Тайната на дивата гора патриция ст. Джон съдържание

ТЕРИ

Три дни по-късно ние преживяхме първото си приключение за ваканцията и спечелихме нов приятел. Това стана така.

Колибата вече бе готова. Скривалището бе толкова добре направено, че изобщо не се забелязваше. То бе заредено със запаси от храна и други необходими неща за нашите изследвания.

Синигерите бяха вече отлетели. Ние успяхме да видим първия им несигурен полет и падането им върху мъха, откъдето те с все сила викаха към майката за помощ. Бързо заякваха и малките сови. Те приличаха на кълбо от мек, сив пух със закривена човка и кръгли, жълти очи, и ни се струваше, че не биха имали нищо против, ако ги вземем в ръце. Намерихме и други гнезда: на косове, на дроздове, на врабчета в храстите, а високо в клоните на върбите — гнездо на скорец. Посещавахме ги ежедневно и водехме дневник за хода на мътенето.

Следобедът бе хубав и ветровит. Вятърът се спускаше по склона и ни духаше в гърба. Колко приятно е да тичаш по вятъра! Носени от силата му, ние тичахме по целия път и очаквахме момента, когато ще се проснем в приятната хладина на колибата върху мъхестия килим. Но когато Филип бе наполовина влязъл в колибата, той изведнъж рязко се дръпна назад и с ококорени очи и драматичен глас прошепна:

- Колибата е заета!

- От кого? — попитах уплашено аз и отстъпих крачка назад.

- Не можах да видя, но ми се струва, че вътре има момче.

- Е — казах аз високо, — това е наша колиба и той трябва да я напусне!

Отвътре никой не отговори.

- Излез навън! — извика Филип заплашително.

- Да не би да е мъртвец? — предположих аз.

- Не — отговори Филип, — аз видях, че се мърда.

Последва   дълга,   напрегната   тишина.   Внезапно Филип се закиска.

- Май ще трябва пак да надникна вътре. Може би чува тежко.

Пълзешком и съвсем предпазливо Филип се приближи до входа. Вмъкна се наполовина в колибата. Тишината се поднови.

- Давай по-бързо! —- насърчавах го аз отзад и от възбуда го държах за краката.

- Кой е и какво прави там?

- Ние просто се гледаме един друг — ме информира Филип и пак се закиска. — Както ти казах, момче е. Слушай, момче, колибата е наша и ние искаме да влезем вътре; разумно е да излезеш вън.

- Няма! — чу се отвътре глас.

- Тогава ще те изхвърля вън. — каза Филип добродушно.

- Но аз ще се вкопча в клоните и ще трябва да ме изнесеш заедно с колибата.

Отново мълчание. Съперниците се измерваха с очи. Аз треперех от нетърпение. Пръв проговори Филип:

- Знам какво да направим. Ще направим дуел.

- Какво е това? — попита натрапникът, комуто тая дума явно не бе позната.

- Дуел — повтори Филип. — Това е сражение между двама скарани човека. Който победи, печели спора. Ако аз победя, ти ще си вървиш. Ако победиш ти, ще ти отделим място в колибата.

Предложението изглежда се хареса на неканения гост, защото Филип се обърна настрана, за да му направи път. Колкото и раздразнена да бях, в момента, когато лицето му се показа на изхода, то ми допадна и изпитах желание да се запознаем.

Вярвах, че Филип ще победи, но същевременно исках момчето да остане и да живее с нас. Харесвах го.

Беше малко момче, малко по-голям от мен и връстник на Филип. Дрехите му бяха окъсани и малки за ръста му. Но очите му бяха живи като на кос; слабото му лице бе мургаво като кестен и изпъстрено с лунички. Гъстата му коса падаше по лицето и приличаше на раздърпан сламен покрив. В ръцете си държеше огромна китка иглики. Положи ги грижливо на мъха и ми заповяда да не ги пипам, докато си «уреди сметките с този негодник».

Дуелът започна против всички правила. Момчето се нахвърли неочаквано върху Филип и го удари по брадата. Докато се усети и отговори, брат ми получи още един удар в ухото.

- Удари го, Фил — крещях аз отстрани и едва се сдържах да не се намеся.

Когато  Филип  се  окопити,  започна  напрегната борба. Той беше силен и упорит като вол, но момчето приличаше на невестулка. То се въртеше, преобръщаше, гърчеше; мускулите на мършавите му ръце се издуваха, а устните му бяха плътно стиснати.

Неканеният гост постепенно отпадна; Филип на свой ред му върна няколко яки удара. Аз наблюдавах борбата така, че замествах цяла галерия зрители. Момчето посегна към врата на Филип, но изведнъж рязко се хвърли в краката му, събори го по гръб и веднага седна на гърдите му, като започна да го УДря.

- Стига! — извика Филип. — Ти си победител.

- Победих те — изпъшка момчето, — но вашата глупава колиба не ми трябва. Ще си построя по-хубава.

То взе цветята си и тръгна, но Филип го хвана за дрехите.

- Не си отивай! — помоли го той. — Ще ти дадем място в колибата, а по-нататък с удоволствие ще се боря с тебе пак.

- И аз — спря се момчето.

- Сега ще хапнем от запасния хляб, ела да хапнеш и ти — покани го Филип. — Има достатъчно място за тримата.

Наистина, не беше време за ядене, но и двамата искахме по някакъв начин да задържим госта. При думата «ядене» той се промени изцяло. Лицето му просветна и веднага се вмъкна в колибата; без да каже нито дума, протегна мръсните си ръце. Така усмихнат, със светнали очи, той изглеждаше истински красив.

Непознатият явно бе страшно гладен — никога не бях виждала човек да яде така бързо. Отворихме кесията със сандвичи; той без «моля» и «благодаря» се нахвърли върху тях. Докато ние изядохме по един, той бе довършил три. А ние не страдахме от липса на апетит! Когато и последната троха бе ометена и гладникът облиза хартията от мармалада, той въздъхна облекчено. Сега вече можем да се запознаем.

Легнахме по корем с опрени върху главите ръце. През мъха се долавяше лекия аромат на зюмбюла и приятно гъделичкаше ноздрите. Навън следобедното слънце изливаше златни лъчи върху дърветата. Вятърът свиреше във върховете им, но ние бяхме уютно скрити на тихо и топло.

- Как се казваш? — запита Филип.

- Тери — отговори момчето, дъвчейки сламка.

- На колко си години?

- През август ще навърша 11.

- Къде живееш?

- В къщата при потока, до село Вилденвалд.

- Имаш ли братя и сестри?

- Не, сам съм с мама.

- Къде е баща ти?

- Нямам баща.

- Какво ще правиш с тия цветя?

- Мама ги носи в града и ги продава.

- Винаги ти ли ги береш?

- Да, ако мога да избягам от училище.

За малко всички замълчаха. Хрумна ми една идея. Сложих ръка на рамото на Тери и го попитах:

- Искаш ли да видиш гнездо на сова?

Вместо отговор той посочи с ръка дървото:

- Имаш предвид гнездото на това дърво? Аз вече го огледах днес. Миналата година взех една малка сова от него и я опитомих. Остана почти два месеца при мен.

Бях малко засегната. Та това е нашето гнездо! Какво е правил този преди нас тук? Но Филип се обърна дружелюбно към него:

- Знаеш ли много гнезда? Тери ни погледна презрително.

- Мога да ви покажа всички гнезда в гората. Филип подскочи:

- Тогава хайде да тръгваме! Покажи ни ги всички! Тери се изправи бавно, огледа ни от глава до пети, сякаш преценяваше дали сме достойни за честта да ни покаже всички гнезда. После кимна с глава.

- Добре!

Тръгнахме из храсталака. Последва един зашеметяващ час на изтощително препускане, след което се чувствах като разбита — защото пред Тери не съществуваха никакви препятствия. Трябваше да нагазим до колене в едно блато, за да разгледаме изплетеното жилище на блатния цвъркач и да се катерим по непристъпни дървета, за да видим гнезда на врани. Бъркахме в хралупи на дървета, наблюдавахме излитане и кацане на птиците. Гората разкри тайните си и в този час ние научихме повече от всеки друг път. Слънцето залязваше, когато се отправихме към дома.

- Сбогом! — му казахме ние на раздяла. Нима ще изгубим този отличен водач и приятел?

- Ще дойдете ли пак? — попита Тери и ние облекчено въздъхнахме. От този момент Тери стана наш другар и — което бе по-важно — ни смяташе за свои другари.