Тайният живот на Шекспир

111
И докато думите му отекват, се чуват два звука: далечен вик и хлъзгаво свистене, защото Нел изважда шпагата си.
От леглото Уил сънливо гледа как Ан отива на пръсти до съседната стая, за да нагледа децата. Знае какво ще направи тя: ще приглажда назад косици, ще гука гърлено с обич. Майка му е на мнение, че и двамата прекалено глезят децата си. А той мисли:
вероятно, но тази привързаност към малките е едно от красивите неща у Ан. Ан, която първа му показа красотата. А сега?
Тя ляга до него. Уил вижда любовта си към нея, любовта му е тук, толкова ясно откроена — като птиче гнездо в клоните, показало се сред зимната голота; било е там през цялото време, но го виждаш едва когато е празно и нищо повече не може да излезе от него.
— Ти си луд — вика Тауни. Лунната светлина прокарва пръст по вдигнатото острие. — Няма да се бия с теб, Нел, ти си луд… — Но точно сега, изглежда, това е истина, защото Нел напредва към него,
грухтящ, нечленоразделен, разсича въздуха с безумно намерение и има само две неща, които може да се направят: да бягаш или да извадиш своята шпага. (Тауни има шпага, всички имат, а виковете са на Тарлтън и Уилсън, тичащи след тях с предчувствие за опасност,
знаейки какво става, когато хората носят шпаги и си изгубят ума.) Той се препъва, ругае, почти плаче, опитва се и да изтегли шпагата си, и да избяга. Шпагата на Нел профучава и свисти, а Тауни замахва нагоре със своята, отчаяно и непохватно, парирайки удара как да е; били са се с шпаги сто пъти на сцената, но никога по този начин. Тауни отстъпва заднешком — нагоре, земята преминава във възвишение — блокира и отблъсква. — Престани! — Шпагите издават тъп, потракващ,
кухненски звук в тихата нощ. — За бога! — Нел се нахвърля отгоре му, скупчен, огромен — никога не е изглеждал толкова огромен дори и когато крачи по сцената в завихрена кралска пелерина. — Моля те!
Тарлтън и Уилсън почти са стигнали до тях, Тауни ги вижда над рамото на Нел, но прекалено късно, със сигурност прекалено късно.
Зад Тауни се издига могила от пръст: близо, толкова близо падаща,
той издрапва по нея и пак го моли. Замахва, когато Нел надвисва над

112
него. Чува се кратък, стегнат, месест звук — железният връх на шпагата на Тауни влиза на три инча в шията на Нел между ухото и ларинкса.
— Какво беше това? — ахва Ан, надигайки се от леглото с ръка на гърлото.
— Какво? Аз нищо не чух.
Тя премигва няколко пъти на лунната светлина, в тишината.
— Не знам — и пак ляга.
— Вероятно е било… вероятно тъкмо съм заспивала. Такъв силен удар.
— О, да, знам.
Той винаги разбира.
Нел се хвърля напред като заклан бик. Шуртящата кръв изглежда черна на лунната светлина. Още пръска и изтича в локва, когато
Тарлтън и Уилсън стигат дотам: о, боже, о, Иисусе. Нел лежи,
грамаден като планина. Нужни са усилията и на двамата, за да го надигнат, потрепервайки отгоре. Джак Тауни, с шпагата в краката,
ридае, търкайки окото си като момченце с мекото на дланта. Уилсън се опитва да превърже раната и да спре кръвта. Тарлтън крещи да събуди града. Лекар! Лекар!
Твърде късно, твърде късно.
[1]
„Loveʼs Metamorphosis“ — пиеса от Елизабетинската епоха,
алегоричен пасторал на Джон Лили. — Б.пр.
↑
[2]
Крона — английска монета от пет шилинга. — Б.пр.
↑
[3]
Sine qua non (лат.) — задължително условие. — Б.пр.
↑
[4]
„Ралф глупавият самохвалко“ — комедия от Никълъс Юдал,
написана около 1533 г. — Б.пр.
↑
[5]
„Разказът на Мелибей“ — „Кентърбърийски разкази“,
Джефри Чосър. — Б.пр.
↑

113

Изтегляне 3.52 Mb.

Сподели с приятели: