Тайният живот на Шекспир

436
— Не, не си, нарекъл си ме нещо много по-лошо. Сега реплика.
Прощавай, благодат да те съпътства.
— Бих искал да съм като теб.
— Не е това репликата. Нито пък е вярно. Или да приличаш само на част от мен.
Уил изведнъж усети, че си представя какво би помислила Ан,
ако го видеше сега. Тази мисъл винаги се промъкваше крадешком:
вероятно единственият начин, като да провидиш собствената си смърт.
Той си тръгна от квартирата на Матю, когато първите лъчи докосваха небето. Мат щеше да успее да поспи един-два часа, преди да отиде в „Розата“. На цената на една малка кесия неговата хазяйка се беше ангажирала да го събуди навреме и да го заведе насила дотам,
ако се наложеше. Всичко това можеше да се направи. Изтощението на
Уил прие формата на невероятно тромава скованост като дървен крак,
поддържащ тялото. На „Силвър стрийт“ той напълни ведро от помпата, потопи блажено глава и я разтърси, докато водните капки не се посипаха като истински дъжд. И във всяка от тях Уил виждаше лице.
И тогава си спомни къде е трябвало да бъде снощи.
Вечерята още стоеше на масата. Изглеждаше недокосната —
освен че в един момент Изабел беше чегъртала с нож в кръгчето сирене, беше издълбала дупки за очите и усмивка като на череп. Една преситена муха дремеше върху гърдите на тлъстия петел.
След като го пусна да влезе, Изабел се наведе към камината и се свлече на колене пред нея, далеч от Уил. Босите й ходила бяха розови и деликатно набраздени.
— Има вино, ако искаш — каза тя с метален глас. — Не е отровно.
Той вдигна чашата.
— Е, в известен смисъл е.
— Защо идваш сега? Какъв е смисълът да идваш сега?
— За да обясня какво се случи. Но в края на краищата, Изабел…
— В края на краищата това трябваше да е нашата последна вечеря, да. Аз сериозно я мислех за такава и щеше да е такава. Но пък ти избра да скъсаме с обида. — Очите й пламтяха в меко виолетово,

437
чезнещо в яростта. — Накара ме да се чувствам безполезна, докато седях тук, господин Уилям, накара ме да повярвам, че не заслужавам да съществувам и че искаш да го разбера.
— Нищо подобно не съм имал предвид. Боже мой, за какъв ме мислиш? Помагах на един приятел.
Тя се позасмя, олюлявайки се назад.
— Цяла нощ? О, жалък глупако. Помагал си на приятел, как не,
и то цяла нощ.
— На Матю — накратко каза той.
Тя се облещи и зъбите й почнаха да се разделят и да проблясват,
сякаш се канеше да захапе голите кокали на разказа, да изсмуче костния им мозък.
— И това — каза най-после Изабел, ставайки — ще смекчи обидата, мислиш ли? Вместо да я утежни стократно? Нищо ли не знаеш за мен, Уил, или за себе си? Матю. Матю. — Тя изплю името с усмивка. — Не знаеш ли, че и от него ще се умориш, щом веднъж изчукаш задника на хлапето?
Той се обърна и пипнешком потърси дръжката на вратата, но тя сякаш беше изчезнала в черна мъгла заедно с всичко твърдо, с всичко,
което имаше измерения.
— Тогава край. Каза достатъчно.
— Не. Само истината. Щом веднъж получиш, каквото си искал,
вече не го искаш: съвсем обичайно за човек, воден от пениса си, но при теб, Уил, отива по-далеч, като болест е. Можеш трайно да обичаш мъртвите или някоя мечта, или ангел, но ние, бедните простосмъртни,
стъпили на земята, нямаме шанс с теб. Чудя се не трябва ли да кажа на твоето момче момиче как правиш на мен това, което тайно искаш да направиш на него? Ще е забавно. Разбулващо. Но не, мен не ме интересуват твоите сдъвкани трохи. Махай се.
— О, ще се махна. Играта ти приключи, нали? Доколкото разбирам. Истина е, не познавам себе си. Само знам, че в живота си имах повече късмет, отколкото знание какво да правя с него. — Той намери дръжката, отвори вратата: стори му се огромна, тежка, сякаш направена от бронз. — Що се отнася до теб, не знам как можеш да върнеш обратно брат си, Изабел. Но не по този начин. Не с мен и се моля на Господ — с никой друг. Това са живецът и същността на

438
злото, то отнема. — Неговият последен поглед към нея беше мрачен,
решителен и недвусмислен насред утрото. — Само отнема.
Сякаш целият свят отиваше с Ан в Лондон. Хората изпълваха пътищата на юг, на групи и върволици, на коне, мулета и магарета,
натоварени с вързопи и кошове, покрити със зебло, изпоцапани, а тук- там се виждаше по някоя нова карета, която се тресеше, заседнала,
килната, подобна на бръмбар във варовитите коловози.
Беше заради коронацията на новия крал, разбира се, и заради онова, което можеше да се потърси и изпроси, сграбчи и вземе —
благоразположение, служба, влияние. Така че нейното извинение да тръгне от Стратфорд, дадено на „Хенли стрийт“ пред девера й Ричард и мъдро кимащата й свекърва с гущерови клепачи, звучеше напълно логично. Що се отнася до решението й да пътува само с Андрю,
дългоносия невъзмутим прислужник, Ан можеше упорито да настоява заради положението си. Коя беше тя: госпожа Шекспир, съпруга на състоятелен мъж, който играеше пред кралския двор. И Ан носеше тази оценка с високо вдигната глава.
И все пак за себе си знаеше, че това е лъжа, измама и противопоставяне, докато яздеше с другите на юг под подгизналото небе. Правеше го поради най-дребните, най-стеснените, най-личните причини, които не биха имали смисъл за никой друг и бяха трудноразбираеми дори за самата нея. Целта на спътниците й имаше огромна значимост, оградена с ровове, отмерена в акри и ипотекирана,
простираща се до хоризонта на семейното бъдеще. Нейната беше маргаритка в ливада. Ан искаше да запази цветето непокътнато, то беше нейното чувство към съпруга й и онова, което означаваше за нея и за Уил, за двамата: как трябва да има този златен център, тези бели лъчи. Тя мислеше не за рицарски звания, а за едни подарени ръкавици,
зелен балдахин, люлка от съкровени дни, засмян поглед над скала с цвят на масло, стая през лятото, залитащо бебе, водено за ръката от смаяна майка към смаян баща, устни, обърнати и поднесени насън,
изопнатия страх от нечия болест и желанието да я поеме върху себе си: за късно научената, никога ненаучена истина за любовта.
За късмет никой не я забелязваше. На Ан не й харесваше да оглежда подробно. Е, госпожо, накъде отивате и защо? Да преценя

439
живота си. Да видя струва ли си да го живея.
И през цялото време, докато яздеше по прашния неравен път, с мухите, подлудяващи конските уши, сякаш конят и мухата са били обявени за врагове още от сътворението, Ан имаше странното чувство или убеждение, че Уил знае, че тя идва. В края на този набразден път,
където небето се обагряше в пурпур, беше той: и някак излъчваше нещо от себе си.
Хората по пътя й, в кръчмите. Той трябва да ги е създал. Светът като измислица на Уил — ами, това изглеждаше изкусително вероятно, да. Как иначе ще го има този широкоплещест, наперен капитан с ръце като наденици, който се оплаква от бирата?
„Гостилничарю, ако искаш да хванеш птица като мен, трябва да намажеш клончето с нещо по-силничко, иначе ще отлетя при твоя побратим, следващия кръчмар по пътя. Аз съм мъж с необятен, щедър дух, който трябва да се носи по вълна от тъмна, замайваща бира, имай го предвид, а не да се свивам в напръстника на префърцунено лигавене и да се задоволявам с изцедено от пелените на болнаво бебе…“ Беше добродушен обаче: поздрави Ан от другия край на помещението, смеейки се над себе си, смеейки се пред очевидната безсрамна невъзможност на своето съществуване. Уил трябва да го е създал, да е създал и онова, което го определяше; както и двойката, с която Ан се наложи да сподели масата на вечеря, брат и сестра,
съдейки по съответстващите красиви лица; тя — хладна, сияйна, той
— нервно потръпващ, неопитен. Някаква препирня между тях. „Ако малко по-добре ме обичаше…“ — „Смяташ ли, че бих могла да те обичам по-добре? Ако е така, ти нищо не знаеш.“ — „По-добре, по- добре е друго качество, различно от повече. Да ме обичаш по-добре,
значи, да се опитваш да разбереш чувството ми, а не да го съжаляваш.“ — „Никога не съм казвала, че те съжалявам, Едуард. Не и за нещо, извършено от теб. В случая съжалявам нея, а не теб.“ — „И
това е обичта ти, така ли?“ — „Да, така: има обич, има и угаждане и понякога те може да се докосват, но не са едно и също.“
Това обясняваше много, тези хора, тези създания. Но щом Ан се настрои към тях, откри, че й действат потискащо: всички истории,
които течаха наоколо й, безбройните планети, въртящи се около центъра на безброй личности. Необятна драма от безброй действия и безчет роли и нямаше изход от нея.

440
А тя, каква беше тя, ако не кралица? Глава на семейството, както каза Бартоломю. Кралица на скърбите и глупавите лични терзания,
които пробягваха по лицето й точно както когато беше момиче.
Кралица на ревността, тя лежеше, давейки се в почуда, върху прочистеното от бълхи легло, представяше си Уил в нечия прегръдка и онази, другата, почти доби очертания, докато Ан сънуваше, а после се събуди стресната, протягайки решително ръка. Какво правеше? Сякаш почувства или видя със слетите сетива на съня кинжал. Дали го отместваше настрана, или го присвояваше? Това — тя се надигна с олюляване — кръв ли беше? Разтвори балдахина на леглото, огледа ръката си на недоварената светлина преди зазоряване. Не, пот. Гореща.
Това ли беше промяната в живота, от която Джудит Садлър се вайкаше и въпреки това копнееше за нея? Промяна в живота. Случваше се неизменно, сигурно, всяка сутрин. При това мензисът й беше дошъл миналата седмица. Никога не й беше създавал кой знае какви неприятности. Просто част от живота.
Повече не можа да заспи. Беше готова преди всички,
нетърпелива за последния етап от пътуването до Лондон.
Претъпканият двор ярко блестеше и вонеше. Една гъска в кошница ожесточено крякаше.
Ан застана на подставката за качване на коня. И мен ли измисли,
Уил? Затова ли се чувствам толкова несъстоятелна — сякаш кобилата може и да не ме усети върху седлото? Ти ли ме създаде… и може би ме остави недовършена?
Довърши ме тогава или ме заличи завинаги. Имам сълзи, но не знам как трябва да се използват все още.
— Ние няма ли да идваме с теб? — попита Агнес или по-скоро настоя да разбере.
„Не е типично за нея да е упорита и непреклонна“, помисли си
Бен. Всъщност обаче беше. Той просто трябваше да се въоръжи с търпение.
— Едва ли ще ти е забавно, любов моя, както и на малките.
Господин Котън
[2]
е учен: това е целият му живот. Събрал е библиотека, която според слуховете е най-голямата в кралството. Така че и мен кани в дома си като учен.

441
Трудно му е да потиска надуващата се гордост при тази мисъл, а и защо е нужно? Скромността беше за скромно надарените.
— Всички разговори там ще са за антични автори, за текстове и стихове, за философски трактати. За диханието и ефирния полет на поезията. Ти би се прозявала.
— Татко! — Дърпа го малкият Бенджамин със своята селска настойчивост. — Татко, може ли да кажа? Бих искал да видя тази огромна библиотека. Аз съм добър учен и книжовник, нали?
— Такъв си и един ден ще я видиш, обещавам ти — отвърна Бен,
коленичейки, обгръщайки ръката на сина си в своята. Тя вече омекваше, побеляваше, със сигурност, не носеше следа от грубата червенина на зидарската длан. — Наистина, Агнес, ще ти бъде много скучно. Ще е мъжко събитие.
— Щом казваш. Единствено ми се иска да можеше да излезем от града, преди да са настанали горещини. Чумата пак се навърта.
— Е, не е пресякла реката. Ще припламне и ще угасне.
В представите си той вече се беше настанил в „Конингтън“,
провинциалната къща на Робърт Котън в Хънтингдъншър, ровеше из книгите, дълбоко погълнат от беседите. Котън беше поканил и Уилям
Камдън — изискана компания за дълъг симпозиум
[3]
, блажена свобода за мисълта… И заедно със своя стар учител Бен щеше да бъде почетен гост, поет и знаменит драматург, поканен заради него самия. Усещаше сочния и сладък вкус, разливащ се по восъчната пита на ума.
— Стига да имаш намерение да се върнеш — каза Агнес.
Той взе ръката й и я целуна. Бяха живели разделени за малко,
когато той се умори от натякванията й — или пък тя го беше изхвърлила, тълкувайте го, както желаете. Работата е там, че накрая
Агнес го беше помолила да се върне: беше застанала, бледа и изпълнена с копнеж, пред прага на майка му. Знаеше колко лесно му беше отново да стане ерген. Прекалено лесно.
— Ти — каза Бен — и тези сладурчета — гальовната глава на
Бенджамин го буташе по ръката — знаете, че имате цялото ми сърце.
— Знам — отвърна жена му и добави с плаха усмивка: —
Такова, каквото е.
Ан намери стая в „Бел Ин“ на „Картър Лейн“. Беше пълно, но се поразреди, след като тя остави потресаващо количество пари.

442
Кръчмарят беше безочлив. Точно сега в Лондон, изглежда, всички бяха придобили суровата решимост да спечелят.
Известно време Ан седя на леглото, прегърнала себе си.
Удържаше се цяла. Като препълнен сандък, пристегнат със здрави закопчалки, чиято кожа изтъняваше и се прокъсваше. Лондон. Тежък мирис на презряло, светлината — победена и потисната от битката с пушека и редиците широкоплещести покриви, допълнителна полуналудничава пронизителност на кучешкия лай. Никога не беше допускала, че ще се върне тук, никога не беше допускала, че този град пак ще владее мислите и чувствата й, след като беше й отнел Хамнет.
Но, разбира се, не й го беше отнел Лондон, нито пък Уил, нито решенията на Уил, нито нейните решения. Сега виждаше това и седеше самотна и отчуждена. Смъртта на сина й не беше целенасочено развитие на драматургичен сюжет. Беше просто смърт,
безвъзвратна и недвусмислена. С нея умираш и ти или продължаваш да живееш.
Беше донесла хляб и сирене, увити в ленена кърпа, и се насили да хапне, тъпчейки се като злоядо дете. Уил е в този град и не знае, че съм тук. Ами ако се сблъска с мен на улицата? „А, Уил, как си…“ Ан блъвна натрошен смях. Може би ще реши, че ме е измислил. А може би не. Не мога точно да си спомня времето преди него, преди разцепеното от светкавица дърво и нероденото теле, преди очите му да ме приковат. Като някой от онези сънища, които не си сигурна дали си сънувала, нощно петно в ума ти на дневна светлина, спомен за спомен, изгубващ се в безкрая.
Едмънд беше на квартира в дома на Джон Хемингс, приятел и партньор на Уил. Ако Ан се появеше там, можеше да кажат на Уил.
Трябваше да прати Андрю да доведе Едмънд. Как да намери къщата?
„Питай, каза му тя, просто питай.“ Като си спомни първоначалния си страх от Лондон, стана сприхава. „Няма да те изядат.“ Ах, но дали?
Все още очакваше донякъде това място да започне да стиска градските си зъби около нея, дъвчейки. Ястието ми, казва Съдбата, най-после.
Едмънд пристигна, безкрайно оживен и учуден.
— Но аз не знаех, нямах представа, че идваш! Уил нищо не ми каза. Къде е той?

443
— Уил не знае, че съм тук. — Застанаха лице в лице. Едмънд първи извърна очи. — Едмънд, твоето писмо ме доведе тук.
— Сама? Не биваше да го правиш.
— Взех Андрю.
Едмънд поклати глава. Беше добил, помисли си тя, онази лондонска жълтеникавост, сякаш най-добре можеше да го видиш на светлина от свещ.
— Имам предвид, че не трябваше да идваш така.
— Защо? По-добре е да не знам ли?
— Казах ти, писах ти, няма какво да знаеш.
Той подскочи буйно, щом Ан го хвана за ръката, сякаш го беше изгорила.
— Излъга. Лъжеш и сега. Мисля, че знам защо: има общо с обичта към Уил и към мен и как си ни представяш. Знам, трябваше да остана вкъщи и да преброя благословиите си, да живея доволно в неведение, както много жени биха направили. Мисли за кесията и за късмета си, поощрявай мира… Но аз нямам мира, братко, и без съмнение сама съм си виновна, но това е положението. Така съм устроена аз. Така си устроен и ти. То те доведе тук, нали?
Той още не искаше или не можеше да я погледне, но кимна;
пръстите му не помръдваха, сплетени в нейните.
— Е, в такъв случай, покажи ми, Едмънд. Заведи ме при нея.
Направи ми тази услуга.
— Единственото, което знам, е, че той идва тук. Това се знае.
Посещава това място. Но какво означава само по себе си? Нищо. Там живее някаква жена, французойка, но какво от това?
Думите му изскачаха на пресекулки, сякаш хълцаше или хлипаше, макар изражението му да беше хладно и спокойно, леко раздразнено. Но от друга страна, сега той беше актьор.
Ан стоеше в сенчестия пасаж, оглеждайки се наоколо, сякаш от камъните можеше да изскочи нещо познато. Имаше врата с портик като качулка на раковина. Горе имаше прозорец, леко открехнат.
Струйки влага. Дремещ гълъб.
— Колко често?

444
— Не знам. Да речем… от време на време. Проследих го дотук,
видях го да влиза. Само защото ти ми каза да го направя. Беше непоносимо. — Сега гласът му имаше сподавения пронизителен тон на огорчено, вилнеещо момче. — Не са ги виждали заедно, никога,
доколкото разбрах, така че не е въпрос…
— Да е очебийно заедно с любовницата си.
— Не знам какво става. Не искам да знам. Можеш ли да го разбереш?
Ан се опита да смекчи положението с полуусмивка.
— Едмънд, не ми се налага.
— Той ми е брат.
— И мой съпруг.
— Любовта… любовта изтърпява всичко…
— В мълчание?
Той преглътна, потри лице с дланите си.
— Какво смяташ да правиш?
Ах, големият въпрос. Ан не знаеше. Изглеждаше такава граница,
предел и встъпване в мрака, каквато и самата смърт. Тя влезе под портика и вдигна ръка.
— Ще видим.
— Не — французойката поклати глава. У нея имаше някаква постоянно потискана прозявка като при човек, който остава до много късно през нощта и почти не си ляга да спи. — Не, още не мога напълно да схвана. Защо трябваше да идвате.
— По-добре да ви видя, отколкото да си ви представям вероятно
— каза Ан. — Може ли да седна?
Французойката сви рамене. Хвана някакво ръкоделие и го задържа на светлината или на каквато светлина имаше там. Стаята,
макар капаците на прозорците да бяха отворени, с нейните драперии,
гоблени и натъпкани лъскави мебели, някак гасеше деня. Навън беше обед, но тук вътре — което и да е време.
— Той знае ли, че сте тук?
— Не.
— Находчиво от ваша страна.
— Не това очаквахте от жената на Уил?

445
Французойката се облегна назад и, изглежда, се замисли, почти безразлично, над въпроса.
— Всъщност не знам дали някога съм очаквала нещо. Вие бяхте просто… далечната съпруга. — Тъмните й очи профучаха през Ан.
Въпреки приглушената светлина оставаше усещането, че жената вижда невероятно остро, че очите й мигновено пронизват като орлови.
— На колко години сте?
— Навърших четирийсет и седем.
— Изглеждате по-млада.
Един милион пъти по-странно и фантастично, отколкото Ан си бе представяла тази среща: да седи с жената, с която Уил й беше изневерил, да получава, ако щете, комплименти от нея и да се чувства
— боже, главата й щеше да се пръсне — малко неловко, че не може да върне комплимента, защото смяташе французойката за мургаво създание с груби черти въпреки тази нейна елегантна фигура…
— Той бие ли ви? — внезапно каза жената.
— Защо да го прави?
— О, все трябва да има нещо зад този поглед. Определено не можете да ми кажете, че сте обичана съпруга.
— Защо? Какво ще ви причини това?
Французойката стана и отиде до една маса със сребърна кана и бокали. Покривката върху масата беше поръбена и бродирана по начин, който Ан никога не беше виждала, среброто също беше необичайно гравирано. Всичко около нея беше така натруфено, дори прическата, дори изражението й, сякаш трябваше да прекарва живота си като произведение на изкуството. Това някак си дразнеше Ан; и раздразнението успяваше да съществува заедно с безумния,
умопомрачаващ гняв, с болката и отказа й да повярва.
— Честно, не знам какво очаквате, идвайки тук, госпожо. Защо е необходимо, след като вече сте затвърдили своите подозрения? Да,
имах вашия мъж в леглото си, доколкото си струваше. И какво от това? Трябва ли да беснеем и да се дърлим като две благоверни в нравоучителна комедия? — Тя жадно отпи. — Или сте дошли да предявите съпружеските си права и да ме предупредите да стоя надалеч? Ако е така, безсмислено е, няма нужда. Мислите, че съм някоя омайница, това ли си представяте? Такава, която примамва и съблазнява, хваща и оплита? — Тя се изкикоти смразяващо. — Скъпа

446
моя, вярно е, захванах се, защото го харесвах. Но скоро разбрах, че се заблуждавам относно силата си. За него не бях нищо друго, освен удобство. Особняк е той, нали? — Блесналият поглед, който й отправи французойката в този момент, ужаси Ан, почти й се прииска да помоли за малко от виното. Представи си вкуса му — сложен,
екзотичен, отвъд познатото за нея. — В онова, което иска. В онова,
което не иска. Вероятно не разбирате това напълно. Боже, каква глупачка съм била да пропилея толкова време по него. Той ме получи,
а после, след като ме получи, ми се насити. Познавате ли неговото момче момиче? Почитаният като светец Матю?
Ан поиска да отрече — вероятно, защото за първи път в презрително повдигнатата устна на французойката разпозна нещо от себе си. Но не можа да проговори; и някак жената като че ли я познаваше, знаеше истината за нея, неподвластно на времето, като майка или Бог.
— Разбира се, познавате Матю. Никога не престава да говори за него, нали? Би трябвало да знаете колко е привързан вашият мъж към това момче момиче. — Жената с трополене остави бокала: или леко пияна, или не чак толкова хладнокръвна, колкото изглеждаше. — Не сте на правилното място, госпожо. Не аз съм вашата съперница. —
Вдигна очи към Ан и тя сякаш долови остър звук от черните им орбити като пукот от кремък. — Матю, момчето момиче и неговото повдигнато, свежо младежко дупе, ето къде насочва желанията си сега вашият мъж. И там би трябвало да го търсите. Бог да е с вас, ако имате такъв. — Сълзи… от този кремък? Разбира се, че не. — И ме оставете на мира завинаги.
В „Конингтън“, провинциалното имение на Робърт Котън, Бен се разхожда под ръка с господин Уилям Камдън из градината лабиринт. Пътечки от чакъл примамват и глезят ходилата; по нежния ветрец от низината се носят здравословни, наситени с мирис на билки повеи.
Прекарал деня сред колекциите на своя благороден домакин,
още се удивлява.
— Ах, този Нений
[4]
. Но пък, Historia Ecclesiastica
[5]
, видя ли я?
Ами „Проповедите“ на Елфрик
[6]
? Трябва, трябва да го помоля да ги

447
докосна още веднъж утре. Ами изрисуваните евангелия. Карат човек да се замисли, ако това е оцеляло и запазено, какво ли може да е изгубено?
— Огромно дело наистина. Обираме само трохите от велико пиршество.
— Това ни напомня за собствената ни отговорност към идните поколения, че цветът на нашата литература не бива да се изгуби по същия начин. С най-голямо внимание ще надзиравам отпечатването на всичките ми произведения.
— Ах, а дали ще ги сложат на рафта до Бийд и Нений? — пита
Камдън с едва доловима усмивка.
— Няма да се изчервя, ако ги видя там — оживено отвръща Бен.
— Но не, до Спенсър, Марлоу, Шекспир. Или, да кажем, точно над тях. И трябва грижливо да се пазят. Дали кралят е дружелюбно настроен към подобна колекция, как смятате?
— Вярвам, че на това се надява господин Котън. Покойната кралица изпитваше страх от старинните ръкописи, защото имат склонност да изваждат прецеденти и да се месят в политиката. Но
Негово шотландско Величество е високообразован учен, а нали знаете,
господин Котън произхожда от знаменития род на Брус
[7]
?
— Не го е споменавал повече от дузина пъти. — Бен прихва. —
И аз го уважавам не по-малко заради това. Трябва да събере цялата си библиотека на едно място обаче, а не да я разделя между „Конингтън“
и лондонския си дом.
— Вие къде бихте я поместили?
— В Лондон. Тук е красиво, възхитително, изискано, колкото и в
„Алторп“. Но провинцията е място за размишление. Градът е мястото за действия върху размишлението. Не бих могъл да ги отлагам твърде дълго.
Не, той е гражданин по душа и го знае. Тук получава наслада и удоволствие, но такова ще бъде и завръщането след няколко седмици в разгулния чумен Лондон с всичките му игри и сенки, в театъра и извън него. Това вероятно е най-върховното блаженство — да се радваш на настоящето и едновременно да гледаш с нетърпение към онова, което предстои, без разногласия със себе си, без да те разяждат безплодни съжаления или тъмна вина. Такава беше моралната уравновесеност на странните автори; и в злачния пейзаж, заобикалящ

448
симетричната къща, в която изискан домакин поднася добродетелна храна, преглъщана с големи дози предписания, той вижда скромно подобие на сцена от класическата древност. Помага, а и той също е участник.
Господин Котън поддържа отлична изба и така, както на библиотеката, Бен й отдава пълна почит с нейните бюстове на цезари,
увенчаващи всеки сандък. Не помни да си е лягал да спи, но пък рядко изобщо помни този момент — часът на оттеглянето за него е също толкова окултен и мистериозен, колкото и раждането му. Знаеш, че трябва да се е случило, защото ето те тук. Ето го тук, събуждащ се в странно легло с остра нужда да пикае и без да е сигурен къде може да го направи.
Провинциална къща. Хънтингдъншър. Библиотека. Умът му тромаво ги сглобява едно с друго, докато той скоква по нощна риза,
отчаян. Поставили ли са гърне? Къде? Трябваше да отбележи тези неща, преди да заспи. Просветващият правоъгълник значи прозорец.
Бен пипнешком го отваря, качва се и се облекчава в нощта.
Чувства лекота, но всъщност не: събуди го нещо друго, освен мехура му, и още го дърпа и не му дава мира. Нещо, което той направи. Потъва в леглото и разпитва изтъняващия мрак. Махни се от
мен. Това беше. Малкият Бенджамин до него, а той работи на бюрото си. Малките пръстчета го дърпаха за ръкава, докато Бен се бореше с непокорните демони на съчиняването. Татко, татко! А той се отърси от него и изръмжа: Махни се от мен, тогава горкото мъниче си тръгна с увесена глава. Не искаше да се дразни, да ръмжи: просто писането,
съчиняването е толкова сериозна работа, дори и когато създаваш комедия, пак е много сериозно и той се заема с необходимата тежест, а концентрацията му толкова лесно се нарушава… И все пак —
срамота. Ще се реваншира на момчето. Останките от илюзиите на съня го напускат и той осъзнава или си спомня: това беше сън.
Да, плувнал в пот и без съмнение, хъркащ, той беше сънувал, че отблъсква сина си точно по този начин. Толкова ярко — каквито,
разбира се, са повечето сънища. И без никаква връзка с реалността,
със сигурност. Мляскайки с пресъхнали устни, той се съветва с паметта си, бързо преглежда съдържанието й. Не, Бен обича момчето до степен на идолопоклонничество и въпреки че винаги раздава необходимата справедливост, никога не е губил търпение със своя

449
Бенджамин, проявявайки раздразнение. Сигурно… Нека тогава му напомня никога да не постъпва така.
Бен отново заспива.
И се събужда за още един ден, който си струва да се вкуси с наслада и с намерението да потърси несъответствията в превода на
Алфред на Орозиевата Historia Universalis
[8]
. Още една разходка с господин Камдън в утринната хладина: разговор за колекциите на техния домакин, за основаване на национална библиотека, на академия. Да, академия, тук Бен е ожесточено нетърпелив: академия,
която да опитоми буйния английски език, да даде на неговите своеволни, нечистокръвни навици стандарт и цел.
А после се връща в къщата и прислужникът, който поглежда навън, го чака: писмо.
От Агнес, Бен веднага разпознава почерка. Веща е в краснописа,
макар и непредвидима в правописа, каквито са прекалено много хора,
дори и образованите. Уил Шекспир е един от тях, кара думите да се нагаждат в ръката според настроението му. Академия, ето какво е нужно. За да определя и да внесе чистота. Защо треперят ръцете му?
Вероятно заради снощи, прекалено много хубаво вино, а също и защото двамата с Агнес не си пишат много често писма; бракът им не е такъв. Трябва да се е случило нещо изключително, за да го направи.
Изключително събитие.
Има храна, сервирана на масата в голямата зала. Щедър и практичен обичай на господин Котън — хапни нещичко, когато ти се прииска, докато изучаваш произведенията. Господин Камдън след бегъл поглед към изражението на Бен пристъпва и изрязва едно-две тънки парчета месо от подноса. Оставя ги и се връща, крачейки бавно като гларус, с въпросително и мило изражение, както когато Бен седеше пред него в Уестминстърското училище и копнееше да узнае още и още.
Но това… това трябва да е краят на знанието. Бен стисва хрущящото писмо и призовава философията, бързо преброжда своя свят от широки познания и не намира нищо. Нищо полезно. Великият
Бог.
Него най-вече.
— Приятелю мой! — Господин Камдън докосва рамото му. —
Приятелю, какво има?

450
Какво има? Ужасна несправедливост, крещяща несправедливост,
отсъдена за него — как е могло? — точно когато започва да трупа наградите за таланта и усърдието и е на път да стане най-начетеният човек в Англия… Бен се задъхва. Овладява се.
— Синът ми… — Думите попарват езика сега, след като вече няма син. — Заразил се е с чумата…
Господин Камдън стисва ръката му: щеше ли да падне?
Вероятно.
Написаното от Агнес беше, първо: „страданията му не бяха големи“, а после зачеркнала големи и заменила с продължителни.
„Страданията му не бяха продължителни, благодаря на Бога.“ О,
издайнически поправки. Това е текст отвъд тълкуванията. Бен се чува да простенва. Господин Камдън го отвежда до един стол.
— Седнете, седнете. Добър ми приятелю, нямам думи. Дали…
— Отишъл си е. Починал е във вторник през нощта. Станало бързо, нямало време да ме извикат. — Бен вижда, че вдига ръцете си.
— Какво повече?
— Господ да се смили над душата му. Изпийте това. Имате нужда заради шока. Нямало е как да предположите…
— Не. — Той вижда печалното, безнадеждно изражение на
Агнес, угнетена от лятото: само да можехме да излезем от града… —
Не. Шок, но не изцяло. Имах видение снощи. Зърнах го. Моят
Бенджамин. Не малък, какъвто е, а пораснал, какъвто ще се яви пред
Божия съд, и на челото му имаше ален кръст. — Сънувал ли беше това? Със сигурност, защото сега му се явява много ярко и има повече смисъл от предишния сън; този определено идва от по-дълбоки извори на пророческото въображение и някак си е по-поносимо да мислиш за него… — Какво би могъл да значи? Че Бог е белязал момчето ми, за да ме накаже? Да ми напомни за него? Какво?
— Подобни неща са недостъпни за нас. Видението, ако е било видение. Понякога умът се отклонява не по волята ни, изработва свои собствени способи. Провидението не може да бъде поставяно под въпрос, Бен. Накрая ще получим своя отговор изцяло. Дано намерите утеха, приятелю. Знам, че болката е мъчителна…
Господин Камдън е мил, господин Котън — също, когато Бен отива при тях. Той не ще пожелае да остане, той ще иска да се прибере у дома веднага, естествено… Но Бен не е сигурен: трудно му

451
е да застане лице в лице с перспективата пак да влезе в онзи дом и
Бенджамин да го няма там. Не, не, не се понася. И той се оттегля в стаята си за дълго време нито утешен, нито философски настроен.
Нито дори християнин в най-болезнената своя скръб. (И да влезе в онзи дом, означава да погледне Агнес в очите. Не, не.) Небесното видение го преследва, става все по-въздействащо, докато накрая почти припокрива реалността: малкият Бенджамин, умиращ от чума, в болка и страх. Видението е съвършено и укоряващо, какъвто е погледът и на самия Спасител. Виж престъплението си, Бен Джонсън.
Най-после, задъхан, полусляп, той сяда с перо и мастило и се приготвя да пише отговор на Агнес. Няма смисъл да се втурва обратно към вкъщи, в този болезнен празен дом. Само няколко думи, няколко думи от сърцето, които да облекчат малко общата им рана от скръбта.
Но нищо не излиза. Нищо, което да не приканва ужасни, проливни отговори от небето на възмездието. Най-после перото му се задвижва.
Римата тихо напява мелодия, разумът надява здравата броня на стихотворната стъпка. Дъхът му престава да е насечен и свистящ.
Форма от бурята.
Обляга се назад. Ще бъде дълъг процес, защото съчиняването не му се удава с лекота. Ще бъде дълъг процес да намери обратно пътя си към живота; но момчето на зидаря на тухли не е дошло чак дотук за нищо, със сигурност, и няма да бъде сразено дори със загуба като тази.

Изтегляне 3.52 Mb.

Сподели с приятели: