Тайният живот на Шекспир



Pdf просмотр
страница17/55
Дата01.07.2022
Размер3.52 Mb.
#114735
1   ...   13   14   15   16   17   18   19   20   ...   55
Jude-Morgan - Tajnijat zhivot na Shekspir - 10955-b

разделяща ги на около два метра.
Но Бен откри и други места, на които да бъде, отвъд страниците на книгите и тъкмо те го поддържаха бодър и жив, готов да повярва, че светът, ако е правилно управляван, е великолепен. Това бяха представленията. И жените.
Едното доведе до другото.
Макар вторият му баща да беше ходил един-два пъти на театър,
също като много други предпочиташе „Беъргардън“
[2]
оттатък реката,
в Саутуърк, когато имаше свободно време и пари. Бен намираше спектаклите с борещи се мечки в най-добрия случай за еднообразно повтарящи се, но докато кръвта шуртеше и белите черва се раздипляха, имаше време за малко философия: да изучава и да разсъждава върху много по-поучителния спектакъл на зрителите,
върху развеселените им лица и кошмарните погледи. Ходенето на театър беше друго нещо. Бен започна с „Уайт Харт“ в Саутуърк,
където още изнасяха представления пред галерията в двора на кръчмата. Пиесата, която гледа, нямаше никакъв смисъл: строфите бяха тромави, зле написани, а играчите ломотеха репликите си и отскачаха един от друг при всяко появяване и оттегляне. Но Бен остана до края. Трябваше да разбере какво е интересното у тези преструващи се, слаби като вейки хора: те живееха, те имаха значение.
Скоро Бен започна редовно да посещава новите, построени специално за целта сгради, ходейки пеша на север чак до „Театъра“ на
Шордич, на юг до Нюингтън Бътс сред ливадите на стрелците.
Намираше го за пикантно, че толкова много приличаха на мечите ями


115
с тяхната кръгообразна структура, с пръстените от галерии, откритото пространство в центъра; пикантно беше и че набожните граждани ги осъдиха на изгнание извън градските стени. Дори майка му леко поклати глава относно морала на тези нови безочливи места.
Но на петнайсет години Бен вече сам си беше господар.
Пастрокът може и да ръмжеше, когато чиракът му си прибираше инструментите при повика на театралния тромпет, но нямаше да рискува още един пердах. Що се отнася до страховете на майка му,
донякъде те бяха основателни. Тъкмо на представление Бен срещна първата си любовница — или вероятно направи първото си завоевание, макар да не беше сигурен кой кого завоюва.
Тя беше съпруга вероятно на един от достопочтените пуритани,
които биха изравнили със земята тези дворци на греха. Но той положително беше в своята кантора на „Чийпсайд“
[3]
, а тя беше тук, в галерията — на не повече от трийсет години, хубаво облечена,
оголила голяма част от сметановата си шия и някак пропускаща да хване окото на главния актьор. Бен знаеше, че неспокойните дами често канеха своите любими играчи на вечеря и на частно представление след това. Вероятно този актьор вече е бил обещан или пък вкусовете му бягаха в другата посока. Както и да е, в случая спечели Бен. Когато за първи път осъзна, че погледът й се отплесва към него, се стресна, после го обзе бурно любопитство, после си помисли: защо не?
— Какво ще кажете за пиесата, мадам?
— На мен ли говорите, сър?
Това част от играта ли беше? Бен предположи, че е така, и не възрази. Той се намираше в двора, тя — отпред в по-ниската галерия;
той беше достатъчно висок, за да бъде на нивото на забележителните й гърди.
— Да, мадам, на вас. Изглеждате малко разсеяна. Отегчително място е това, нали?
— А вие сте съдия, така ли?
— На пиеси, надявам се. Не съм нищо повече от честен чирак.
— Той се погледна: обикновен вълнен костюм, яка без дантела. — Но дори и аз мога да ви кажа, че са взели стар текст на Теренций,
окастрили са го и са го орязали и са добавили някои закачливи рими


116
за влюбените, което ми действа на нервите. Да, аз съм съдия също и на красотата: затова гледам във вашата посока.
Що се отнасяше до думите, беше много лесно и Бен се омая от руменината, която изби на бузите й и плъзна по-надолу.
— Честно — каза тя, отвръщайки поглед — изобщо не ме интересува пиесата или пък какво мислите за нея. Просто пресъхнах от жегата.
Сред тълпата обикаляха обичайните амбулантни търговци. Бен купи половин пинта крушеница.
— Прекалено е сладка — каза жената, отпивайки, но я пресуши цялата, като го гледаше, а той наблюдаваше движението в гърлото й.
Когато приключи, тя му подаде халбата. Бен не помръдна. — Е? Какво чакаш? О, разбира се — ти си беден чирак, ще искаш да ти се плати.
— Не става въпрос за пари — отвърна той.
Защо да не го каже? В най-лошия случай тя щеше да замахне с чашата и да го удари, което не беше нищо. Но жената не го направи.
Късно същия следобед тя го заведе в леглото си — не на улица
„Чийпсайд“, а на съседната, „Полтри“. Отдаде огромно значение на услугата, която му прави, и Бен я остави да вярва в това. Откри от тази и следващите срещи с нея и безброй други, че има ненаситен,
безкритичен апетит; че макар изобщо да не беше красив, това нямаше значение, стига да не си го мислеше; че титаничната меланхолия и погнуса, които го заливаха, щом се изтъркаляше настрани,
продължаваха само минута; че се наслаждаваше на похотта извънредно много, без да се заблуждава, че я намира за интересна сама по себе си. Жените бяха поразному измамни, но той не преразгледа особено мнението, което беше формирал в онази запотена стая на конюшнята.
Обикновено някъде имаше и съпруг. О, той е добиче, любими,
истински пън; безсловесен дръвник, бъбрива маймуна; нехаен,
немощен, властен, слаб. Трудно беше да си представи как жени с такава привлекателност, каквато всички бяха убедени, че притежават,
е можело да се омъжат за тези уродливи хора. Странно недоразумение. Бен често се запознаваше с жените на представление,
докато гледаше комедии за преструвки и прикритост, а после се оказваше, че играе пиесата в действителност, криейки се в килери или измъквайки се през прозорци само по риза.


117
„И това си е някакво образование“, мислеше си той. Многото лица на безумието. Но онова, което истински му харесваше в похотливите забежки, беше фактът, че са и неустоими, и безсмислени.
Театърът беше нещо друго — макар че до каква степен, Бен не можеше да определи. Прекара часове прав в задната част на партера в напрегнато внимание; рядко се трогваше така, както Никъл.
— Актьорите трябва да дават най-доброто от себе си в репликите, написани за тях. И по същия начин — най-блестящите реплики, писани някога, трябва да си опитат късмета с актьорите. Това е образ на несъвършенство, да знаеш, в допълнение към падението на човечеството. Може и да се стремим към небесата, но щом се домогнем до тях, нашата слабохарактерност на простосмъртни ни дръпва назад. Дотук с почти велика сцена.
Това беше Никъл: чирак като Бен, редовен посетител на представления, начетен човек и — макар никой от двамата да не го споменаваше често — специалист в разочарованията. Беше чирак при търговец на вино, но църквата е била неговият блян, преди баща му да затъне в дългове и да се обеси заради това. Сега, деветнайсетгодишен,
той се беше самопровъзгласил за върховен жрец на лондонския театър.
— Къде е тогава лекарството? Кой ще научи играчите да не крещят тиради, а поетите — да не съчиняват гръмки фрази? — попита
Бен или по-скоро го извика.
Никъл беше полуглух, понеже миналата зима беше спал в снежна пряспа като облог. Грехът на гордостта, заявяваше той със самочувствие. Ушите вечно го боляха и клокочеха и можеше да слуша обичните си пиеси само ако се придвижеше в предната част на партера.
— Вероятно, за да следваме аналогията, драмата ще бъде изкупена, когато пристигне спасител — каза Никъл, изплювайки черупка от орех. — Е, какво беше това, което дразнеше в „Трагедията на Елидюр“?
Пресушавайки калаената си халба с бира, Бен отвърна:
— Трагедията не беше трагедия. Е, да, случиха се трагични неща, но те се изтърколиха като зле пристегнат вързоп.
— Не, човече, бедата е в това, че ти не й се отдаваш. Освен това още не си видял „Йеронимо“
[4]
. Когато я гледаш, тогава ще признаеш какво въздействие може да окаже една обикновена пиеса върху


118
човешкия ум и душа. Виждаш ли онзи, длъгнестия приятел ей там, със зеленото? Кълна се, че е от трупата на адмирала. Ще ида да го питам дали знае кога пак ще я играят.
Тази шордичка кръчма, в която се срещаха, често се посещаваше от актьори. Освен това и от побойници и техните курви, прекупвачи на крадени вещи, измамни картоиграчи, всякакви мошеници;
пуританите в града, колкото и Бен да ги презираше, наистина имаха право. Така че накрая той призна, че Никъл е прав, когато отиде на представлението на „Йеронимо“, както хората наричаха пиесата.
„Испанска трагедия“, както гласяха театралните афиши из града.
— Сълзичка, сълзичка, видях цяла сълзичка да се процежда —
тържествуваше Никъл и танцуваше около него. — Сега кажи, че не е грандиозна.
Пълна е с недостатъци, нелепости и е грандиозна — отвърна
Бен, бършейки очи. — Кажи тогава кой е този господин Кид, откъде се е взел, как го прави? Подозирам, че е ерудит. Щом се перчи с такива огромни пасажи на латински.
— Ще ти кажа какво, направо си се поболял от завист. Откъде се е взел, не знам, но знам, че е млад, привлекателен, с цялото остроумие и ерудиция, които може да се очакват. Видя ли как пиесата прикова тълпата, накара хората да се блещят, дори принуди правостоящите глупаци да замлъкнат. И после отричай, копеле такова, че става дума за несравнимо изкуство.
Бен не отричаше и мъчителната лудост на Йеронимо, който намира любимия си син обесен, все се вмъкваше между него и работата му. Още по-изненадващо, загриза го, докато беше с любовница. Опита се да говори с нея за това, но тя сви рамене:
предположи, че той губи интерес към нея, което случайно беше истина, затова Бен не можа да го отрече. Прибра се вкъщи, изтрил слюнката от лицето си, и намери пастрока си, хъркащ пред огъня,
едната му ръка бе провесена по бричовете. Още мислеше за
Йеронимо, оплакващ своето убито момче, зачуди се какво ли е да имаш баща, който да плаче за теб. После се запита дали духът на собствения му баща бди над него и изведнъж съмнението опря бруталното си рамо в портата на вярата и я атакува, крещейки, че няма никакъв дух, че баща му е само прах и нищо. Бен незабавно възкреси някои аргументи и прогони чудовището, но ехото от него продължи да


119
отеква. Тогава Бен разбра, че е опасно, болезнено да изследва нечии чувства.
Що се отнася до обсъждането на представления с жени, от това също се пазеше — макар че изпадна в подобна ситуация още веднъж по повод „Тамерлан“
[5]
Това беше през лятото на Армадата, когато в нажежения въздух тежаха страх и смърт, а Лондон беше по-обезумял от обичайното.
Заедно с още стотици чираци Бен минаваше военно обучение два пъти седмично на затревените полета край Майл Енд като подготовка за посрещането на испанските терции, ако слезеха на сушата. Той тайно подозираше, че срещата ще е кратка. Поне имаше копие и знаеше как да го използва, но на Никъл му бяха дали лък и стрели, въпреки че и една не беше изстрелял през живота си; а някои от командирите още носеха престилките си от ковачницата или работилницата. И все пак,
когато сигналните огньове по хълмовете пламнаха, за да възвестят, че корабите идват, Бен се почувства по-скоро въодушевен, отколкото уплашен. Това беше величествено, беше бляскаво.
— А не е ли едно празно самохвалство?
Тя беше жена на златар; можеше да чете и пише; обичаше да се качва на борда на Бен, но можеше да го остави да се носи по течението, щом грабнеше плячката си; и бяха гледали „Тамерлан“
заедно.
— Всичко в нея е празно — каза тя. — Мъжете с тяхната войнственост, няма значение дали са испанци или англичани.
Барабани, тромпети и суетна слава. И Тамерлан с неговите изискани чудовищни речи.
— Каза, че са те развълнували. Всъщност аз видях доказателството за това.
— Да, да, първия път — отвърна тя, отмествайки ръката му. — А
след това, нали знаеш, човек се замисля. И в интерес на истината от цялата тази великолепна врява ме болят ушите. Казват, че ние жените не спираме да говорим, но всъщност мъжете са шумният пол.
— Хм. Дали ще го наречеш празно самохвалство, когато застанем между вас и испанските похитители?
— Мислех, че идват да ни направят католици, а не да ни похищават.


120
Бен трябваше да се усмихне, но беше ужилен. Тя, изглежда,
имаше намерение да смали света, а „Тамерлан“ го беше направил толкова по-велик. Всички, които отидоха да гледат представлението онзи сезон, бяха възхитени. Скитският пастир, издигащ се само с волята си, за да стане завоевател на половината свят, яростно завладя и зрителите; те ахваха, примираха и припадаха пред него. Заедно с тях му се поклони и Бен. Героят беше варварски жесток и ти знаеше, че в реалността би те покосил и би посякъл всички, които обичаш. Но го следваше докрай с кипнала кръв, вървеше след широките му крачки към върха, защото думите не се отричаха. Просто думи. Взривоопасно откритие, бременна тайна. Зад нея стоеше човек на име Марлоу.
— Кое е по-добре тогава? — попита той жената на златаря. —
Да приветстваме господин Испанец, щом стъпи на брега? Да претопим всеки меч? Да сложим край на всичко героично? Да живеем прозаично, дълго и опитомено?
— Е, най-малкото, това значи да останем живи.
— Мъже — каза тя, разсеяно отваряйки крака.
Продължи малко повече — не много. Виолетовите й очи,
прималялото фъфлене, обичаят й да мисли неподправено — всичко това загуби уважението му, макар че по-късно споменът извикваше по някоя ерекция.
Армадата заплашително беше надвиснала над хоризонта на разсъдъка. Слуховете сновяха из града като опустошителни английски кораби. Никъл, глух и нетърпелив, се стремеше само към новини от истинския завоевател — Марлоу: дали пише нова пиеса, кога ще излезе тя? В шордичката кръчма група актьори, доста напреднали с пиенето, за кратко го зачетоха.
— Кои сме ние, че да разбираме? Господин Марлоу пуска репликите, приятелю, както ти хвърляш кокали на кучето — каза един


Сподели с приятели:
1   ...   13   14   15   16   17   18   19   20   ...   55




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница