ТРАГЕДИЯТА НА ОТМЪСТИТЕЛЯ

404
— Не, вярвай ми, още не й се вижда краят на театралната треска.
Ами че ние можем да напълним това място чак до покривните греди,
дори и да роси леден дъжд и да се играе най-обикновена безлична комедия.
— Като стана дума — каза Уил — кой написа тази?
— Да видим, поне половината е на Декър, останалото — от един рязък, кисел млад човек на име Мидълтън. Познаваш ли го? Би трябвало. Казва, че иска да надмине господин Шекспир.
— Браво на него! — Уил гледаше как Матю неумело изиграва падане, още една последица от женските роли. — Знаеш, че това няма да продължи вечно. Ще се уморим или на публиката ще й омръзне,
нещо такова. Е? Защо иначе двамата с Алейн ще държите толкова на своите арени за бой с мечки?
Хенслоу се усмихна не много сполучливо. Изглеждаше така,
сякаш е забелязал монета на земята и се мъчи да не я вдигне.
— Да, по-благонадеждни са от златото, приятелю. Кога пролятата кръв е излизала от мода?
Слънцето ослепително блестяло на площад, на бял площад; и едно момче било изведено, съсечено, пожертвано и изтеклата локва кръв изглеждала черна на ярката светлина.
— Никога. — Актьорът с Матю беше сложил ръка на рамото му и кимаше: приемат го. Матю се обърна да се усмихне за миг на Уил през сцената, през поток от години. — Утре си заминавам за вкъщи.
Отивам само за кратко. Трябва да съм тук за предстоящата коронация.
— Единствената причина? Не, летя натам, вероятно за да се върна незабавно. Птичка, пусната от клетката. — Ще наглеждаш ли Матю,
когато можеш?
— Трябва му наглеждане, а?
Уил поклати глава.
— Добро момче е, чудесно момче. Но от всичко се вълнува.
Трябва да види дъното на халбата, преди да повярва, че е празна.
— Ще го наглеждам — каза Хенслоу.
Не мило. Защо трябваше да е мил? Това бяха неговите вложения,
неговите кораби и лозя.
Когато Уил си тръгваше, свари прислужника на Хенслоу с размерите и конструкцията на бик, опрял лакът в касата на вратата, да отказва на някакъв човек да влезе до гримьорната.

405
— Не, сър — ръмжеше прислужникът опечалено — не, сър, не мисля.
— Но вижте, идвам да му кажа, че мога да му платя. Не да му платя сега, но скоро, много скоро…
Леко френетичен глас. Бикоподобният хвърли поглед към Уил и се отмести, колкото да го пропусне.
— Прощавайте, сър.
Уил се провря и се озова гърди в гърди, очи в очи с Джак Тауни.
Джак — не може да бъде — изглеждаше някак остарял. Но и той трябваше — също като Уил — да наближава четирийсетте. Вялостта беше изчезнала, издължените кости пак бяха изпъкнали (глад?) и красотата му също се беше върнала. Ах, да. Трябва да е бъхтил до колата на трупата дълъг сезон, за да е загорял от слънцето толкова хубаво. Издадени скули и вежди.
— Джак!
Като да завиеш зад ъгъла и да се натъкнеш на старото си аз, на най-недостижимото от всички изгубени неща. Марлоу проговори, пак се ухили старият призрак.
— Уил! — Джак Тауни го погледна така, сякаш му беше задал безрадостен, гибелен въпрос: сякаш се срещаха в потресаваща пустош.
— Преуспяваш. Радвам се за това. Винаги ще се радвам.
Уил бутна с лакът прислужника. Все едно смушка стена.
— Пусни този човек да мине. Господин Хенслоу ще го приеме.
Да, да, аз ще отговарям за това.
Тауни се провря. Ризата му беше протрита около шията: можеше да се види изчистената права линия на ключицата му. Очите му като обезумели напразно се мъчеха да прободат лицето на Уил.
— Ето. — Уил притисна кесията си в дланта на Тауни. Той изглеждаше мърляв. Миришеше на прокиснало. — И, Джак, ако… ако имаш нужда…
Тауни го спря с докосване, извърна поглед.
— Благодаря, сърце мое. Но не влошавай нещата, става ли?
Джак влезе вътре с наведена глава. Засрамен. Уил вече беше твърде високопоставен за него. Времето все не беше подходящо.
Ако зарежехме времето, можехме да отворим небесата.

406
Ан узна: дотолкова, доколкото изобщо някога беше знаела нещо.
Разбира се, това само по себе си го правеше непълно. Не я биваше особено в познанието. Единственото, върху което трябваше да работи, бяха нейното чувство, нейното усещане — нейната убеденост.
И Ан не можеше да я понася. Защото я постави в света на
Джудит Садлър с нейната блещукаща меланхолична мъдрост (не че каза нещо на Джудит — мили боже, не). Знаеше се какво ще отсъдят в този свят. С язвително примирение. Да, една жена винаги може да познае. Със свити устни пред камината, намръщени от печалната стара история за мъжете и измяната.
— Мигрената те спохожда много често — Ан докосна челото му.
Той леко се отдръпна.
— Не. Горе-долу както обикновено.
Миришеше по-различно или по-точно нямаше аромат, сякаш се беше изтъркал с четка.
О, би могла да познаеш. А някога си мислеше, че най-вероятно това няма да я трогне. Или пък я беше грижа по-малко, беше я грижа без тази болка и предизвикателство. Защото нещо се беше пробудило у
Ан. Усещане за себе си донякъде. „Положително знаеш — беше казал
Бартоломю — че когато той е надалеч, ти си глава на семейство
Шекспир?“ Глупости. Но пък и не можеше да се отрече. Някога ти направи онзи ужасяващ скок извън себе си към мястото, в което стояха другите и те гледаха. Господарката на Новото място. По свой си начин — жена с житейски опит.
Попитай се: „Достойна ли съм за любовта на Уил Шекспир?
Наистина вярвам, че съм достойна, и затова трябва да попитам дали той заслужава моята“. Да, нещо се беше пробудило: дори то да беше само подозрение, че той през цялото време е следвал пътя на другостта. Знам, че винаги е гонил тази пътека, пълзящите думи,
изкуството на мечтаенето, храсталаците на мисълта, където понякога трудно успявам да го видя. Но ако я е последвал и в замяна там, сред шаренията, е намерил някоя друга, която да обича? Защото ако е така,
аз не мога да понеса това положение. Не съм се примирила. Кой би могъл да живее с примирение дори на сто години?
Глава на семейството — как така, та тя беше жена, а имаше мъже? Но Ан не се чувстваше възпрепятствана от това, че е жена,
докато дори жизнената Джоан изглеждаше такава сега, след като се

407
омъжи. И дори след като Уилям Харт още зяпаше като умопобъркан и вършеше всичко, което тя му кажеше, бързо. Въпреки това Джоан изглеждаше някак по-малко себе си, някак по-обобщена жена. Ан не се чувстваше така: чувстваше се независимо същество, със свои граници и закони. Беше четирийсет и седем годишна. Какво означава това? Как изглеждаш, как се чувстваш? Някои хора не знаеха колко са възрастни: дори Уил не беше сигурен за своя рожден ден.
Представете си, както правеше Ан, когато предизвикваше огледалото, че остарявате в задоволство. В топлата страна на примирението, ако щете: грееща, закръглена и мека като масло. Тя знаеше, че така би могла да продължи — беше във външния й вид, още хубава, с гладка кожа, свежа като роса в отражението на огледалото —
освен ако не пропаднеш в очите й. Но беше избор, възможно бъдеще да е тази жена, майка на своите стройни като фиданки дъщери, леля и сродница на всички, а що се отнася до съпруга й… Е, закръглената матрона би се подсмихнала хладно: „А, той ли, осигурява ни добре.
Накрая ще се оттегли в провинцията и тогава ще имаме предостатъчно време един за друг, кой знае“.
А мъжете в семейството? Гилбърт се беше върнал да живее в
Стратфорд — галантерист, търговец, казваха, на други неща. Труден,
потаен човек, който обичаше да изненадва хората неподготвени. „Така го сгащих — казваше той за добра сделка — хванах го като риба с голи ръце.“ Ан подозираше, че е прекалено нещастен за човек с толкова тесногръди разбирания. Ричард беше заел мястото на баща си в работилницата, но нямаше и капка от бащината си самоувереност. А
пък и свекърва й, която беше приела старостта присърце, като отдавнашно желание. Беше се уединила в нея: белокоса, призрачна.
„Съвсем малко“, казваше тя за студеното говеждо; „съвсем малко“, ако огънят трябваше да се разпали. „Потребностите ми стават все по- скромни.“
Но не и Ан, „моите потребности — все по-големи и по-големи“.
Нещо се беше пробудило.
Уил си дойде за кратко у дома, нямаше време да свърши много неща, да посети всички стари познати. И когато събра багажа си за пътуването на другия ден, изведнъж остана поразен.
— Не съм ходил на гроба на Хамнет.

408
— Нито пък аз. Той вече не е там. Известно време беше, но вече не е.
„И така би трябвало да бъде, нали?“ Нещо у нея искаше да каже това и за момент се зачуди дали не го е казала. Неизреченото беше такава голяма част от разговорите им, че беше трудно да познаеш дали не се е вмъкнало в дрехата на речта.
Ан трябваше да го продължи с нещо. Опитваше се да каже…
какво? Че сърцето й се е раздвижило и променило, без да изгуби любов? Че не останаха както преди в черните последствия на
Хамнетовата смърт, когато бялото си беше отишло от света? Но как да го каже? Щеше да се наложи върху масата помежду си да положат голия меч на своя брак вместо зестрата на Сузана и кърпенето на покрива. Тези неща лесно ти отвличат вниманието.
Освен това дъхът й беше секнал, езикът й — забоден от подозрение. Смразяващо, сковаващо подозрение.
Как изглеждаше той? Уил на Новото място — мършав, с навъсено чело, потънал в мисли. Благи думи за Джудит, която беше в мрачно настроение. Въпреки това знаеш, че този глас би могъл да изпълни цял театър. Но той го владееше. Никога не го отпускаше прекалено много. Изражението му край камината беше, сякаш не принадлежеше на това място. Като лисица в кучешка колиба.
Една забележителна вечер от престоя си той направи нещо,
което никога не правеше; и Ан се чудеше дали сама не го е подтикнала. Уил говори за работата си, за това, какво пише.
Колебливо, сухо и откъслечно, сякаш се страхуваше да му вдъхне живот. Но докато лежаха в безсънната неловкост, която нищо не можеше да запълни или раздвижи, той заговори за една трагедия,
която е замислил.
— Приключи ли с комедиите?
— Общо взето. Не виждам как бих се върнал към смеха. Той е там отпред, но не всички пътища водят до края. Трагедията ясно я виждам. Мога да вървя нататък.
— Освен това не е ли и по-популярна?
— Може би. — Усмивката му беше смътно, тъмно полазване по възглавницата. — Джонсън би ме проклел, че следвам вкусовете на тълпата. И все пак някак си не ми се налага да мисля по този начин:

409
какво искат хората. То просто се случва. Има една стара пиеса „Крал
Лир“, в която играх преди години. Виждам я в други цветове.
И той почна да разказва за стар горделив крал, който разделил кралството между своите две дъщери с ласкателни езици. За дъщерята, която казала истината — нищо, пропъдил я. Ан не можа да си спомни дали е гледала представлението, но май й бяха разказвали такава приказка като малка. Видя огъня, помириса гората и се усети как премигва и си представя, че е честното момиче, което й се явяваше с бледо лице и права коса. А после, нямаше ли магьосник, не стана ли някакво чародейство…? Но не: Уил със своя звънлив, ясен глас, който се носеше над кревата като пулса на кръвта, описваше предполагаеми ужаси. Той призова един граф от двореца, по същия начин заблуден за добродетелите на своите синове, сполетян от неприятности също както стария крал. Изваждат му очите и го прогонват да се скита сляп — макар и по-малко сляп, отколкото е бил.
А старият крал се озовава насред буря в пустошта, в дрипи и без приятели…
— А другата дъщеря — каза Ан, сядайки в леглото — добрата дъщеря, тя се връща и го възстановява на престола, нали?
— Така е в старата пиеса. В тази не. Виждам я убита, а старият крал носи тялото й, обезумял от мъка. Да, ето как трябва да бъде, само така може да бъде.
Ан отметна завесата на леглото, прииска й се светлина.
Светлина в мрака.
— Мисля, че няма да се получи, Уил.
— Защо?
— Защото няма да повярват на такива ужаси.
— О, ти не знаеш, скъпа моя — каза той и се отвърна от нея.
Отвърна се в неподвижност и мълчание. Не спеше: беше някъде другаде. Скъпа моя. Преди никога не го беше изричал. То сякаш значеше всичко, само не и съпруга.
По покрива трополеше живият ритмичен звук на нощния дъжд.
Парещите очи на Ан измериха разстоянието между телата им. В
него можеше да вместиш още някого.

Изтегляне 3.52 Mb.

Сподели с приятели: