Тайният живот на Шекспир
Изтегляне 3.52 Mb. Pdf просмотр
|
| 4 МЕТАМОРФОЗА НА ЛЮБОВТА [1] (1587 Г.) Започвайки четиринайсетата си година, Бен грабна каиша от ръката на пастрока си една душна привечер в средата на лятото и направи това, което много отдавна беше обещал. Удари го за информация, както се оказа, а не отмъстително — просто за да изясни нещата; и човекът го понесе доста добре. Дори покани Бен в пивницата с него на следващата вечер. — Сега сме мъже и двамата — каза Робърт. Бен отиде, само този път. Беше интересно да види врявата, която пастрокът му обичаше да създава около себе си — със собствен стол до камината, с полирана халба и всички го гледаха като оракул. Той призна на Бен след четвъртата кана, че целта му е да стигне не по- ниско от Майстор на почтената гилдия на керемидарите и зидарите. Бен кимна замислено: не е кой знае какво, понеже смяташе, че наежената тъпота на пастрока му не е по-привлекателна с разголен тумбак от това, което изживя при пиенето. Изключително много хареса начина, по който бирата му въздейства, и се зачуди дали ще започне да я харесва прекалено много. Но въпреки това на следващата сутрин пак стана в пет часа, охлади глава под уличната помпа и чете Хораций, докато вървеше към училище, без да се чувства по-зле. Подозираше, че пиенето наистина може да му бъде съюзник и възможност срещу онова, което се задаваше пред него. — Само да имаше някакъв друг начин — каза майка му. Беше станала извънредно мършава напоследък, рязка и веднага мина на въпроса, както винаги, като човек, който отмерваше дажби за чувствата. — Но няма достатъчно пари за университета. Затова трябва да имаш занаят. И няма смисъл да плащаме такса за чирак при друг майстор, след като можеш да останеш у дома и да се научиш на занаят безплатно. 91 — Да — съгласи се Бен. — Няма смисъл. Знаменитата история на господин Камдън беше публикувана. Наричаше се Британия. Треперейки, Бен разлисти огромната книга във формат фолио в кабинета на учителя. Не беше подобаващо за него, без да е стипендиант на кралицата, да бъде тук, но вече нямаше голямо значение, понеже напускаше Уестминстърското училище. — Но тя е великолепна. Трябва да ви прослави. Учителят Камдън се навъси от скромност. — Привлече благосклонно внимание. Моят покровител лорд Бъргли беше особено любезен. Сега вече виждам само несъвършенствата й. Бен поклати глава. — Никога преди не е писано подобно нещо. Въпреки това оставате тук. — Като учител, да. Това изненадва ли те? — Не, защото сте най-добрият сред преподавателите. Да, защото, ами… — Щеше да каже: ако аз трябваше да представя великото си дело на широката публика, нямаше да продължа тихо да преподавам граматика в стара монашеска килия, а щях да викам до небесата. — Навън е широкият свят. — Който може мъничко да пообиколя през ваканцията и който съвсем скоро може да се отегчи от мен. Междувременно се надявам да преподавам и на други такива ученици като теб. — Но за какво? — Бен затвори книгата и отпусна ръце върху подвързията от телешка кожа. Книгите, беше забелязал той, бяха по- топли от всички останали неодушевени предмети. — Не се безпокойте, повече няма да се самосъжалявам. — Не е необходимо да преставаш да учиш, Бенджамин. След като можеш да четеш, след като можеш да се сдобиеш с книга. Което ми напомня… За теб са. Половин дузина томове, вече приготвени в чанта. Имената заблестяха и затанцуваха пред Бен: Вергилий, Плавт. — Не мога да ги взема. — Така ли? Ще ми достави удоволствие. Тогава ги вземи назаем, ако предпочиташ. Както казах, оставам в Уестминстър, а твоето чиракуване несъмнено ще те задържи наоколо. Още ще бъдем приятели, надявам се. 92 — И аз се надявам — отвърна Бен, усмихна се и прие книгите. И си помисли: най-изтъкнатият учен историк в кралството и Бен Джонсън, зидарят на тухли — приятели. Много симпатично. Крайно невероятно. Видя погледа на господин Камдън да се отплесва към новата купчина с кореспонденция на бюрото му, бучките и капките восък за запечатване, плодовете на ерудицията. Не че искаше Бен да си тръгва, но след като си тръгнеше, щеше да е зает с много неща, щеше да се заеме развеселен с тях, неизбежно забравяйки. И някак си това накара Бен да каже: — Не съжалявам, знаете ли. За начина, по който се изправих пред изпитващите. Гледаха ме високомерно, но въпреки това знаех латински почти толкова, колкото и те. Нямаше да им се поклоня. И никога няма да се поклоня, разбирате ли, когато знам, че съм на прав път. Учителят Камдън сякаш понечи да каже нещо, после поклати глава и тъжно се усмихна. Вероятно тъжната усмивка означаваше: Ти Изтегляне 3.52 Mb. Сподели с приятели:
|