Тайният живот на Шекспир

357
— Казах му, че трябва да имаме две страни на камината. Аз тук, ти там.
— Облекчение — казва Бартоломю — за господин Шекспир най-после да я свали от ръцете си.
— Да. И тя не забременя първо, за разлика от мен.
— Така ли беше? — За момент той поглежда безизразно. —
Разбира се. Някак си бях забравил.
О, студена, заядлива жена. Ще развие тази част от себе си може би: хапливият език, кисел като джанка. Дава на жената занимание.
Макар че в действителност Ан има много за вършене. Неохотно приема, че Джоан е права за влиянието й, докато се настанява на
Новото място и става негова стопанка. Има много неща, за които да се грижи, и Уил й ги поверява всичките. Парите са разпределени,
трудните писма — изтълкувани: останалото оставям на теб, любима.
Пълно доверие във всеки случай. Тя е способна. Задвижва дейностите в новите пристройки, довежда готови да работят млади момичета,
така че да има масло, яйца и прежда за пазара. Хората почват да мислят за нея като за решение: когато в енорията дойде просяк със съмнително минало, когато някоя слугиня твърди, че е бременна,
казват: „Да иде при госпожа Шекспир, да видим какво мисли тя“.
Така че хубаво нещо е това Ново място. И като се замислиш,
след всички пари и време, които Уил вложи, с него определено казва:
„Това е моето място, нашето, тук пускам корените си. Тук е сърцето ми“.
Освен ако не е така. Когато кокалите му остареят твърде много,
че да се качва на сцената, и пръстите му са вече прекалено слаби, че да държат перо. Междувременно Новото място е огромно извинение от злато, пищно съжаление от камък.
Той се прибира за сватбата на Джоан. Прави красиви подаръци на булката и изглежда погълнат в мислите си. Все пак Ан го разбира.
Самата Сузана вече е на възраст да се омъжи. Годините! Сузана също го забелязва в неговия бдителен, изпълнен с копнеж поглед.
— Ех, татко, по-весело, няма да се наложи да ми приготвяш зестра точно сега.
Той се усмихва, щом тя го смушква. Тази непринудена,
насмешлива привързаност е само между тях двамата. След смъртта на
Хамнет Джудит се държи едновременно и по-кротко, и по-шумно.

358
Сякаш се мъчи да намери личност, която да й пасва. Понякога нощем идва с мокро от сълзи лице и се сгушва в леглото до Ан.
— Дъщеря ни е почти жена — казва Уил, докато вървят към църквата.
Ан поглежда Сузана — стройна като жезъл, ведра, а Джудит —
косата й по изключение е прилично сресана, с прическа — се опитва да имитира походката на сестра си.
— А другата ни дъщеря е почти момиче.
Засмиват се, мъничко. Гальовните родителски шеги могат да стигнат само дотук; а после застават на ръба, пред пропастта на
Хамнет.
— Как е Матю? Още ли учи толкова бързо?
— Вече ме надмина. Аз се уча от него.
Ан все още много лесно се доближава до раздразнението, когато стане дума за Матю.
— Хората на камерхера ще жънат успехи, ако успеят да го задържат. Имаме нужда от наш постоянен театър. От нашия „Глобус“.
Така мислят да нарекат новата ни сграда Бърбидж, когато бъде завършена.
— Защо?
— О, има великолепен чист звук. А и освен това целият свят ще идва там.
— За теб ще идва — отвръща Ан, ставайки безчувствена.
Липсата на любов е невероятно чудо: хляб, който никога не свършва.
„Добре, мисли си тя, когато Уил се връща в Лондон, това е новото ми място — тук са ме отвързали да паса, така че ще паса.
Надявам се — кротко. Не като звяр, който всички са мислили за опитомен, а изведнъж, подлуден от стършели, почва да гази и беснее.“
Бен — за него годините бяха непоколебим напредък към целта му. Или може би плаване към нова земя, за която има надеждни сведения и на картите липсват само някои подробности: понякога грешен курс, понякога буря.
Имаше брак, който, като оставим настрана блясъка на сина му и по-слабия, но все пак забележителен блясък на дъщеря, още пищящо

359
кърмаче, беше, общо взето, отегчителна работа. Агнес поддържаше добро домакинство с ненадеждни средства и винаги изглеждаше красива, но беше опърничава и много натякваше, а може би всички съпруги бяха такива. Бен не се интересуваше особено от този въпрос и прекарваше колкото може повече време извън дома. Понякога тя оплакваше и окайваше своя жребий; но друг път канеше на гости своите съседки и Бен допускаше, че му прави дисекция на палачинки и греяна петльова бира и от това й става по-добре.
Имаше я и театралната публика — капризна и безразсъдна като всяка жена на тоя свят; колкото лесно беше да й угодиш с правилно подбрана дума, толкова неумолимо враждебна ставаше тя, щом веднъж се настроеше срещу теб. Въпреки всичко Бен продължаваше усърдно да се труди, прицелен в томителния бряг на трайната слава,
на признанието сред ерудитите — истинската награда за познанията и изкусността, приложени върху блудното, мътно драматическо изкуство. Беше прекалено умен, прекалено верен на истината, за да се нрави постоянно на тълпата, както правеше приятелят му Шекспир с неговите нежни омагьосващи стихове, превъзнесени любовници,
крале, печелещи битки насред два метра бойно поле, и изчанчени,
мекушави забавления. Затова се налагаше по необходимост Бен да продава своята дарба на ниска цена, като снабдяваше срещу възнаграждение Хенслоу със сюжети и допълнителни сцени,
работеше съвместно с опортюнистични наемници като Том Декър.
Омразният, неизбежен компромис.
Срещаше премеждия по пътя си, но никога не изгуби от поглед крайната цел; и печаташе, видя труда си, представен в цялата му безукорна изрядност върху листа, а изтъкнатите автори на съвремието отскубваха и събираха в подборки неговите размишления. И хора с вкус и интелект, хора с добро положение, му бяха поднесли своите похвали.
Затова беше още по-оскърбително, че трябваше да избухва тази война.
Трябваше — беше предопределено. Оставен на спокойствие, Бен знаеше, че е най-миролюбивият и сдържан човек на света — неговият идеал беше Цинцинат
[10]
, отклоняван от добродетелното рало само когато не е можел да отстъпи пред своя дълг. Но също като Цинцинат

360
при нужда Бен беше неустрашим воин. Веднъж оскърбен, трябваше да си отмъсти.
— Не разбираш — каза той на Агнес, докато малкият Бен с препасана ръка се упражняваше да пише буквите по полетата на ръкописа му. Косата на момченцето дъхаше на пролет. — Прицелили са поредния удар срещу мен, на публичната сцена, и ако не отвърна…
— Да, и какво? Ще се забрави. Наистина, ако ида да гледам представление, искам да ме завладее историята, а не да слушам как сбирщина театрални котараци се плюят един друг за това кой пръв е препикал комина.
— И значи — каза Бен мрачно — харесва ти да виждаш репутацията на мъжа си очернена.
Агнес направи физиономия, докато разповиваше изцапаната пелена на малката Мери.
— Уил Шекспир включва ли се в тези глупави препирни?
Мислех, че не.
Уил Шекспир да се включва? Разбира се, че не. Това можеше да го направи враг. Да прекъсне преданото ухажване на неговата дебела,
самодоволна държанка публиката. Така щеше да каже Бен, ако беше в ревниво настроение, срещу което слава богу, беше изцяло защитен от разума.
Освен това Уил беше фантазьор, историите му се разиграваха във въображаеми херцогства и гори и никога — както, честно казано,
трябваше да прави истинският поет — не вдигаше огледалото към реалния свят. В това бяха неговата сила и неговата слабост. И това беше рискът, който Бен пое в своята работа, заставайки изправен срещу проблемите на епохата със собствения си ехтящ глас: рискът, че подлите и мижитурките ще се стремят да го повалят с евтини подигравки и злословия.
Естествено, направиха го, когато Бен опита да се издигне.
Търсеше по-добро място, за да изяви своите дарби. Хората на камерхера извършиха велико дело със своя нов театър, „Глобус“, но въпреки всичко той си оставаше същата какофонична арена, от която най-деликатните пориви на човешкия ум бяха хвърляни в прахта заедно с черупките от орехи. Издателят на Бен имаше контакти в четирите адвокатски сдружения и там се радваше на все по-близки приятелства с юристи, които разбираха какво иска да направи.

361
Сдържан и изчистен от излишества театър, казаха му те, от това имаше нужда: щяха да го чуят тези, които можеха да го чуят. А после в Блакфрайърс се появи момчешкият театър, който търсеше пиеси.
Децата актьори му придаваха благоприличен вид и фактът, че се намираше в затворено помещение, го направи достъпен само за избрани.
Новата свобода може би го накара малко да си угажда; да насочи няколко добре подбрани удара срещу по-изпечените претенденти в театъра. И ако се разпознаваха, това беше само по себе си показателно и човек би предположил, че ще вземат урока присърце. Но те бяха твърде глупави и се обърнаха срещу Бен.
Декър беше един от тях. Горкият опърпан, смахнат, оглупял от пиене Декър, продавач на пазара и ревлив глашатай на сцената: едва ли щеше да стигне до такава безочливост, според Бен, без да го подтикне към нея по-коварен ум — и ето го него, Джон Марстън,
Джон Всичкопровалящ, би го нарекъл Бен, немарлив слабоумен,
самодоволно ухилен полуиталианец — пишеше в огромни количества за всеки, който му плащаше. О, колко спретнато ги тръшна, когато ги изобличи в „Стихоплетец“
[11]
, с цялото им превзето безумие и мъдрия образ на истинския поет Хораций, който най-накрая ги прочисти… Но от друга страна, в главите им имаше достатъчно магарешки мозък и те поискаха да отвърнат, вместо да си изпият лекарството, и всичко се превърна в една обикновена долнопробна нападка. Парчето, в което го правеха на глупак — нямаше да го удостои с честта да го нарече пиеса
— беше поставено от трупата на камерхера в „Глобус“.
Да, Уил игра в него. За да е справедлив към Шекспир, Бен трябваше да признае, че приятелят му не участва с голяма роля и просто не можа да се посвети на подобна евтина галиматия. И все пак хората на камерхера постъпиха просташки, прибягвайки до подобна низост. Бен го гледа — не беше чак толкова тънко обиден, че да стои настрана. Но според него беше калпаво направено. Бяха качили неговия герой Хораций на сцената и му отправяха подигравки — ами,
такива подигравки, които да жегнат Бен. Хораций беше зидар на тухли, беше се сражавал в дуел, кожата му беше осеяна с белези от шарка и какво ли още не. И на това му викаха сатира! Що се отнася до пороците, които бяха прикачили на тази жалка кукла — суетата и самонадеяността, как се надуваше със съчиненията си, как

362
съхраняваше раболепните си писма до изтъкнати личности — те бяха толкова недодялани, че Бен трудно можеше да повярва, че дори публика като тази на „Глобус“ се смее искрено. Сигурно всичките зрители до един бяха пияни.
Но нямаше смисъл да се мъчи да убеждава жена си. Тя явно живееше за малките неща и не можеше да оцени великите, което беше най-големият грях на огромна част от човечеството. За нещастие,
точно когато потапяше перото си в най-брилянтната изобличителна жлъч, готов да разгроми своите бръмчащи врагове веднъж завинаги, то беше изтръгнато от ръката му.
Властите отново пъхнаха нос в театрите и онова, което видяха,
не им хареса. Бен, в най-изобилното плодородие на своите инвенции,
беше насочил копия към още няколко мишени в своя „Стихоплетец“,
включително и към хора с високо положение; и сега пиесата нямаше да се играе. Бен усети смъдящото клеймо на палеца си и неохотно прие. Един от приятелите му в адвокатските сдружения подшушна някоя и друга дума за него. Можеше да продължи да пише, но без повече хапливи подмятания.
Така да бъде, щеше да пише, и то по такъв начин, какъвто никой не е очаквал от него. Изпълнен с достойнство, сдържан, щеше да се оттегли, за да го планира. Няма значение, ако изглежда, че съперниците му са спечелили. Философският ум се издигаше над подобни дребнавости.
— Ах ти, паразит, негодник, окаян сводник, проклет беше денят,
в който те зачена сифилитична курва от пиян селски глупак върху каруца с кравешки тор.
Така Бен поздрави Декър, когато се натъкна на него, докато вечеряше с Уил в „Русалката“.
— Е — каза Декър с възглупава усмивка и поглед, сведен към юмрука на Бен, вкопчен в колана си — радвам се, че не си взел нищо присърце.
— Мир, за бога, стига вече — намеси се Уил, дръпвайки Бен да седне.
За момент Бен се запита дали не е засегнат от това, прие предложената напитка, после се върна към нападението.
— Извинявай, Уил, за невъздържания език; а що се отнася до твоята скромна роля в тези безчинства, като членуващ в Трупата на

363
камерхера, прощавам ти. Но трябва да знам, преди да се съглася да пия с теб, чия страна взимаш. Седиш дружески с този несретник и съм принуден да предположа, че си на негова страна.
Уил се втренчи в него. Странно, но от пиенето той ставаше блед,
а не се зачервяваше. Беше пребледнял. Очите му бяха с цвета на калаената чаша в ръката му — пълна чаша.
— Страна, не взимам страна. Трябва ли да вадим кинжали заради пиеса, която само след година ще бъде забравена?
— Моята или неговата имаш предвид?
— Всички. Пий за това.
— Имаш печално мнение за идните поколения. И аз все още бих искал да знам, приятелю мой, към коя страна клониш. В края на краищата, да вземеш страна, значи да поемеш отговорност. А нея не можем да я отклоним. Човекът на изкуството има един приоритетен дълг и той е към истината.
— Човек на изкуството? — повтори Декър с най-вбесяващата си и противна невинност. — Ама ние просто пишем пиеси!
— Ние? Ти едва ли можеш да се включиш в тази благородна компания, човече. Ти си блуждаещ непрокопсаник, който блъска с чука да изкове нещо от боклуци…
— Достатъчно епитети ни прикачи — извика Уил, потривайки дясното си слепоочие. — По-леко, за бога, и престанете с препирните.
— Е, вярваш ли, че човекът на изкуството, да кажем поетът, има приоритетен дълг към истината, да или не? Ами ти, Уил Шекспир,
защо го правиш?
Почти беше изрекъл: Как го правиш?, което беше нелепица.
— Да създаваш, е най-великото нещо на света — каза намръщен
Уил след малко. Чашата в ръката му още преливаше. Погледът му блуждаеше покрай Декър, покрай Бен, но като че ли не намираше каквото и да е. — Но в същото време не означава нищо, абсолютно нищо. Можем да споменаваме паметници, издигани в руините на времето, както го правим, и скъпоценни думи, надживяващи разядено сребро и злато, и това нищо не значи, абсолютно нищо не значи —
моето изкуство, неговото, твоето, то е блясъкът на излъскания дирек при входа на кошарата, където, минавайки, се отъркват овцете. — Той бутна слепешката чашата си към Декър. — А сега мир. Това е битка за възгледите на една сламка.

364
Добре, от тези печални гръмки думи Бен предположи, че сигурно нещо е пропуснал, защото никой с гения на Уил заедно с всичките му недостатъци не можеше да мисли така. И както обикновено, се оказа прав. За да окаже чест на Уил, той се здрависа с лапата на Декър и след като този несретник се натряска до козирката и олюлявайки се, отиде да спи, Бен прикова поглед в Уил. Така винаги им беше по-добре.
— Застоя се дълго в кръчмата тази вечер, приятелю, но почти не пиеш. Новини ли си получил? — Уил не отговори и Бен бързо продължи: — Децата ти, Уил, добре са, нали, кажи ми, за бога.
— Да, нищо им няма. — Уил сякаш го преценяваше известно време. Въпреки че изражението му беше благо, сдържано и съвсем обикновено, все пак не беше съвсем приятно точно той да ти причинява това, откри Бен. — Баща ми умира.
— Боже! Лукс, който никога не съм познавал. Баща, имам предвид. През цялото време говоря за себе си, приятелю, извинявай.
То е, за да попреча на нещо друго, но не знам на какво.
— Но ти винаги знаеш всичко — каза Уил, сграбчвайки протегнатата ръка. — О, боже! Предадоха ми новината в късния следобед. Грийнауей, стратфордският преносвач я донесе, първо на брат ми Гилбърт, а той — на мен. Линеел, казват. Не в големи мъки или умопомрачение, но линеел и затова… трябва да отида. Гилбърт има работа — не може да се освободи чак до вдругиден. Трябва да отида. Но си седя тук, а можеше да тръгна тази вечер, нали? Какво говори това?
— Да яздиш нощем? Трябва да си луд!
— Той ме създаде, разбираш ли. Дори и в обръщането ми срещу него, а в сърцето си се обърнах повече, отколкото той някога ще узнае или пък е узнал? И все пак той беше всичко. Сега трябва да погледна в лицето края на това.
— Пий! Пий, иначе, кълна се в Богородица, ще ти го излея в гърлото. В Уестминстър познавах един младеж, отгледан от чичо си.
Чичото го биеше през цялото време. Имаше постоянно прегърбена стойка заради свиването от ударите. Когато обаче умря, младежът не можеше да престане да плаче и се опита да скочи в гроба. Нещо такова ли?
— Отдай го на ума, мислите, чувствата.

365
— А, за тях ли? Утре ли тръгваш?
— Още призори. Ами, затова съм потиснат, прощавай. Затова и говоря за себе си, колко банално.
— Искаш ли компания? Аз съм най-лошият ездач на света, имай предвид. Тялото ми е създадено за кръчмарски стол, не за кон. Така е било наредено отгоре и не съм аз този, който ще спори със своя създател.
Уил поклати глава.
— Ще отида сам — каза той. — Винаги ходя сам.
— Навсякъде?
Бен знаеше, нямаше да изкопчи нищо повече. Прочете го в изражението на Уил — като на вързоп, който пристягаш и духваш свещите — но настоя малко, за всеки случай. — Защо се извиняваш,
че говориш за себе си? Повечето хора го правят от време на време,
дори и да не са страстно самовлюбени като мен. От какво се страхуваш?
— Не можеш да говориш за онова, което го няма — каза Уил с плаха усмивка: докато гасеше последната свещ.
„Или за онова, което не може да бъде измерено, рече си Бен. А
после: така ли го прави той?“ От тази мисъл умът му леко се замая и той остана да седи дълго, след като Уил беше стиснал ръката му за довиждане и си беше отишъл. Бен пи, докато най-после сложи насила мислите си отново по местата им и отрече хаоса.
„Да пътуваш към смъртта на баща си — с каква скорост,
мислеше си Уил, трябва да напредваш? Сърцето ти, ръцете и краката изостават, защото не искаш да я видиш, никой не иска. Но се боиш да не закъснееш, да не завариш капаците затворени, мъртвото лице вече пристегнато, душата — в полет. Festina lente, тогава бързай бавно,
бързай като в лепкавата реалност на съня, вечно обновяващ се в невероятни промени и обрати.“ В Оксфорд Уил се отбива в
„Короната“, обядва превъзходен пай с овнешко, така превъзходен, че поръчва още един и има чувството, че може вечно да остане да яде така в изобилие. И леглото, винаги с чисти чаршафи и без бълхи, но този път — изключително сладостно и меко. „С достатъчно пари би могъл да живееш в свястна странноприемница, мисли си той —

366
просто оставаш в нея завинаги, ядеш и пиеш до насита, уединявайки се в мекото си легло, и никога не се връщаш вкъщи. Никога не те тегли към дома и домът ти никога не те зове. Вероятно така се справят някои хора на тоя свят.“ Уил няма сънища в сладостното легло. Когато се събужда, няма чувство за неотложност. Ситуацията много прилича на начина, по който поставят пиеса със здрави двуседмични репетиции — всяка минута се отчита.
Реколтата е по-добра, забелязва той през последния дълъг етап от ездата към Стратфорд. Събирачите на класове из нивите нямат онзи упорит, уплашен поглед. Не го познават. Чуди се дали не е време да купи земя. „Глобус“ се справя добре, макар че Уил гледа да избягва самодоволството: трябва да си бдителен за променящите се вкусове,
да усещаш накъде се обръща публиката. Работи върху една трагедия за отмъщение, която, изглежда, пак идва на мода, и използва като образец стара творба на Кид. Горкият Том Кид, който умря без пукнато пени около година след като го изтезаваха; който никога не каза и една добра дума за Уил. Смъртта ще е единственото общо между тях. Той отива право на „Хенли стрийт“, не на Новото място.
Докато слиза от коня, го обзема зашеметяващо, непоносимо усещане,
че е пред прага на нещо. Чувства се като панта, която всеки момент ще се счупи. Нечия фигура се раздвижва зад един от прозорците и нещо в нея го кара да си помисли: „Това е татко, сигурно е по-добре“.
Но е Ричард, наедрял, излиза на вратата и казва:
— Уил! — И: — Той си отива.
И в сумрачната спалня Уил вие, а после вие отново, за да чуе себе си. Защото не очакваше това. Очакваше да види баща си и умирането, да, както и двете заедно. Но не тази съвършена картина на настъпващата смърт. Не това съсухряне, скелет, изцъклен поглед,
изтънели ръце, изтъкани само от вени. Не това да се случва на Джон
Шекспир, сякаш вселената го беше набелязала, хванала натясно и го беше сритала в ъгъла. Не тези очи.
Докато плаче, долавя Ан някъде наоколо — долавя разбирането й и неговата безпомощност.
Баща му мълви безброй молитви, докато още има сили.
Благославя Мери Шекспир, най-добрата съпруга в мирозданието,

367
бъдеща вдовица — всичко за теб, скъпа моя. Той е на повече от седемдесет години по собствените му изчисления. Направил е своето завещание. Не се мъчи много, както се казва. И е на себе си до последното издихание.
Но тези очи, които едва ли не можеш да чуеш как стържат и се въртят в съсухрените си орбити като чукало в хаван, блуждаят по лицето на Уил в сивкавата светлина на последната сутрин. Изопнатата кожа се набръчква.
Той казва:
— Аз не те познавам.
— Виж, Джон, това е Уил — напява майка му с ръка върху присвитото чело. — Това е Уил, дойде си от Лондон.
Погледът леко се изостря — дали го разпознава? Уил се навежда по-близо.
— Татко.
— Аз не те познавам. — Много меко: — Защо не позволяваш на хората да те опознаят? Защо?
Дъхът му мирише на гробница.
— Татко. Обичам те.
Много бавно, баща му поклаща глава.
— Не. Никога всъщност. Знаех го. Благословен да си, все пак, с бащина благословия. — Отблъсква го на разстояние с най- неуловимото трепване на пръстите си. — Но никога всъщност. Знаех.
Погребват Джон Шекспир в стратфордската църква в ден с протяжна септемврийска светлина, простряла златните си лъчи, сякаш да посочи към нещо едновременно и крехко, и важно. Небето е осветено от достатъчно цветове да ти стигнат за цял живот. Едва ли земята можеше да бъде по-красива през някой друг ден, ако така е била замислена. Хубава смърт и хубаво погребение, тържествено заради градските първенци, достопочтените старци и плешивите глави. Стратфорд, приемащ сина си в своята земя, натрупал години и достойнство. Джон Шекспир, джентълмен.
Ан наблюдава погледа на Уил, докато ковчегът потъва и изчезва в мъглица прах. Погледът на човек върху безлюден бряг, проследяващ как корабът му се отдалечава. Ти ме остави — наистина го направи.

368
Взорът му не я обхваща изобщо. Ето това е да си призрак — но призрак невидим, стенещ в глухи уши.
— Е, това ли е пиесата, завършен ли е твоят датчанин? — казва
Бърбидж, надничайки към писалището на Уил. — Или да питам: ще го завършиш ли някога? — Тлъстите му ръце шават из ръкописа. Устните му потрепват, докато чете. — Изящен текст, вълнуващ, отеква много надълбоко. Но е прекалено обемен. Ще трябва да съкращаваме,
колкото се може повече. Нали ме разбираш, Уил? В един идеален свят…
— Ах, идеалният свят. Имаме думите за него, но никой не може да си го представи. Окастряй, разбира се, окастряй, това е пиеса,
трябва да я накараме да заиграе.
— И да е доходна. Винаги можеш да я отпечаташ цялата по- късно. Като онзи побойник Джонсън, който си коригира всяка запетая.
Бърбидж го имитира с разкривено лице и изплезен език, после зарязва тази евтина сценка, всеки може да се направи на Джонсън.
— Мислиш ли, че ще им задържи вниманието?
— Човече, дай ми твоя датчанин поокастрен, добро момче, в слънчев ден и ще ги увлечем, ще ги отведем надалеч, по-далеч,
отколкото с Шейлок или Ромео — казва Бърбидж, стисва Уил за раменете и го повдига поне на инч над земята: за него умерен,
сдържан жест. — Още ли имаш намерение да вземеш Призрака?
— О, да, роден съм да го изиграя.
— Още мисля, че можеше да ме имаш предвид за Офелия —
казва Матю.
Внимателно подхожда, не е намусен — гладкото му чело е ясно.
„Чудна е кожата на младите, мисли си Уил, сякаш изобщо не са я обитавали.“
— Прекалено нормален си за трагедия.
Матю вече има своя квартира, порядъчният дом на един тенекеджия и майчински грижовната му жена. Но Уил успява да види бутилката, пъхната зад завесата на леглото, а и като подуши, усеща тютюн.

369
— Е, когато се събираш с твоите приятели да четеш най-новия ръкопис, смяташ ли, че лулата помага на преценката ти?
Матю се изчервява, но по-скоро защото са го хванали, а не от срам — слава богу, той няма никакъв срам. Подобно на котарак, смята себе си за красива и полезна част от мирозданието, заслужаваща малко сметана.
— Всъщност помага. Не си ли опитвал да пушиш? Стимулира умствените възприятия и мощно усилва разбирането.
— А освен това разваля гласа, който е от първостепенна важност за играча.
— Да, татко. — Матю казва това с дълбок поклон, ухилен, а после добавя: — Какво не е наред?
В жегата на гримьорната, сред остри лакти и пикантно миришещи чорапи Уил полага тебеширената пудра върху скулите си,
сам, хладно изблъскан.
Репликите ограждат ума му като диадема — закрепени неподвижно. Насред тях се движи паметта. Пийва сутрешното си питие
[12]
в дома на Джонсън. Сега Бен търси покровители, наел е по- просторно жилище, макар все още да витае усещането, че той смята дома си просто за друг вид пивница. Лекува главоболие от медовина въпреки клетвите, че никога не я близва. „Това никога беше миналата седмица.“ Има детски апетит, лесно отрича и отлично се погажда с жилавото момче и малкото момиченце, които се мотаят около него за мечешките му прегръдки. Госпожа Джонсън ги надзирава — с орлов поглед, любяща: тя не може да се усмихва, забеляза Уил, без смръщване да набразди челото й. Той подозираше, че тук се разразяват мощни скандали. Джонсън беше прочел ръкописа на „Датчанина“.
— Няма да ги спечелиш. Не и с това.
— Отмъщение, призрак, кръв…
— О, може и да очакват трагедия на отмъщението, но виж какво си направил с нея. А няма и отмъщение.
— Ето това няма да видят. Пиеса, която е една от многото. —
Направи за малкия Бенджамин фокус с монета, на който преди години го беше научил Джак Тауни. (Колко години? Боже! По-предишната нощ беше сънувал Тауни в странен, ясен, пронизващ сън. Трийсет и

370
седем.) — Ето, Бенджамин, видя ли къде отиде пенито? Но фокусът ти хареса, нали?
— А после, в четвърто действие пращаш твоя принц в Англия, за колко дълго? Знам, че не стига дотам, пиратите го пленяват. — Тук
Джонсън облещи очи от раздразнение. — И защо не ги извадиш на сцената, като стана дума за тях, защо не ги накараш да изпеят една песен? Но всъщност имам предвид, че трябва да си представим как минава доста дълго време, докато той е по море. Знам, че ти никога няма да се разтревожиш за единствата, но това… то е престъпление спрямо разума.
Уил пак направи фокуса с монетата. Бенджамин го изпиваше с жаден поглед.
— Но, боже, ако имах твоя гений — почна да се жалва Джонсън
— щях да знам как да си служа с него.
— Мир, мир да има — каза госпожа Джонсън.
— Едва девет сутринта е — отвърна Джонсън — прекалено е рано за това.
— Запомни, млади Бен — каза Уил, давайки му монетата —
никога не е прекалено рано човек да се помири.
Джонсън го погледна насмешливо.
— С Господ? Със смъртта?
— С раждането си.
Уил приключва с гримирането. Тебеширът не кара кожата му да пламти като черната боя. Бърбидж крачи край него в титанично,
жизнерадостно, тревожно настроение и гръмко се провиква:
— Всички ли са полудели? Добри хора, всички ли са абсолютно

Изтегляне 3.52 Mb.

Сподели с приятели: