Тайният живот на Шекспир

326
това, Ан беше сигурна. Но синовната му гордост не беше накърнена,
ни най-малко. Лицето му още сияеше от онова, което беше сътворил баща му.
Едмънд беше леко опечален — тежките последици на опиянението.
— Да си вървим у дома — каза той и отиде да намери прислужника, техния водач през съмнителния Шордич към благоприличния Бишъпсгейт.
Ан ги накара да побързат не заради това, а защото я осени внезапна мисъл: можеше да изпусне Бети. Стори й се отчайващо важно.
— Краварката? Дойде и си отиде, госпожо — каза прислужницата. И оживено добави: — Купих ви една пинта.
Не, не, това не беше достатъчно, тя трябваше да говори с Бети всеки ден, с дълбокия, топъл, землист неин дъх; беше важно. Ан вдигна пелерината си. Едмънд въпросително я погледна: къде?
— Излизам.
Ако беше изпуснала идването на Бети, тогава Ан щеше да отиде при нея. Тези неща изглеждат дребни и незабележими като далечни планини, заприличали на облаци. Ан тръгна на северозапад, покрай
Лондонската стена, като се ориентираше по залязващото слънце и питаше, когато се заблудеше: не свенливо, защото чувството, че нещо е важно за самата нея, беше погубило свенливостта. Кой познаваше или го беше грижа за Бети, краварката от Сейнт Джилс? Ан. Появиха се плевни, езерца от сковани дъски, зеленчукови лехи, въпреки че
Лондон още не беше изчезнал напълно. Знам горски кът, по-скрит от
всички други, цял в мащерка, иглики, теменуги.
[9]
Но къде? Издигаха се нови, елегантни къщи, някои още се строяха с отбрани тухли:
жилища на заможното съсловие. Но Ан търсеше нещо по-простичко,
по-обикновено: селска къща до старата болнична стена със стар дъб и сладък кладенец. Откри църква — „Сейнт Джилс“, много добре.
Намери останки от стара манастирска стена сред обрасло с шубраци,
разхвърляно подобие на село, но къде е…?
Най-после една старица беше чувала за Бети краварката и Дикън търговеца на птици. Тя кимна на Ан към полусрутен коптор, покрай който тя вече беше минала два пъти. Дъбът беше един мъртъв пън. Все

327
пак: на едното нищо дай жилище и име. Любовта не гледа с очи, а с ум, а Бети обичаше това парче земя.
Над отворената врата висяха две мършави птици: друга, едва ли много по-жива, дращеше по прага. Мускулите на прасците й горяха от ходенето. Размекнали са се от Лондон: сега трябваше да я возят в една от онези, новите карети. Ан щеше да каже това на Бети и двете щяха тихичко да се кискат.
— Бети, тук ли си? — Не беше й говорила на „ти“ преди, но нали бяха приятелки.
Ан прекрачи и влезе в полумрака. Под краката й жвакаше мокра слама.
— Не идвайте да събирате дългове тук, госпожо! Нищо няма да получите, чухте ли, нищо!
Пред нея се изпречи мъж с алкохолен дъх. От ръката му висеше ремък, от устата му — слюнка.
— Господин Дикън? — потрепери тя.
Беше очаквала някой като Питър Куинси, дърводелецът — едър и приветлив. Този мъж беше като плъх, душещ из уличките.
— Кой пита?
Зад него на пода хленчеше малко дете, а друго стоеше, бъркаше си в носа и гледаше вторачено. Болнава гъска приклекна в нещо като плетена кошара, директно съединена с голата стая.
— Аз съм приятелка на Бети. Тя гледа крава, продава мляко в
Бишъпсгейт…
— О, приятелка, а? — Гуреливите му очи пробягнаха по дрехите й, съставяйки си мнение. — Значи, не събираш вересии тогава, а?
Извинявай, обаче човек е длъжен да се чуди, когато дойде непознат и пита за нея. — Той силно удари плачещото дете на сляпо, с плющящ замах, докато изражението му пак се пренастройваше на загрижена доброжелателност. — Това е моята Бети, да, но още не си е дошла,
госпожо. Закъснява. Винаги закъснява кучката. — Той противно се оригна и се ухили. — Шегувам се. Добро човече е като цяло. Но какво е добротата, щом имаш напаст по пилетата и болни деца, на които им трябва силна храна? Нищо не е. — Ан забеляза колко чевръсто той пристъпи напред, когато тя отстъпи назад. Пияница, бияч. Тя си спомни как Бети винаги държеше ръцете си покрити, дори и в топло време. Какви са тез кълчищни…
[10]
— Така, казваш, че си й приятелка,

328
но аз не признавам приятелка, докато не видя пари. Пари трябват,
виждаш. — Придумваше, промъкваше се да препречи вратата. — А аз виждам пари в теб, госпожо.
Това не трая дълго. Тя издърпа портмонето от колана си, разпиля монетите по кирливия под и побягна.
И продължи да бяга.
На оплисканата от кал „Бишъпсгейт стрийт“, в дрезгавия полумрак, Ан налетя право на Уил, който беше излязъл да я търси.
Изкрещя и се съпротивляваше срещу него в няколкото секунди, които й трябваха да разбере, че е той.
— Къде си ходила? Едмънд излезе да те търси, аз ходих навсякъде — за бога, какво…?
Тя му каза. Облегната на него, почти залитаща обратно към къщата, му разказа всичко: защо не?
Вътре Уил даде бързи обяснения на децата, пришпорвайки я нагоре по стълбите. В спалнята им, зад затворената врата, той нежно свали измокрената й пелерина, после коленичи и изхлузи изкаляните й обувки.
— Защо? — попита той, както трябваше.
Ан се замисли. Усещаше мократа си коса като бурен, полепнал по лицето. Сякаш беше изгребана от дълбините на разбунени морета и

Изтегляне 3.52 Mb.

Сподели с приятели: