Тайният живот на Шекспир

252
— Имам някои страници на нещо, върху което работя — казва
Уил, предпазлив, уклончив. — Но пиесите стават собственост на трупите, щом бъдат завършени. Пазят ги.
— Но ти трябва да ги отпечаташ. Защо не помолиш Ричард
Фийлд?
— Той няма особено високо мнение за тях. А и ако са отпечатани, стават обществена собственост. Трупите не се занимават с такива. Освен това… печатането е нещо като последна дума. Никога не ми се иска да казвам последна дума. Когато не останат повече думи, тогава… — разколебава се той.
— Сигурно ги помниш обаче — казва Едмънд с младежката си непреклонност. — Покажи ни малко. Денят е скучен, а тук сме голяма публика.
Уил няма особено желание. Ан чувства, че това нежелание някак си има общо с нея. Маниерите са взети от баща му — дръпване,
поглед, вперен настрани. Той никога не говори за професията на Уил,
освен от гледна точка на спечелените пари и изработените дни. Иначе демонстрира едва доловимо смущение като Садлърови в църквата,
пренебрегващи съвестта си, вероятни паписти. Джоан също се обажда:
— Но нищо мрачно — казва тя. — Достатъчно мрачно живеем напоследък.
Има предвид времето вероятно. Уил почва да разказва своята комедия. После неуверено да изговаря ролите — да играе ролите. Да бъде същото. Едмънд избутва назад мебелите, за да направи място,
задъхан, сияещ. Всичко е една скоротечна лудост с близнаци и грешки
— две двойки близнаци. Само една в оригинала, казва Уил. Защо да го променя? За още по-голяма лудост. Той се стрелва из разчистеното домашно пространство и удивително, превръща се в четирима души,
запращайки гласа си насам-натам, възправя се, висок и едър, превива се и се смалява. Нищо чудно, че никога не наддава на тегло, мисли си
Ан, изумявайки се от виталността му. И въпреки всичко не е в състояние да се потопи изцяло в играта, защото част от нея винаги гледа към татко Джон, към димящия хоризонт, който представлява той, към вятъра, духащ от неговата своенравна посока. На него,
разбира се, не му харесва. Но Джоан и Сузана, и дори майката на Уил се смеят и удивляват.

253
И тогава: лош късмет. Джудит и Хамнет влизат, след като са хранили кокошките заедно със слугинята. Без да разбират, те връхлитат върху импровизираната сцена и Едмънд нежно, но нетърпеливо ги дръпва да не пречат. Докато Уил играе хора пред къща,
а също и вътре в нея, като отмества тялото си.
— Така е! Дай ми нещо, да счупя тез врати! Главата ще ти
счупя, тогаз ще видиш ти! Чупи език — след малко ще ти го залепят!
А ти оттук чупи се! Поемай! Прав ти път!
[10]
Той ползва вентрология и издава звучна пръдня, толкова истинска, че Джоан се дръпва, веейки си с престилката: о, не те е срам. И отначало смехът го прикрива, докато повече не може да бъде прикриван — жалният, неумолим плач на Хамнет. Не му харесва. Не е истинско. Глупаво е. Татко се преструва. Страшно е. С потресен вид
Уил зарязва актьора, навежда се и протяга ръце към сина си. Въпреки това може би в жеста му има нещо донякъде стилизирано, което показва, че е свикнал да наподобява чувства, вероятно дори истинските трябва първо да се опитат. И тогава Ан вижда безпогрешно едва доловим проблясък на раздразнение, че синът му трябва да е с толкова труден характер, толкова склонен да разваля нещата, така че… добре. Хамнет отива пак при дядо си, за да го прегърнат. И
докато го прави, татко Джон го обръща точно на обратно,
придържайки го пред гърдите си, така че обляното в сълзи лице на
Хамнет да гледа към всички тях обвинително: гледа към тях,
угаждайки на лъжата.
Но онова, което почва с чумата, накрая завършва с една от ужасните тристранни кавги. Тристранна, защото Уил и баща му заемат противоположни позиции, но има друга почва, на която можеш да стъпиш, ако си дързък или достатъчно любящ. Лятото е към края си, но не и чумата. Театрите трябва да останат затворени поне до
Архангеловден, самият Уил го каза, а сега Грийнауей, преносвачът,
носи новини, че в Лондон смъртта още вилнее и чумните ями се пълнят.
— Тогава ще останеш тук естествено — казва безцеремонно татко Джон като нещо установено.
— Трябва да подготвям пиеса.
— Ако е такъв вид работа — писане — татко Джон не би го произнесъл, без да млесне устни с отвращение — тя определено може

254
да се върши тук.
— Не е само това.
— Не е? Какво е тогава?
Рицари, трополящи по мост, мисли си Ан, чудейки се откъде се взе този образ. От някоя история, разказана от Уил вероятно, толкова много от картините във въображението й са нарисувани от него.
Рицари на коне напредват един към друг, щръкналите им пики се полюляват.
— Ако ще си изкарвам прехраната отчасти с перото, трябва да търся и други възможности, когато няма представления. — Както често се оказва, целите на Уил са насочени навсякъде другаде, само не и към баща му. — Много хора в Лондон пишат и в друга насока. Един от тях е моят приятел Том Наш. Пиесите са за сцената, но печатарите и книжарите — ами, Ричард Фийлд ще ти каже, умират си за стихове и истории. А има и благосъстоятелни, образовани господа, които биха възнаградили поета с покровителство, ако…
— О, и с хиляда други неща, като си помислиш. Какъв е този човек? — Татко Джон се оживява. — Ти избяга, за да станеш играч.
Утвърди се там, съгласен съм, и спечели от това, докато можеше. Но това е в най-добрия случай половинчата работа, а пък сега всичко е объркано и не се знае дали вашите градски съветници няма най- накрая да кажат: съборете театрите, ако се наложи. Приеми този факт,
Уил, вместо да строиш нови въздушни кули. — Усмихнат, въздишащ,
той обръща поглед към Ан. — Знаеш, че съм прав в това отношение,
дъще. Говори с него.
— Говорили сме, сър. Уил смята, че както и преди, сполуката му се намира в Лондон. Аз също насочвам вярата си натам и това ме удовлетворява.
Вярно е. Говориха по въпроса. Вероятно не разговаряха. Но Ан и там не може да се сражава, не и върху моста от думи.
— Ти си предана — казва свекърът й. С пълна промяна в тона добавя: — Тя е предана, Уил. Истинска съпруга. Надявам се да го цениш, защото без съмнение извличаш полза от това.
— О, боже!
Уил е преполовил пътя до вратата просто за да избяга от ситуацията, от възможността самият той да отговори, защото, както

255
знае Ан, отвътре целият пламти и не иска да обръща този огън към баща си. Би било прекалено.
И тъкмо тогава влиза Едмънд, виждайки обичния си брат може би в отстъпление, сразен, а това е непоносимо. Уил е неговият свят,
там той живее и спи като момче, което си има скривалище, където може да бъде себе си. Ан вижда в озареното лице на Едмънд усещането, че нещата зависят от него, а той обича отговорността; и въпреки всички оскърбления, още не вижда как ще разгневи баща си,
казвайки разумно:
— Но Уил живее в Лондон, татко. Познава го, а ти не, така че сигурно знае какво е най-добре да се направи в неговата професия, и аз съм сигурен…
Плесницата през лицето го спира да каже в какво е сигурен,
макар че вероятно го кара в мислите му да е още по-сигурен, съвсем сигурен. Едмънд погалва лицето си в срама, че е бил ударен, а Ан посяга и го прегръща през рамото, защото е длъжна — и да,
следователно е въвлечена да вземе страна или да бъде страна, така да е. А Уил гледа с убийствено презрение и наточва езика си.
„Не го казвай, мисли си тя. Изразяваш се прекалено високо за него и той ще почувства колко е нисш.“
— Много хубаво, няма що — казва Уил. — И така в своята мъдрост и достойнство се държи някогашният съдебен пристав от град
Ако-на-Голо бърдо. Но поне не си с гол свински тумбак, докато сипеш юмруци, татко. Обаче и това може да стане. — Ан вече изгубва смисъла на казаното. Уил обаче не изглежда изгубен, а плува тъкмо в свои води. — Но пияният обущар, който се боксира със своя чирак, е по-добър от човек, преструващ се на лондонския кмет, който властва,
почитан, в общината, а междувременно бие най-малкия си син, този,
по чиято кожа отпечатъците остават най-добре, който не е с необходимия ръст, че да отвърне, както подобава, а? Връщам се обратно в Лондон, разбира се, защото има смисъл — за всички, освен за теб. Това няма нищо общо с Едмънд и ти си едно жалко създание,
ако насочваш към него удара, който е бил предназначен за мен.
Прекалено прилича на мен, затова ли? И недостатъчно като теб? Но така би трябвало да бъде, сър. — Уил почти се закашля от ярост. —
Синовете не трябва да са като бащите си, защото, ако приличат, всичко отива по дяволите.

256
И това е предателството на Ан. Обичаща Уил, дълбоко загрижена за Едмънд и неговата обида и свидетелка на най-лошото у свекъра си, тя въпреки това мисли: „О, Уил, не можеш ли да промениш нещата, просто за улеснение? За улеснение остави всичко да премине. Съгласи се, позволи му да чувства, че е победил“.
С други думи, тя желае Уил да не беше блестящо надарен и различен, да си беше останал в Стратфорд, да беше станал повече като
Хамнет Садлър или като баща си.
Уил изглежда ослепял от ярост: все пак Ан се пита дали вижда предателството в очите й. Дали го разчита. Знаеше го какъв е в четенето.
Такова предателство: тя почти усеща, докато Уил се приготвя да се върне в Лондон, че чрез него е поканила всичко, което може да дойде. Тоест нещата, от които винаги тайно се е бояла, че ще произлязат от факта, че Уил е в Лондон, от актьорството и писането,
от живота, който води изцяло извън нея. Тоест тя отвори широко вратата и каза на Дявола: „И така, влез“.
[1]
„The Chances“ — комедия от Джон Флетчър, един от най- големите му успехи. — Б.пр.
↑
[2]
Шекспир, Уилям. „Ричард III“, 5.3. Превод Валери Петров. —
Б.пр.
↑
[3]
„След зимата на нашите раздори/настана над страната пищно лято/под слънцето на тоя син на Йорк.“ Шекспир, Уилям. „Ричард
Трети“, 1.1. Превод Валери Петров. — Б.пр.
↑
[4]
Джон Хемингс (1556–1630 г.) — английски ренесансов актьор от трупата на Нейно Величество, най-прочут като редактор на
Първото фолио на Шекспир. — Б.пр.
↑
[5]
Шекспир, Уилям. „Ричард Трети“, 1.4. Превод Валери
Петров. — Б.пр.
↑
[6]
Шекспир, Уилям. „Ричард Трети“, 1.2. Превод Валери
Петров. — Б.пр.
↑
[7]
Робърт Грийн (1558–1592 г.) — английски драматург, поет и памфлетист. — Б.пр.
↑
[8]
Игра на думи, fortunatus (лат.) — щастлив, късметлия.
Unfortunatus — нещастен, злочест. — Б.пр.
↑

257
[9]
Шекспир, Уилям. „Тит Андроник“, 2.3. Превод Валери
Петров. — Б.пр.
↑
[10]
Шекспир, Уилям. „Комедия от грешки“, 3.1. Превод Валери
Петров. — Б.пр.
↑

258

Изтегляне 3.52 Mb.

Сподели с приятели: