Тайният живот на Шекспир

93
както направиха по-рано днес с представлението на най-достойните от всички пътуващи театрални трупи — трупата на Нейно Величество.
Появиха се в огражденията на „Уайт Хаунд Клое“ и пред огромна, умееща да оценява тълпа изиграха „Славните победи на
Хенри Пети“, а сега в „Литналия орел“ ядат, пият и броят. Ангажирали са цялата трапезария за себе си: това да не е някаква дрипава паплач,
те са трупата на Нейно Величество, събрани сред най-добрите играчи на няколко трупи, за да прославят името на кралицата из страната и да играят пред нея в двореца. Кралицата, като оставим настрана грижите й за държавата, истински обича да гледа представления и с гордост притежава театрална трупа: това е и удар срещу пуританите, мразещи сцената, въпреки че това не ги кара да замлъкнат.
— Сладостен звук!
Братята Дътън, с червени бради, лукави, изсипват звънтящото съдържание на кутията върху масата. Уилям Нел, висок и червендалест, изкусен в пресъздаването на крале, ги наблюдава. Не е доволен. Грабва една монета. Захапва я, прегъва я.
— Копелета. Проклети лъжливи дръвници.
— Тихо бе, човек, вече не си на сцената — казва Джак Тауни.
Светъл, с дълги крайници, красотата му още е забележителна,
вдлъбнатината между веждите му обаче може да се поддържа само с усилие. — Кръчмарят ще те чуе.
— Чумата да го тръшне. Както и крадливия Тейм. Мъжете са тъпаци. Жените — всичките грозни.
— Естествено, че са. Още не си достатъчно пиян — налива
Тарлтън, чипоносият шут. — Една чаша и вече ще хвалиш мъжкото остроумие и женската красота. Още една чаша и ще почнеш да ги хвалиш на обратно.
При тези думи Джак Тауни присвива очи. Вероятно не защото се смее. Но Нел се нахвърля отгоре му.
— Какво се хилиш? Не се тревожи дали ще чуе кръчмарят,
Тауни, гледай си твоята проклета публика. Гласът ти ти изневери.
Накрая вече не излизаше нищо, освен грачене. — Той скрибуца,
имитирайки го с презрение: — Ами тогава може би всичко, което
имам тук, е твое. Жалко, а не сърцераздирателно. — Пълната догоре чаша с вино е пресушена, той се задавя. — Сипи ми още.
Тарлтън налива.

94
— Когато се правиш на ласкател, направо ми замайваш главата.
Вода ли има вътре?
— Спести си палячовщините за двореца.
— Какво ви става, за бога? — Джон Дътън струпва монетите. —
Те ни харесаха. Взехме два пъти повече от спечеленото в
Бейкънсфийлд. Защо сте толкова гадни?
— Имам нужда от малко въздух. — Нел става от масата и отива да отвори единичния прозорец. Той неохотно се поддава, скрибуца и стърже. В стаята се просмуква мъничко от уханното лято. — Проклет град. Отбеляза ли го? Тук — църквата. До нея — граматическото училище. Там — бунището. И така е с всяка мрачна дупка, до която трябва да се влачим отсега до септември. — Той хвърля поглед назад.
Кървясалото му око попада на Тауни. — Е, какво се блещиш? Ти винаги първи слагаш траур, щом излезем от лондонските порти.
— Затова се блещя. Ограбен съм. Взимаш на човека драгоценните му страдания и какво му оставяш?
— Елате, елате, приятели, поне имаме подобаващ екипаж.
Когато отначало бях с трупата на Лестър, правехме обиколките с отвратителна стара каруца и още по-окаяно муле — обажда се Робърт
Уилсън — остроумният и образованият в трупата: елегантен, разрежда виното с вода, проницателните му сиви очи попиват всички, всичко.
— Правех залози, на които пръв се провалях. Сингър, и ти беше с
Лестърските тогава, нали?
По цялата маса изникват любопитни случки. Тауни се измъква от нея и отива до прозореца при Нел.
— Здравей, Нел, как се чувстваш? — Той колебливо потупва широкото рамо, обърнато към него. — Можеш да ми разкажеш. След всичките тези години заедно ту бяхме другари, ту не бяхме. Сред бури и слънчеви дни. Боли те сърцето ли? Сподели. Довери ми се,
притежавам мъдрост, която ще събори всяка бабичка, дремеща край торфения огън.
— Разкарай се, Тауни — изръмжава той.
Тауни свива рамене, връща се до масата, налива си пиене.
Тарлтън поръчва още една бутилка, Уилсън — пирожки с месо;
братята Дътън прибират парите в кесиите; вътре се залутва нощна пеперуда, голяма, колкото полска мишка, и опасно флиртува със свещите и след по-малко от час тук ще има мъртвец.

95
А на петдесет мили, до границата на Оксфордшър с Уорикшър, в друг град с църква, училище и бунище около мъждукащото димящо пламъче на лоена свещ пърха друга нощна пеперуда, докато две бели ръце не я затварят в шепите си.
— Защо се самоунищожават? — пита Ан, отнасяйки пепелявото пулсиращо телце към прозореца на всекидневната. — Никое друго създание не го прави.
— Освен човека — казва свекърът й, усмихвайки се откъм сумрачния ъгъл край камината.
Въпреки че от лятната вечер тук лъха топлина също като в Тейм,
гори и малък огън. Джон Шекспир го стъква всяка нощ. Едно от любимите му неща.
— Ех, не почвайте с вашите мрачни мисли — отвръща Ан,
освобождава пеперудата и захлопва прозореца. — Ще хапнете ли нещо за вечеря?
— Не и ако е само за мен. Къде е Уил?
— Отиде при Садлърс, да се опита да развали тази крона
[2]
. Той няма да яде, ако е късно, знаете го.
— Аз ще хапна — прозява се Гилбърт, надигайки подпряната си рошава глава. — Какво е сготвено?
— Трябва да се храни повече. Целият е кожа и кости —
изръмжава Джон Шекспир.
— Ти беше същият на неговата възраст — казва жена му, вдига иглата си към светлината и примижава. — Сухи и жилави, това ви е в кръвта. Кой даде кроната?
— Забравих. Боже — ставайки, Ан се заслушва. — Не ми казвайте, че близнаците се събуждат.
— Някакви котки се боричкат — кикоти се Гилбърт. — Лесно е да се объркаш.
— Господин Стийлс от Снитърфийлд, за коланите и кесиите —
казва Джон Шекспир. — Не се бой, монетата е истинска. Познавах добре баща му.
— Котки. Мили боже, дъще, трябва да познаваш плача на децата си! — Нейната свекърва наплюнчва конеца в своите едва усмихващи се устни. — Не ни е нужно топло ядене толкова късно вечерта, според мен. Освен това кухненският огън сигурно вече е изгаснал.

96
— Толкова късно — не, разбира се. Джоан още ли не се е върнала от Куини? — виква свекърът й и се размърдва.
— Ах, тези полски печурки — въздъхва Гилбърт, спомняйки си.
— Печени с праз. Ще събудя брат ми Ричард преди първи петли да идем да наберем още. Ах, този черен сок.
— Не се тревожи за Джоан, всичко с нея ще е наред. —
Наплюнченият конец влиза в иглата, сега пробождане, изваждане и дръпване, сякаш раздава заслужено възмездие. — Дъщеря ми знае кое е добро и кое — лошо. Слава богу.
— Да, да, много са вкусни тези гъби. И въпреки това Уил изобщо не ги докосва. — Джон Шекспир поглежда към своята снаха.
— Изобщо, има ли толкова особен човек, колкото мъжа ти, скъпа моя?
Тя му се усмихва в отговор.
— Един ден ще го спечелим на наша страна.
Любимото време на Ан — часът за вечеря. През лятото сенките сякаш се плъзгат по ходилата ти като меки пурпурни вълни. С всяко търкулване и поскърцване резетата и капаците на прозорците издигат безплътен замък около теб. Домът на „Хенли стрийт“ не е като
Хюландс Фарм, където Ан беше жива само през нощта. Тук тя се чувства удобно и денем се носи из къщата уверено като стрелка на часовник.
В кухнята Ан нарязва хляб и след бегъл поглед към висящия пушен бут, пресмятайки наум, отрязва парче сирене. Не че са бедни тук, но парите винаги са въпрос: чувстваш се притиснат и сякаш те дразни тясна обувка. Ан се опита да помогне с нововъведения, като запази старите тръстикови рогозки за разпалване на огъня. Свекърва й се съгласява с новостите, макар че явно ги намира за леко противни.
Но за свекъра си Ан е любимка и е такава още от първата сутрин преди пет години, в която се събуди тук като младоженка. Вижда откъде той се сдобива с репутацията си на мъчен човек; макар че спрямо нея рядко слиза под нивото на нежен рицар. Между тях дори се е оформил нещо като съюз — съглашение относно Уил; крехко, но и крепко, изтъкано от оръфаните краища на подозрението, ревността,
страха. Понякога Ан си позволява такава мисъл: бащата на Уил ме харесва, защото приковавам Уил към този дом, към занаята, към града.
А понякога разглежда тази мисъл както трябва, отвсякъде, нейните

97
очертания и сенки. После шегата на Бартоломю от сватбения им ден проехтява през глухотата на годините: Е, Ан, хвана го тъкмо навреме.
Но не задълго, не си позволява тази мисъл да се таи много време заради онова, което има. Погледни, почувствай, толкова е истинско и осезаемо: съпругът, децата, интензивният живот, който води с тях.
Деца — красиви и безкрайно удивителни, съпруг, който още е съпруг
— не проявява пороци или безчестие, не е охладнял… Е, не отивай по-нататък. Помни как баща й я учеше като малко момиче на най- елементарна аритметика. Преброяваше едри сливи в протегнатата й ръка. И още три: „Сега колко имаш?“.
Лакома и изненадана, успяваше да каже само:
— О, имам много.
Не, тя не може да види нищо, за което да съжалява в своето единствено въстание — отдаде се на младия Уил Шекспир, не и когато се беше стигнало до това. Вероятно всъщност това въстание беше необходима част от нея. Докато Уил, изглежда, беше пренебрегнал своето като незначително забавление, което някога е прекъснал. Този
Уил, с когото тя живее, работи и до когото ляга, е по-флегматичен,
отколкото си е представяла: отстъпчив, сдържан, най-малко забележимият човек в кипящия от оживление дом. Набързо придоби зрялост може би, защото се ожени толкова млад и стана баща на три деца. Това го различава от повечето мъже, които… които какво? Са двайсет и три годишни? Да. Някак си на Ан винаги й е трудно да назове точната му възраст. В нея има нещо изплъзващо се.
А относно него? Не, не, ръцете й са пълни с плодове, има всичко в изобилие и няма нужда да разглежда въпроса дали сега го познава по-малко, отколкото го познаваше преди пет години. Нито пък защо,
когато Джоан или Гилбърт случайно питат: „Къде е Уил?“, на Ан й се приисква да каже, че може да е под земята или на покрива, или във въздуха, навсякъде около тях, къде ли не, кой го знае.
— Нел пи преди представлението — казва Робърт Уилсън,
снишавайки глас.
— Е, не пием ли всички? — свива рамене Джон Сингър с подбедрици като вретена, непринуден комик, леко налудничав поглед.

98
— Бира, бира пием заради жаждата. А това беше силен алкохол.
Изпусна няколко реплики.
— Тауни смята, че всичко е започнало, след като Нел се ожени за онова момиченце в Лондон — казва Лорънс Дътън прекалено гръмко и бързо почват да бъбрят на нови теми, докато Нел, придърпал самотен стол до студената камина, спретнато набожда овнешки резени с ножа си.
— Сега дори и виц не би понесъл — въздъхва накрая Тарлтън.
— Дори и смешен? Със сигурност няма как да знаеш дали е така
— казва Сингър.
— Той е абсолютно незаменим, знаете — обажда се Джак Тауни от края на масата, избърсвайки разлятото питие с пръста си. — Sine
qua non
[3]
на нашето начинание — Нел. Не можем да се справим без него и е така добър да ни го напомня. Затова се държи толкова високомерно.
Споглеждат се помежду си, погледите им отскачат. Тарлтън пропъжда връхлитащата нощна пеперуда и се намръщва. Той е най- аплодираният шут на своето време, има собственост в Лондон и стига да не отива твърде далеч, е любимият глупак на самата кралица; но е започнал като обикновен пътуващ актьор и още вярва в нея — в трупата — в начина, по който се задържат заедно.
— Никой не може да предявява такива претенции — казва той.
— Нито в трупата на Нейно Величество, нито в най-окаяната актьорска компания, играеща по оградите.
— Но никой от нас няма да му го каже, нали? — обажда се най- младият сред тях — Лайънъл Кук — главен актьор за женските роли,
обикновено срамежлив като девойка, а сега дързък от виното. —
Защото ни е страх.
— Да ме е страх от Нел? — Тауни, с ходила, опрени в ръба на масата, бутва със скърцане стола си назад. — Мили боже, надявам се да не е така. — Поглежда чашата в ръката си, сякаш някой се е изпикал вътре. — Нел има много достойнства, но мътните ме взели,
ако почна да се страхувам от него.
— О, много добре знаеш какво имам предвид, всички се страхуват от врявата — казва Кук. — По-малко досадно е, ако го оставяме на мира.

99
— По въпроса дали можем без него — предпазливо започва
Робърт Уилсън — със сигурност не искаме това. Но когато миналия сезон го тръшна ангината, Джон Дътън изигра неговите роли великолепно — не, човече, не го казвам само защото си тук. На първо място трябва да е трупата.
— О, боже — възкликва Тауни и се хваща за главата. — Сега се сетих какво става. Знам за какво е всичко.
Стари, натрошени питки като дните, които си изживял и не можеш да си спомниш, че си живял. Хамнет Садлър, щедър,
достатъчно преуспяващ, за да е благодетел, дава останалия сух хляб на бедна старица. Уил, с дребните от развалената монета в кесията, се бави заедно с лятната светлина, помагайки на Садлър да постави висящата на панти витрина на пекарната, и говори. Откакто се ожени,
той постепенно се сближи със Садлър, който стана кръстник на сина му. Хлебарят е едър къдрокос мъж, който носи плътта си грациозно като танцьор. С меко сърце, той хлипа на тъжните приказки и песни и е известен с това. Ревливият Садлър, му казват хората, а той приветливо отвръща: „О, я се разкарай“. Наднича към света с недоумение, но винаги с дълбок интерес.
— Господин Еймс, към Клоптън, знаеш ли го? Казват, че почнал да носи власеница и че се самобичувал сутрин и вечер. Как го разбираш това сега?
— То е същото, което те кара да пиеш силна бира — отвръща
Уил.
— Е, да, ама тя ми харесва.
— Бирата никога ли не ти е размътвала главата за покаяние?
— Ех, признавам ти го. Чудно обаче какви смахнати работи и вършат хората.
— И никога не им липсва причина за тях.
Вината, мисли си Уил, е истинската дреха под тая власеница.
— Малките добре ли са? Джудит подозираше, че ще имаме още едно, но се оказа, че пълнолунието я е изкарало от строя. Странно са устроени жените, нали? Никога няма да престана да им се чудя.
Също като Уил и той се ожени рано. Съпругата му е хубава,
румена жена с вкус към премените и страховит нрав. От време на

100
време Садлър изглежда на ръба да каже нещо на Уил за… ами, за брака, но макар да са достатъчно близки приятели, че да си говорят на
ти, никога не прави тази стъпка. Уил се чуди дали у него няма нещо,
което обезкуражава Садлър.
Хлебарят подушва въздуха, докато светлината губи собствената си руменина.
— Прелестно лято. Моля се да се задържи така.
— Трябва да имаме добра реколта. — Да, Уил може да го прави;
може да поддържа тази част от себе си активна дълго време. — Е, по- добре да тръгвам.
— Да, да, ще пратят да те търсят, освен ако не те открадне някой.
Уил се разсмива на шегата. Смехът му прозвучава донякъде нередно из пустата улица.
— Знам каква е причината — казва Тауни, щраквайки с пръсти.
— Да му се не види, вината беше моя. Стана, когато репетирахме
„Славните победи“ тази сутрин. Джон Коблър се прощава с жена си и отива на война, а Дерике казва…
— „Срамота, какви са тия целувки, какви са тия сълзи“ —
започва Тарлтън тихо. — „Заундс, мислиш ли, че той никога няма да се завърне?“
— Мамка му. И аз се пошегувах с Нел за това. Случайно се изпуснах — Тауни хвърля поглед към Нел, който вървеше с леко нестабилните си крака към стола гърне. — Казах, че оставя млада жена вкъщи и че никога няма да й липсва утеха.
— Ах! — прави физиономия Тарлтън. — И той какво каза?
— Нищо.
— Това е зловещо.
— Някой ще ми каже ли, моля ви се, за какво става дума? —
виква младият Кук и сякаш всеки момент ще повърне.
— За новата жена на Нел, сладурче — отвръща Уилсън. — Само че… на колко е тя? На шестнайсет?
— На петнайсет — казва Тауни. — И сега е оставена в хубава къща в Лондон да бродира и да пее псалми.
— Може — обажда се Тарлтън. — Може пък точно това да прави.

101
— Обаче съм чувал друго — казва Уилсън.
— О, и ти ли си чувал? — отвръща Тауни. — Мамка му. Не говорех напълно сериозно… просто беше една от шегите ти.
— Една от шегите ти, определено — възразява Уилсън. —
Гледайте, трябва някак да му оправим настроението. Изобщо не трябва да мисли, че говорим за него.
— Както правим — обажда се Сингър.
Нел се връща с леко унила усмивка, с вторачен поглед и жаден.
— Нел, говорехме си да изровим стария „Глупав самохвалко“
[4]
за Оксфорд — казва Уилсън. — Ти какво мислиш?
— Не говорехте за това — отвръща Нел, докато си налива и погледът му се плъзва към Тауни — но да се престорим, че е така.
Докато пресича „Хай стрийт“, Уил се хваща, че си представя как власеница грубо стърже по кожата му под дрехите. Накрая положително би свикнал с нея — което ще провали предназначението й. Вероятно тогава ще се наложи да я зареже, за да усеща необходимия дискомфорт. Докато не свикне и с това. Вижда пред себе си Джоан,
която се връща от дома на семейство Куини, и я настига.
— Не пратиха ли слуга с теб?
— Накарах го да се върне. Разстрои ме. Има израстък на кожата и аз не мога да престана да го гледам — Джоан го хваща под ръка.
— Не е разумно, вече е тъмно.
— Защо пък, вярвах на късмета си и ето те теб.
— Хм! И как я карат в царството на Куини?
— Скучно място точно в момента. Прекалено са заети да задомяват хората.
— Скучно наистина. — С кос поглед Уил преценява изражението й. — Ти си достатъчно умна, че да бързаш според мен.
За него тя е блестяща и привлекателна като червеношийка, но едрата шарка я беляза и разполага с оскъдна зестра.
— Прекалено умна може би — рязко отвръща тя.
И за няколко мига позволяват на нещо безмълвно да върви до тях. Усещат лекота помежду си. И двамата в не много добро настроение, но не трябва да дават обяснения за това, както се налага

102
пред любовник, съпруг, съпруга — тази постоянна диагноза на интимността.
Но пък са заедно от деца и никога не са преставали да са деца.
Понякога Уил го прочита в слисания поглед на Джоан — когато брат й слага едно от собствените си деца на раменете си: Уил баща, Уил върши онези неща за големи? Със сигурност не, със сигурност това е някаква игра, маскиране. Той самият си го мисли понякога.
— Къде е подутината му?
— На врата и е голяма, колкото ягода — Джоан потреперва. — И
въпреки това той току-що се е оженил.
Уил се усмихва в мрака. Власеници, подутини, вероятно наистина можеш да свикнеш с всичко. Да предположим, че си извършил убийство, но си бил толкова предпазлив или си извадил такъв късмет, че и най-малкото подозрение не е паднало върху теб и никаква улика не е сочела към теб. Дълго време трудно ще можеш да го повярваш: ще си нащрек всеки миг, подозирайки всеки поглед,
никога няма да ти е добре в кожата ти. Но най-после ще трябва да се отпуснеш: ще възвърнеш нормалното си положение и вече няма да се събуждаш всяка сутрин с мисълта: още не са ме разкрили. Както Уил прави понякога, примигвайки към диплите на балдахина над леглото,
близо до лекото дишане, скупчената коса, бялата като гипсова отливка неподвижна ръка.
Още щом пристъпва вкъщи, лицето на майка му се появява от вратата на всекидневната.
— Уил, ти се прибра. — Тя сякаш извлича успокоение от изявленията. — Ан приготвя вечерята. Казах, че няма да искаш да ядеш.
Още едно изявление, по-тежко. Съмнява се дали майка му и жена му някога ще станат добри приятелки. Не е точно да се каже, че си приличат твърде много, но имат неподходящите сходни черти.
Баща му го вика да влезе.
— Някаква вест от Дичли?
Изрича го почти нечуто, внимавайки за дремещия Гилбърт.
Тайни и военни хитрости. Уил поклаща глава, дори той не ги знае всичките. Единствено, че Дичли има нещо общо с вълната и че баща му отново е на ръба на незаконната търговия. Уил си спомня складираната в плевнята вълна последния път — баща му го накара да

103
зарови ръце в мазната й, миришеща на овнешко, грапавина, а после,
изглежда, се разкайваше, че я беше показал на сина си. Не казвай
нищо.
О, ненужни указания. Да не казваш нищо, е рядък лукс в тази къща с две поколения и тринайсет души. Уил обича да се освобождава в мълчанието, развива изкуството на изличаването, на това да си пренебрегнат, защото, озовал се там, егоистичният ум е като скъпа материя, пазена сгъната далеч от слънцето. Разгърнеш ли я, очите ти се заслепяват от брилянтната сложност на мотивите й.
— За мен не — казва той в кухнята, щом Ан го поглежда с нож над хляба. — Само чаша бира. Уф, колко е задушно тази вечер.
— Знам. Близнаците са неспокойни, пак ги чух. Не са котките.
— Аз ще се кача. Може би малко да отворя прозореца.
Тя кимва.
— Направи го тихо.
Защото майка му може да чуе, а тя вярва, че нощният въздух е опасен, пълен с отровни настроения. Затова пазят равновесието.
— Всичко правя тихо — отвръща той. Движат се из кухнята, без да се докосват, но пространството между тях не е съвсем празно. —
Знаеш го.
— Да, ти самият си една котка. Освен когато се събуждаш да ползваш гърнето. — Ан го поглежда бегло и поклаща глава. — Не, не е вярно. — Вдига подноса. — Много се забави при Хамнет Садлър.
Какво си намирате да говорите вие мъжете?
— Същото като жените. За бебета и болежки. А после за състоянието на посевите и за посевите на състоянието, за цената на северния вятър и дали гъшият пух ще падне от небето, преди холандците да хванат края на миналата година в мрежа без дупки. —
Уил добавя и усмивка, а Ан го гледа с онзи поглед, леко обезпокоен,
сякаш той излиза извън пределите на видимостта. — Дай го на мен.
— Не, не. Той обича аз да му сервирам.
— Глезиш го.
И въпреки всичко Уил е доволен, че тя го прави, нали? Ан доставя удоволствие на баща му — върши точно тази работа, която синът никога не е бил в състояние да върши.
А прави толкова много неща. Обработва кожата, въпреки че макар и тринайсетгодишен, безмълвният му брат Ричард — як,

104
старателен, обожаващ баща им — е по-умел в работилницата и на двора, отколкото Уил някога ще бъде. Пресмята отчети, гони клиентите за плащания. После другата работа. Веднъж седмично ходи в старото си училище, за да преподава писане, с което сегашният учител не се главоболи. И когато се наложи, печели още малко, като преписва документи за един адвокат от Уорик, който е богат и се издига, и — предполага Уил от книжата, които преписва и които секретарят на адвоката не бива да вижда — напълно корумпиран. Това са нещата, които Уил върши, а също да е съпруг и баща. И сякаш принадлежи на всяко едно от тях като портрет, който пасва на всяка рамка.
На горния етаж, в стаята, съседна на тяхната, намира три малки притихнали купчинки. Двегодишните близнаци Хамлет и Джудит пак са се наместили в неудобни пози за сън с разперени ръце и руси мокри кичури сякаш след яростно физическо усилие.
Четиригодишната Сузана спи благоприлично както винаги с повдигнати тъмни вежди, сякаш сънищата й я развличат и удивляват.
Сузана: плод на буйното ухажване, родена шест месеца след венчавката и без да прави и най-малкия проблем оттогава насам:
сякаш си е свършила работата. (Уил и Ан я създадоха, но също толкова вярно е, че тя създаде Уил и Ан — каквито са заедно и трябва да са завинаги.) Той решава да не ги целува, защото вероятно ще ги събуди,
и малко по малко отваря прозореца. Дрънчащата кофа и фалшивото пеене на слугинята, която изхвърля пепелта на бунището, долитат внезапно, непознати и далечни — мелодия на чуждоземна птичка в омагьосана гора. Уил буйно подскача от допира на малката ръка,
докоснала кръста му.
— Успокоих ги. Той се събуди, а после заради него и тя се събуди. Затова влязох и ги приспах.
Едмънд, по нощна риза, пристъпва от единия си бос крак на другия, надзърта през мъглявините на прозявката си към надвисналото лице на Уил.
— Благодаря, добре си се справил. — Уил разрошва косата на братчето си, побутва го и го завърта с ръка между пеперудените му плешки. — А сега побързай да се върнеш в твоето легло, иначе утре няма да можеш да станеш.

105
Момчето тръгва сънливо, безпогрешно, с шляпащи боси ходила.
Едмънд, изтърсачето, е само седемгодишен и следователно по-близо до децата на Ан и Уил, отколкото до останалите си братя и сестри —
но освен това и нещо повече. Той често навестява техните две стаи,
тяхната компания, сякаш си избира семейство вътре в семейството.
Тук той бърбори; около баща си е ням.
Преди да слезе долу, за да провери резетата и капаците на прозорците, Уил пак поглежда децата си; търсейки уверение, че са истински. От раждането си постоянно го удивляват: фактът, че правеха всички неща, които би трябвало — зъбките им пробиваха,
изричаха първите си думи — само по себе си изглеждаше най-нахална неправдоподобност. И оттук неговото заключение: всяко обикновено нещо е чудо.
Което носи своята противоположност: всяко чудо е обикновено.
Можеш да живееш от едното, другото е убийствено. Как да постави себе си между тях, е въпросът, който отправя в тези редки моменти,
когато умствената тъкан е разгъната. Време, когато си позволява да пита какво не е правилно, какво е правилно, какво би трябвало да правя аз. Случва се тези моменти да бъдат безбожни: рисуват го в ужасни образи. Ето например той е младоженец, Сузана е новородена:
събуден през нощта от плача й, той се възползва от случая да запали лоена свещ на долния етаж и да отвори вързопа си с книги. И тогава на вратата се появи Ан, бяла като платно, натежала за сън: Ама какво
правиш? Леко е озадачена: сякаш го е хванала да брои зрънца грах или да си играе с детско барабанче. Или по-лошо: когато малкият Хамнет,
любознателен, разрушителен, намери вързопа с книги и Уил връхлетя отгоре му насред веселото късане. Колко ужасяващ беше за момчето,
за себе си: червената мъгла пред очите му, гласът, бълващ ругатни,
който не разпозна. (Никога повече, абсолютно сигурно е, никога повече няма да проявява тази страна от себе си.) А малко след това,
друг образ, полезен: Уил стъпва на пръсти, пали друга среднощна свещица, вдига неподвързаните книги и се оказва, че те просто се изсипват от ръцете му. Падащи сухи листа.
А после онзи изровен проход, онзи кален обходен път заникъде:
Ан иска да знае в какво именно се състои очарованието.
— Знам, че си много пристрастен към пиесите и стиховете.
Такива стихове преди рецитираше и на мен… — (Така ли? —

106
помисли си той.) — Но нямах представа, че си такъв учен.
Произнесено с неясен, колеблив смут.
— Четенето… — той преглътна своята нетърпимост — четенето не означава, че си учен. То създава… то създава нов свят.
— Този тук не е ли достатъчен?
Язвителна и потъпкваща. Не прилича на себе си — Ан, която обичаше да мечтае. А наистина ли обичаше? Ако я беше разбрал погрешно, тогава почвата под краката му се разпадаше и Уил нямаше върху какво да стъпи. Не, просто беше уплашена — не можеше да разбере тази новост. А това можеше да се промени, ако тя пожелаеше.
Да, наистина желаеше.
— Много бих искала да прочета онзи разказ за Мелибей
[5]
самичка.
Изглеждаше толкова хубаво, толкова редно, както вероятно могат да изглеждат само ужасно погрешните неща: той щеше да научи
Ан да чете; щеше да е удоволствие и за двама им, да ги сближи дори още повече.
Вероятно, ако тя беше дете, а не възрастна; вероятно, ако беше непозната; ако той беше проявил повече търпение, може би, вероятно.
Бориха се няколко седмици, седяха до късно през нощта на масата за хранене, накриво, без да се докосват; никога преди не бяха се оказвали физически толкова несръчни един с друг. Плачът на събудената посред нощ Сузана идваше като облекчение. Мелибей беше много далеч, след като дори думата това се издигаше като страшно препятствие.
— Същото като този. Същото е, виж…
— Виждам го — каза тя — но не го виждам. — Тя го погледна в очите, а после — сляпо в буквара на Едмънд. Някъде в стаята имаше омраза; незаконно чувство, никой от тях не би го искал. — Трябваше да се науча, когато бях малка.
— Не, не, не е било нужно. — Плесна с ръка, без да иска. —
Довери ми се. По-добре да не… — Ужасяващо близо до откровение в този момент: жлъчното чудовище едва не отхапа веригата си. Тя видя ли го? Уил процежда усмивка.
— Късно е. Да опитаме утре.
— Късно е. Да. Прекалено е късно според мен.
Да опитат утре… но не го направиха. В някаква мрачна версия на взаимния импулс, който ги движеше заедно в леглото, престанаха.

107
И оттогава не са говорили за това. Уил продължи да чете и чете сам. О,
той представлява вредна картинка, този друг Уил, който обитава отделно и между летните визити на играчите залъгва душата си,
опъвайки струните й по мечти и фантазии, измислици и имитации.
Изглежда виновен заради това, всичко крещи, че невинността му е лъжа, призракът на убития броди навън. Моля те, боже, нека тя никога не го види. Уил тичешком слиза по стълбите, затваря капаците и слага резетата на вратите, тежко, със затръшване, задъхан, сякаш там, отвън има нещо.
Звукът от строшено стъкло е двойствен — дълбок, избухващ басов тон в унисон с ведро звънтене. Вълнуващо! Така му се струва на
Нел, докато запраща поредната бутилка в решетката на камината, а смехът му е като лай на хрътки.
— Стига толкова, за бога, хазяинът ще ни изгони — казва Джон
Дътън.
— Ще ни изгони, така ли? — Нел е обзет от лъскаво, потно,
опасно веселие. — Какъв ли е тоя странен стопанин, който ще иска тиха къща и никакви пари?
Той се оглежда за нещо друго, което да строши. Тази стихия остава сред играчите: да, има ги Уилсъновците и Тарлтъновците,
стремящи се към положение в обществото, обезпокоени за репутацията си, но отдолу винаги парят езиците на този тъмен пламък. Джак Тауни наблюдава с двойствено изражение. Напрегна извънредно сили да извади Нел от мрачното му настроение и сякаш успя. Но звукът от строшеното стъкло увисва във въздуха, а в отчаяния поглед на Нел танцува и пиянството.
— Къде отиваш? — провиква се Нел.
— Да видя дали има още месо в кухнята — отвръща Тауни. —
Имаш нужда от храна.
— Имам нужда — казва Нел, вдигайки ръка — първо, от повече пиене, второ, от по-малко дундуркане.
— Еха, кой е това? — виква Сингър.
В помещението се е вмъкнало младо момиче и оглежда компанията с… какво? Предположение? Страх?

108
— Да не би съдържателят да те е пратил да се оплаче от шума,
мило дете? Нека той сам дойде.
— Не, не, аз нямам общо със странноприемницата, господа. Но ви гледах как играхте по-рано и си мислех каква рядкост е това, а после, като чух шумната веселба, и си рекох дали пък да не вляза…
Ах, местна въртиопашка, уличница, бръмчалка, която си опитва късмета. Много, много е млада тази — в малките градчета обикновено са или зелени, или презрели — и колко е неприятно: гримът й е нескопосан, колосаният й корсаж кара гърдите й не толкова да надзъртат, колкото да се кривят. Но Сингър я повиква и придърпва и скоро двамата с Тарлтън си я прехвърлят от коляно на коляно, канейки я да сръбне от това, да гризне от онова. Злощастно допълнение към компанията, мисли си Тауни, поне що се отнася до Нел.
Раздразненият му поглед попада върху нея без удоволствие; той престава да чупи, сяда и мълчаливо отпива. И тогава Лорънс Дътън засвирва на своята лютня, запява и момичето — по-смело и по- тромаво от алкохола — подскача и се върти насам-натам, връхлитайки в краката на другите, приземявайки се в нечий скут. Не повече от петнайсетгодишна, поема си дъх Тауни. О, боже, ето че отива. За миг,
колкото бълбукване, тя се надвесва над Уилям Нел, който след разярен, свиреп поглед стремително я отблъсква.
— За бога, човече — изсъсква му Тауни. — Тя няма намерение да изпитва яда ти. Допусни за момент, че вниманието на целия свят е приковано не върху теб и твоите лични дела…
— Допусни за момент, че не искам да чувам гадостите, които излизат от твоята уста, нито сега, нито никога — сопва се Нел и ръката му се вдига, сякаш ще запрати и Тауни да се върти из стаята.
Тауни го поглежда.
— Докосни ме де, няма да ти се сторя като петнайсетгодишна уличница.
— Вие двамата, момичето си е пухкавичко от носа до кърмата и не вреди на никого, а вие цяла вечер сте като котки на покрив — казва
Тарлтън, заставайки между Нел и Тауни — така че по-меко с лапите,
по-меко с лапите.
Нел се нахвърля на него.
— Какво, по дяволите, искаш да кажеш? Котки, та котки, какво?

109
— О, мили боже, човече, той се опитва да те разведри с шега, а аз го карам да се откаже — обръща се Тауни — да се откаже, защото е безсмислено.
— Защо ми обръщаш гръб, Тауни?
— Един Господ знае. Защо ли наистина? Искам малко въздух —
тук вони на самолюбие.
Препъвайки се леко на прага, Тауни излиза през общото помещение. Лицата бавно се завъртат да го погледнат, а после и мъжа,
който го следва. Докато потъват в летния мрак, прехвръква друга нощна пеперуда.
— Прав си, тази вечер е много задушно — казва Ан,
освобождавайки ръкавите си.
Докато й помага, Уил се навежда за целувка.
— Внимавай, хапнах малко лук със сиренето.
— Като се храниш толкова късно, ще имаш тревожни сънища.
— Моите сънища никога не ме тревожат. — Сега й се иска да не беше яла лука или да се беше сетила да изплакне устата си с оцет. Не че целувките му са толкова редки, но… — О, виж още една. —
Нощната пеперуда се стрелва безпогрешно към единствената лоена свещ върху шкафа за бельо. Ан много закъсня. Пеперудата пада от пламъка с едва доловимо щракване. — Да я изнеса ли отвън? Тази е доста гадна, опасявам се.
— Да, сега има луна. — Потушената свещ изпуска последен дъх на животинска мас. Крехката, облечена в нощна риза фигура на Уил отразява нахлуващата лунна светлина, неподвижна, замислена. —
Имаш ли понякога желание да можехме да си позволим восъчни свещи? Прави, високи, със сладък мирис и бели като лилии?
— Хубава мисъл. Сърцето ми не копнее за това.
Тя говори с лекота, но цялата тази работа, да желаеш нещо, не е лека за Ан. Това включва отношението й към света, какво очаква от него, на какво се надява, затова се плаши. Ан живее в него и с неговата мощ като сърна в гората: нейните разходки, сладките пасища са дълбоко в дебрите, а слънцето стопля козината й. Но през цялото време вижда през красивите дървета как се придвижват ловците.

110
— Остави ме на мира, става ли? Излязох, за да се отърва от теб и проклетите ти капризи.
— А, не, не става така, Тауни. Ти пося семето. Ти подгони заека.
— Бъркаш риторичните фигури. Като лош поет — Тауни понечва да се отърси от ръката на Нел. Вече са се озовали отвъд светлините на кръчмата, а луната, която грее над Стратфорд, тук е докосната от облак. Виждат се само няколко лицеви извивки, отблясък на очи. — Да, знам за какво е всичко, пошегувах се, че младите съпруги съгрешават. Само толкова. А ти седиш, раздразнен и умислен за копеленцето, целия ден и да ти кажа, човече, направо ми писна от това…
— Какво имаше предвид? Какво си чул? — От устата на Нел хвърчат слюнки, докато говори, пръстите му се вкопчват и се забиват в рамото на Тауни. — Какви приказки, какви лъжи за нея?
— Никакви, проклет да си, или никакви, на които бих обърнал внимание. Но за бога, ти със сигурност можеш да убедиш всички, че тя е курва, ако продължаваш така.
Нел го удря. Непремереният му в полумрака юмрук се стоварва в лявото ухо на Тауни и го залюлява, но не го просва.
— Много добре, така, стана това, което искаш. — Гласът на
Тауни се провлачва, докато слага ръка на лицето си, после се отдалечава. — Сега трябва да си доволен. Трябва да си доволен от това, Нел. Или не е възможно? Не можеш да го вдигнеш за малката си женичка, това ли е? А? — Тауни се обръща и тръгва заднешком през тревите, градът, в който играха по-рано, е близо. Зацапано петно светлина просветва на небето, достатъчна да покаже неясните петна на лицето му. — Липсва ви сладкото ми дупе, нали? А, натам отиваме,
мисля. Жалко, че трябваше да тръгнем по този път, но поне най-после пристигнахме.
— Достатъчно!
— Не, Нел, аз трябва да го кажа. Ти беше този, който ме заряза,
помниш ли? Няма да се срещаме повече, любими. Помниш ли? Дните

Изтегляне 3.52 Mb.

Сподели с приятели: