Тайният живот на Шекспир
Изтегляне 3.52 Mb. Pdf просмотр
|
| Кога ще почнеш да живееш? Годините, когато беше млад, приличаха на огромни стаи. Влизаше във всяка от тях с бдителна тържественост, оглеждаше я цялата, нагаждаше се към размерите й, обзавеждането, усещането за атмосферата й. Предстоеше му да прекара известно време в нея. Така беше преди за Уил. Сега времето е променило стила си на живот: превърнало се е в номад. Сега Уил е навън, на открито и няма прагове и той продължава напред, без да знае колко далеч е стигнал. Годините са невидими. Освен когато погледнеш в огледалото и помислиш: „Спах, събудих се и съм изпуснал нещо“; или намираш стара мъка или радост, залиняла и укоряваща, като вързано животно, което си забравил да нахраниш. Матю е този, който напомня на Уил най-упорито за остаряването. Вълшебно същество с неговия буен растеж, с неговите трансформации. Уил го наблюдава с тревожно удивление и нежност, опитвайки се да определи чувството си. Бащинско? Ах, но не бива! Не и след Хамнет. Когато се връща към това кътче в сърцето си, там има толкова много сива пепел, че почти го вцепенява, зашеметен и задушен. По-добре да се отдаде на този, живия свят, професионалния, в който работи, за да изпъкне талантът на Матю. Младежът има много по-големи заложби, отколкото Уил някога имаше, да претопи себе си в играта. Дори най-главното — да преодолее своя пол. — Хайде, ухажвайте ме, увъртайте се около мене — сега съм в празнично настроение и склонна на отстъпки. [7] Е? — Отлично — казва Уил. — Абсолютна непринуденост. Толкова простичко, колкото жена, преоблечена като мъж, преструващ се на жена, може да бъде. Матю се разсмива и се почесва по царевично русата коса. 352 — Боже, благодаря ти за тази част с преобличането. Кълна се, перуката на Розалинда е въшлива. — Понякога изпитваш ли трудности да си спомниш кой си реалният ти? — Да си спомня? В това няма минало. Аз съм този, който съм в дадения момент — отвръща Матю. — Ти трябва да го знаеш. — Трябва ли? Гледайки Матю да седи така гъвкав, без болки, върху дъсчения под, Уил се чувства стар като камък. — Да, ти ме научи на това. Понякога на Уил му се струва, че има нещо почти жестоко в сияйната нежност на Матю като уверената, прецизна ръка на касапин. Понякога си представя, че Матю има близнак, който не може да бъде научен, непохватен е и е мрачен. — Мъжете са умирали от време на време и червеи са ги яли, но това не е ставало никога от много любов. [8] И пак тази грееща, жизнерадостна простота, сякаш животът наистина е градина и по краищата й няма нищо друго, освен обвити в бръшлян, приветливи стени. Уил пише до вкъщи, разпитвайки за цената на вълната. Новото място. Това е къщата в Стратфорд, която Уил купува за своето семейство. Къщата, която заявява на града: гледайте какво постигна Уил Шекспир; а на баща му просто казва: виж, реабилитирани сме. Тя е втората по големина в града, построена от изтъкнатия стратфордец Хю Клоптън, който също хванал южния път, за да спечели богатство в Лондон, и накрая станал лорд — кмет. Къщата се възправя на ъгъла на „Чапъл стрийт“ с три лица около двора: „Голяма, колкото цяла улица в Лондон“ — мисли си Ан. Има нужда от много работа по нея, когато Уил я купува, но работата може да се свърши, за нея също има пари. — Десет камини — мърмори Джудит Садлър, когато тя и мъжът й за първи път обхождат къщата, а строителите още коват и стържат. — Преброй ги. Десет камини, съпруже. 353 — Ах, да, скъпа. За да си топлиш задника, накъдето и да се обърнеш — казва Хамнет Садлър със своя малко оправдателен, злочест смях. Това е новото място, подготвяно за Ан, за Сузана и Джудит и разбира се, за Уил, когато си е у дома. Което със сигурност ще се случва с времето все по-често и по-често, иначе защо ще се настанява в Стратфорд толкова внушително? А може би и нещо друго е въплътено в тези оголени ламперии, прозорците с бистри стъкла, плевнята и конюшнята, постройката за провизии: нещо като ново начало. Новото място за битуване и това ново място, до което са стигнали в брака си и в живота. Място на решително отделяне. Липсата на Хамнет е липса между тях на разбиране, на топлина. Тя не може да прости на Уил за смъртта на Хамнет. Не може да му прости, че продължава да живее, играе, пише пиеси, печели пари, вместо да е погълнат от тази смърт като нея. Не може да прости и на себе си — за тези неща и че гледа мъжа си, когато си е у дома и си мисли: „Защо не мога да имам сина си вместо теб, след като ти не си добър за мен и обичта ни не струва пукната пара, не можем да се обичаме по начин, който променя нещата?“. Със сигурност единствената истинска любов е краткотрайната любов. И ако й бяхте казали: „Искаш нещо от Уил, което ще върне Хамнет или ще компенсира смъртта му, а това е невъзможно“, тя би отвърнала: „Да, точно това искам“. Годините за Ан не са същите. Тя не е като Уил, никога не е минавала плавно през тях. Винаги е пиела времето, потапяла се е и е излизала от него, прииждайки, а понякога не можеше да му се надиша, понякога я изтощаваше, но винаги е била от неговата стихия. Сега то я тласка — годините, дните са като постоянен насрещен вятър. Не би се изненадала, ако се чуе да говори отзад напред или ако върви заднешком. Често доста невъзмутимо допуска, че ще полудее. Веднъж се доближи до пълната лудост. Случи се, преди да се преместят на Новото място. Събуди се след сън с Хамнет — толкова реален, че беше непоносимо да се върне към живота, в който него го нямаше. Отиде в стаята на Сузана и Джудит. Заспали, те бяха толкова красиви, своеобразни, съвършени. И все пак. И все пак това не беше достатъчно. Ан осъзна ужаса, че има предел за щастието, но няма 354 предел за страданието. Затова слезе долу. Всички в къщата спяха, макар да имаше поне още два часа преди полунощ според нея; рано си лягаха в дома на Джон Шекспир. Ан тихо отлости вратата и излезе. Беше лято, разбирате ли! Той умря през лятото, сред жегата и зеленината. И сега беше лято, в своя разгар. Отраснала във ферма, Ан живееше в толкова близка връзка със слънцето, колкото крушите на дувара. Познато й беше това усещане за проточващите се дни, през които вечерната светлина се задържаше толкова дълго, а утринните лъчи се появяваха толкова рано, че помежду им оставаше само едно резенче нощ. Излизайки от Стратфорд, Ан откри, че светът прелива от светлина. Преди лятото беше навявало винаги чувството, че животът възвестява нещо. Сега то немееше. О, досега никога не беше забелязвала какво е тишината; как тя през дълго избледняващия следобед можеше в своята натрупана тежест и дълбочина да изглежда на ръба на изричането. Живото лято беше мъртво. Небето още беше озарено, по реката пробягваха отблясъци, дърветата миеха отраженията си. Шумолене в клоните, вероятно някой дух отвъд. Изтегляне 3.52 Mb. Сподели с приятели:
|