Тайният живот на Шекспир

299
като обитаемите къщи. Въпреки че един или двама души, които Ан познаваше, на „Хай стрийт“ и „Ууд стрийт“ даваха под наем тези обиталища на непознати, които идваха да търсят работа. Те изобщо не трябваше да са в енорията, но пак сляпото око, чувството, че ако не е крещящо неправилно, значи, може да не е неправилно или не много.
О, Ан познаваше този начин на мислене много добре.
Така че надеждата, тъкмо тя предизвикваше пожарите.
Надеждата, че най-лошото няма да се случи. Кое би могло да е по- човешко и естествено? Но моралният разсъдък на Хамнет не се задоволяваше с това. Някой трябваше да е виновен. Дядо му беше този, който даде необходимия отговор:
— Някой е стъкнал огън на неподходящо място или е запалил свещ и я е оставил без надзор на течение. Някой е пренебрегнал задълженията си на стопанин. Ето ти и резултата: къщата е погубена.
Хамнет сериозно кимна. Имаха късмет. Огънят не стигна до тях.
Не заради плискането на безполезните кожени ведра с вода, а защото стихна вятърът и с чукове събориха една свързваща стена. Прахолякът се размеси с пушека и ужасното алчно пращене спря. Край. Градът оплакваше своето обезобразяване: градският съветник Куини се подготви да подаде молба в Лондон за съдействие. Татко Джон се зарадва, че прибира притежанията си обратно в къщата. Раздаде милостиня, но не прие у тях никой, който беше изгубил дома си в пожара. Не от студенина, мислеше си Ан, а от потайност —
скъпоценният навик. Освен това тя подозираше, че свекърът й още се надява някой ден да се измъкне от тунела на своя упадък без страх от дневната светлина и да се радва на цялото си предишно уважение,
сякаш тези мрачни години никога не са били.
Когато на следващата година отново се случи — още една огнена просека, този път в северната част на града — Хамнет, вече с три инча по-висок, беше готов с отговора: „Някой пак се е отнесъл небрежно“.
От думите му лъхаше студ, а той не беше студен човек.
По времето на втория пожар обаче нещата се бяха променили.
Животът се беше променил. Ан беше написала своето първо писмо. То гласеше: Да, ще дойдем.
Твърде кратко за истинско писмо, тя го знаеше, но, о, колко много й костваше. Цялото писане, дори упражняването на азбуката, я караше да се чувства така, сякаш изтръгва от себе си. Особено това.

300
Остави писмото на раклата в тяхната спалня, за да го види Уил след разправията. Да го напише за него по този начин, беше сигнал, че се присъединява към неговия свят, че вдишва странния му въздух.
И това беше единственото, което можеше да направи, без да се предаде, не можеше дори да си го помисли. Да предаде онова, в което беше вярвала, когато той сложи ръкавица на ръката й, после и халка на пръста й.
Разправията беше почнала вероятно с Хамнет, ако човек трябваше да намери искра в сламения покрив. Децата бяха ужасни,
когато препредаваха нещата, а Хамнет имаше неизличима памет и не можеше да я промениш.
— Майка те иска вкъщи — заяви той, когато Уил пристигна за
Великите пости. — Трябва да останеш, защото майка има нужда от теб. Тя го каза.
Беше мъжът в семейството, както дядо Джон винаги му казваше.
Целият сияеше от гордост: отговорен стопанин. На десет години
Хамнет беше достигнал забележителна красота, докато неговата близначка Джудит имаше крака като на чапла и се държеше като мъжкарана. Ан се опита безмълвно да изиграе уточнение, без Хамнет да разбере: беше казала нещо такова, избухвайки в раздразнение един ден, когато децата й бяха дошли твърде много.
— Само баща ви да беше тук — беше се сопнала тя.
— Това ще подобри ли положението? — поиска да знае Хамнет.
— Разбира се, че ще го подобри. За какво иначе са съпрузите и бащите? Да не би само да искат името?
Беше по време на месечното й неразположение, а приближавайки четирийсетте, тези периоди ставаха за Ан все по- изтощителни. И така, раздразнителна, изрече язвителните думи.
Вероятно беше правилно Уил да ги чуе; вероятно трябваше сама да ги изрече. Е, стана разправия или почти стигнаха до разправия.
Уил каза с най-вледеняващата си кротост:
— Не използвай децата, за да ме обвиняваш.
— Не ги използвам. Хамнет сам избра да го каже. Чу ме един ден да се оплаквам и го взе присърце. Такъв си е. Както щеше да знаеш, ако беше тук.
— Не съм тук, защото работата ми не е тук. Знаеш го.
— О, да, знам го.

301
И така продължиха, в този мрачен дух на сковани, кръгообразни стъпки. Но накрая стигнаха до предложение. До промяна.
— Слушай — каза той. — Вложил съм пари в хубаво жилище в
Бишъпсгейт.
— Какво общо имам аз? Не ги знам къщите ти в тоя Бишъпсгейт,
нито което и да е от твоите лондонски места.
Ето какво правим, когато вече не се познаваме един друг:
правим оръжия от ненужните дреболии. Той настояваше:
— В рамките на града е, не извън стените като Шордич. Къщата е хубава, мястото — с чист въздух, хубави и просторни стаи и нито една не е построена върху клозети. Струва повече, отколкото вложих,
но е от човек, когото познавам.
Още едно забележително, озадачаващо нещо — беше станал този Уил на търговските отношения, който винаги познаваше някого.
— Ами, радвам се за теб. Лондон е заразно място, макар че ти явно нямаш против…
— Искам да дойдеш да живееш там. Ти и децата. Там аз съм…
Ан, мога да ти дам живот. Тук не мога, аз съм…
Син на Джон Шекспир. Ан запълваше мълчанията му много лесно, макар да не знаеше дали той го осъзнава. Отново, каква бездна.
И наистина не биваше да бъде прекосявана, колко просто — а освен това Ан искаше ли да я прекосява? Тя знаеше какво ще каже нейният свекър: „Не го прави, изискай от него да се установи, както му е редът,
не да те влачи, както му е удобно“.
— Не го искаш наистина — каза тя. — Не можеш.
— Защо?
— То е нещо, което ти… ти просто изсмука от въздуха, понеже се карахме.
Уил прикова поглед в нея. Накара я да се чувства така, сякаш тя се възползва, тя си търси извинения, а не той. Ан се чудеше дали е прав. Сети се за Бартоломю — невероятният пророк.
— Искам ти, Сузана, Джудит и Хамнет да дойдете и да заживеем заедно като семейство, да имаме дом там, където е работата ми.
— Да напуснем Стратфорд?
Сянка на усмивка.
— И други хора го правят. Ричард Фийлд. Гилбърт. Аз…

302
— Всичките сте мъже, вървите по своите мъжки пътища.
— Ричард е женен, има две дечица.
— Женен в Лондон, за лондончанка.
— За французойка — каза той със странно натъртване, сякаш имаше някаква разлика. — Нека поне опитаме. Да прекараме един сезон там. Ще опиташ ли един сезон? Можем да живеем добре, Ан.
Обещавам ти хубав живот. — Беше му трудно да говори. Уил да се бори с думите, това показваше колко отчайващо е станало всичко. А
после думите, които избра: — В края на краищата, какво оставяш тук?
И тогава тя се махна. Не можеше да се премести в друг свят,
както правеше той, но излезе навън, тръгна надолу по опустошената
„Хай стрийт“, за да поседи, да преде и поговори с Джудит Садлър с греян пелин на поставката до огнището. Да си поприказват,
въздишайки по мъжете си. Общо взето, това не беше любимо на Ан.
Все пак тя съзнаваше, че да излезе по този начин, бележеше определен симптом в отношенията им; Уил не беше човек, който ще я държи заключена, както биха направили много мъже с разбунтувала се жена.
Въпреки това, както се оплака Ан на Джудит Садлър, може да имам съпруг, който не ме бие, но пък постъпва по този начин. Какво да мисля по въпроса — защото живея така по силата на обстоятелствата.
— Аз съм риба в това езеро — каза тя на глас, после се засмя на себе си: греяният пелин беше силно питие.
— Мътните ме взели, ако не е старата история — обади се
Джудит. — Всичко винаги се свежда до това жената да угажда на мъжа.
Имаше обаче и оръжия, които ти беше позволено да вадиш,
както вечно й намекваше татко Джон. Можеше да го обвиниш в лошо отношение, да внушиш на мъжа чувството, че е противен, че не е истински мъж. Определяш правата си на съпруга и неговите задължения на съпруг: по същество правиш така, че сякаш местните власти обсъждат въпрос в заседателната зала. Или, както каза Джудит
Садлър с яростно стиснати зъби, натякваш, изкрънкваш, отказваш,
заплашваш.
— Накарай го да се разкайва.
Ан виждаше какво удовлетворение би й донесъл подобен подход.
Особено след последния път, когато Уил се беше върнал вкъщи с вече взето решение, представяйки й стегнато опакованото бъдеще — ето

303
кое беше обидното; като подарък, който всъщност беше главоблъсканица. Развържи това, ако можеш.
— Акционер. С дял в трупата на камерхера. Такъв станах.
Помогна му това, че Ан беше смаяна — всички бяха — от този далечен покровител, който го беше издигнал. Мили боже, графът.
— Той е много млад човек, който е щедър към поетите и други подобни бедни души — каза Уил, но с това обещаващо сближаване нещата само станаха още по-тревожни.
Отношения отвъд Ан. И в това отвъд Уил беше взел парите,
които неговият покровител му беше дал, и ги беше превърнал в свое бъдеще.
Акционер. Говориха много за това и Джон Шекспир също се включи, защото беше сериозен въпрос за мъже и пари. Едмънд, който се смяташе донякъде за лондончанин и актьор, се оживи най-много от всички.
— Това е най-доброто и единственото ниво, повярвай ми.
Актьорът си докарва сносно възнаграждение. Драматургът взима повече, когато е написал пиеса и тя се играе. Но акционерът има дял в трупата, затова взима пари от всичко, което тя печели.
— И губи, ако тя губи — каза брат му Ричард, мрачен и предпазлив.
Напоследък той ръководеше работилницата вместо баща си и това го удовлетворяваше.
— Е, да, и това също — навъси се Едмънд с нехайна раздразнителност: беше млад, какво му е толкова лошото на риска? —
Това е най-добрият вариант за един актьор, така подобряваш цялото си състояние. — А на Ан каза ликуващо — с ликуването, което тя би трябвало да изпитва: — Той се изкачва до върха на дървото.
Да, точно така. Взел е решение за своя живот. Затова тя трябва да му се отплати за този нов налог.
Но беше сложно и Ан в известен смисъл беше доволна от това,
защото се ужасяваше от деня, в който всичко стана ужасно просто.
Наскоро се беше събудила с думи, прехвърлени от съня върху помръдващите й устни: Някога бях обичана.
Така че какво искаше тя? Би трябвало да е поискала да го закове на едно място. Но онова, което желаеше всъщност, беше пак да стане някогашната Ан, повелителката на вълшебствата, променящата

304
светове. Някога бях обичана може би. Някога бях сила, да. Някога създавах.
Затова го написа. Да, ще дойдем. Завари Уил да го чете съсредоточено, сякаш беше най-проникновената творба. Посегна към ръката й. Ан реши след миг да му я даде. Зачуди се дали той може да усети нейния така смразяващ страх.
Имаше един последен въпрос: Едмънд. Въпреки че Джоан някога беше помолила да не я изоставят, когато се стигна до решението, вече се беше примирила. „Тогава, значи — въздъхна тя —
най-добре да се замисля за съпруг, преди гърдите ми да са посочили надолу.“ Но Едмънд, щом научи, че ще живеят в Лондон, макар и само за един сезон, доби вид на човек, който пролива кървави сълзи. Накрая той отиде при Уил: не при Ан, довереничката в малките тайни,
партньорката му в танците без музика.
— Едмънд иска да дойде с нас — каза Уил.
— Знам. — Тя внимателно го изгледа: леко захабеният външен вид, натежалите очи, извитата говореща уста. Ако го срещаше за първи път, вероятно би се влюбила и част от страха й пред перспективата за
Лондон беше всъщност стеснителност, че ще е толкова много с него.
— Казал ли си му тогава, че може? Взел ли си поредното решение вместо мен?
— Не виждам причина защо да не може да дойде.
— Така ли? Не виждаш главната причина, поради която заминаваме, за да имаме собствен дом и семейство, ти, аз и децата?
Бедата беше там, че Ан виждаше другите причини много добре.
Имаше целесъобразност: Едмънд можеше да помага в грижите за децата, които го обожаваха. А и Уил и Гилбърт бяха се пробвали в
Лондон, защо не и най-младият? Освен това щяха да го оставят с баща му.
Ан знаеше — Едмънд щеше да дойде заради всичко това. Уил винаги беше носил огромния товар, а тя и децата поемаха една част,
но те имаха къде другаде да живеят. Ако Едмънд останеше тук,
нямаше да има нищо. Ричард беше човекът на баща им, а що се отнася до свекърва й, тя отдавна беше решила: моят съпруг е най-важен. На нея вече нищо не й оставаше, освен да прегърне мъченичеството на своята църква пред олтара на скъпоценния свети Джон. О, прости ми,
че си го помислих; и ако Той още иска да ме чуе, пази боже, да съм

305
такава, отивайки с Уил в Лондон, за да започна нов живот почти четирийсетгодишна.
И така, пътят е на юг и семейство Шекспир потеглят по него,
включително и Едмънд, към Лондон. Джон Шекспир излезе навън да ги изпрати: всъщност дойде чак до двора на „Лебеда“ да ги види как се качват на конете. Промяна в атмосферата. Изражението му беше изкривено определено в неодобрение. Тъгуваше, че неговата снаха и внуците му ще прехвърлят този несигурен, опърлен от слънцето хоризонт. И въпреки това храбро понасяше втренчения поглед на коняря и предупреждаваше, мърморейки, за паднали подкови и крайпътни грабежи. Промяната! Проследена до разговора онази вечер.
Истински разговор между него и Уил, без да се зъбят като кучета.
Уил отново разказваше на децата за кралицата. Хората на камерхера бяха играли пред Нейно Величество в гринуичкия дворец и той я беше видял. Децата никога не се уморяваха да слушат за нея.
— Кога ще ходите пак? — викна Джудит. — Поканила ли ви е отново?
— Ами всеки път за коледните празници тя повиква някоя от трупите да играе пред нея. Можете да си представите как си съперничим за тази чест.
— Искаш да кажеш, че се биете за това?
На Джудит, убийцата на паяци и червеи, й хареса как прозвуча.
— Това е професионален въпрос, гъске — подсмихна се Едмънд.
Той лежеше на пода, а дългите му крака бяха вдигнати на стената,
където минаваше коминът. — Не вадят шпаги един срещу друг.
— Да се надяваме, че не — мрачно отбеляза баща му с леко потреперване. — Като се сетя какво ни разказваше за онзи човек,
Марли.
Но се заслуша, докато Уил пак обясняваше, този път за пред децата. (Уил вече беше разказал на Ан през нощта зад балдахина на леглото за меланхоличната измършавяла кралица, завързана за своя огромен вълнист костюм, с глава, опряна на ръката; придворните —
постоянно разменящи изнервени погледи под светлината на факлите;
надзъртащите посланици — борещи се да схванат двойствените зрелища на сцената и на трона.) И тогава се заприказваха, бащата и синът, отначало около въпроса за кралицата.

306
— Тя има нужда от верни поданици и им се отплаща със стабилност и защита — каза Уил. — Дори и онези, които намират…
различия в сърцата си, няма да я видят катурната от трона й, а страната — изправена пред гражданска война и кръвопролития. Като я видиш, разбираш, че тя е най-великата англичанка.
Баща му наклони глава.
— Ами, склонен съм да ти вярвам. За един англичанин е вълнуващо да му окажат такава чест.
— А семейство Шекспир — ти знаеш това по-добре от всеки друг, татко — имат авторитет в това отношение; можем с гордост да кажем, че сме верни слуги на короната не само сега, но и преди. —
„Семейство Шекспир — помисли си Ан. — Кога изобщо беше говорил така?“ — Моментът да го заявим изглежда подходящ. Мислех, когато се върна в Лондон, пак да подам заявление до Хералдическата палата.
— Заявление? Отново?
Баща му произнесе думите след дълго взиране в огъня,
неуверено като Хамнет, когато имаше разклатен отдавна млечен зъб.
— Имам предвид заявлението, което ти направи — каза Уил. —
За нас. За Шекспирови. От благородническото съсловие.
— Това означава ли семеен герб? — извика Хамнет. Един път да погледне развълнувано от баща си към дядо си. Двамата заедно обикновено му идваха твърде много. — И в такъв случай ще получа ли герба и аз? Ще го получа, нали, защото аз съм мъжът?
— Тихо, тихо — каза дядо му. — Така ще е, да, но… но мисля,
че баща ти не говори сериозно.
Тонът му кисело питаше, но старецът не можеше да седи мирно и светлината от камината улови изражението му в сдържани отблясъци на почуда. И ако Уил не говореше сериозно, то играеше тази роля съвсем не на шега: синът, който покорно се помиряваше.
Почти блудният син сам тръгваше да се поправя, донасяйки угоено теле на свои собствени разноски.
— Сериозно говоря — каза Уил, без да гледа точно в очите на баща си.
— Да, но татко ти говори само за вероятности — обясни Джон
Шекспир, придърпвайки Хамнет в сгъвката на лакътя си, облечен в широк ръкав. — Предоставянето на герб прави човек джентълмен,
както и цялото му потомство после, затова, както виждаш, не е лесна

307
работа. Дядо ти подаде молба още преди няколко години — с право, с пълно право — но това е дълъг и несигурен процес, повярвай ми.
Хамнет му повярва, но сега обърна нервното си суетене към
Уил.
— Ти ще го получиш, така или иначе, нали, татко?
— Искам го — отвърна Уил, обмисляйки. А после каза: —
Изглежда, наистина се сдобивам с нещата, които искам.
Толкова набързо и неловко го изрече, че прозвуча от устата му като болест.
Изминаха десет мили след Клоптън Бридж и тя си даде сметка,
че никога не се беше отдалечавала толкова от вкъщи. От сега нататък всеки момент беше нова територия, във всеки смисъл.
В това отношение се чувстваше сама. Децата, откри Ан, обичаха новото повече от дома. Хамнет яздеше пред Уил, Джудит — пред Ан:
и двамата шаваха и викаха с неотслабващо удоволствие. Сузана яздеше със свой собствен стил, изтънчена и с изправен гръб като някаква игуменка от старо време, помисли си Ан.
Щом поглеждаше новите места, новите места поглеждаха към нея и й разкриваха Ан Шекспир, която не беше подозирала. По пътя се отнасяха към нея с уважение като към благородна дама — облечена по лондонски, съпругът й очевидно светски човек: вероятно с него шега не бива, подсказваха сведените очи на слугата в кръчмата. Но това определено не съм аз. В себе си съм млада и глупава.
В странноприемниците децата, без да могат да заспят от вълнение, се плашеха едно друго в необичайната нощ: чуваш ли този звук, кой ли е, някой копае гроба ти. Тихо вече. Край Тейм в странноприемницата нямаше място, по-точно имаше малко място,
затова се струпаха заедно в една стая — Уил, Ан и децата се наблъскаха на леглото, а Едмънд легна на пода. Всички изпадаха в пристъпи на заразителен смях, не можеха да спрат. Тихо, тихо! Ан мъничко се страхуваше от съдържателя.
— Защо, ние сме платили — каза Едмънд от пода. Идвайки отдолу, гласът му прозвуча странно, като на жаба и всички пак избухнаха в смях.
— Не, не сме — отвърна Уил. — Няма да платя до сутринта.

308
И това изглеждаше толкова абсурдно, че изпискаха и ахнаха, а
Джудит каза, че ще се подмокри, докато леглото се тресеше от смях.
И беше хубаво, получаваше се. „Нека винаги сме така, мислеше си Ан, никога да не спираме, вечно все да пътуваме.“
Но Лондон трябваше да дойде. Беше си представяла неговата необятност толкова дълго време, че когато градът се възправи и лениво опря рамене в хоризонта, съвсем не й се стори толкова голям.
И намери миг да се усмихне на гордостта, с която Уил показваше забележителностите; Уестминстърското абатство, катедралата „Свети
Павел“, вижте ги. Беше трогателно — мъжете и нещата. Като
Бартоломю с неговата нова талига за сено, само я обикаляше, сочейки изрисуваните колела. И тогава страхът внезапно заседна в гърдите й и не можеше да усети пръстите си, докато конят поклащаше димящата си шия през безбройните улици. Когато ги забави изплъзнал се колан на седло, Ан се усети, че гледа вторачено къща от другата страна на улицата, единична висока къща и нейните пушещи комини. Не по- различна от онези в Стратфорд или пък в някой от другите градове по пътя насам. И все пак: Ан никога нямаше да познава обитателите на този дом или какво слагат в огъня, който бълваше точно този пушек —
и това беше сигурно. Светът се оказа по-голям, отколкото тя някога би могла да схване. А сега беше станало, подвижният мост беше вдигнат.
Сега трябва да създам себе си.
— Пристигнахме.
Уил изглеждаше свеж, когато слязоха от конете пред къща на дълга, шумна улица, която сякаш цялата се състоеше от кръчми и конюшни. Ан се чувстваше изтощена. Чувстваше се полуизличена —
като онова тебеширено сквернословие на стената ей там. „Защо ще драскат такива неща?“
— Не се заглеждай — предупреди Уил Едмънд, който се кокореше, олюлявайки се на пети. — По тези места не обръщат внимание на това.
Като потвърждение един коняр, който водеше върволица коне,
изруга и се изплю. Едмънд се засмя. Чудесно. „Като да чуеш лъв да реве, предположи Ан: отвръща на очакванията ти.“ Уил плъзна ръка на талията й.
— Какво мислиш?

309
„Мисля, че никога няма да мога да живея тук.“ Но не бива да го казва.
— Хубава е.
Къщата беше вмъкната между други, с тесни прозорци, беше трудно да се каже къде свършва и къде започва следващата. Но Ан искаше просто да влезе вътре, далеч от тези странни улици, където всички сякаш крещяха, малко ядосани или ликуващи. Нямаше мекота:
като свят, в който вечно имаше само цветове или тръни, никога плодове.
А после стана по-добре, пак беше като пътуването, вълнуващото чувство на опитите да се нагодиш, това сме ние на чуждо място.
Децата бяха във възторг, душеха нагоре-надолу по стълбите, погледни това, виж там. Водата се подаваше от стените. Семейство Куини имаха подобно, но не можеше да се сравни с това. Извънредно шарени птички и митични чудовища се преплитаха сред невъзможни клонки и колони.
— На света няма такива птички, те не са истински —
категоричен беше Хамнет.
Уил се засмя.
— Прав си — каза той. — Защо ще рисуват птички, които не съществуват?
Той взе сина си на гръб за разходка из пълната с трополене къща.
А Ан си помисли: „Трябва да не съм такава егоистка, да мисля само за себе си. Ако това ще сближи Уил със сина му, тогава никакви оплаквания“.
Първата нощ в нов дом винаги е трудна. Ръката на Уил погали нейната, докато той говореше какво ще направят, ще видят.
Невъзможно да отречеш с вик, да кажеш: не искам да правя нищо.
Накрая той притихна, дишането му се превърна в жужене. Ан стана да надникне през цепнатината прозорец. Сух, застоял въздух, без намек за сезон. Навън тук-там горяха светлини. Стъпките трополяха в загадъчни посоки. Нощен пазач с вопъл известяваше часа, с болезнен глас. Някъде кон риташе ли риташе по вратата на конюшня като див звяр, попаднал на чуждо място.

310
Наеха прислуга — това беше едно от новите неща. И слугиня, и мъж. Последният, за да придружава Ан, когато излиза, както обясни
Уил. Благородната дама с нейния слуга, боже мой. Тези нововъведения отначало й се отразиха и я накараха също да се чувства нова. В
спалнята стоеше огледало, по-бистро от всичко, което някога беше виждала. „Изглеждам — помисли си Ан — не чак толкова зле. Само да можех да отърся тези стари очи с тяхното предчувствие, с очакването им, че няма да дойде нищо добро.“
Първия път, когато отиде да пазарува, се уплаши от агресията на избора. Цените й се сториха високи и се зачуди дали продавачите не я мамят. Но нямаше познат човек, към когото да се обърнеш: това беше безжалостно. Взимаше, каквото реши, недоверчиво. Вероятно щеше да свикне с това. Но гледките наоколо също я сплашваха: Кулата,
върволицата затвори южно от реката, набучените глави на изменниците по Лондонския мост, дори Борсата с нейните гъсто тълпящи се търговци в пухкави кожуси като пресметливи животни и техните перчещи се дами — или пък бяха проститутки? — с белило,
накъдрени, с огромни рамене. Нещата, които причиняваха на хората тук, сякаш хората бяха храна за гигантски готвач, който пълнеше чучулиги в кокошки, правеше остроумни преобразувания. Но може би
Ан щеше да свикне с това.
Нуждаеха се от домашен учител за Хамнет. Започна бавно, но все по-бързо се справяше с ученето. Сузана можеше да чете и да пише до известна степен; Джудит се прозяваше и протестираше, щом видеше лист. Не че образованието беше от голяма полза за жените,
но… Уил се почеса по главата.
— Трябваше да взема участие в това — каза той.
— Но ти не беше там. Беше тук.
— Истина е. Сега всички сме тук… и затова положението ще се промени. Не съжаляваш, че дойдохте, нали? Виж колко добре са се вписали. Погледни Хамнет: добил е много повече обноски.
Погледни, погледни към нещо друго, гледай навсякъде, но не и тук.
За децата обаче беше вярно. Те се залутаха из лабиринтите на улиците с много по-голяма увереност от майка си. Говорът им толкова бързо придоби лондонски оттенък, че Ан едва го разбираше. „Какво вʼтряба? — викаха те, имитирайки прегракналите магазинери и

311
уличните продавачи. — Свежи краставици и мушмули.“ Обсъждаха най-добрата цена за наем на лодка през Саутуърк, където беше резиденцията Дърам Хаус и в нея живееше важна особа. „Те ще бъдат част от този свят — мислеше Ан — така, както аз никога няма да бъда. Не бива да ги възпирам.“ Дори можеше да види, че бъдещето на
Хамнет почва да се очертава в погледа на Уил. Той подаде молба в
Хералдическата палата, както беше казал на баща си: очакваха да се сдобият с благороднически сан и Хамнет като син на джентълмен —
можеше да стигне много по-далеч от посредствените мечти да стане съветник в стратфордската заседателна зала. Една вечер Уил разказваше за свой познат, който бил образован в дома на аристократ:
Хамнет оживено вдигна глава.
— Отишъл е там единайсетгодишен?
— Да, макар че може на всякаква възраст. Искам да кажа, че няма нужда да е толкова рано.
— Не е рано — твърдо заяви единайсетгодишният Хамнет.
— Рано да се отдели от дома — поясни Ан. Но Хамнет беше завладян от идеята, виждаше се. Разбира се, естествено е децата ти да те надминат. Но си помисли: „Остави ми мъничко от тях“. Глупава мисъл и Ан внимаваше с нея, както и с много от другите си лондонски мисли — държеше ги скътани дълбоко, далеч от езика си, далеч от изражението си.
Налагаше се Уил често да отсъства от вкъщи, да тръгва незабавно. Ан виждаше, че той се опитва да си стои у дома, докато тя свиква, да не ги оставя прекалено дълго. Но разбира се, работата му го зовеше и не беше като да прекосиш двора до работилницата. Един ден
Ан мина покрай дюкяна на ръкавичар и познатият мирис я блъсна с поразителната сила на носталгията. Което беше нелепо, защото никога не го беше харесвала. Това показваше как работи умът: той бе коварен,
би ридал за всичко изгубено. Затова Ан опита да се оживи. Ако се изгубеше из улиците, кое беше най-лошото, което щеше да й се случи?
Но предпочиташе да не си отговаря.
— Отивай, отивай — каза тя на Уил. — Не може вечно да седиш край камината, имаш да се грижиш за деловите си работи.
И той се зае. След като вече беше станал акционер, работеше дори когато не играеше, не репетираше и не пишеше. А пишеше през нощта. Ан не го чуваше кога става от леглото. Просто изведнъж

312
осъзнаваше, че фигурата му до нея е била заменена с хлад. А после,
ако упорито се заслушаше, можеше да чуе скърцането на перото —
като малко създание — лукаво и непоколебимо.
— Но вие знаете, цяло чудо е вашият съпруг — каза Ричард
Бърбидж. Дойде у тях съвсем скоро, просто за да изрази почитанията си (а други, тя го знаеше, за да й хвърлят едно око). Бърбидж донесе кошница с цветя, захаросани плодове за децата. Изглеждаше скромен и искрен: макар че всичко напоследък само изглеждаше. — С такова плодовито въображение. С такова сочно, сладостно остроумие. Да, да,
лаская го, защото искаме новата ни пиеса да е от него. Той няма съперници, знаете.
— Не говори безсмислици — каза Уил.
Думите му бяха благоприлични, но изражението му — странно вещаещо буря.
— О, други също пишат, но не доставят такова удоволствие като него. Е, какво толкова съм казал, човече? Ти наистина доставяш удоволствие.
— Вероятно бих могъл да направя и повече.
Бърбидж поклати глава към него, сякаш Уил беше инатливо дете.
— И една реплика не оплесква, госпожо. Е, това е наша хвалба и закачка. Голям късмет извадихме също и с неговите ръкописи.
Работата на Уил беше изцяло мъжки свят, Ан беше забравила до каква степен, макар да знаеше, че няма жени на сцената. Осъзна го до дъното на душата си, когато отиде с него до „Театъра“ по време на репетиция. Бърбидж се държа любезно, но просто не бяха свикнали сред тях да има жена. Дори Едмънд забрави за нея там. И като гледаше как младежът репетира женска роля, се почувства странно. Беше добър, естествен — почти прекалено естествен. Сякаш те караше да се чувстваш ненужна.
На път за вкъщи Едмънд постепенно дойде на себе си. Очите му изгубиха блясъка и заслепения си поглед. О, ето къде искаше да бъде той, видя Ан. Но можеше ли да го постигне? Гласът му рано беше загрубял, така че не беше подходящ за онези роли. (По някаква причина на Ан това й харесваше.) А и какво щеше да каже Джон
Шекспир? Ан не трябваше да забравя, че той е много далеч, във всякакъв смисъл. Тук бяха изцяло извън влиянието му. И все пак,
странно нещо. Ан не беше. Старецът често навестяваше мислите й.

313
Що се отнася до Уил, ако станеше дума за баща му, той се наежваше толкова недоловимо, че само тя можеше да забележи.
Гилбърт дойде в Бишъпсгейт на вечеря. При него хубостта на
Шекспирови, очевидна в юношеството му, като цяло беше изчезнала в зрялост с болнаво жълтеникав цвят. Но той беше в крак с времето си,
на практика ръководеше галантерийния бизнес на своя майстор и се справяше добре: носеше пръстени и на Ан ръкостискането с тях й се видя странно.
— Не се бой, сестро, скоро ще добиеш лондонското разногледство: едното око ще бди под носа ти, другото — за кесията ти. После вече никога няма да гледаш право в никого.
Определено го беше добил, както и кашлица като на магаре. Но
Ан като че ли винаги я чуваше в Лондон и въпреки всичко, на което децата се радваха в новия си живот, тя не мислеше, че са в цветущо здраве: гъгнеха със запушен нос, бяха бледи и понякога дъхът им не беше сладък.
Гилбърт говореше само за града. Когато бяха у семейство
Фийлд, Ричард положи особено старание да говори за Ан от
Стратфорд, което тя сметна за мило от негова страна. (Но толкова ли си личеше, че се задъхва с отворена уста и се мята, изхвърлена на брега?) При госпожа Фийлд Ан не можа да намери убежище. Въпреки че беше интересно да се запознае с французойка, без съмнение. И все пак Ан желаеше тези интересни преживявания просто да приключат като детските болести. А и госпожа Фийлд имаше твърде хубава фигура за жена, която беше раждала деца, и си личеше, че го знае. И
прекалено много мъдри съвети за смяната на зъбите и грижата за спалното бельо, докато поглаждаше завидното си плоско коремче.
„Никога не се погаждам с остроумните“ — мислеше си Ан. Жалко, че съпругът й просто го беше страх от нея. Никой не можеше да каже това за Уил. Но вероятно Ан трябваше да му всади малко страх. Да е поне донякъде деспотична съпруга. Това ли правеха другите? Преди никога не се беше интересувала, смяташе, че е под достойнството й дори: чувстваше, че зад затворената им врата тя и Уил живееха по собствени правила.
Ан се чудеше за много неща и те вдигаха такава врява в ума й, че понякога тя следваше рецептата на Джоан. Преди да дойдат у семейство Фийлд, беше накарала прислужницата да й донесе чаша

314
вино и сега, щом госпожа Фийлд й предложи бадемово мляко или сладко испанско вино, Ан не се затрудни в избора. Помогна й мъничко: вместо няколко, умът намери само едно нещо, което да го разяжда.
И едно той отхвърли. Когато се наканиха да си тръгват, дойде друга жена — смугла, намръщена, донякъде хубава, която изглеждаше
— както много други тук — сякаш е яла и спала лошо.
— Изабел, скъпа моя — посрещна я госпожа Фийлд. А жената вдигна очи към Уил и каза:
— Господин Шекспир!
Изговори името му с особено произношение, което накара Ан да заключи, че тя също е французойка.
— Мадам Берже, на вашите услуги — отвърна Уил.
Французойката изобщо не обърна внимание на Ан.
— Трябва да дойдете пак да ме видите — каза жената.
А Уил се поклони, без да изглежда особено ентусиазиран. И Ан си помисли: „Ами, боже мой, ако имаше нещо, нямаше да е толкова ужасно очевидно, колкото това“.
Все пак на път за вкъщи Ан попита:
— Коя е тя?
— Французойка. Вдовица на тъкач на коприна. Веднъж й помогнах, когато имаше безредици срещу чужденците. — После добави: — Тя е луда — с такава лекота, с каквато човек би казал „Тя живее горе на хълма“.
„Между тях няма нищо — помисли си Ан — със сигурност.“
Естествено работата му го отвличаше. Далеч от дома или просто далеч.
— Трябва да тръгвам — каза веднъж той и скоро след това Ан го намери на горния етаж да пише. И в погледа му се четеше: „Ами, така е, както ти казах“.
Тя го наблюдаваше с хората от театъра, дочуваше смътно разговорите им. За приходите от касата. Тази, последната прокламация от пуританите, нападащи театъра, е лошо написана, но,
боже, каква тежка обсада от библейски цитати. Предстоят неприятности покрай наема на земята, върху която е построен
„Театърът“: ами, трябва да се преместим някак си. Клоуните импровизират, човече, това се числи към цепнатите жакети и

315
стихчетата, не искаме нищо подобно, или думите, както са написани на листа, или нищо. Две лъвски кожи, една мечешка и дърво със златни ябълки, всичките липсват, ех, някой краде реквизит, за какво да говорим повече… До такава степен Уил беше част от тях, но дали някой изобщо го познаваше? Това се чудеше Ан.
Този човек, Бен Джонсън, вероятно го познаваше по-добре от всеки друг. Отначало, когато дойде в Бишъпсгейт, Ан почувства облекчение — здравеняк, набиваше храна и пиене с грамадните си,
напукани от работа ръце и й обръщаше съвсем малко внимание,
докато говореше с Уил: за малко на Ан едва ли не й се стори, че е с
Хамнет Садлър, закотвена в тих стратфордски следобед и нищо не се очакваше от нея. И беше доволна — въпреки че не би го потвърдила точно тогава дори и след изтезание — че той явно нямаше нищо общо с театъра. Чу го да говори за работата си на надница, за предстоящото раждане на жена си и си помисли: „Най-после нещо, което не е изтикано от театъра, ето го отруденото добиче, което бута живота с лакти към пренебрегнатите краища“.
Но скоро речта на Джонсън се издигна, лъкатушейки към възвишеното и научното, а там Ан не долавяше смисъла и дори Уил понякога не си правеше труд да го следва. И тогава Джонсън предложи да чуе урока на Хамнет.
— Кой е този гувернант, който сте назначили за хлапето? —
избоботи Джонсън. — Никога не съм чувал името му.
— Само домашен учител, не гувернант — каза Уил с усмивка —
и ми позволи почтително да предположа, Бен, че не си чувал за всички.
— Знам всички, които си струват. Е, ела насам, момче, няма да те ухапя, освен ако латинският ти не е отвратителен и тогава не отговарям за себе си.
В този момент Ан започна да се двоуми за него. Много хора говореха свойски с деца, които не познаваха, но на нея никога не й беше харесвало. Нито пък й хареса особено начинът, по който той шумно предизвика Уил за неща, имащи общо с образованието,
изкуството, поезията. Може би Ан не разбираше напълно: виждаше,
че е някакъв вид кръстосване на шпаги и Уил харесва упражнението и че той така и не престана да блъска по масата, както правеше

316
Джонсън. Все пак се почувства странно угнетена, когато Бен Джонсън извика — сякаш стаята изведнъж се нажежи.
Но може и да беше въздействието на нещо друго. Някакъв пренесен страх. Защото от онова, което Ан успя да подразбере,
Джонсън постепенно напускаше реалния живот и навлизаше в театъра. А Уил беше… какво? Помощник, отговорен, въвлечен?
(Виновен за това?)
Друг приятел на Уил — дълъг, мършав, потайно усмихващ се човек на име Том Наш, когото тя изобщо не хареса — беше там, когато говориха за това. Изглежда, Уил беше насочил Джонсън към господин
Хенслоу и Ан схвана какво е мнението за него — освен Бърбидж,
Хенслоу беше другата сила в лондонския театър. Малко приличаха на двамата едри земевладелци от Шотъри, вечно търсещи да изкупят парче земя и да вземат връх в надпреварата.
— Значи, си нает, ползотворно, чинно нает от Хенслоу? —
повтори Наш. — И може ли да ми кажеш коя от топките си му подаде да държи, за да подпише договора?
— Ах, човекът е кротък като овца с мен — отвърна Джонсън и вирна едрата си брадичка с набола четина.
Ан седна край тях, плетейки чорапи за близнаците, макар че
Уил я увещаваше в Лондон просто да купува тези неща.
— Това е тежък занаятчийски труд — каза Уил. — Хенслоу има нужда, както и всички ние, от пиеси и ако не е цяла творба, то поне да е заплетена история, която да се развие, или стара пиеса, която да се притопли. С мъничко, повтарям, съвсем мъничко препоръки от мен от време на време Бен върши това за Хенслоу.
— С мъничко, съвсем мъничко усилие от моя страна, да знаете
— чиста проба жлъчна обида в сравнение с това, което бих могъл да направя — и хоп, пиесата е готова. Мисля, че господин Хенслоу скоро ще ме обикне повече от всеки друг — заяви Джонсън.
— Ето така Бен преглежда ръкописа — каза Уил и Джонсън се наду като буре, а брадичката му още повече се вирна. Това е много дълго. Това трябва да се премести в края, ще има по-добър баланс.
Добавя шест стиха героическа стъпка, за да изпъкне противникът, че е много хилав. Уф, смехотворна фигура, марш навън. Уф, чисти,
лъскай…

317
— Да, правдиво описание — каза Джонсън, усмихнат и зачервен
— а в действителност парчето беше още по-лошо. Беше толкова грубо и разпиляно, че си помислих да не би ти да имаш пръст в него.
И Уил се разсмя — това Ан не можа да го разбере.
— Е, ако те извикат, ще отидеш ли?
— Защо да не ме извикат?
— Ами, чух какво мислят за играта ти хората на Пембрук…
— О, аз не съм — викна Наш. — Моля те, кажи.
— Накараха ме да се пробвам с най-окаяната и печална роля.
Нямаше какво да направя с нея — присмя се Джонсън.
— Казаха, че вилнеенето не е актьорска игра — отбеляза Уил разгорещено.
— Тази трупа е изцяло с нов характер — каза Джонсън — и най-добре да оцени един новоизсечен, но мощно кънтящ глас. А
когато през юни тръгнат, обещаха, че мога изцяло да разчитам на тях за място, че всичко е наред.
— Да започнеш в пътуваща трупа, е доста подходящо начало,
както добре ми е известно — каза Уил. — Но наистина значи начало,
Бен: да избереш този начин на живот и всичко, което следва от него, и да не се обръщаш назад. Трябва да е всичко или нищо.
— О, знам. Тя знае. Готов съм.
„Никога не споменава жена си по име“ — помисли си Ан и прегриза вълната със зъби.
Най-горе в къщата имаше таванска стая, където прислужницата се занимаваше с прането и го закачаше да съхне на въже с макара през улицата. „Много лондонско — мислеше Ан, изваждаш фустите и ризите си да ги гледат всички, макар, разбира се, никой да не вперва поглед, защото би било провинциално.“ Дали щяха да вдигнат очи, ако някой висеше горе обесен? Поредният от въпросите, на които се чудеше. Искаше й се да може да ги спре. „Това — помисли си тя,
когато се качи на тавана — е моята глава. Пълна с пърхащи чаршафени призраци и светлина, а жегата се засилва.“
— Ще танцуваш ли с мен? — каза Едмънд.

318
Беше я сварил сама и без подготвено изражение — без нейното решително, отговорно лондонско лице.
— Отдавна не сме го правили — отвърна тя, имайки предвид отказ.
— Доста отдавна.
Той я хвана за ръка. Мразеше да я вижда нещастна — Едмънд всъщност не обичаше да вижда никого нещастен — но Ан знаеше, че вероятно иска тя да престане да бъде нещастна сега, тук, защото той беше много щастлив. А нейното нещастие може би малко разваляше неговото щастие. Затова искаше тя да танцува с него, докато го успокои.
Ан го направи. Е, не беше кой знае какво за правене; освен това беше част от стария стратфордски живот. А, ето къде чу камбаната на откровението. Онзи стратфордски живот беше онова, което искаш. С
Уил, без Уил? Танцувай, чуй музиката, не чувай въпроса.
— Едмънд иска да се занимава с това, с което се занимаваш ти
— каза Ан на Уил.
Той се събличаше за лягане и едва се държеше на крака от изтощение; Ан беше лежала будна зад балдахина часове наред.
Различни часовници. Различни небеса.
— Знам. Каза ми… или се помъчи да не ми казва. Иска ми се да беше успял.
— Така ли? Защо?
Ан усети в полумрака как той рязко се дръпна от прямотата на този въпрос.
— Тоест — започна Уил, сядайки на ръба на леглото, на самия ръб — иска ми се да беше по-вероятно, след като това е неговото желание. Но се съмнявам, че я има. Способността да бъде играч. Е, да я наречем нещо друго, защото всъщност е вид неспособност. Едмънд е прекалено много себе си. Ако можеше да се пробва в актьорството,
опасявам се, че винаги би бил Едмънд. — Пауза, в която нещо у Ан —
чирак, крещящ разбунтуван на улицата — извиква: „Браво на него,
такъв трябва да бъде“. — Виждаш разликата с Матю.
А, да. С него.

319
Доведе го Ричард Бърбидж, макар очевидно Уил да се беше съгласил с този факт по-рано. Ан ги наблюдаваше от един прозорец на първия етаж, заели стойки пред входната врата: Бърбидж с ръка, леко докосваща рамото на момчето, Уил със скръстени ръце, двете възрастни глави обсъждаха, а момчето стоеше между тях — кълбо руса коса върху тъничка фигура, момче като глухарче. Беше се вторачило в чакащо натоварено магаре и като че ли можеше да наблюдава тази гледка дълго време с ръце, сключени отпред, сякаш намираше там много неща, които да го занимават, засега.
Ако не беше момчето… Колко отвратително от нейна страна. Би трябвало да прояви майчински чувства, без съмнение. Но явно всичко си има граници и затова бяха дошли тук, за да стеснят семейния кръг,
а не да го разширяват.
Естествено, това беше част от работата на Уил. Матю
Холингбери беше момче актьор, което трябваше да бъде обучено от опитен театрал. Не беше официално чиракуване, но много приличаше.
Уил беше майстор и учител. А също хазяин и може би нещо като баща.
— Така става в театъра — каза й Едмънд. Все по-често обясненията или извиненията идваха от него, беше като адвокат на брат си. — Това е професионален въпрос.
Но Едмънд вярваше в онова, в което искаше да вярва, което —
безмилостно си мислеше Ан — придаваше на силното му нетърпение лека пресиленост, като човек, който огъва желязо по панаирите.
Разбира се, не можеше да е само професионално, освен ако не си безчовечен, а Уил не беше такъв. Трябва да има вложена някаква топлота, да има някаква близост. Всъщност още повече, защото Матю беше част от работата му — а там, подозираше Ан, най-много се задържаше тази неуловима птица, сърцето на Уил.
И не беше възможно Ан да не чувства подозрение, че на Уил му е приятно, когато вечер той и Матю се оттегляха на тавана за един час,
за да преговарят реплики, да изпробват глас и жестикулация. Дори когато чу заядлив или отегчен тон в гласа му: „Хайде, изглади още репликата, Мат, слушай, защото иначе всичко е изгубено, за бога“, Ан подозираше, че Уил се забавлява повече, отколкото със собствените си деца.

320
Ан се мразеше и защото Матю беше много непретенциозен. Син на учител, научи тя, осиротял, после го завели да живее при роднина,
който бил зъл. Изискани обноски, но без превземки. Седеше на канапето пред прозореца и четеше или се взираше навън. Сини очи.
Особен прасковен тен — особен за нея, майката, която виждаше всички деца много по-различно от себе си, а косите им — странно подстригани. Погледът му към нея беше смирен, но не и покорен.
Може да се каже даже, че той й напомняше Уил в началото, когато се запозна с него: можеше да изличи себе си от стаята, да се превърне в жълта иглика, в докосната от ветрец паяжина.
Хамнет беше на единайсет години. Матю беше на тринайсет.
Нямаха какво да си кажат един на друг. Хамнет наблюдаваше баща си.
И го изрече с думи:
— Онова, което каза за момчетата, възпитавани в благороднически дом… Ако отида, какво ще си мислиш, татко? Ще имаш ли по-високо мнение за мен?
Уил се стресна.
— Мили боже, как мога да имам по-високо мнение за теб отсега? — отвърна той и прегърна сина си.
Ан, раздвоена, можеше да му каже, че напоследък Хамнет не харесва много прегръдките, дори и нейните. Отиде и по-далеч в мрачните си мисли: „Лондон безспорно го направи, показа, че наистина не се съчетаваме добре като семейство, и беше глупаво,
провинциално да си въобразя, че можем“. И вероятно никой не го мислеше. Ан се сети за баща си, за прекрасното си минало и осъзна,
че е посмешище, бяла врана. Отношенията в семейството си имаха обичаен ред: бащата управляваше всички, майката управляваше децата; бащата и майката се отнасяха един към друг с подобаващо уважение и почит. Любовта я имаше, но всички заемаха местата си на нейната маса по установен ред.
А какво да каже за свещеното домашно огнище, тук, в Лондон,
тук, в царството на театъра…? Ан отново не гледаше реалистично на нещата. Някои актьори без съмнение бяха женени. Въпреки това прекарваха повече време един с друг, отколкото със съпругите си.
Понякога, вместо да отидат в кръчма, хората на камерхера идваха в тази къща след репетиции или след представления. Вдигаха невъобразим шум, ядяха и пиеха извънредно много. Понякога Ан ги

321
чуваше да пресипват от веселба. Говореха и мръсотии. Уил опитваше да се въздържа. И все пак Ан не можеше да се начуди колко много подобни думи употребяваше той, когато тя не беше наоколо. Чаша крушеница й даде кураж да го попита.
— О, това си е чисто въображение, игра на думи, не е истинско.
— Не това те попитах.
— Знам и няма да отговоря. Жените също говорят мръсотии помежду си, доколкото знам.
— Откъде знаеш, след като говорят само помежду си?
— От подслушване по вратите.
Бяха толкова близо до игривост между тях двамата; толкова далеч от лекотата или щастието.
— Не е ли жалко, че мъжете и жените трябва да са отделени?
Как, ако жените играеха на сцената, е възможно това да не промени нещата? — попита тя или питието го направи. — Знам, че тяхното благоприличие би било посрамено, ако се показват пред обществото.
Но поне ще са истински. А не като тези измислени жени — мъж пише ролите им, момче ги представя. До създаването им дори не се е докоснала жена.
— Освен ако мъжът, който ги е създал, не е донякъде жена.
Стресната, Ан каза:
— Имаш предвид момчетата, които играят? Но положително у тях няма нищо подобно…
— Не, не, нямах това предвид… Не те е грижа за Матю, знам.
Ан се почувства оспорена като майка и жена.
— Той е добър млад човек, желая му всичко най-хубаво. Но не го очаквах — това е всичко. — От двора долу се чу остро изсвирване. Ан отвори прозореца и помаха. — Това е Бети Краварката. Купувам мляко от нея. Съвсем прясно. И много хубаво си говорим. Тя е истинска жена, не някой, който се преструва на жена.
Ан добави това ядосано, защото Уил изглеждаше някак изненадан и разочарован… от какво? Че е станала приятелка с краварка? „Че с кого друг?“ — помисли си тя, докато слизаше надолу.
С поглаждащата коремче Жаклин Фийлд, която приказваше само за осветени с красиви свещи градски въпроси? С онази, другата французойка, която сякаш винаги беше там, със скришен поглед и

322
тайнствен поздрав за Уил? (А Уил едва обръщаше очи към нея. Не, не от това трябваше да се бои Ан.)
Бети беше горе-долу на възрастта на Ан, успокояващо бавно движеща се като своята крава, а гласът й звучеше леко дрезгав: готова да застане на двора и да се съгласи, че слънцето днес много прежуря,
смъртоносно прежуря, но пък сезонът, да, без да се стреми да пришпори разговора до някакъв поразителен край. Всеки ден идваше до Лондон от Сейнт Джилс, за който Ан отначало помисли, че е още една от онези общини, наблъскани като кутии в кутии.
— Не, това е в провинцията. Не е като тук. — Бети отметна палец назад към Лондон. О, какво сензационно разжалване. —
Живеем край стената на старата болница със стар дъб за сянка,
градинка с подправки и кладенец със сладка вода. Пиеш ли вода тук,
не ти мърда кървава диария. — Забелязвайки Уил да излиза, тя продължи: — Твоят мъж ли е? Чудесни създания са по свой си начин,
нали? Стига да ги държиш на мястото им. Моят Диксън е честен човек. Търгува с пилета. Не печели кой знае колко, но е безобиден.
Омъжих се петнайсетгодишна. Очите му свършиха работата. Хубави очи, помислих си. Сега вече знам, че всички те имат хубави очи,
когато са млади. Твоят мъж какъв е?
— Играч.
Бети изсумтя, вдигайки ведрото си.
— Ех, всичките са такива.
Беше време за новата му пиеса. Ан щеше да ходи да я гледа.
Щеше да стъпи в театър за първи път, откакто бяха пристигнали.
Едмънд беше водил децата да гледат как Уил играе в пиеси,
писани от други хора. Защо беше чакала Ан? От лоялност вероятно:
пазеше се за пиеса, написана от него.
Или докато повече не можеше да отлага.
Беше чувала откъси от нея. Момчето Матю участваше и Ан го беше подслушала, докато репетира; Едмънд беше чел —
преодолявайки мрачна съпротива — личния ръкопис на Уил и ходеше наоколо, мърморейки реплики. Бягай, прах, от този дом!
[2]
Ан също го погледна. Уил го остави на раклата в спалнята им.
Лек ветрец разлистваше страниците пред протегнатата й ръка. С този

323
вятър трябваше да дойдат меки, дъхащи на пролет аромати, не и тук обаче. Тя погледна ръкописа, прочете малко, но за нея беше прекалено трудно, мрачна освети луната горделивата Титания
[3]
, да борави с текста дълго време. Уил каза, че и без това пиесите не са за четене.
Как заблестяха така очите й? Не от солени сълзи. Ан го остави и отиде да помогне на Сузана да оформи прическата си. Напоследък косата й беше станала невероятно гъста: усещаше се тежка като въже в ръката.
Ан се зачуди дали мензисът на Сузана вече е дошъл. Опитът миналата зима да зачекне въпроса беше предизвикал един от най- приповдигнатите отговори на Сузана: „Скъпа майко, моля те, нека говорим за приятни неща“. Сузана беше щастлива зад своите заграждения. Ан се сети за птичката в кухнята на „Хенли стрийт“ и как веднъж по грешка беше оставила вратичката на клетката отворена.
Беше я предупредило отчаяното чуруликане. Птичката не можеше да е щастлива, докато не се затвореше вратата.
Бети щеше да е тук съвсем скоро. Ан слезе долу да я чака.
Почваше силно да се пристрастява към млякото от кравата. И съм

Изтегляне 3.52 Mb.

Сподели с приятели: