Тайният живот на Шекспир

374
разпознаваше, спомняйки си името му точно когато той си мислеше,
че го е забравила — добър похват на монарх, разбира се. Като помислиш за всички хора, които познаваш по име: в Стратфорд —
вероятно петдесетима, тук — сигурно двойно повече. Хората,
случайно живеещи в същия отрязък от време като теб — забиваш лопатата в земята, а червеите плъзват от влажната черна буца.
Декър внимателно се приближава до тяхната маса.
— Шах — казва той. — Отлично, много по-добър начин да изгладите противоречията си. За какво беше всичко?
— За връзката между черното и бялото — отвръща Джонсън полуусмихнат.
— Ама кой от кои е? И не може ли човек да е и двете? — казва
Уил.
Джонсън махва към дъската.
— Без черни и бели няма игра.
— Е, може да имаш шахматна дъска, на която всички квадрати са сиви. Там бих могъл да играя наистина до насита.
Джонсън клати глава.
— Направи своя ход, човече.
Уил се втренчва в черното и бялото. Черен цар, бяла царица. …
Щом „светла доблест“ казва се навред, съвсем е светъл черният ви
зет!
[3]
За какво беше всичко? За пиеса, разбира се — за какво друго може? И за неща като истината. И за една смугла жена.
— Как наричаш тази композиция?
Светлината от огъня шари по пръстите й, докато нежно пробождат клавишите на виржинала. Тя винаги има запален огън в камината като баща му. Уил сяда на разстояние — днес почти цял метър. Утре може и да са два метра; или пък може да седне до нея, в краката й, да изследва тънката синя вена под глезена й. Зависи от нейната повеля. Музиката няма форма. Води те надолу по сладостни пътеки, после безцеремонно те зарязва.
— Пиеса щрих — казва тя. — Те са ми любимите. Не харесвам нищо завършено. Затова и никога не се сбогувам.
Пръстите му се вдигат, тя затваря очи и Уил осъзнава, че е отпратен.

375
— Тя е любопитно създание — казва Ричард Фийлд. Изабел
Берже: известно време тя продължава да навестява магазина, докато
Уил е там. Нарича го „моят спасител“, но после престава да говори с него. — Чудя се дали не пие.
— Имала е много неприятности, мисля — отвръща Жаклин с оттенък на ревност в гласа.
Как копнеят хората за тях — макар и само в миналото, не сега.
Неща, на които да се уповаваш.
Какви неприятности? Никой не знае. А после вече не се появява.
Жаклин мисли, че е отишла в провинцията заради здравето си, но не е сигурна. Никой не е особено сигурен за нищо, когато става дума за
Изабел Берже — сякаш самото й съществуване е условно. Вероятно е такова. Уил пише, играе, оглежда се в огромния полиран лист.
Напразно търси герой или крал.
Джон докосва с пръсти своя черен цар и променя решението си.
— Не че искам да подновявам караницата — търпеливо казва той, макар че търпението у Джонсън е нещо твърде неловко и насилено, все едно куче стои изправено на задните си крака — но идните поколения ще имат последната дума.
— Ние няма да я чуем.
— Ще я чуят нашите потомци. — Осъзнаването блясва като светкавица върху лицето на Джонсън. — О, да му се не види, да му се не види сто пъти — казва той вбесен: за него равностойно на
„извинявай“ — дума, която не може да произнесе. — Наругай ме, че съм такъв надут, твърдоглав, глупав дърдорко…
— Вчера го направих. Стига толкова.
Джонсън поклаща глава и премества дамския си офицер.
Всеки се е карал с Джонсън в даден момент — или по-скоро
Джонсън се е карал с всеки. Уил е изключението. Знае се из театрите и съпътстващите ги пивници, гостилници, алеи за игра на кегли,
публични домове, бърлогите за крадени вещи и бордеите, че Уил
Шекспир не може да бъде предизвикан.
И тогава се появява трагедията на Джонсън „Сеян“
[4]
— Искаш да кажеш, че е включил цялата тази проклета,
вцепеняваща челюстта, реч само защото е от източниците му? —

376
ръмжи Бърбидж.
— От Тацит
[5]
— казва Уил. — И ще е в негов безупречен превод без никакви неточности.
— Публиката и пет пари не дава за Тацит. И виж — всичко вълнуващо се случва извън сцената. — Бърбидж въздъхва. — Не ми казвай, че оригиналът е на Сенека.
— В нея има величие — отвръща Уил. — Възвишена е,
внушителна, без излишества…
Той се мъчи, същото казват и очите на Бърбидж, жълти от болния му черен дроб. Репутацията на Бен Джонсън в театъра нараства и той е обявил с типичната за него самоувереност, че се насочва към трагедията — и там има интерес. Но Уил знае, че негов беше решаващият глас да бъдат убедени хората на камерхера да приемат резултата — „Сеян“. Направи го заради приятелството им.
— Как го произнасяш? — пита Хеминг по време на първия им прочит. — Се-ан или Се-ян?
— Не ме предизвиквай — отвръща Бърбидж озъбен.
Но продължават нататък. Бърбидж запаметява пространните статични монолози в обемистата си глава. Опитва, наистина опитва да изиграе жив герой от — Уил го признава пред себе си — серия мраморни театрални пози. (Бен снощи, докато се караха по въпроса:
„Казвам ти, ще надживее мрамора, ще се задържи хиляда години“.
Уил: „Не, само така ти се струва, когато я чуеш“.) Вероятно трябваше да каже нещо, нещо необоримо. Бърбидж иска съкращения още от началото, но Джонсън отказва и е непреклонен. Или както е, или абсолютно нищо. Освен това говори сериозно. Време е, заявява
Джонсън, сцената да поднесе правилно създадена трагедия, оформена според класическите образци и внушаваща добродетели. Без пищящи призраци или кръвопролития с мечове. Време е хората да станат сериозни и да се поучат.
И това, което римляните причинили на човека Сеян
[6]
,
публиката на „Глобус“ причинява на Джонсъновата пиеса. За щастие,
пиесата не може да кърви, когато я разкъсват на парчета.
Джонсън е първият, който признава провала. Той гледа от галерията със сър Робърт Таунсенд, неговият нов покровител. Да,
приема го; макар че, както отбелязва, римляните, общо взето,
достойно са носили името си на велик народ, а английската театрална

377
сган е от най-тъпите, набутани в обора ревящи магарета, които някога са отвръщали муцуна от фино накълцано сладко сено, за да продължат да зобат препикани бодили.
Какво има да каже Уил? Беше прекалено студено, беше прекалено сковано, нямаше движение в никой смисъл… Каквото и да каже, ще го съюзи с идиотското мнозинство, което ръкопляска на неговия Шейлок, на неговия Фалстаф, на неговите някак живеещи порочни примеси. Как правя така, че живеят? Вдъхвам им живот. И те ми вдъхват живот в замяна.
Когато всички отиват да се възстановят след представлението в
„Русалката“, Уил се надява, че ще му се размине да говори. Вероятно могат просто да се повеселят и да оставят темата недокосната помежду си. Но веселото настроение не идва. Изтощителните монолози, гъшето съскане на публиката тежко са налегнали всички.
— Е — казва Бърбидж в половинчат опит за наздравица —
дадохме всичко от себе си, приятели, и в отговор получихме всичко като полагаща се награда…
Речта му се разпада. Хората си намират извинение да се приберат рано у дома. Уил, Джонсън и още неколцина остават да пият.
Неразумно — след подобен резултат. Но не са пияни — или поне никой от тях не губи устойчивост в алкохола. Неприкритите мисли някак си се изплъзват. Понякога вместо обичайния двубой с шпаги се сблъсква със стоманата на думите.
— Но не можеш да прочетеш лекция на публиката да те обича.
— Ето, пак за обичта, така предаваш себе си. Не искам да ме обичат, когато творя, човече, искам да вдъхновявам мисълта,
разсъждението, моралното усъвършенстване.
— Все едно гълтат голям грапав хап.
— Ами тогава да се задавят с него.
— Разбираш ли, Бен, те могат да познаят, че това мислиш за тях.
— Да и защо не? Какво представлява по-голямата част от човечеството? Един парад от гласове, суета и безумие.
— Всичко и на това отгоре всичко. Вгледай се в онова петно,
оставено от пръста на прислужника, който точи напитките, и ще се гмурнеш в безкрайност от светове.
— Това е най-обикновено леке от мръсен пръст, а той е прислужник също като всеки друг.

378
— Нищо не е също като другото.
— Грешка. Глупакът си прилича с друг глупак, крадецът — с друг крадец и ако не ги подредим хубавичко в ума си, тогава хаосът пак се връща. Е, да, твоите думи, Уил. Твоите думи изпридат чудна мрежа от сенки и светлини, която приятно трепти над ума и трудно можеш да видиш хубава, ясно изразена форма.
— И тя залъгва глупаците и крадците, без съмнение.
— Както и разумните хора. Не го отричам. Но радостните възклицания и ръкоплясканията те водят, не е ли така, Уил Шекспир?
Следваш пътя, по който достопочтеният простак иска да вървиш,
смешна комедия или пищящо отмъщение и дори когато се докосваш до великолепието, пак се грижиш за простака, никога не го изваждаш от бездната му, а държиш огромните му дюстабани здраво стъпили на земята. И го караш да чувства, че е голяма работа дори и когато задигаш парите му. — „Внимателно, мисли си Уил с тревога, докато
Джонсън казва това разтреперан: толкова е разочарован и ревнив
Джонсън, извън кожата си, отвъд себе си.“ — В това отношение ти много приличаш на курва от най-висока класа.
Внимателно.
— Ти би трябвало да знаеш повече от мен за това.
Твърде късно.
— О, няма да отричам, не съм къщна мишка и подозирам, че в едно дворче на „Хог Лейн“ е на път мое извънбрачно отроче, е и какво? Не съм лицемер. — Вече е станал пурпурен. — За разлика от сладичкия господин Шекспир, скромен галеник на сцената, когото всички обичат, послушно изпращащ у дома плячката си, за да обзаведе своето добродетелно бюргерско жилище и да засипе провинциалната си съпруга с коприни, а през цялото време държи малката си мръсна метреса в града.
Хората се обръщат. Джонсън изглежда малко уплашен от себе си: Уил почти е станал на крака. И все пак в момента просто е завладян от чисто удивление. Не че Джонсън знае нещо — накрая клюката щеше да изтече — а от начина, по който го казва. Така ли —
велики боже — така ли му викат?

379
Иронии: отначало той се премести в района на Крипългейт,
защото Джонсън говореше, че ще се засели там със семейството си.
Освен това изглеждаше смислена промяна за мъж на неговата възраст и с това здраве, далеч от театралните обкръжения на Саутуърк и
Шордич — те бяха разгулни и там човек бързо вадеше нож. Затова избра северната периферия на града, където от горния му прозорец се виждаха хълмовете на провинцията. С по-хубав въздух, както писа той на Ан, без да допуска, че тя ще се заинтересува особено. Освен това беше по-близо до квартирата на Матю, така че можеше да го държи под око. (Бащинско око? Ами, защо не, нали момчето нямаше баща?)
По-добро място, ново място, далеч от изкушението. И тъкмо
Жаклин Фийлд препоръча къщата на тихата „Силвър стрийт“.
Държаха я нейни познати французи — Маунтджой — уважавано протестантско семейство. Потомствени преуспяващи майстори на украшения за глава — според мълвата изработваха перуки за благородни дами, дори за кралски особи. Въздържани, трудолюбиви хора с добре поддържана къща и там Уил разполагаше с две хубави стаи, както и с готвена храна, ако поискаше.
А госпожа Маунтджой, както се оказа, познаваше Изабел Берже.
Това можеше и нищо да не значи. Следователно се беше върнала в Лондон — и ако го видеше, несъмнено щеше да е като у семейство
Фийлд, щеше да иска да измъкне от Уил някакъв отклик, който той не разбираше и не го интересуваше. Странна, капризна, болнава жена,
която някога познаваше. Малка вдлъбнатина на пътя, спъваш се и продължаваш.
Освен… нещо относно времето. Годините, тъмни години без форма, без врати за влизане или излизане, оттам минаваше сам. Ан стоеше от другия край на въртящия се свят — където Уил я беше поставил или където сама се беше поставила, или където великото разпределение ги беше оставило.
А върху листа и в театъра Уил вечно беше зает с характера и изследваше кое създава човека, къде свършва собствената личност и къде започва. А у Изабел откри личност, която не можеше да прочете или опише. След като веднъж се започна, той не можа да спре. Заради тази загадъчност.
Уил се взира в черните и белите квадрати и мисли: „Как да обясня това на Джонсън? Дали ще се надсмее, ще каже, че знае точно

380
какъв вид загадъчност е това?“. Уил мести дамския си топ. Царицата му е особено немощна в тази игра.
— Ах! Тъкмо казвах на госпожа Маунтджой — обясни Изабел първия път, когато Уил слезе долу и я завари там да се грее на огъня —
колко е тих нейният наемател. Питах я: „Какво ли може да прави горе съвсем сам?“. Но сега виждам, че сте вие. И вече знам. Господин
Шекспир, нашият първокласен драматург. Върху какво работите сега?
— Върху пиеса за един мъж, който убива жена заради любовта си към нея.
— О — прозя се тя — поредната изтъркана стара приказка.
Хубава, подобна на птичка, госпожа Маунтджой погледна малко слисано, тя високо ценеше Уил.
— О, не ми обръщай внимание, скъпа моя — каза Изабел,
стисвайки ръката й. — Мога да говоря, каквото ми харесва на господин Шекспир: той знае истинските ми чувства към него.
И тогава — поглед в очите й: сопване, плесница, един Господ знае, всичко в един поглед, така както Уил никога не беше вярвал, че е възможно. Беше се опитвал да избягва поетичната условност да вижда звезди и чудеса в чифт очи. Беше си мислил, че очите просто могат да побират много неща: дотогава.
Слепешката се върна обратно на горния етаж, треперейки, сякаш е откраднал нещо и то беше под ризата му, безценно и с шипове.
Така че отново застана на витото стълбище с изкривения прозорец, който гледаше навън към покривите с оловна ламарина и ароматът на пастили допълзя до него. И той си помисли: „Ти знаеше,
нали? Знаеше, че пак ще дойдеш тук“.
— Да поговорим — каза тя.
Поведе го за ръка навътре в прекалено затоплените си стаи. Уил остана три часа и нейната длан беше всичко, което му беше позволено или заповядано да докосва. Към края тя сложи върха на палеца му в устата си, преди да го отпрати с поглед, в който имаше леко презрение.

381
Нямаше да дойде пак. Легна по лице в спалнята си на „Силвър стрийт“, както не беше правил от много малък след наказание с бой,
сякаш беше изтощен или смазан, окървавен и с разярено сърце.
— Как позна — попита го тя, ближейки вино от ръката си — за
Офелия?
Както винаги, щом го подканеха да обсъжда работата си, Уил имаше чувството, че падат защитите му.
— Лудостта — продължи тя. — Как позна, че това е лудостта?
— Не е луда. А обезумяла.
— Разликата?
— Това е краят на един път. Нашият път, не нечий друг. Всички страдаме от недостиг на лудост, докато имаме късмет, но тя винаги е наблизо. Ти как позна? Или какво разпозна?
Изабел се разсмя.
— Велики боже в небесата, няма да ме хванеш просто ей така.
— Какво?
Понякога от смеха й го заболяваше като от юмрук в гърдите.
— Като ме питаш. Защото дори не можеш да изразиш, повярвай ми, правилния въпрос. Как е твоето момче момиче?
— Матю. Той се казва Матю.
Уил й беше разказал какво ли не за своя ученик. Беше й разказал вероятно всичко: не можеше да е сигурен — странни пролуки в паметта го измъчваха, след като беше оставал при нея, както в пияно състояние. Предразполагаше го да говори, измъкваше му думите като фокусника, който беше видял на Вартоломеевския панаир да вади монета от ухото си с болезнена усмивка. Това беше Уил, разказващ живота си в тъмната, парфюмирана, твърде затоплена стая: седнал на разстояние, ако тя е в настроение да го пропъжда. Или понякога седеше до нея на канапето и Изабел премяташе крак върху неговия,
небрежно, по момчешки, както правеха някога Уил и Ричард Фийлд.
Ерекцията му беше като продължително, силно главоболие, което не отшумяваше. Тя знаеше, виждаше — надменно развеселена.
— Лягаш ли с проститутки?
— Не.

382
— Би трябвало. Не е честно към жена ти да ти с проститутка, не и след като е раждала деца.
— Не говори за жена ми.
— О, това ли е днешната игра, преструваш се, че ти контролираш? Забавно. Ами, мосю Берже използваше проститутки през цялото време и аз се радвах за това. Помирисвах ги по него и си мислех: ах, сега е изпълнен с вина, така че ще е мил.
— Често ли не беше мил?
— Той ме биеше. И по-лоши неща — бавни, хитри, жестоки неща. — Тя извърна глава и заплака. Или пък само така изглеждаше?
Уил не знаеше какво да направи. Подът под него сякаш се къдреше на вълнички. И изведнъж тя вече го гледаше и се смееше. — Ето. Добре се получи, нали? Наистина, трябва да позволим на жените да играят на сцена, защо не?
Той яростно се дръпна назад.
— Мислиш ли, че бих се смял на това?
— Не. Не искам да се смееш с мен никога. Когато се смеем, се отдалечаваме на разстояние и ставаме наблюдатели, а аз не те искам там горе. — Тонът й беше нападателен и дрезгав, вятър през октомври с листа и паяци в него. — Искам те тук долу с мен, в Ада, тъмен и сладостен.
Тя се наклони и ухапа нежно долната му устна. Това щеше да е за днес.
Черно и бяло.
— Ти си на ход — казва Джонсън.
Прозвучава като ужасна перспектива.
— Ще ме прослушаш как чета ролята си? Наистина ли? — каза
Матю. — Ще е много скучно, защото това е най-скучната роля, писана някога.
— Няма да е скучно — отвърна Уил.
И не беше, макар че текстът бе отвратителен. Просто да седи тук, в градината на кръчмата и да е край тази жизнерадост, лекота и понякога глупост на Матю. И когато се появи един от неговите

383
приятели и почнаха да пият, да се тупат в гърдите, да се сбутват на шега — чиста глупост — Уил въпреки всичко беше щастлив да седи край тях и да се остави малка част от това да го докосне като острието на ярък сноп слънчеви лъчи.
— Вие сте твърде непознат за мен — каза графът на
Саутхамптън. — Във всяко отношение.
— Не във всяко отношение, надявам се.
— Гледам вашия датчанин всеки път. Той ме изпълва с възторг.
Казват, че прекарвам прекалено много време в театрите. — Той въздъхна. Разкошна, нехайна въздишка. — По-добре сте си там,
където сте, приятелю, там можете да се разхождате незабелязан в сенките. И как наричате тези творби?
— Сонети, господарю. Всеки поет има склонност към тази мишена. Те са добре оформен съд, в който човек да изсипе дребните си грижи.
Саутхамптън го погледна критично. Понякога и Матю правеше същото, когато Уил говореше мъдрости: сякаш виждаше някой зад него да му подсказва лъжите.
— Не и тези. Виждам нещо от себе си, така ли е? Ожени се и създай потомство. Майка ми ли ви подтикна към това?
— Нещо от вас? — каза Уил. — По нещо от всичко, което някога съм виждал, правил, а също и от всички останали. Ние дишаме въздуха, който Цезар е изпуснал от дробовете си.
— Пак се криете, господин Шекспир. — Графът пуска долу ръкописа и прави знак на Уил да го последва. Ехото от стъпките им ги приветства като нежни аплодисменти в дългата галерия. — Мисля, че по същността си това е нещо като драма или пиеса. Всичко се превръща в пиеса в ръцете ви, нали?
Уил двусмислено раздвижи главата си.
— Може и да са такива. Или… бихте могли, господарю, да ги наричате пиеси щрихи.
Графът изглеждаше недоволен, понеже днес не беше в състояние да притисне Уил, а някога това събуждаше любопитството му.
— Какво готвите за сцената тогава? Там е мястото, на което бихме ви намерили. Без съмнение сега можете да пишете, както намерите за добре, и да назовете цената си.

384
— Не е така, уви. Една пиеса да не се понрави, и те отхвърлят,
както всички останали.
Графът присви устни, сякаш Уил изтъкваше като оправдание бедността. Нещо, което човек приемаше с напредване на възрастта:
някои приятелства западаха, симпатията избледняваше и нямаше какво да се направи. Поне се опитваш да го приемеш.
— Тоест, още имате нужда от покровители?
— Не, в интерес на истината. Но всъщност знам как да ценя онези, които са ми протегнали ръка.
— Обслужих вашата цел всъщност.
— Ако трябва да отговоря на това, господарю, бих попитал, аз обслужих ли вашата?
Графът спря и свирепо го изгледа, с професионално свиреп поглед. После омекна.
— Простете ми. Такъв е животът в двора — кара човек да не вижда нищо друго, освен двуличие и интерес.
— Простете и на мен, ако съм бил безочлив.
— Бяхте, но смятате, че имате причина. — Графът сложи ръка на рамото му. Дъхът му попадна върху лицето на Уил. — Значи,
виждате защо никога не би се получило. Твърде голяма арогантност и от двете страни. — Изражението му се отпусна и той измести ръка,
насочвайки Уил към прясно лакирана картина. — Елате да видите портрета за рождения ми ден. Какво мислите? Аз съм сравнително доволен, но майка ми шумно възрази и мислеше да намали парите на художника.
Беше красива картина на красив мъж, но някак си не й достигаше красота.
— Прекрасно изпълнена.
— Да ти правят портрет, е тягостно занимание в най-добрия случай. Вас рисували ли са ви?
Уил вдигна рамене.
— Не съм виждал причина.
— Още престорена скромност?
— Зависи от това, дали вярвате, че има такова нещо като истинска скромност.
Графът се разкикоти.
— Вие сте преситен като царедворец. Или пак се спотайвате?

385
След миг Уил каза:
— Мога да ви гарантирам това, господарю: ако сложите мой портрет на тази стена и поканите всички от двореца, от града и от страната да ви правят компания тук, нито един от тях няма да се спре,
за да го погледне. — Той се поколеба. — Слава богу.
— Не можеш да го криеш повече, Мат. Говориш престорено и се получава едно ужасно цвърчене. Гласът ти загрубя, нали?
Матю се вторачи мрачно, с възмущение в Уил, без да го вижда.
— Значи това е. Но гледай сега, аз още мога да взимам роли, със сигурност. Хенри Брайт още играе жени, а гласът му отдавна се промени.
— Неговият глас е естествено висок като тон. И въпреки това според мен го напряга. Твоят е нисък и ще ръмжи, ще се дере, ще бъде абсурдно, ако се опиташ да го изтъниш. Защо се страхуваш? Ти си играч, изключителен актьор. Сега ще взимаш мъжки роли, това е.
Знаеш, че имаш мен и аз ще те препоръчвам. Никога няма да останеш без работа.
— Предполагам. — Матю прехапа устна. Червенината нахлу,
кръв върху сняг. — Женските роли те карат да се чувстваш изключителен. Дотук си. Не искам да излизам на сцената и… ами,
стига, остави. Не искам да бъда себе си.
Уил го потупа по рамото.
— Това, ако можеш да го направиш, е единственото, което трябва да избягваш.
Изведнъж челото на Матю се проясни. Емоциите му бяха гъвкави като ставите. Тайната, ако можеше да я поддържаш, вероятно беше в това да се плъзгаш по езерото на живота: каквото и да чувстваш, няма да е задълго.
— Е, промененият глас определено значи, че вече съм мъж и мога да си позволявам мъжките волности — пиене, пушене,
момичета, нали?
— И да си съсипеш здравето, да развалиш доброто си име —
каза Уил и суровостта на подигравката му беше почти истинска.
— И нещата между нас ще се променят, сигурно — продължи
Матю, като леко го дразнеше. — Вече няма да си строгият баща.

386
Уил смогна да се усмихне и поклати глава.
— Невъзможно е да изгубиш баща си.
Джонсън мести царицата си.
— Шах. Говорих прибързано — Очите му шарят наоколо по лицето на Уил, по черните и бели шарки на разпънатата дъска, по прислужника. Той е добър приятел и щедро сърце, но цялата работа с емоциите го изтощава. Освен това иска да спечели играта: тази и всяка друга. — Мисля, че посмях да ги изрека само заради любовта си към теб. Само на тези, които обичаме, се осмеляваме да причиним най-лошото. Не е ли така?
Уил гледа вторачено: черно, бяло, отпечатва се в очите му.
— Аз не разбирам любовта — казва той.
Изкачвайки стенещите стълби, подминавайки кривия прозорец,
Уил видя краката си оплетени в треволяк от сенки и светлини.
„Оплитането, каза си той, е нещо съвсем ясно и е изкушение от най- прост вид; следователно спри и повече не идвай.“
Не, не е, нещо друго е. То е пиеса, в която участвам, ненаписана,
от най-добрите. И освен това, когато Уил се опита да отхвърли мрака,
да мисли за доброто и да принадлежи на доброто, мъртвият Хамнет се раздвижи и извика в гроба си и Ан с цялата вкаменена сила на мъртвата любов се надигна и го смаза. Така че защо да спира? Какво запазвам, ако се отдръпна? Най-добрата, бъдещата част от мен се е спуснала в мрака. Пиесите, те не остават дълго: като човешкия живот са, разтягат отреденото ти време. И изпитвам страхове относно безсмъртието на душата — как така е дълговечна, след като мога да поправя своята толкова, колкото да закова пухкавата глава на глухарче?
— Днес ще говорим само на френски.
— Но моят френски е лош.
Тя не приемаше но. Убиваше го с поглед, с потръпване на раменете. Които, оголени, бяха гладки като карамелени ябълки. Той мълчаливо прие, защото винаги така правеше, защото странните й безшумни също карамелени движения, косата й и погледът го

387
съблазняваха и Уил цяла вечер води кръвопролитна борба с трънливия език. Изабел тихо му се присмиваше, но всъщност правеше така през повечето време — не беше нещо ново и забележително. Някои думи,
които тя използваше, според него бяха неприлични, а някои, сигурен беше, сама си измисляше.
Изведнъж, на английски, докато му наливаше вино, тя каза:
— Обичаш ли ме?
Кратък, стегнат размисъл като свиването на мускулите да прескочиш боклук на улицата.
— Не. По-скоро обратното, мразя те.
— Това е достатъчно. — Тя кимна със затворени очи, отпи.
Изглеждаше отчаяна, жадна и съсухрена, сякаш спасена с голям риск.
— Защо идваш тук, Уил? Заради надеждата ли? Надеждата, че най- после ще влезеш в леглото ми?
— Твоето легло — каза той искрено — в края на краищата, е просто още едно легло.
Изглежда, това доста й хареса. Но после вълкът в лицето й порасна.
— Фантазираш ли си за мен, когато не съм наблизо? Не го прави, Уил. Не смей да ме превръщаш в една от твоите фантазии.
Той се изправи лице в лице с вълка: все пак не можеше да го избегнеш.
— Защо, какво друго си ти, освен собствената си фантазия,
Изабел? А мосю Берже, и него ли измисли? Миналата седмица ми каза, че е умрял преди десет години. Вчера се оказаха не толкова много. Така де, човек не забравя подобни неща.
Тя избухна в смях, сякаш разговорът беше приел весел,
жизнерадостен обрат.
— Ама ти изобщо не разбираш. Точно такова нещо бих забравила. Мосю Берже? Че дори когато членът му беше в мен, аз забравях за него. Това беше единственият начин. Някога усещал ли си как мъж те притиска надолу, безразличен, както продавачът на риба прави със змиорката, за да й отсече главата?
Той остави виното си.
— Нямах предвид, че се съмнявам в теб, Изабел…
Тя го зашлеви по бузата, не много силно, достатъчно.

388
— Извинявай, Уил, но това беше предвидено да ти причини болка, следователно да те откаже да ме съжаляваш, което е непоносимо за мен. Сега това. — Тя хвана ръката му и я плъзна в корсажа си и той усети зърното й, твърдо и сухо, на дланта си. На лицето му се изписа болезнен копнеж, устата му се напълни с камъни.
— А сега — тя му върна ръката — се разделяме.
— Завинаги? — каза, чувствайки надежда и ужас, пъклено смесени, емоция на базилиск.
— Какво? Никога завинаги. Сладък глупчо, не виждаш ли, че по този начин го осигурявам?
Отдалечаването от дома й на „Хей Пасидж“ към Сейнт Мартин льо гран беше заслепяващо познато — всяко паве и рамка на врата на слънце и в сянка (но винаги се случваше в сянка). Всяка стъпка на това отдалечаване беше унищожавана с терзание като блясъка на разложението, който Уил беше виждал по развалената мъртва риба върху кея на Тауър. И всичко, което виждаше, всяко отекване на стъпките му ехтеше с решително туптене в мозъка: повече не, повече не. Не се връщай повече.
Това, в края на краищата, беше толкова просто нещо, за да не го прави.
* * *
Уил жертва пешка.
— Знае ли се повсеместно, Бен?
— Кое? — Джонсън откъсва мислите си от шахматния проблем.
— За теб и жената? Не. Повече се разнася като слух, отколкото да се знае. Всъщност аз уцелих на сляпо. Хайде де, за всеки човек от театъра се разправя по някоя любовна история. А дори и да няма такава, трябва съвсем малко остроумие, за да се измисли някаква,
просто за да минава времето, нали разбираш…
— Ако вървиш заднешком все по-бързо, ще се катурнеш.
— Виж. Чувал съм, че имаш жена, скрита някъде. От какво те е страх? Че ще съобщят на съпругата ти на сто мили оттук? А дори в този невероятен случай тя какво си въобразява? Че живееш като

389
отшелник в Лондон? Ами, ако жена ми не ме подозираше в безпътица,
щеше да помисли, че нещо не е наред с мен.
Дали се страхува, че ще стигне до Ан? Вероятно. По-вярно е, че
Ан го мисли за нечестен. Любовта им може и да беше изтляла, но в пепелта още имаше нещо ценно.
— Какво казах? Снощи, когато ти говори за моята… за тази метреса?
— Когато се карахме? Ами, каза, че не ти се налага да купуваш любов. И че разликата между нас е, че на теб дори не ти се налага да опитваш. — Със стиснати устни, Джонсън мести царицата си или по- точно я тласва в месестия си юмрук. — Шах. Хубавичка размяна на обиди.
— Да… Хайде да забравим.
— Ти обаче няма. Никога не забравяш нищо, нали? — Вече радостно усмихнат, Джонсън дрезгаво се киска. — Трябва да усвоиш това изкуство, Уил. Както ти казах и преди.
Играеха роли и сменяха самоличности — тук и двамата се движеха с лекота. Това беше мястото, на което сенките им се докосваха. Уил си спомни за доведения брат на Ан, който тъпчеше с мрачно забавление. Да погазят сянката ти. Играта не беше игра, Уил го знаеше — Изабел също. Общ възглед. И похотта, която той всъщност трудно признаваше, защото не мислеше, че Изабел е красива или привлекателна. Похотта повече приличаше на болка, на изгаряне или на замръзване, или на някаква непозната форма на крайност, зловещо първооткрита от него.
Уил се взира в черното, в бялото на шахматната дъска.
Изискваща ход. Настояваща за избор. Как мрази избора и неговото бреме.
Докато играеше в „Глобус“ един следобед — наистина ли беше?
Черният Бърбидж коленичеше опечалено, надзъртайки в отровения кладенец на невинността, а Уил наблюдаваше от своята роля на венециански благородник. Той много често играеше роли на високопоставени личности, херцози и крале, на знатни особи —
огорчени, затворени в себе си и обезсилени: царе шахматни фигури. И
тогава я видя. Не в галериите, нейното обичайно място, а в задната

390
част на партера, където се струпваха проститутките, където можеха да се подпрат на масата от тела и да гледат представлението, докато получават изучаващи ръце, понякога езици. И точно това правеше
Изабел. Опипваше я някакъв старец и Уил видя езика му да я перва като малко змийче по усмихнатите устни. Изабел търси Уил и го гледа. Който, след като сърцето му се намотава на макара, продължава да играе. Както и Изабел, предполага той.
Когато идва ред на жигата, тя вече не е долу при голите гърди. В
галерията срещу него е, седнала, престорено скромна.
— Мислиш, че си видял това. Но дали? — посрещна го тя след представлението на гърба на гримьорната. На Уил му се прииска да я вдигне и да я захвърли. Искаше да види езика й. — Не знам защо се смея. Ти не предизвикваш смях у мен, Уил. Лицето ти е прекалено меланхолично и красиво, както и ръцете ти, и разстоянието между плешките ти, както си го представям. И че го докосвам, преди да заспя. Болна съм, лоша съм. Неприятен ден. Сега трябва да си тръгвам.
Обикновено той ходеше при нея: обръщаше й внимание,
обслужваше я. Пристъпвайки по странна, полуверевна пътека като офицера, който се отклоняваше по шахматната дъска. Но понякога я заварваше да го чака пред къщата на „Силвър стрийт“, вероятно измръзнала и мокра: като любовница. И му казваше как си мислила за него цял ден и се разплакваше. Веднъж протегна ръце там, на улицата и Уил поиска да ги отблъсне, но ги улови и целуна туптящите й китки.
— Край, край — изстена той.
— Много жалко за нас — каза тя. — Знаеш, че не е само защото имаш жена.
И Изабел проблесна към него иззад мрачно познание, негово затъмнение. И познанието го притисна, задушавайки го, когато сам изгаси светлината, и тогава изгаси светлината.
И тогава на „Силвър стрийт“ дойде да го види един млад мъж.
Госпожа Маунтджой, вместо да изпрати слугата, сама се качи до неговите стаи и каза с типичното за нея кимване на хубавата си глава:
— Не бих ви безпокоила, господин Шекспир. Не познавам младежа. Но той не иска и да чуе. Все повтаря и повтаря, че ще искате да го видите.

391
Мат, помисли си той, а сърцето му подскочи — не знаеше защо,
приятна изненада може би, защото Мат никога не идваше тук. Винаги
Уил беше този, който го издирваше, естествено, разбира се. (И
понякога Мат не можеше да прикрие леката озъбена усмивка на раздразнение, когато виждаше Уил отново, но това също беше естествено, in loco parentis
[7]
.) Така че пуснете младежа да се качи.
И когато мургавият юноша, възнисък, облечен в черно, нахлу в стаята му, Уил изживя миг на особен страх. Не го познаваше — или го познаваше? По някаква причина си спомни последния път, в който беше видял Марлоу на улицата, с физиономия на хиена, самовлюбен;
а после — Марлоу мъртъв в претъпкана стая, в претъпканата стая на въображението на Уил, където беше видял камата да се забива хиляди пъти.
Младежът му обърна тесния си гръб, сгрявайки малките си ръце на огъня.
— Какво искате?
— О, сър, любезни господин Шекспир… — пресипнал, почти хлипащ — дошъл съм да ви моля, няма ли да ме направите едно от вашите момчета момичета? Само за това съм живял… Имам талант,
сър, имам необикновен талант, а това се иска, нали?
Младежът се обърна. Уил се втренчи в очите на Изабел. Все едно беше докоснал пролетни листа и беше открил, че са боядисани в зелено и забодени на дървото.
Тя беше тази, която отвърна поглед първа, нейният победоносен смях го обезсърчи.
— Реших, че ще е хубава шега. Освен това мислех, че по този начин — а как иначе? — може да изтръгна от теб любов.
— Един Господ знае какво имаш предвид под любов — каза той и останал без дъх, отиде да отвори прозореца.
Изведнъж почувства, че се задушава. Никога преди не се беше качвала в стаите му.
— Съмнявам се, че Господ знае, и това е една от причините да се разделя с него. А ти? Ти знаеш ли всичко за любовта? — Тя седна пред огнището, като кръстоса и обгърна краката си. — Едно ли е правилото за всички? Чудя се. Когато видиш тревата, наричаш я зелена на цвят и така правят всички, научили са го като малки, виж, миличко, виж зелената трева. Но може би онова, което ти виждаш и наричаш зелено,

392
аз виждам като синьо или розово. Или черно, черно. Кой може да каже? Единственото място, на което не можем да отидем, е умът на друг простосмъртен. Самотното светилище. Продължавам да бърборя и не виждаш ли, че ме е страх? Не се справям добре на непознати места. А това е непознато за мен. — Тя се огледа, потръпвайки. —
Дори чуждо.
Уил й даде чаша вино, неразредено с вода. Изабел носеше на алкохол повече, отколкото всеки друг от познатите му пияници. Той отново се сети за Марлоу. И осъзна нещо за него: всъщност не е можел да носи на пиене. Колко млади бяхме.
— От мен става добро момче, нали? Вероятно добро не е думата.
Хвърлям я на теб, да видим какво можеш да направиш с нея. О, човек,
направен от думи.
Сякаш каза „човек като сламено чучело“. Всъщност не имитираше добре момче, но имаше нещо приятно освежаващо в несръчността, която бричовете и жакетът й придаваха. Тя сама изработваше роклите си, красиво, и Уил винаги се дразнеше от елегантната им деликатност, от това, че бяха по-различни. Вероятно му се искаше да ги разкъса. Но Изабел приличаше и на нещо друго,
освен на жена, дори когато махна нахлупената шапка и освободи къдравата си коса. Може би Уил успя за миг да зърне онази истинска същност, която все се мъчеше да улови.
— Е, най-после видях квартирата ти. — Появи се нейният презрително развеселен поглед. — Но къде си ти в нея? Това може да е всяка стая на света.
Истина беше вероятно — в сравнение с нейния дом и лудата птичка в кафеза, виржинала, който издаваше меки, мелодични скрибуцания дори когато не го докосваха, изхлузените обувки с дървени подметки, така че да си я представиш с тях, те изпълваха образа й. Но някак си на него не му харесваше да оставя следи.
— Мъжка квартира може би. За мен е достатъчна. Съжалявам,
че не мога да ти предложа по-хубав стол.
— Карам те да се оправдаваш, Уил. Подтиквам те да мислиш само колко си безполезен.
— Не, за това не сте нужна вие, госпожо.
— Хубаво вино, от добрите рейнски. Забогатяваш, мисля. — Тя протегна чашата към него, накара го да се приближи, за да я вземе.

393
Дъхът й беше сгорещен от виното. — Уил, не сме ли насекоми? Ето затова те обичам, разбираш ли? Защото подозирам, че знаеш, че не сме нищо повече от това и въпреки всичко продължаваш с опитите да изкачиш гигантското камъче.
— Ти не ме обичаш.
Изабел сви рамене.
— И все пак нещо стои или протича между нас, иначе защо бих дошла тук? Имаш гузен поглед, Уил Шекспир, но не мога да си представя какво си сгрешил. Изобщо.
— Някога един друг мъж ми каза същото.
— Друг мъж?
Той си позволи усмивката.
— Кит Марлоу. Не е като да не приличаше на теб.
Изабел стана и наведе поглед към краката си, чорапите разкриваха формата на прасеца.
— Колко е странно усещането така. Вие, мъжете, ходите по света много по-необлечени от жените. Без прикритие. Е, криете се,
наистина, но в чудните горички там горе. — Тя вдигна ръка да докосне челото му. Пръстите й проследиха мигренната бразда, която не изчезваше, вече не; после рязко се обърна към писалището му. —
Над какво работиш?
Той отскубна листовете.
— Защо не ми даваш да видя? Ще се произнася пред стотици хора, в края на краищата — пред много хора като мен.
— Тогава ще е друго. — Уил сложи листовете в сандъка си. —
Черна пиеса е. Само това ще кажа.
— Най-добрата разновидност. Мислиш ли, че бих могла да мина за брат си?
— Вероятно бих могъл да си представя, че брат ти изглежда така. — Втораченият й поглед го изненада. — Това лошо ли е?
Тя едва поклати глава.
— Това там още вино ли е? Дай ми, моля те. Напоследък сънувам. А аз не допускам сънища, сър. Издала съм заповед срещу тях, много отдавна, щом открих, че много повече ме уморяват,
отколкото ми носят спокойствие. Затова ги спрях. Всеки го може с достатъчно воля. А сега ето че пак се връщат, не ми се подчиняват и за

394
това обвинявам теб. Защото ти ме караш да мисля и да чувствам.
Защото ми пречиш да съм сама на тоя свят, както искам.
Тя изгълта две чаши вино.
— Сама? — каза Уил. — Не. Трябва да има някой, някъде. На дадено място, в миналото, във въображението. Всички те са едно. Това е единственото, в което вярвам. Изживяваме пътя си според звезда. Но без да знаем кога сме видели звездата или дали ще я познаем, когато пак я видим.
— Могат ли звездите да са черни? — Тя почука по гърдите си като някой, който прослушва болно място. — Чувал си, знам, за клането
[8]
във Франция. В деня на Свети Вартоломей, през седемдесет и втора година.
— Марлоу написа пиеса
[9]
за него.
— Не става дума за пиеса. Не е представление. Аз бях там. Бях момиче. На седем години. Сега знаеш моята възраст. — Тя се свлече на колене пред камината. Очите й изглеждаха сляпо натежали като детски очи пред прага на съня. — Нека повторя, бях момиче.
Семейството ми беше от Бордо. Не от Париж. Вероятно тук, с вашите пиеси, мислите за събитието, за клането, че е било само в Париж. Е, и ние мислехме така отначало. Париж беше мястото, на което ставаха борбите и неприятностите и благородниците стигаха до сбивания заради вярата, която беше наша, превръщайки я във връщане на власт,
но ние — ние бяхме незначителни, обикновено протестантско семейство, дребни хора, кълвящи зрънцата си в тихия селски двор. —
Тя се раздвижи. — Кажи ми, какво знаеш за това? Не бих те отегчавала.
— Католиците във Франция са се обърнали срещу протестантите и започнали да ги избиват. С хиляди. Така съм чувал като момче. Имаше проповеди за това. Помня как господин Фийлд,
бащата на Ричард, каза, че това доказва, че папата е антихрист.
— Не видях папата там. Видях хора, а той също е човек, нали?
Всички имаме тази съмнителна репутация на човешката природа.
Започна се в Париж. Чухме за целия огромен раздор в небесата по протестантския въпрос. Никога не съм разглеждала себе си като въпрос. Нито баща ми, нито майка ми, нито брат ми. Хугеноти, да,
това беше дума, но никога не бях я смятала за лоша дума. Не ходехме в същата църква, не отслужвахме меса. Неща, които не вършехме —

395
заедно с всички други обикновени неща, които вършехме като да ядем, да пием и да пращаме прането надолу по потока. Бяхме различен вид цвете в ливадата, така мислех. Някои бяха червени,
други — сини. Разтварят се, клюмват в своя час под слънцето. Разбира се, чухме — нали бяхме хугеноти — за изгарянията, за онова, което папистите искаха да ни причинят. А начело стояла кралицата майка,
казваха, оная вещица Медичи
[10]
, която искала пламъци, искала край.
Но все пак трябваше да прибираме реколтата, да се погрижим за виното, за чумата по овцете и за още толкова други неща на тоя свят,
че да отслужваме меса, беше само една от многото подробности.
Изгубени в многообразието. И това не се променяше, защото мосю
Франсоа, който беше католик, дължеше пари на мосю Турей касапина,
който беше протестант, а мосю Карет, тъкачът протестант,
изпълняваше поръчки за мосю Пейрен — търговец католик. Всичко беше така оплетено, как можеше човек да го разплете? „Да сме така обвързани, е хубаво“, мислех си аз. Май не бях много умно момиче.
Обичах лакомствата, обичах да преобличам куклата си и да слушам приказките на баба. Животът ми харесваше, мислех, че е хубаво място.
— Но имаше много хора, които казваха, че хугенотите имат прекалено много богатства, прекалено голяма власт, а са толкова малко. Семейството ми беше от Бордо, но се бяхме преместили в едно село извън града, защото баща ми беше забогатял като търговец на платове и купи една стара селска къща, малко земя и няколко крушови дървета и беше чудесно. Високите стени. Светлината потъваше зад тях и правеше светлинен сок, така си представях, който имаше вкус на блестящи круши. Сгреших. Винаги бях мислила, че баща ми ме обича.
Той не беше човек, който ще дърдори за чувствата си. Представях си облаци около него като планински връх. Но мил и обичащ дъщеря си,
вярвах аз, макар че естествено синът му беше по-важен — кога не е било така? Той беше наследникът. В него лежеше свито на кълбо бъдещето. Толкова е важен за мъжете, знам, плодът на техните слабини, потомството. — Тя вдигна глава и погледна към него или може би през него, вероятно и двете. — Та ние бяхме извън града,
отделени и притихнали, когато дойде новината за убийствата.
Убийства в Париж, ами, там винаги имаше безредици; в провинцията беше по-различно. Но не, разпространяваха се. Не беше слух. Баща ми

396
имаше приятели навсякъде, образовани, можеха да пишат, скоро новината обикаляше като отрова в кръвта. Французите паписти се надигаха в Париж, в Руан, в Орлеан и убиваха протестантите и никой не ги възпираше. Направлявали ги отвисоко, така се говореше. Дали?
— Тя сви рамене. — Ами, понякога и войници извършваха убийствата.
А свещениците изнасяха проповеди, призовавайки добрите католици да свършат Божието дело. Но единственото необходимо да се направи,
разбираш ли, беше да позволят да се направи. — Тя стана и мина покрай него с дъх на вино, боязлива, към прозореца, гледащ над
„Силвър стрийт“. — Можеше да се случи ей там. Горе-долу като онзи път, когато ти ме спаси от чираците. Но властите, вместо да спрат безумието, се усмихват, вдигат рамене и казват: „Правете, каквото искате, добри хора, правете, каквото искате“. — Прозорецът сплеска гласа й и го потуши. — Вероятно си чувал разказите за Сена,
задръстена от мъртви тела, и така нататък. Мисля, че е било истина.
Мисля, че е имало камари от трупове из цяла Франция в онези дни,
докато лудостта или позволението да се разделиш със здравия разум са се разпространявали. Чувам, че много често са осакатявали труповете — макар да не виждам какъв е бил смисълът. Смъртта е най-голямото осакатяване.
Уил искаше вино, но ръката му беше твърде несигурна, за да налее от каната.
— Ние, или моите родители, не мислехме, че ще се случи и в
Бордо. Там познавахме твърде много хора, мястото беше прекалено благоразумно. Вероятно само това е необходимо, вярата, че няма да се случи в това малко кътче от света, защото ние сме по-различни. Кой от нас истински вярва, че ще умре? А брат ми Робер беше в Бордо.
Живееше в дома на майчиния ни братовчед — тъкач на коприна,
учеше занаята. Беше единайсетгодишен, много умен, много сръчен.
Щеше да стане велик наследник на баща ми. Имаше най-дългите пръсти, които някога съм виждала — можеше да разплете и най- обърканото кълбо, да развърже всеки възел. Отнасяше се мило с мен,
когато бяхме заедно. Мисля, че е смятал за симпатично и забавно да има малка сестричка, той, който толкова отрано принадлежеше към мъжкия свят. Обичах го с цялото си сърце. Бях малко момиченце,
естествено, че обичах. Първо познахме по дима. Дим над града.
Горяха къщи — вероятно, по мириса, хора. Всичко стана толкова

397
внезапно. И баща ми оседла коня си. Отиваше да види… отиваше да види дали всичко е наред със семейство Клере, при които Робер живееше — просто ей така, можеш ли да повярваш? — и да го доведе у дома, ако не е. По същия начин здраво прегръщаше невинността, но предполагам, че невинността никога не се отнема постепенно. Винаги се отсича, с кръв. И тогава на бегом до къщата ни дойде един слуга.
Прислужникът на семейство Клере. Отначало не можахме да го познаем. Лицето му цялото беше подпухнало от плач. Приличаше на огромно бебе. По него се стичаха и нечистотии, струйки мръсотия.
Беше се крил в помийната яма. Да, в нея. Защото било по-добре,
отколкото да го намерят, той също беше протестант. Искаш ли тази част? Но няма значение, трябва да я чуеш. Случи се много отдавна. И
всички, които имат отношение към нея, са мъртви, освен мен вероятно.
— В Бордо убиваха. Свещеник го е отключил, изглежда. Не знам. Представям си го повече като при птиците, когато отлитат на юг,
събират се заедно, знаят какво да правят. Образуват ята. Извлекли семейство Клере от къщата им и ги убили на площада. Тълпа. Тълпа от техни съседи, тоест. Убили ги под палещото слънце, беше горещ,
сух август, разпорили ги с шпаги и ками. Не мисля, че е отнело дълго време. И да, съсекли и брат ми. Единайсетгодишен. Не беше най- малкият, който умря, не, там имаше и кърмачета, а тях сигурно е много лесно да убиеш — като червеи или охлюви. Не мислиш ли?
— Недей.
Зъбите й проблеснаха: очите й също.
— Въпрос за някой друг път може би. Но за брат ми, силно момче, сигурно е отнело повече време. Слугата чул, че Робер се опитва да предпази мадам Клере, преди да го съсекат, но кой знае? Той тогава се е криел. Може би Робер не е бил смел, може да е скимтял, да е плачел, докато са го убивали там, под слънцето. Сигурно е имало ужасно много кръв по паветата. Е, казват, че реките потекли червени,
знаеш ли, но пак, човек не може да е сигурен. Не си посягал да ме докоснеш, Уил, и се радвам, че е така, защото е прекалено евтино.
Евтино почти колкото живота. Видях баща ми да плаче, известно време. После престана. Скръбта на майка ми беше по-продължителна,
по-шумна. Сигурно можеше изцяло да й се отдаде. Баща ми трябваше да е разумен. А аз… аз също плаках и исках малко повече внимание,

398
отколкото получавах за плача си, за скръбта си. Защото знаех точно за какво плача, знаех, че са убили брат ми. Децата знаят много. Помня едно момиче, след идването ни в Лондон отначало деляхме много тясна квартира — разболя се от чума и все повтаряше: „Ще умра“, и тъжно клатеше глава, а майка й отвръщаше: „Не, не, няма“. Беше около осемгодишна. Умря. Ами, трябваше да бягаме, разбира се. Скоро щяха да дойдат за нас. Трябваше да измислим как да продължим да живеем, докато трупът на Робер беше върху купчината в града надолу по тамошната долина. Някой се качил върху камарата и пял хвалебствия към Бог, чух, но и това може да не е истина. Мъртвите обаче, те са истински, единствената реалност. Преди Робер понякога ме прегръщаше, промъквайки се зад гърба ми, слагаше ръце на очите ми и казваше: „Кой е?“. А аз отговарях врели-некипели: Роделин дьо
Пикмосю. Както казах, на него му харесваше, че има сестра. А на баща ми — да има мен — не чак толкова много. Въпреки това си мислех… мислех, че имам своето късче обич. И така, с моята още виеща като котка на покрива майка ние събрахме, каквото можахме.
Знаехме къде да отидем. В къщата на стария Ла Фарж. Той беше дебел, богат, стар търговец, който живееше на крайбрежието в къща с огромни порти и имаше лодка в едно заливче. Контрабанда, казваха,
но Ла Фарж винаги беше вярвал, че този ден ще дойде и че ще се наложи протестантите да побегнат от Франция. Бъди готов, винаги казваше той. Така че се качихме на каруцата. Имаше риск да са спипали вече стареца или да ни спрат на пътя, е, или това, или да ги чакаме да дойдат. Слугата караше. Ние легнахме под торбите. Слугата остави мръсотията по лицето си, за да прилича по-малко на себе си:
виждаш ли как животът се обръща на пиеса в края на краищата.
Спомням си, през тъгата и страха се почувствах мъничко развълнувана, задето подскачаме по стръмния път, скрити под торби, и ми се прииска Робер да е тук, за да споделим преживяването, и това отново ме натъжи. Майка ми не преставаше да се вайка. Обвих ръце около нея, но все едно прегръщах камък или… нещо мъртво, бих казала. Баща ми беше притихнал. Толкова притихнал. Сега си давам сметка, че всички ние по онова време сме били, общо взето,
обезумели от онова, което се беше случило. Нали? Така че вероятно ще бъде невъзможно да се изрази. Сигурно, когато старият Ла Фарж ни е видял, лицето му… ами, изглеждаше леко уплашен. От онова,

399
което е видял. Но после всичко стана много бързо, спешно, действено.
Той подготви лодката, но трябваше да се изчака благоприятен прилив и така, къде трябваше да чакаме? Той каза, че ще сме в безопасност в къщата му, но майка ми така виеше, че никъде не бяхме в безопасност.
„Във Франция — вече не — каза старият Ла Фарж. — Предвидих, че така ще стане. Няма да сме единствените, които бягат.“ Имаше приятели, които вече се бяха прехвърлили в Англия. Където протестантите бяха свободни. „Моментът настъпи“, каза той. А баща ми още нищо не продумваше. Приличаше на човек от тебешир, сякаш прах щеше да се посипе от кожата му. Мисля, че тогава за първи път чух за Англия, макар че хората от нашата вяра все говореха за нея в онези дни, когато имаше размирици. Може би думата дотогава никога не беше изпъквала, до онази нощ. Натовариха вещите на магарета,
слязохме до заливчето и зачакахме там, в тъмното. Казвам нашата
вяра. Имам предвид нещо, в което самата аз никога не съм вярвала,
доколкото си спомням. Изглежда, винаги е било празно. Може би някога това е било изпълнено. Тук. — Ръката й надвисна над гърдите и корема. — И тогава, когато просветля и приливът стана подходящ,
баща ми проговори. Изправи се с лице към бреговата ивица, където още се виждаше изтъняващият дим. Разтоварваха магаретата, хвърляха вещите в една малка гребна лодка, платното на търговското корабче плющеше, а ние се подготвяхме да отплаваме и да избягаме от
Франция. От нашия свят. Той се беше разпаднал толкова бързо. Баща ми прехвърли една торба. Тогава видя мен. Вдигна ме, задържа ме към пясъчната ивица, откъдето се мержелееше димът, и каза: „Защо не можа да вземеш нея? Нея вместо него. А не момчето ми, не моя син.
По-добре да бях се лишил от нея“. Пръстите му стискаха здраво и силно, докато ме държеше. Майка ми не каза нищо. Тя още ридаеше.
Вероятно е била съгласна, не знам. След това той ме сложи да стъпя доста меко на пясъка. А после отплавахме и имахме късмет —
избавихме се, и други дойдоха след нас, както знаеш, пристигаха в
Англия и се заселваха. Посрещаха ги радушно, освен ако не ги мразеха. Каква поучителна история. Първо се установихме в
Кентърбъри. Там за първи път си дадох сметка какво ми е показал животът.
Кентърбъри: Марлоу пак се мярна на Уил. Представи си как Кит чува тази история: свирепата му усмивка. Помагаше му да държи

400
разказа на разстояние, да заглуши писъците на момчето, извлечено и съсечено. Дали е приличало на Изабел? Не, във въображението на Уил
— не. Чувстваше го по-познато. Усети сълзи някъде в гърлото си или по-надълбоко. От тях нямаше голяма полза вече — както и от думите.
Но той се помъчи да намери някакви.
— Добре правиш, че говориш за лудостта, Изабел. Лудостта е била натрапена от онези, които са извършили убийствата. Не само мъртвите са били жертви. Живите умове също. Баща ти…
— О, за бога, мислиш ли, че не съм ходила във всички посоки,
по всяка пътечка? Той го каза, Уил. Говореше сериозно. И ако ни бяха хванали, вярвам, че би викнал: „Вземете нея, оставете ми него“. И
странно, но искам така да беше станало. Никога повече не говорихме за това. И още щом пристигнахме в Лондон и баща ми почна да печели, си потърсих съпруг. За да мога да се махна. Бях на шестнайсет, мосю Берже — на четирийсет. Това нямаше никакво значение. Така или иначе, какво беше моето тяло? Какво е всяко тяло,
освен парче плът, което вероятно ще бъде желано за известно време,
през младостта или малко по-късно, от време на време — но преди всичко е труп, очакващ да бъде довършен, като онези купчини по площадите и реките през Вартоломеевата нощ. Когато баща ми умря,
не отидох на погребението му. Той беше просто още едно тяло. Сега тя плачеше. Сълзите капеха, гъсти и бавни, процеждаха се като кръв. —
И все пак ти искаш моето, знам, че е така — и можеше да имаш тялото ми, Уил, ако не беше толкова лаком за ума ми, защото ти него искаше, нали? Да ме опознаеш, да опознаеш мен. Това е истинското притежание. Колко жалко: просто като тела ние бихме могли да се спогаждаме много добре, аз и ти. — Тя дойде до масата и изгълта останалото рейнско. — Хубаво вино. Но всяко вино е хубаво. Не се доближавай до мен сега. — Бърза като сянка, тя се озова до вратата. —
Видя твърде много. Довиждане.
— Шах — казва Джонсън. — Знаеш, че не можеш да победиш с това, което ти е останало на дъската. Нищо ли не си написал за новия крал? Ода, стихове, нещичко? А трябва, всички го направиха. Дори и селяндурът Декър.
Уил оглежда квадратите за изход.

401
— А ти?
— Може ли да се съмняваш? Негово Величество трябва да има най-доброто заедно с отпадъците.
Уил се опитва да си представи новия крал Джеймс
[11]
, който отделно от своята кралица бавно слиза от Шотландия, за да се качи на новия си трон. Няма и следа от очакваните с опасение безредици —
преходът е гладък. Слава богу. Без трупове на купчини, без задръстени реки.
— Не. Нищо не съм написал. Някак си не мога — той не ми изглежда реален, не както покойната кралица. — Засега виждам крал с кръгло тяло и без крака, който си проправя път през белите неокървавени площади на градовете, през квадратните ниви. —
Естествено, надяваме се на благоразположение към хората на камерхера. Чували сме от лорд Хънсдън, че кралят има голяма слабост към театъра.
— Тук печелиш, човече. Вашата трупа е най-добрата. Нека той го научи. Изваждай преданите стихове, докато можеш. Това не е политика. А правилната роля на поета да почете своя суверен. Наши са обществените гласове и тромпетите на държавата — на нас, слугите на националната муза. Имам поръчка в зародиш за забавление на кралицата, когато пристигне в Алторп. Сър Джон Спенсър настойчиво ме помоли. Маска, в общи линии. Омайваща мисъл: във въображението си виждам най-симпатичното забавление,
целомъдрено, класическо, непонятно за бруталните правостоящи в партера…
— Бях прав. Католицизмът не ти е навредил.
— Никога нищо не ми наврежда. Иначе как ще живея?
— По другия начин. Където всичко вреди.
— Сега ти гледаш в черно и бяло — одобрително казва
Джонсън. — Мат. Пак сме си приятели, нали? Извън това тогава те питам: какво ще правиш с жената?
— Да правя?
— Да, да правиш. Защото, като те познавам, след като видях лицето ти снощи, днес ще трябва да направиш нещо. Не можеш просто да продължиш.
Уил перва царя си и го събаря. Фигурата се търкулва за кратко и застива неподвижна.

402
[1]
„A Game at Chess“ — сатирична комедия от Томас Мидълтън,
играна от трупата на Негово Величество в „Глобус“ през 1624 г. —
Б.пр.
↑
[2]
Тоест „Отело“. — Б.пр.
↑
[3]
Шекспир, Уилям. „Отело“, 1.3. Превод Валери Петров. —
Б.пр.
↑
[4]
Луций Елий Сеян (ок. 20 г. пр.Хр.-31 г. сл.Хр.) — римски военен командир и консул. — Б.пр.
↑
[5]
Основният, но непълен източник за живота на Сеян са
„Аналите“ на римския историк и политик Публий Корнелий Тацит. —
Б.пр.
↑
[6]
През 31 г., докато Сеян е консул, след обвинение в заговор срещу Тиберий е заловен и убит, а името му е осъдено на забвение. —
Б.пр.
↑
[7]
В качеството на родител (лат.). — Б.пр.
↑
[8]
Вартоломеевата нощ (24 август 1572 г.) — масово избиване на хугеноти (протестанти) във Франция, преследвани от католиците най-вече през XV и XVI век. — Б.пр.
↑
[9]
„Клането в Париж“ (1593 г.). — Б.пр.
↑
[10]
Катерина Медичи, която има огромно влияние върху сина си крал Шарл IX. — Б.пр.
↑
[11]
Крал Джеймс I на Англия и Ирландия (Джеймс VI на
Шотландия). — Б.пр.
↑

403

Изтегляне 3.52 Mb.

Сподели с приятели: