Тайният живот на Шекспир

329
— Ами ти? — каза Хамнет. — Ти също си важен човек. От хората на камерхера. Драматург. Би трябвало да дават гербове и за това.
Уил се засмя и перна сина си по рамото.
— В техните очи не е същото, опасявам се. Но ти благодаря,
Хамнет, много си мил.
Красив момент, красиво бе и сиянието върху лицето на Хамнет.
„Тук ставам раздразнителна и се вкисвам“, помисли си Ан.
— Ще го дадат ли?
— Не виждам защо не. Има хора със семеен герб, които никога не са служили така добре на короната и страната.
— Сега звучиш като баща си.
Изпитваха някакво двоумение, преди да се шегуват. След миг
Уил свали защитната си преграда.
— Боже! Моля те, удряй ме преди това по главата.
Ан отвори прозореца, за да прогони навън една муха, и вкара топъл въздух като от вътрешността на обувка.
— Това е болният сезон в Лондон, нали?
— Да, но ние всички сме разположени тук. Защо?
Изведнъж той се озова близо, взираше се в очите й, тревожно изучаваше кожата й. О, тази нежност щеше да заздрави много неща само ако можеше да се разчупи, да се оформи с друга рамка.
— Не, не, не съм болна. — Мухата се върна и полази по ръката й. Беше противно мека и се държеше свойски. — Но има ли чума наоколо тази година?
— Видях един червен кръст. Но южно от реката, в Банксайд.
— Джудит пак повръща. Не, не изглежда като онова. Все това разстройство, което я мъчи и не може да се отърве от него.
— Горкичката, напоследък е бледа. Много е малка за зелената болест, нали? Къде е тя?
— Лежи. Едмънд й чете. Тържествено обеща да не я оставя,
дори и тя да заспи.
— Като с Хамнет, когато беше малък.
Хамнет беше минал през период на неусмирими кошмари.
Едмънд се закле да стои буден цяла нощ и да ги отблъсква. И го направи: когато призори Хамнет се събуди, видя Едмънд да седи свеж и бодър до леглото, казвайки: „Хванах ги всичките“. Ан и Уил

330
споделиха усмивката на спомена: или поне всеки поотделно се усмихна.
— Ще се кача да я видя, преди да дойдат.
— Кои?
— Акционерите. Ще се срещнем тук.
— Не знаех. — Тя шумно затвори прозореца. — Ще се яде и пие,
няма начин…
— Ще поръчаме да донесат от „Черния бик“.
— Надявам се да не се превърне в гуляй.
— Няма. Имаме да разпределяме средства за тримесечието и да ревизираме инвентар.
— Не искам да безпокоите Джудит.
— Няма.
— Е, ако на Матю му беше зле, на умния, изключителен Матю,
тогава нещата щяха да стоят иначе.
Той я изгледа с дълбоко, видимо недоумение.
— Защо се държиш така?
— Как? Като опърничава жена?
Уил имаше вид на човек, който внимателно се прицелва.
— Сякаш не си ти.
— Не съм коя? Ти не знаеш коя съм аз, Уил. Със сигурност не и тук. Дори не можеш да ме видиш тук. Аз съм като малко кафяво врабче в огромно дърво. А ти, ти показваш какъв значим човек си станал. Това ли беше целта на цялото начинание — да се почувствам подобаващо впечатлена и покорно признателна? Представяш се не на когото трябва, Уил. Баща ти трябваше да е тук. — Ан остави това да попие. Остави да попие фактът, че тя всъщност казваше тези неща. —
Ти трябваше да си тук, но не си. Или поне не си с мен. — Тя тежко седна, замаяна от жегата и откровеността. — Уил, искам да си ида вкъщи.
— Така си и мислех. Трябваше ли да го казваш по този начин?
— Вероятно не. Искам да се прибера вкъщи и да взема децата.
Тук не е здравословно през лятото. Ти си ми го казвал.
— Но не е само заради това — потиснато попита Уил.
— Не, не. — Попий кръвта, да не остане нито петънце. —
Забрави какво казах. Лошо ми е от горещината и не мога да гледам

331
повече мъже с високопарните им приказки. Просто искам да знам, че мога да се прибера. Скоро.
— Знаеш, че можеш. — Уил коленичи до нея, хвана ръката й с изключителна нежност, сякаш Ан го беше помолила да прегледа рана.
— Знаеш също, че аз трябва да съм тук. Дали… би ли живяла тук отново?
Тя поклати глава. Може би беше поклащането, казващо не знам.
И тя наистина не знаеше. Освен когато се сетеше за пътя, о, боже, този път, който водеше далеч — искаше да надене пелерината и галошите си и да тръгне пеша още сега.
— Добре. В такъв случай, още щом успеем да го уредим. И
естествено, ако децата ще се развиват по-добре в провинцията… Ан,
опитах. Несполучливо може би. Но опитах…
Той млъкна. Сякаш се въздържаше, възпираше, типично за Уил,
да добави: „… за разлика от теб“.
Да си идем вкъщи? Да, да, викнаха децата. Да дойдат тук, беше нещо ново, а сега връщането вкъщи пак ще е нещо ново. Освен това дядо им липсваше.
Нещо повече, те бяха деца на Ан и лоялността им беше към нея.
Сузана определено знаеше, че майка й е нещастна, и вероятно беше казала нещо на другите. Е, дали да се възползва от тази лоялност? Да я експлоатира? О, да. Хората вършеха и по-лоши неща. Просякът ругаеше по улиците, а раменете му — пъстро нашарени с ярка кръв.
Пищящата маймуна, завързана за гърба на бика, и кучетата, пуснати след тях. Ан не беше виждала това — Джонсън й го беше разказал —
но все едно го беше виждала. Нито една подробност не липсваше.
Върволица от подобни спомени я придружаваше, докато яздеха на север. Щяха да избледнеят, без съмнение. Уил също пътуваше с тях,
макар че работата веднага щеше да го върне право в Лондон още щом пристигнеха по живо, по здраво. И Едмънд, защото трябваше: макар
Ан да знаеше, че той охотно би се метнал от лондонския подвижен мост, за да остане. Нивите с узряло жито трептяха, небето блестеше в звънтящо синьо. Слънцето рисуваше нови светлини в косата на
Джудит, яздеща пред Ан: а също и нови рози по страните й или пък на
Ан само й се искаше да е така? Млада пастирка на гъски бавно мина

332
пред тях, смушквайки птиците с пръчката си. Погледна навъсено към
Ан и тя пак видя съпруга на Бети да се надвесва от кирливия мрак. Но това щеше да избледнее, със сигурност. А също и, моля те, боже,
чувството й за провал.
Тя никога не беше предполагала какъв великолепен потенциал може да има един провал. Никога не беше виждала морето, но по
Темза беше наблюдавала огромните кораби — избелели, обрулени и осеяни с резки, носеха белезите на морето; и когато наеха лодка до
Гринуич, за да видят двореца, Ан усети колко силно водният поток тегли под краката й и си представи как събира сили, разширява се и става вълна. Става море: безукорност на хоризонта, абсолютна широта, дълбочина и мощ до такава степен, че в него можеше да живеят и чудовища.
Ето така усещаше провала.
Така че със сигурност не беше правилно да се чувства щастлива,
когато стъпиха на стратфордския път и пред тях изникнаха гледки,
които изведнъж окото проумяваше. Не беше правилно, след като се провали толкова изначално, да чувства, че духът й се повдига.
Но това не беше промъкване вкъщи: защо да го мисли така?
Съседите, които излязоха да махат и да подават ръка още щом
Шекспирови минаха моста, явно не мислеха подобно нещо. По-скоро изпитваха леко страхопочитание от госпожа Шекспир и нейната челяд, която беше прекарала един сезон в Лондон. А на „Хенли стрийт“ им направиха щедро посрещане. Джон Шекспир, преливащ от сърдечност, ги прегръщаше, вдигаше децата, усмихваше се с искрящи очи — не се смееше, защото той всъщност никога не го правеше — и ги поздравяваше.
— Ти го направи, дъще — каза й старецът, обгръщайки ръката й.
— Смело се справи.
И на нея й хареса. Хареса й да й кажат, че е била смела и че е направено, приключено, постигнато. И Джудит сякаш наистина веднага се почувства по-добре, колкото и невероятно да изглеждаше,
трополеше нагоре-надолу по стълбите, както никога не беше правила в Лондон. Може би беше един от онези дълги, дълги сънища, след които се събуждаш изтощена. Сънувах сън, не мога да проумея какъв беше този сън.

333
Уил беше този, който най-после дръпна баща си настрани. Какво преобръщане: преди винаги Джон Шекспир дръпваше някого настрани и насочваше към тежките въпроси. Ан знаеше за какво говорят. Е, да ги остави да се помирят, ако между тях някога беше възможен мир. Тя искаше да изчетка намачканите си дрехи, да чуе как е Джоан със здравето, каква е цената на брашното и да се посвети на дребните неща.
Уил остана още един ден, за да се увери, че в ежедневието им всичко е наред, да ги види, че заживяват нормално, като облекчаваше протритите от седлото места с гъша мас, и се опитваше да развесели
Едмънд, който от огън беше станал на пепел и нежно се усмихваше,
докато отчаян се тътреше насам-натам. Последваха още мрачни разговори насаме с баща му; веднъж, за момент — слънцето стоеше зад тях над портата на двора — за първи път изобщо двамата заприличаха един на друг; или по-скоро, ако бяха на сцената и играеха баща и син, бихте казали, че са убедителни. „Уил още носи Лондон на лицето си“ — помисли Ан. Преди да замине, тя му каза:
— Твоята пиеса „Сън“, мисля, че беше красива.
Изненадан, Уил отвърна:
— Радвам се — и изчака.
Изненадвайки себе си, Ан продължи:
— И знам, че звуча глупаво, но някак си не мисля, че трябва да има такива неща. Едно е да блестим, друго е да се сравняваме със слънцето.
Той наклони глава почтително. Уви, да си жертва на почитта на
Уил.
В някаква погребана кухина на дъното на сърцето й Ан искаше той да не заминава, а и да го знае, без тя да му го казва; да зареже своята пътническа пелерина и Лондон, величието си и просто да остане.
Той се приготви за път.
Ан каза:
— Надявам се, че Матю ще се справя добре. — Слънцето силно напичаше и присвила очи, едва успяваше да го види. Когато целувката дойде, беше като докосване в тъмното, накара я да подскочи. Брадата му не беше толкова мека, беше по-остра, по-стара. Уил вече беше навършил трийсет години. Струваше й се, че някак е трябвало да спрат

334
времето помежду си: че са имали възможност и са я изгубили. — Пази си кесията и не пий вода.
Той тихо се засмя.
— Оставям ти сърцето си.
И така, Уил пак замина за Лондон. И затова не беше с тях два дни по-късно, когато по средата на вечерята Хамнет изведнъж каза:
— Моля ви, призлява ми.
Опита се да стане от масата, но се свлече на пода.
Започва с чумата и с нея ли завършва? Докторът не е сигурен отначало. Не напипва подутините, бубоните, но е трудно да проверява,
когато Хамнет е с такава висока температура, в безумна треска. Той е единайсетгодишен, израснал жилав и силен, и не се удържа лесно дори и с дядо от едната страна и Едмънд от другата. И Ан, на противоположната страна на кръглата земя, протяга безнадеждно ръце към него, крещи вътре в себе си, когато слага студената мокра кърпа на пламналата му, мятаща се глава.
Чумата, да, когато треската за кратко стихва, докторът намира признаците. Тя е, уви. Идва отдалеч на запъхтяна кранта и не носи вълшебство. Къде е ходил момъкът напоследък? Откъде може да е хванал заразата? Не че може да се каже къде, нито как. Трябва да се молим на Господ. Той е млад и силен. Винаги има надежда.
Винаги има надежда, но не и когато детето ти е ослепяло от агония и кожата му почернява.
Разярена, Ан го прегръща, прегръща. В критичния момент тя ляга до него, обвива го с ръце, колкото може по-добре, да побере хлипащата му топлина. Пред нея живо се явява раждането на близнаците й, продължителен, болезнен риск, увенчан с триумф,
двете сладко разгневени личица, поднесени към гърдите й. Но разбира се, ако това се е случило, ако раждането е било такова изключително постижение, тогава не може да свърши с това: няма абсолютно никакъв смисъл. Тя сграбчва Хамнет и го притиска към себе си, по цялото си тяло и въпреки че той не я разпознава, всъщност не разпознава нищо, Ан упорства. Свекърва й е тази, която я издърпва и придумва да се отдели най-после, когато вече няма на какво да се надява, нито да отрича, нито да претендира.

335
Невъзможно е да каже, че Лондон е убил Хамнет. Но Ан знае, че това сигурно е на лицето й, когато Уил пристига, повикан с писмо, но въпреки това с цяла седмица закъснение, така че тя спокойно може да използва и думи.
— Изобщо не трябваше да заминаваме. Преди това Хамнет никога не се е разболявал. Трябваше да си останем тук.
Изглежда, Уил е съгласен. Той е вцепенен, мъртвоблед и движенията му са забавени. „Всеки недоброжелател може да го ликвидира за миг“ — мисли си тя.
Но тогава къде да се търси вината? Тя лежи някъде в огромното пространство между тях, докато стоят край свежата, пълна с живот,
пръст на Хамнетовия гроб. Докосват пръсти в пространството, но разстоянието ги кара да се чувстват студени и инертни. Какво разстояние!
Той не беше тук. Някак си това Ан не може да преодолее. Остави я сама да гледа как синът им умира. О, не сама, не буквално: Джоан е мила и силна, Едмънд се старае, татко Джон надвива своята скръб, за да се грижи за нейната. Дори Бартоломю наминава, за да прегърне непохватно скованите й рамене. А Сузана и Джудит се стараят да бъдат по-добри деца. Но това е горчивото разкритие: след всичко преживяно, все пак без Уил, Ан мисли, че е сама. Като някакъв дълг,
който никога няма да може да се изплати, независимо колко пари имаш.
— Ти не беше тук — казва му тя глухо.
— Не. Кажи ми всичко.
Ан не може, но му предава някаква част. Уил слуша. Плаче.
Говори за сина им, за живота му. Неизбежно има пропуски. Но говори красиво. Говори, както само Уил може.
Но Ан е разбрала нещо ново: че никакво количество красота не може да компенсира случилото се, никога; че никой възможен Рай не може да изкупи и едно ощипване от Ада.
Той не беше тук да види как синът му умира. Тук е вероятно, за да види как нещо друго отслабва, пропада, загива или губи причина да живее.

336
Писмото пристига през октомври, когато Хамнет го няма вече два месеца и в плевните лежи оскъдна, влажна и повредена реколта.
Понеже никога не е можел да чете бързо и зрението му е отслабнало, Джон Шекспир го дава на своя предан син Ричард. От
Уил е, разбира се. И отначало Ан, слушаща на пресекулки монотонното ръмжене на Ричард през руното на скръбта, не успява напълно да го разбере.
— „Вярна и доказана служба… Злато на диагонален черен самур, копие от първото, със заострен връх, а за негово украшение или отличителен знак…“
Свекърът й е станал от мястото си край камината, сякаш да направи нещо — пак нервно да се суети или да избърше прах, както прави през по-голямата част от деня — но сега стои съвсем неподвижен, с разперени ръце и широко отворени, блеснали очи,
каквито Ан никога не ги е виждала.
— „Девиз: Non sans droite, което значи «Не без право». Гербът да бъде носен от децата му, потомството им и идните поколения…“ —
Ричард поглежда набързо и неловко Ан, докато чете тази част. Тя вече схваща. Позволили са на Шекспирови герб. Няма го Хамнет да го носи нататък, разбира се. Вчера един осакатен просяк мина през Стратфорд,
докато Ан пазаруваше, и умоляващо вдигна чукана на ръката си, а тя го погледна с мисълта: „Да, какво?“.
— Така, така. Какво мислите? — Свекърът й несигурно се озърта наоколо, запазвайки равновесие с леко потреперване, сякаш е стъпил върху висока колона. — Какво мислите, а?
Едмънд е този, който проговаря: най-после след толкова време му е даден шанс да каже правилното нещо на баща си.
— Сър, вие станахте джентълмен — изрича той, покланяйки се
— това е напълно заслужено.
— Да, да. Не е изключено да е така. Едмънд, скъпи, иди доведи майка си, тя трябва да чуе това. Така, така. — Погледът му попада на
Ан. — Трябва да се гордееш, дъще.
Тя иска да попита: „С кого?“. Но не може да проговори или по- скоро усилието да говори й е в повече.
Няма значение, Джон Шекспир е достатъчно щастлив да го повтори като молба или като заповед.

337
— Трябва да се гордееш. — Накрая той се раздвижва,
отдалечавайки се на няколко стъпки от своя целогодишен огън, и отива до прозореца, който гледа към „Хенли стрийт“. — Хубаво време за сезона. — Навън тегнат сиви облаци. — Трябва да се възползвам от него. Да се поразходя малко. Да, време е да се поразходя.
„Значи — мисли си Ан — Уил го спечели. Значи, продължава да печели всички. Чудя се кога пак ще спечели мен.“
[1]
„A Larum for London“ или „The Siedge of Antwerp“ (ок. 1602
г.) — пиеси от анонимен автор. Възстановка на плячкосването на
Антверпен от испанските войски през 1576 г., понякога наричано
Испанската ярост. — Б.пр.
↑
[2]
Шекспир, Уилям. „Сън в лятна нощ“, 5.1. Превод Валери
Петров. — Б.пр.
↑
[3]
Шекспир, Уилям. „Сън в лятна нощ“, 2.1. Превод Валери
Петров. — Б.пр.
↑
[4]
Шекспир, Уилям. „Сън в лятна нощ“, 5.1. Превод Валери
Петров. — Б.пр.
↑
[5]
Шекспир, Уилям. „Сън в лятна нощ“, 2.1. Превод Валери
Петров. — Б.пр.
↑
[6]
Шекспир, Уилям. „Сън в лятна нощ“, 4.1. Превод Валери
Петров. — Б.пр.
↑
[7]
Шекспир, Уилям. „Сън в лятна нощ“, 5.1. Превод Валери
Петров. — Б.пр.
↑
[8]
Шекспир, Уилям. „Сън в лятна нощ“, 3.1. Превод Валери
Петров. — Б.пр.
↑
[9]
Шекспир, Уилям. „Сън в лятна нощ“, 2.1. Превод Валери
Петров. — Б.пр.
↑
[10]
Шекспир, Уилям. „Сън в лятна нощ“, 3.1. Превод Валери
Петров. — Б.пр.
↑

338

Изтегляне 3.52 Mb.

Сподели с приятели: