. Беше малък бял кръст, а пред него имаше леха с незабравки. На кръста пишеше: «Йохана Кьолин, 9-годишна, отнета от нас, за да бъде при Господа. 5 април 1900 г.»

Прочетох няколко пъти надписа. Изведнъж се сетих, че бедната малка Йохана е била отнета от живота по загадъчния зов на смъртта именно в такъв прекрасен априлски ден, облян в слънце, обсипан от прекрасни птичи песни и блеене на агънца, обкичен с цъфнали цветя! Смъртта беше за мен нещо далечно, за което трябва да мислят пастира и старите хора, Но ето, че Йохана беше 9-годишна, когато трябваше «да бъде при Господа». Ами ако аз, която съм също 9-годишна, изведнъж бъда взета от този пъстър свят, за да ида при Господа? Какво ще каже Той за моите пристъпи на бяс? А за боклука под килима? А лъжите, които казвах? А безбройните ми бягства, когато трябва да помагам? Това би било много, много по-лошо, отколкото интерната! За пръв път в живота започна да ми става ясно, че съм едно лошо момиче.

Приближих се до църквата и предпазливо надникнах. Тя беше пуста. Вмъкнах се вътре и започнах да разглеждам надписите, картините и цветята във вазите. Но най ми хареса вечерният здрач, който се процеждаше през цветните стъкла и падаше красиво на пода.

Изведнъж усетих, че съм страшно уморена. В църквата бе толкова тихо, прохладно и уютно с тия вечерни съцветия в прозорците и свежи великденски цветя, че пожелах да си полегна и отпочина, и така да мисля за по-нататък. Намерих две възглавници, съединих ги в дюшек, увих се в старото черно расо, което бе закачено при входа и легнах между пейките така, че да виждам пъстрата игра на светлината на пода. Смятах да съставя плана си, но след толкова вълнения, пък и след 5 километра бяг бях капнала от умора. Още с лягането разбрах, че няма да остана дълго време будна. Стори ми се, че виждам на прозорците Йохана Кьолин че си играе с цветните лъчи на залеза. Тя беше момиче като мен, с черни плитки, с престилка и сини чорапи. Когато я погледнах в лицето, разбрах, че е излишно да я съжалявам. Никога до този момент — нито в сън, нито в действителност — не бях виждала дете с толкова щастливо, лъчезарно лице! Тя бе прегърнала огромен букет великденски цветя и аз разбирах ясно, че те никога няма да увяхнат. Видението полека избледня и аз потънах в дълбок сън.

Когато се събудих, беше съвсем тъмно и аз дълго не можех да разбера къде съм. Чувствах се вдървена от студ, защото възглавниците се бяха разделили и аз лежах наполовина на каменния под. Помислих, че съм сънувала лош сън и повиках Филип. Гласът ми отекна зловещо между стените и не посмях да извикам повторно. Обвих се в расото и се помъчих да разбера какво става. Постепенно започнах да си спомням: леля ме заплаши с интернат; аз избягах, аз съм невъзпитана, няма да ми прости никой, освен Филип, но него не ще виждам цели месеци. Накрая осъзнах, че съм съвсем сама в една пуста църква, в която може да има крадци или пък плъхове. Сигурно бе полунощ и трябваше да чакам още часове, докато съмне. Може би ще умра от студ и глад и като Йохана Кьолин ще отида при Господа. Припомних си видението с нея и се поуспокоих. Но се сетих, че тя ще е била едно добро дете, което не се е страхувало да отиде при Господа. Леля бе ме нарекла ужасно дете; и ето, сега аз лежах в тъмното, плачех и за пръв път в живота си се съгласявах с нея. Пренесох се мислено в къщи. Може би леля още ме чака да се върна или са започнали да ме търсят. А може би тя и другите ми близки са безразлични към съдбата ми и отдавна спят под топлите завивки, а аз тук умирам от студ!

През цялото време лежах неподвижно, закрила лице с ръцете си. Не смеех да мръдна. Подът ставаше все по-корав, а аз все повече се вцепенявах. Най-после събрах смелост да се оправя. Отворих очи и видях с радост, че мракът е вече отстъпил. Слаб лъч се прокрадна през цветните стъкла. С тъмнината си отиде ужаса и мъчителните мисли. Въздъхнах облекчено. Седнах в леглото си и отправих очи към настъпващата зора. Птичи гласове измиха и последната следа от нощния кошмар. Природата се събуждаше от съня си. Прозорците ставаха все по-пъстри и ярки; птичият хор ставаше все по-силен и весел. Слънцето бе изгряло, беше утро!

Облекчението бе толкова голямо, че забравих и студа, и глада. Една мисъл изпълваше естеството ми: скоро ще изляза от тук и ще се върна при Филип! Но засега ми стигаше да седя и да слушам. Успокоена се облегнах на възглавницата и отново заспах. Когато се събудих, веднага дойдох на себе си — църквата бе обляна в светлина и се чуваха тежки стъпки.

Затаих дъх и се заслушах в стъпките, които се чуваха все по-близо. Любопитството ме накара да надзърна иззад пейката. Беше пастирът, крачещ бавно между пейките. Когато той се спря да погледне през прозореца, спокойно можех незабелязано да се измъкна вън. Уверена бях, че ако ме види, ще имам неприятности. Но за беда след дългата нощ бях изстинала и се случи непоправимото: аз кихнах! И то с такава сила, че пастирът веднага изтича към мен. Там той видя смаян малко момиче, обвито в расото му, ококорило очи изпод пейката!

Отначало той не каза нито дума. Влезе в пейките и седна. След това с приятелски тон каза:

- Ела, не се крий под пейката. Аз се радвам, когато видя деца в моята църква.

Изправих се бавно на крака, седнах до него и го погледнах в лицето. Той не беше млад, но не беше и стар; очите му бяха сини и приветливи. Напомняше ми стария овчар, макар че не беше нито набръчкан, нито мустакат като него. Беше от хората, с които можех спокойно да разговарям.

- Аз не съм влязла с лоши намерения тук! — обясних му със сигурен глас. — Влязох вчера, когато вратата бе отворена и от невнимание съм заспала.

Увих се с расото ви, защото беше много студено, но не мислех да нощувам тук. Събудих се, когато беше много тъмно и пак съм заспала. Вторият път се събудих току-що.

Пастирът ме изгледа ужасен:

- Искаш да кажеш, че цялата нощ си била тук!

А какво ще си помисли майка ти? Трябва веднага да й се обадим.

Не отговорих веднага. От напрежение търках ръцете си една в друга. Изведнъж ми хрумна чудесната идея да му разкажа всичко. Вярвах, че пастирът ще ме изслуша внимателно и ще ме разбере. Непринудено наклоних глава на рамото му и прошепнах:

- Не майка, а леля. Така не бих постъпила с майка си. Аз съм много, много невъзпитана и леля иска да ме даде в интернат. Но аз не искам да ида там, затова избягах и сега съм тук.

Погледнах пастира в лицето, за да видя доколко е ужасен той от мен; но не забелязах подобно нещо. Личеше, че внимателно ме слуша и ме съжалява.

- Радвам се, че ми разказа това — каза той сериозно. — Бих желал да ми разкажеш повече неща. Но първо трябва да се обадим на леля ти, че си тук. Вярвам, че тя ще се успокои и ще разреши да останеш по-дълго тук, за да си поговорим. Има ли тя телефон?

Да — и аз му казах номера.

- Добре! — каза новият ми приятел. — Сега ще идем в дома ми и ще й се обадим.

Хванах го за ръка и двамата излязохме от църквата. Природата кипеше от слънце, багри и песни. Беше ранна утрин — чашките на цветята още не бяха се разтворили.

- А защо дойдохте толкова рано в църквата — запитах аз пастира.

- За да се моля — отговори той. — Често излизам рано сутрин, когато всичко изглежда толкова прекрасно. Не мислиш ли, че тези глухарчета могат да направят човека по-добър и по-щастлив?

Погледнах глухарчетата, но не се чувствах никак щастлива; а за добрината бях убедена, че никога няма да стана добра.