Тайният живот на Шекспир

410
Така че Ан направи нещо, което беше лошо, защото трябваше да знае.
Лошо, в смисъл че беше двулично, неискрено, а не прямо и честно — трудно й беше да намери образ на тази неопределеност.
Бартоломю сигурно щеше да се надсмее над идеята, че изобщо е нещо лошо. Но Ан понесе решението си като власеница. Никога нямаше да го направи, ако не беше тласната, подтикната, шибната от онова,
пробуденото нещо, което вече не искаше да заспи. Не и преди да узнае по един или друг начин.
— Едмънд — каза тя — ще говоря с него.
Едмънд цепеше дърва в двора на „Хенли стрийт“. Докато Ан говореше, скалпът му се вдигна, брадвичката се изхлузи от ръцете му,
очите му, блеснали, се втренчиха в нея. Той не можеше да прикрие щастието и надеждата си. Никога не можеше нищо да прикрие.
„Толкова различен от брат си в това отношение“ — помисли си тя.
Така, да го направи. Дразнещото, глождещо, грозно чувство дойде също и от факта, че тя не се съмняваше в успеха си.
Единствената цел и радост на Едмънд бяха да последва Уил и да стане играч. Неведнъж беше го казвал направо и неведнъж Уил беше протакал, казвайки, че времената не са благоприятни за актьорите, че трябва да го обмислят… Едмънд все така отчаяно се надяваше. Но напразно. Ан знаеше, че според Уил той не е годен за актьорския живот и че Уил ще продължи да отлага до безкрай. А Едмънд го обичаше прекалено много, за да оказва натиск, да изисква, да досажда на брат си.
Само едно нещо можеше да го промени.
Много колебливо, Едмънд беше попитал Ан преди дали не би могла да каже една дума за него — само думичка. Но се изчерви, че моли, защото според Ан не искаше да застава между тях и не искаше тя да си мисли нищо лошо за него, понеже я обожаваше. Ето в такива възли се заплетоха. Въпреки това, колко лесно можеше да ги среже,
след като веднъж беше решила.
— Уил, Едмънд е дълбоко натъжен.
Той поправяше едно перо. Излезе от унеса, където се намираше.
— Защо?

411
— О, трябва да знаеш. Този път не го е споменавал, но определено можеш да разчетеш това мълчание. Аз мога да го разчета.
Колко силно жадува да кажеш да.
— А, за това ли. Ами, да, не ме е питал, затова предположих, че се е отказал.
— Не, не си. — Ан сложи ръка над лакътя му и той подскочи,
сякаш го арестува съдебен пристав. — Настроил си се срещу това.
Защото… ами, чудя се, какво? Мислиш, че няма да успее, както успя ти?
Уил сви рамене.
— Страхувам се, че няма този темперамент.
— Какъвто има Матю ли?
— Няма да се връщаме пак към това, надявам се.
— Не — отвърна тя, настоявайки срещу каменния поглед — но ти ми казваш, че Матю, въпреки всичките му способности, притежава младежко непостоянство. Едмънд е на двайсет и три години, мислиш ли, че е в по-лошо положение? Когато само за това копнее и за нищо друго под слънцето?
— Мат е отглеждан за тази професия от момче. Едмънд е живял много по-различно… Опасявам се, че няма да понесе ударите и ще изпита болка.
— Ти също не си бил отглеждан за това, Уил.
— Едмънд не е като мен — каза той със смътна решителност.
— А ти не си като баща си. И определено не би играл ролята,
която той играеше спрямо теб толкова дълго, да препречва пътя и да ти отказва — със сигурност.
Рискован или дързък удар. За момент нещо сякаш покри очите му — като страничните клепачи на птица.
— Той те е помолил да го направиш.
— Не. Аз моля, защото не искам да гледам как подобно нещастие продължава, след като може да бъде поправено. И ако има болка, значи, така трябва, Уил: ти не пое ли същия риск и не го ли пое с радост, когато замина с играчите? Не трябва ли всички ние или да живеем с него, или изобщо да не живеем?
И тя победи. Защото Уил не би отказал и на двама им с Едмънд.
И освен това, ужасно, но фактът, че се предаде, беше още един знак.
Ако сърцето му беше с нея, той щеше да се отбранява повече, да

412
говори повече: да придаде на този въпрос подобаващата му тежест и значимост между съпруг и съпруга. Нещо толкова лесно потъпквано в периферията на любовта. Но Уил се предаде, мислеше си тя, защото беше по-лесно и защото така я държеше мила, а умът му още беше далеч, прикован някъде там.
Така че всичко беше порочно и от двете страни: не можеше да пиеш чисто от него. Но пробуденото я преследваше, нуждата.
Ревност? Прекалено просто, прекалено поддаващо се на отговор.
Ан отиде на „Хенли стрийт“, докато Уил преглеждаше сметките на домакинството. Дълъг, трудоемък процес. Той не беше точно бавен в смятането, но проверяваше числата, сякаш бяха думи и можеха да танцуват из смисъла. Ан помоли Едмънд да се поразходи с нея надолу по реката. Той дойде в сияйно мълчание. До моста Ан го стисна за лакътя и се усмихна. Усети как е затаил дъх.
— Говорила си.
Той още не дръзваше, прекалено далеч, за да пропадне.
— Готово. Ще се върнеш с него в Лондон и той ще ти намери работа като играч.
Едмънд взе ръката й и я целуна. Ан я остави да лежи в неговата за момент, като гледаше надолу към реката, помирисвайки хладината на влажен камък, бурени, сладко загниващ езерен камъш. Къдринките се стрелваха и гъмжаха като издухани струйки дим под водата.
— Но трябва да направиш нещо за мен — каза тя; и докато произнасяше думите, Ан се зачуди дали така се чувстваха актьорите,
защото тези думи сякаш бяха измислени някъде другаде, а не в нейния ум. — Искам да разбереш дали Уил има жена в Лондон.
Едмънд затаи дъх. Ан не можеше да го погледне, успя само да зарови погледа си във влачещата се вода, но знаеше какво ще е изражението му.
— Ами… а после? — Ужас за него, който толкова ги обичаше и двамата, ужас и отрова. Но щеше да вкуси от ястието. Страховитата трагедия на Уил за Тит, беше я чела отчасти, изтръпвайки — онази, в която децата на жената бяха изпечени в пай и тя яде от пая, преди да се покажат главите… Но го вкуси. Когато желанието те тласка,
вкусваш. Едмънд стисна ръката й болезнено. — Не искам, Ан.
— Но?
— Да. А после?

413
— После ела и ми кажи.
А после огромната скала, пред която ще се изправи, която да претегли — или да падне от нея. После окончателно ще узнае за себе си и него и дали биха могли да се срещнат отново.
Е, Уил знаеше, че това трябва да стане. Едмънд се домогваше до съгласието му от момента, в който баща им умря. В известен смисъл почувства облекчение, че го принудиха да склони.
— Няма да те посрамя — все повтаряше Едмънд, докато яздеха към Лондон. — Повярвай ми.
Беше изключително покорен, дори раболепен. Уил подозираше,
че брат му изобщо не е спал по време на двата им престоя в странноприемници по пътя: че само е лежал в тъмното с очи,
грейнали към онова, което му се случваше. Беше леко дразнещо.
Но само леко. Защо беше се противопоставял толкова дълго?
Защото се опасяваше, че брат му ще му донесе неприятности, ще му е в тежест? Или пък Ан беше по-близо до истината, когато предположи,
че Уил е тръгнал по стъпките на баща си?
И всъщност не се оказа чак толкова лошо. Едмънд беше прекалено голям за истински чирак, но Уил му намери квартира у
Джон Хемингс. Той имаше прилична къща и беше женен за приятна,
здравомислеща жена, която — Уил научи и остана шокиран — се оказа не някоя друга, а вдовицата на Уилям Нел, чиято смърт от ръката на Джак Тауни беше открила света пред него. Вероятно се затваряше някакъв кръг. Хемингс се зае да обучава Едмънд, доколкото можеше
— беше твърде зает с финансите на компанията — и вероятно щяха да му намерят редовна работа в трупата на Устър. Докато прослушваха
Едмънд, Уил се убеди точно в това, от което се беше страхувал — че е скован, прекалено разгорещен, с писклив глас — но той премина изпитанието, а и дори само името на Уил беше достатъчна препоръка.
И вероятно това беше. Същото каза и на Бен Джонсън на прощална вечеря в „Русалката“: Джонсън заминаваше за
Нортхамптъншър, за да представи своята маска пред новата кралица.
— Питам се дали не съм подлец. Обичам го с цялото си сърце,
но се съмнявам дали способностите му могат да му осигурят напредък

414
без моето влияние. Тоест дали не разводнявам силата на нашия театър,
снижавайки качеството му?
— Прекалено си придирчив, човече. Момчето е зелено, но ще се научи от добрите майстори. И освен това е в реда на нещата от твоята позиция да лансираш семейството и приятелите си, как иначе се мята светът от двореца до сцената? Какво, предпочиташ да го оставиш да дреме край Ейвън ли?
— Проницателен си. Защото се вглеждам в себе си и виждам нещо подобно. Вероятно съм искал да открия дали е било възможно:
да остана там, вместо да замина, и въпреки това да бъда щастлив.
— Никой не може да живее живота ти вместо теб — каза
Джонсън.
— Така ли? Мили боже, а колко ми се иска.
Но общо взето, не беше чак толкова зле. Едмънд с благоговение се зае да учи реплики и занаят, почтително се вслушваше във всички,
ангажирани с него, рядко се отбиваше при Уил. Изглежда, кръчмите и хазартните свърталища не го привличаха така, както Матю: Хемингс сподели, че Едмънд е въздържан и домошар. Сякаш всяка сутрин се събуждаше пред чудото на своето сбъднато желание и решаваше да не прави нищо, което би го застрашило, никога.
Разбира се, това можеше и да не е винаги така. Уил смяташе брат си във всяко отношение за също толкова податлив, колкото… и себе си? Но засега атмосферата беше здравословна: откровена привързаност между братя, правещи каквото се очаква. А не онова болестно състояние, което сега Уил виждаше в своя друг, тъмен и страничен живот. Изабел.
Би могъл да я съжалява, макар да знаеше, че тя ще се обърне и ще го разкъса при първия подобен признак: да я съжалява за оголеното, пулсиращо минало, за това, което беше причинило на духа й. Но освен това успя да види — дали го показа краткото посещение у дома, дали от светлосиньото докосване на очите, което не го достигаше? — че нямаше нищо хубаво и за двама им в тази тяхна продължителна игра на обаяние. Резултатът можеше да е само болка.
Разрушение. То се разрастваше около тях като плесен, пъплеща по кората на някой плод.
Все пак продължаваше. Прииждаше необуздано, изригвайки ярки отломки от спомени, докато Уил лежеше нощем.

415
Първото посещение при нея след завръщането му в Лондон,
посещението трябваше да означава край. Уил имаше намерение да скъса окончателно. Но беше умряла птичката й. Беше умряла предния ден и още лежеше на дъното на клетката. Той откри, че вбесяващото цъкане му липсва.
— Аз не съм деликатна жена, Уил. Както добре знаеш. Защо тогава не мога да я махна? Защото направиш ли го, тя е мъртва,
мъртва — нали?
Тя не би му позволила да я види как плаче. Все пак Уил го усещаше, плачът в нея, както по-скоро се усещаха, а не се чуваха пчелите в някой кошер.
Той откри място с пръст в двора зад къщата и с парче дърво изкопа дупка за птицата. Стори му се невероятно трудоемко, от челото му се стичаше пот. Спомни си кръвта, капеща в стратфордската земя:
изведнъж се ужаси от възрастта, от самото й съществуване. Спри времето, спри го.
Остана с нея един час след това.
Защото как можеше да скъса с нея сега? Ами ако тя по нейния си странен начин наистина го обичаше?
Но пък това нищо не значеше. Той беше женен, въпреки че жена му беше мъртва за него — или по-скоро любовта беше мъртва и толкова. Изцяло и всичко. Все пак не искаше да вижда Изабел наранена. Преди би го сметнал за невъзможно, но след изповедта й пред него — така я възприемаше — беше преразгледал всичките си мисли спрямо нея.
Но тези мисли трябваше да бъдат разбити. Заради Ан. Не заради това, което бяха един за друг сега, а за онова, което са били и можеха да бъдат. В Стратфорд беше усетил присъствието на другия Уил, чиято фигура беше оставила следа в дюшека, чиито ръце като малки бяха улавяли перилата на бащината му стълба и те блестяха от хилядите докосвания. Той беше там като мъртвите, като мъртвия Марлоу (който нямаше да се изненада да види, ако му махнеше откъм двора на кръчмата). Беше там като въображаемите, като стария Лир, чиито горди насечени реплики почваха да нахлуват в ума му. Той беше реален като хората, които избягваш да бъдеш.
Да, той беше двуличник. Не можеше да е истинският вежлив господин Шекспир точно както Джонсън беше загатнал. „Но аз не

416
трябва да съм този човек“, каза си той, уловен в някакъв вид привличане, което беше като охладняла и ленива похот. Сякаш човек без апетит се беше оказал принуден да яде, докато повърне, а после да яде, за да запълни празнината…
Следващия път щеше да й каже. И ако това излезеше поредната лъжа към себе си, тогава себеомразата трябваше да достигне нова,
убийствена степен. Досега се събуждаше, прикрит в кожата си от подозрение: о, това си ти, аз, така ли? Собственото му съзнание е джебчия, усмихнат, грабещ от него.
— Казвам ти, не съм в настроение дори за разговор. — Изабел зачопли струните на виржинала като някой, който чопли рана. Хвърли поглед на Уил със свирепа тежест. — Прецени ме добре.
— Никакви твои забрани — каза той. — Да си ги нямаме такива,
Изабел. Говоря, както бих говорил на всеки, както трябваше да направя много отдавна. Без роли, без игрички. Тук съм, за да ти кажа сбогом. Да обявя край. — Уил прикова поглед в неподвижните й ръце:
видя повдигнатата отбранителна поза на уловен рак. — Неправилно е да идвам да те виждам. Неправилно е да продължават нашите…
нашите взаимни неприятности.
— Неправилно? — Тя се обърна със странна, накривена пъргавина. — Неправилно? Това ли е най-подходящата дума, която намери човекът на думите? Скучна, проядена от мишки дума,
неправилно, неозначаваща нищо за хората в тяхната тайна истина.
Къде е неправилно — тук? — Тя се спусна към него и сложи ръка на сърцето му в промеждутъка на ударите. — Или тук? — Ръката й намери слабините му, напипа издутината. — Не е неправилно, казват те, не е неправилно…
Уил отстъпи назад, но изглежда, нямаше къде да отиде. Сякаш стаята го обграждаше, твърдо решена тълпа. Лицето й прие застрашителни размери.
— Не ме оставяй. Оставиш ли ме, ще умра. Кълна се. Нямам страх от това, Уил, приготвила съм се за приближаващия момент, в раклата ми; сигурна определена доза, „едно бодване тук вляво“, както го нарече твоят датчанин. Но не сега, ще дойде времето. Дали можеш ти да го направиш? Не и ти. Ти не убиваш, нали, Уил? Ти създаваш

417
живот. Създай моя живот. Напусни ме някой друг ден. Уил, напусни ме някой друг ден, а? — Тя засмука устните и дъха му. Едната й ръка,
почтително високо, разтреперана, докосна шията му: другата, ниско и обиграно, здраво притисна члена му. — Времето ще компенсира. Не ме убивай. Няма да ме нараняваш, Уил — а това тук. Тук.
Така че накрая неговият ход обърна играта.
Той изобщо нямаше подобно намерение — дали? Или пък това беше най-добре изиграната й роля досега?
Дрехите й паднаха, сякаш цял живот беше копняла да се отърве от тях.
„Всички подобни завоевания, помисли си той в някакъв момент от безжалостната умопобъркана вечер, са също и поражения.“ Леглото й беше топло: противоестествено топло, сякаш току-що някой беше станал от него или сякаш бе живо създание, дишащо под тях. Уил беше удивен от нейната сила: в един миг му се стори, че е прикован към таблата от физическата й близост. После всичко сякаш отмина и тя стана уязвима като коте. Очите й търсеха неговите през цялото време. Не позволяваше да ги затварят. Сякаш твърдо решила, че трябва да има свидетели на това: на тази завършеност.
— А сега, опитай се да ме напуснеш. — Тя говореше с лековата,
шептяща увереност. Облечена само с неговата риза, седна на леглото под извивката на матовозлатисто бедро и прасец, обърнати към него, а косата й тежко се спускаше надолу. — Макар че, да, със сигурност ще се опиташ.
— Ти това ли предполагаш? — Разсъблечен, той седна на грубите дъски и обви изстиващи ръце около слабото си тяло. —
Просто това, а после край с апетита?
— Какво — толкова ли си по-различен от другите мъже? — Тя прихна, за кратко се замисли, после вдигна кристални, развеселени от нещо ново очи към него. — Да ти кажа, Уил, не си.
— Дай ми ризата, Изабел.
— Вземи си я.
— Хм. Ако откажа, ако си тръгна без нея, тогава какво? Пак ли ще умреш?
Тя се прозя, изтягайки се назад.
— Всеки от нас може да умре във всеки един момент, не го ли знаеш? Из Саутуърк пропълзява чума, така чух, готова да прескочи

418
реката. Прекалено глупаво е да държиш на нещо толкова просто като живота, Уил. — Тя се надигна и седна, скръсти ръце дълбоко в скута си — опънатият като стрела триъгълник на ризата му сочеше надолу.
— Ще се върнеш.
— Ще се върна ли? Какво е останало в кутията?
— Сега си нагъл, защото членът ти е мек. Точно като човек,
който става от угощение и казва, че никога повече няма да вкуси и хапка.
— Ти не си угощение, Изабел.
— Знам — каза тя, прозявайки се. — Аз съм отрова. Как стенеше, докато хапех зърната ти, и колко надървен и възбуден беше.
Иисусе!
Тя се усмихна смътно на себе си, после отскубна ризата от тялото си и му я хвърли. Ето, вземи я. Ще изглеждаш глупаво без нея.
Навън Уил вдиша кълбета парлив, болезнен въздух, сякаш се беше събудил от лош сън. Няколко минути едва можеше да се движи,
трябваше да се облегне на стената; сякаш омразата към себе си, която обитаваше центъра на неговото същество, буквално наруши равновесието му. Раздвижи се. Видя хора отпред: просяк с патерица,
кръчмарка, две контета с хубави крака, с обици на ушите и лисичи лица. Струваше му се някак непоносимо да го видят. Уил се скри обратно в уличката и се сблъска с човек в пелерина. Едмънд.
— Мили боже. Какво правиш тук?
Преди думите Едмънд се въоръжи с усмивка.
— Откъде да знам, братко. Лондон още ми е напълно непознат.
Търсех… Как се нарича… Алдърсгейт?
Той облиза устни.
Уил посочи. В устата му имаше вкус на плесен. В краката му отпадъците от канавката сякаш го викаха, говореха му с кални, виещи се езици.
— А, там ли. И ти отиваш нататък, така ли? Чудесно! — Едмънд го потупа по рамото. Изглеждаше млад, свеж и някак оголен, нуждаещ се от вид черупка срещу света. — Обичам те, Уил, и нищо на света не може да промени това.

419
Ехо от старата им шега, когато Уил се прибираше у дома. Да,
опитай да мислиш за нея като за шега. Ако изобщо имаше някаква тема за размисъл, която да е поносима сега — домът, любовта,
истината. Изведнъж те се бяха превърнали в жалки останки; проправи си път между тях, потърси нещо останало.
Писмото: то идва с Грийнауей в ден, в който на Новото място са поканили новодошъл.
Стратфорд има така необходимия лекар — доктор Джон Хол,
млад, висококвалифициран, въздържан и усърден. Красива бледност,
четвъртито лице, наситеночерна коса и брада — лице, приковаващо и изписано също като превъзходен портрет. Чудесен улов във всяко отношение, както вероятно си мислят матроните в града. Сузана също
— чисто и просто е силно увлечена от него.
Той с нея? Трудно е да се каже: толкова е сериозен, без превзети любовни усмивчици. Казват, че очистителното и клизмите са единственото, което обича. Ан наблюдава как дъщеря й му налива бира, как сяда стеснително на разстояние. Това възходящо припламване в очите й от възхищение, особено когато той се отплесва в латинския. „Внимавай“, мисли си Ан. Не че би го казала. Дори и сега не смята, че има право да дава съвети в това отношение. Някак не се чувства достатъчно възрастна. У семейство Куини чу клюка за една вдовица от Дрейтън, която на четирийсет и пет години пак се омъжила. „Чудесно, мисли си Ан, но пък на тази възраст тя би трябвало да знае пред прага на какво е“, приемайки вдовицата за много по-стара от нея. Някак й липсва увереността да се почувства на четирийсет и седем: ако го направеше, щеше да усети измама.
Вероятно това е голямото разделение в света между онези, които знаят, че са измамници, и онези, които благополучно си карат,
преструвайки се, че не са.
Но моля те, Сузана, внимавай. Направи верния избор. Или по- скоро разпознай, че имаш избор, щом се появи такъв. Ето кое изпускаме толкова често. Онази пътека? Видях само една пътека.
Писмото попуква в джоба на роклята й, докато доктор Хол важно се сбогува. Въпреки че не я бива да разпознава почерци, Ан е сигурна, че адресът е изписан не от Уил, а от Едмънд.

420
Ако е така, надява се на Бог тя, в писмото няма да има непосилни и непонятни думи, защото — уверена е — не е писмо,
което може да бъде показвано. Както се падне.
Но защо писмо? Ан настоя Едмънд да й обещае, шепнешком,
изчервен за последно, преди да замине, че ще се върне вкъщи, когато може, и ще й каже очи в очи. Вероятно не успява: работа, пари. Може би е сметнал цялата идея за толкова абсурдна, че няколко надраскани реда са напълно достатъчни: сестро, ти си глупачка, успокой се. Може би Ан трябва да отвори писмото.
— Миризмата му не ми харесва, крайно неприятна е — казва
Джудит.
Осемнайсетгодишна, още пъпчива и длъгнеста, мензисът й е изтезание. С мъка преминава през портите на израстването. Хамнет също щеше да е на осемнайсет: как би било при него? Но от друга страна, как да си представиш, че мъртвите имат проблеми?
— Защо го казваш? — пита Сузана с прозявка.
— Той лъха на смъртно ложе и компреси. Ако го допускам много около себе си, значи, нещо не съм наред.
— Е, ти няма защо да се боиш от това, сестро.
— Какво имаш предвид?
— Мир, мир — виква Ан. — Главата ме заболя от вас.
— Тогава най-добре пак извикай господин Доктора — излиза с трополене Джудит, доволна от себе си.
Сузана идва по-близо.
— Какво не е наред, майко?
— Нищо, сърце мое. Кажи, има ли пак оси по прозореца на северната стая? Сигурна съм, че някъде по корниза има гнездо.
Най-после сама, под светлината на свещта Ан отваря писмото.
Скъпоценна сестро, приеми думата ми, че няма нищо, нищо от това, което подозираше. Никой. Иска ми се да не беше ме натоварвала с това заради обичта, която храня и към двама ви. Нека забравим в името на любовта и отново да бъдем един за друг, каквито бяхме.
Едмънд

421
Кратка, трепетна декларация, криволичеща по средата на листа.
„О, Едмънд, мисли си тя, докато краката й омекват и тромаво я отнасят до самотното легло. О, Уил е прав: ти наистина не си добър актьор. Съвсем спокойно можеше да напишеш и името й.“
— Какво те мъчи, човече? Твърде стар си за зелената болест.
Бен говореше оживено, но сърцето му го издаде, виждайки Уил толкова блед и измършавял, с такъв натежал поглед. Джонсън беше отметнал няколко чумни кръста, откакто се върна в Лондон от
Нортхамптъншър. Понякога болестта напредваше бавно…
— Работя по една трагедия — каза Уил. — Някога виждал ли си човек в това положение да подскача радостно?
Някаква светлина се прокрадна по лицето на Уил и Бен се остави да го убедят.
— Защо, няма нужда да е така. Виж приятелчето Декър,
изглежда си все същият празноглав дръвник, каквото и да пише.
— Защо му позволяваш да го прави? — попита младият мургав
Мидълтън, наскоро нает да пише за Хенслоу.
От младока се забелязваха само сериозните му зорки очи. И
хапливият език. „Има нещо у него“, помисли загрижено Бен.
— Какво… да му стана лесна мишена ли? — с готовност отвърна Декър. — Защото Джонсън с тоя негов неточен мерник какво друго може да улучи?
— Ох, хайде да си поръчаме още пиене и да се успокоим — каза
Уил, вечният миротворец. „Сега вече не може да се отърве от това“,
помисли си Бен: тези другарчета всъщност най-после започваха да играят себе си. — И ни разкажи за своя триумф в провинцията.
Бен разказа; макар да се съмняваше, че дори Уил, най- височайшият дух сред тях, може истински да го схване. За празничното великолепие на „Алторп“ и за неговия господар сър
Джон Спенсър, неотклонен, семпъл и реален като своята алея с дъбове: предан към паметта на съпругата си; всичко, което трябва да бъде един провинциален джентълмен. А после и за кралицата, която забавляваха там — истинска кралица според Бен, прекрасната милостива звезда на севера Анна Датска, и нейния очарователен син,
младия принц Хенри, вече изцяло с характер и държание на истински

422
принц на Уелс. Бен благодари на своя Бог, че никога не е оценявал някоя особа само защото е благородна. Не, бяха го впечатлили истинското изящество и изисканост, примесени с качествено зрънце домашни добродетели. Освен това беше образована; забавлението,
което Джонсън организира за нея, извика цялата изобретателност на неговата фантазия, начетеност и остроумие. Бяха го замислили в залесената местност, където в шарените сенки танцуваха феи и сатири и приветстваха възхитената кралица в рими. Съвършенството на изкуството в съчетание с природата… А после тълпата благородници,
която присъстваше в деня на нейното заминаване, когато на терасата,
под звуците на тромпети беше прочетено прощалното обръщение на
Бен — творба, така изпълнена с прелестни обрати и очарователни сравнения, че най-различни личности, трогнати, питаха кой е този поет, издигащ Хеликон край мудно течащата река Нен.
— И как — вметна Декър — изобщо я чу някой сред цялото това множество и гръм на тромпети?
— Онези, които имат уши, винаги ще чуят, независимо колко оглушително реват магаретата — сопна се Бен.
Все така чувстваше ръката на сър Джон върху рамото си, докато се разхождаха из парка и дружески си приказваха за насаждения и перспективи, дървен материал и вкусове, като мъж с мъж. Изчезнали бяха пастрокът му, зидарските инструменти, тесните улички и дворове на Уестминстър, момчето, което драпаше и гореше за университета и падна с овъглени крила: изчезнали бяха под доброжелателното слънце и сред тези щедри земи, където Бен
Джонсън поетът беше почетен гост, където раждаше стихове за кралица, изрядни и съвършени в своята ерудираност. Това беше, ако имаше такова нещо под бледата луна, задоволително. Той се обърна към Уил.
— Трябва да вземеш подобна поръчка. Ще има много такива около коронацията, нали знаеш. Новата кралица много обича представления и маскаради и кесията й е отворена. Старият двор беше доста стиснат. Задава се нова ера.
— Вероятно — отвърна Уил, а очите му шареха навсякъде. — Аз съм преди всичко драматург и „Глобус“ първи има право на претенция върху мен.

423
— А първата ви любов? — попита Мидълтън сериозно и с желание да узнае.
Уил се усмихна с лека, защитна усмивка.
— Ах, кой може да си я спомни?
— Нещо трябва да ви е привлякло към света на театъра.
Уил наклони глава.
— Както и вас, драги ми господине.
— Да, вие донякъде — отвърна Мидълтън, неоткъсващ поглед от
Уил, сякаш подозираше илюзия. — Кид и Марлоу също, но вашите творби винаги са били обект на специалните ми изследвания. Ще откриете, докато ме опознавате, че не съм склонен към ласкателства.
Говоря само истината. Учих се от вас, сър, и ще продължавам да се уча. — Мидълтън пусна усмивка, която беше като спаружена краставица. — Имам намерение да пиша всичко, което би ме развило като поет, независимо дали пиеси, памфлети или театър на маските с жига за дворцовите безделници.
Уил едва доловимо стисна устни.
— Това е хубаво, достойно за възхищение.
— И все пак имам намерение да пиша добре за всичко това.
Имам — каза Мидълтън с недокоснато питие — у себе си представа за съвършеното изкуство.
— Моля ви, зарежете я — отвърна Уил. — Тя ще ви заслепи.
Не можеше да се отървеш от Мидълтън.
— Откъде идва вашето вдъхновение, господин Шекспир? —
Беше зловреден и ненаситен. — От някоя муза?
— Имате ли нужда от вдъхновение, за да се обличате сутрин? —
попита Уил.
Мидълтън, изглежда, отметна това, скъта го в черепната си кутия, но продължи.
— Това е хубаво… но не е отговор или не е пълен отговор. Да не би да имате предвид…
— Начетеност — вметна Бен, защото младокът беше прекалено погълнат от собствения си глас — начетеност и дълги проучвания, ето какво ви трябва, млади господине, не гледайте по-надалеч. Така,
разказах ли ви за малката въоръжена принцеса?
Още един бърз поглед към Уил, докато говореше: приятелчето още изглеждаше като подгонено от призраци. Да не би заради онази

424
негова любовница? Понякога се оказваха хищни създания особено когато имаше съкровище като Уил Шекспир, от което да се угояват.
„Да му дам ли съвет?“ — запита се Бен. Но не, Уил никога не ги следваше. Изслушваше, но следваше свой собствен път.
Когато Бен излезе от таверната, Мидълтън още изследваше всяка дума на Уил. Търсейки измеренията на онази същност.
Ами ако нямаше никакви? Нито дълбочина, нито широчина,
които да определи? Тази мисъл го порази и го задуши на улицата.
Онези сонети, които беше виждал. „Странна, мъчителна история, а не успех“, помисли си той, читателят не знаеше как да ги възприеме. Кои са тези хора, които ту проблясваха, ту гаснеха из стиховете? Бен спря,
поглеждайки назад към прозорците на „Русалката“, където из лимонената светлина блуждаеха очертания. Кой си ти там?
— Но когато опитам да съм себе си — беше казал веднъж Уил,
когато Бен го упрекна, че се крие зад работата си — мога само да създам същност. Трябва да я видя застанала там като някой на сцената,
преди да мога да повярвам в нея. Истинското не е убедително. Хайде де, кой изобщо се поглежда в огледалото и вярва, че картината отсреща наистина е самият той? Всички различаваме измамника.
— Аз никога не се поглеждам в огледалото — беше отвърнал
Бен. — Познавам се и без него.
Но сега, насред гъмжащата кална улица, той застана срещу навалицата и остави мислите си свободно да го ужасят само за момент. Неопределени очертания в прозореца. Ами ако тази неопределеност е същността на Уил? Но не е възможно, защото ако той е нищо, как би могъл да е това великолепно нещо?
Слънцето потъваше зад покривите с осезаемо отдръпване на топлината, сякаш се затваряше вратата на фурна. Бен се отърси и се гмурна в потока от хора. Ако това нямаше смисъл, той не можеше да го допусне. Разведри се със спомен за редици дъбове, паркови стени,
ограничения и предели.
Под лятната жега, под нагорещената себеомраза като слама,
натъпкана над главите в плевника, готова всеки момент да улови искра и да затлее, Уил го изигра.

425
Там се съдържаше всичко грешно на земята и у него. Но все пак той ставаше, изпиваше сутрешното си питие при табелата на „Овена“
отсреща на улицата, пишеше, а после поседяваше малко с госпожа
Маунтджой, за да й съчувства за неволите покрай щастливото омъжване на дъщеря й, и се срещаше с Бърбидж и Хемингс, за да говорят по работа, да споделят цените и колко са скъпи свещите, какво кроят хората на адмирала на съдбата, за новата прокламация от града против пиесите и вечеряше в „Овена“ или в „Русалката“ със злословещите Декър и Джонсън, а сега често и с Мидълтън, оказващ своето лустросано внимание. А после отиваше при Изабел и се хвърляше върху камънака от страст.
И никое от тези неща не прогонваше другото и не го погубваше.
Никога не беше очаквал, че злото ще е толкова сговорчиво.
Нямаше съмнение, че това беше злото и че идваше от него.
Можеше да призове образите на паяк, мрежа и муха и всички те охотно идваха; но не значеха нищо.
— О, светът е порочен, Уил — каза му тя веднъж, като го притисна, смеейки се.
„Не, не светът, помисли си той. А хората в него.“
Веднъж Изабел се поряза над китката с нож, не много дълбоко,
след като Уил я беше отблъснал от себе си, казвайки: стига толкова,
край.
Веднъж легна под него абсолютно неподвижна, втренчена над рамото му.
— Какво има?
— Нищо. Просто си мислех какво е в главата ти.
На следващата нощ тя пищя и богохулства и каза, че иска да се окъпе в него.
Уил мислеше да убие Изабел или себе си, а може би и двама им.
Но не изглеждаше това да решава проблема или дори да го доближава.
А междувременно градът се изпълни за предстоящата коронация, гъмжеше, нажежен от пристигането на крал. Лондонските юристи и провинциалните джентълмени душеха въздуха в градските градини и моравите за игра на кегли, измерваха се един друг с вторачени погледи: чумата дереше червени резки по вратите, чумните тела се изнасяха върху дървени тарги във влажното вечерно сияние,
когато чувстваш дрехите си като кожа на сланина. Цените на храната

426
рязко скочиха. Обръщенията и плакатите в знак на преданост едва помръдваха в изсмукания въздух. Гражданите почнаха да свикват с шотландските акценти и замислено гледаха свободните си стаи,
чудейки се колко дюшека ще се съберат. („Шотландска пиеса, изтъкна
Мидълтън пред Уил, ето за какво трябва да помисли човек в тези времена.“) А на „Хей Пасидж“ Уил се връщаше към внезапните репресии в страстта на Изабел, в стаята, в която сега никаква птица не се мяташе, само цъкащият призрак на нейната лудост в клетката.
На Новото място гнездото на осите в корниза беше се превърнало в натрапчиво присъствие. То поду мазилката по ъгъла на северната спалня, гостната стая, в която понякога след пазарен ден
Бартоломю проспиваше окаяната си алкохолна пресита.
Топло беше на пипане това съседско гнездо, Сузана изписка първия път, когато сложи ръка върху него, макар че Джудит отстъпи назад, очарована от смътното, съкровено жужене: изпълнено с едва доловимо движение като корема на бременна жена.
— Ще пратя Хамнет да го погледне — каза Джудит Садлър. —
Той ще знае какво да прави. Измисли как да отърве от едно гнездо пристройката на майка ми, един Господ знае как. Не усеща ужилванията, кълна се. Като няма мозък, няма и чувства. — Това беше сравнително топло изказване от нейна страна. Беше се приютила в омразата: всеки ден се увиваше в познатото, утешавайки се. В края на краищата, при любовта как разбираш къде се намираш?
Хамнет дойде, след като работата за деня в пекарната беше приключила: времето за затваряне на капаците, за запалване на огъня в кухнята, за плисване на вода, която сляга прахоляка пред вратата на стопанина, а слънцето — кървяща топка, докосваше покривите и комините на града. Пристигна с широките си рамене и леко приведен,
кожата му — като на хубав младеж под късата побеляваща коса.
Изглеждаше такъв, какъвто е — добър, съвестен, леко стъпкан човек.
Садлърови бяха изгубили пари заради големите пожари; а после дойдоха и алкохолът, и сърдечната… Горната му устна беше вдлъбната в средата. Всичките четиринайсет бебета, оживели и мъртви, имаха тази уста. „Можеш да си го представиш, помисли си Ан, как внезапно

427
хваща пътя, избирайки да е сам със своето занемарено същество,
изгубвайки се из пристанища и прободени от звезди морета.“
— Да, трябва да направиш нещо. Доста е големичко. Накрая може и да пропадне от тежестта си. — Той допря големите си нежни ръце до облия корем, пълен с оси. — Тогава роякът ще влезе в къщата ти, раздразнен. Вряла вода или катран ще свършат работа, късно през нощта, когато са спокойни. Ще дойда да помогна утре вечер, ако искаш: накарай вашия Андрю целия ден да поддържа голям огън.
— Благодаря ти. Мислиш ли, че такива малки същества усещат,
когато умират?
— Вероятно усещат. — Той тъжно се усмихна. — Но ти ще се подлудиш, ако мислиш постоянно за това.
— О, съвсем скоро вече ще мисля за някоя друга глупост —
засмя се Ан. — Вечерял ли си? Тогава остани, имаме хубав печен бут.
А Сузана е направила тарталети с дюли.
— Не е за изпускане. Благодаря.
— Да пратя ли Андрю да каже на Джудит, че ще останеш?
Той сви рамене.
— Ако искаш. Никой няма да ме търси.
На вечеря и след това говориха с лекота и без прекъсване. С
толкова общи въпроси помежду им винаги можеше да попаднеш на нещо, което да предизвика усмивка, кимване, с една дума —
оживление. И затова останаха, разговаряйки, след като момичетата бяха взели своите свещи и се бяха качили на горния етаж.
— Скоро ще ги омъжваш — каза Хамнет. — Семейство Куини ще проявят интерес, обзалагам се.
— Собствените ти деца да се омъжват, боже, каква мисъл.
— Не е ли хубава?
Тя подкастри една димяща свещ, предложи каната с ейл.
— Да пием за това. Хубава мисъл? Да, ако са щастливи. Но не.
Защото означава, че трябва да се призная за стара.
Хамнет тихо се засмя.
— Стара? Погледни в огледалото си, Ан.
След това тя се чудеше дали би го направила без тази забележка.
Това ли беше точката, около която се завъртя решението? Макар че нещо вече я беше подтикнало да го покани на вечеря: онова пробуденото нещо може би или зловредната му сянка. Ан стана

428
отново да подкастри свещта, полите й погалиха крака му и тя остана така, вместо нервно да се дръпне. Пламъкът на свещта й се облещи като безжалостно слънце. Какво виждаше Хамнет? Стара приятелка,
станала капризна и своенравна? Незадоволена жена, осмелила се на любовна интрига?
— Въпросът не е какво виждаш, Хамнет. — Тя пресуши чашата си. — А какво усещаш.
Беше го нарекла Хамнет, просто, без да се замисли; но това беше признание, че Хамнет Садлър е единственият останал жив; името се беше върнало към своята еднолична употреба. Другият Хамнет беше изгубен и загубата я беше довела до тази пропаст. „Тогава си замина моето добро, помисли си тя, оставяйки в сърцето старо гнездо, в което да се преселят лешояди.“ Лешояди и подозрения, омраза и отмъщение.
Хамнет, от всички имена него да шепне в прелюбодеянието: но не,
така да бъде, защото сега всичко притежаваше тъмна, капризна уместност.
— Как е Джудит?
Той направи физиономия.
— Добре знаеш.
— Щастлива е всъщност. Не доволна. Но щастлива.
— Така ли?
— Ако не е, би трябвало да бъде.
Ан говореше категорично, но в тъмното. Нейните мотиви бяха слепи, безформени създания като новородени котенца. Не беше добра идея да ги оглеждаш за отличителни черти. Тя седна по-близо до него.
Зачуди се как ли изглеждат краката му боси, колко е тежък, колко е груба брадата му. Опитът й включваше един-единствен мъж и всичко там беше строшено върху камъните. Този мъж беше някъде другаде, с печата на любовта, отделен, поне в ума й, а вероятно и в реалността.
Ан сподави ридание и доби хладно изражение.
— Да не говорим за нея. И за никой друг, нека ги оставим на мира. Би трябвало да сме само себе си, нали, и да правим единствено това, което ни подсказва същността ни?
Той се вгледа в нея, на вид доста млад и почти безпомощен от липсата на посока: накъде отиваше всичко това?
— Животът — тежко каза той — толкова рядко го позволява.

429
— Животът, тоя дръглив кон, трябва да се научи да постъпва по- добре.
Това реално ли беше? Или стаята представляваше картина,
Хамнет — плашило, което се е размърдало, а нейното бавно приближаващо се тяло — сън за самата нея?
Започнаха съвсем неуверено, с хванати ръце. С бързи погледи в глъхнещата светлина на свещта.
— Толкова съм самотна.
— Да, така е. Знам какво е да си самотен, Ан.
— И хората няма да го повярват за никого от нас.
— Да, така е. — Хамнет не точно слушаше. — Ти си хубавица,
знаеш ли?
Ръце, очертаващи територии, мъчително завладяващи нови места. Ан не че не изпитваше удоволствие, но й се прииска да скочи напред до момента, в който щяха да лежат охладняващи отделно в леглото. До момента, в който щеше да е жена, която го е постигнала и е обявила далечния бряг на отмъщението за своя собственост.
Хамнет, нежен, искрен — но не и като да не се възползва, осъзна тя. Целувайки я, той промърмори нещо за уважение към Уил и че нещата не се променят, но това бяха думи. „Всички, помисли си Ан,
докато ръката му мачкаше гърдата й, в същността си са лукави: докато вървят по улицата посред бял ден, дебнат зад самите себе си.“
— Сигурна ли си, сърце мое? Да продължим? — Докато говореше, той вдигна полите й. — Ще е сладко. Обещавам ти.
Да, сигурно. Не, не е сигурно. Езикът и зъбите му завладяха света й; бяха твърде силни, твърде многобройни. С разтворени бричове той сложи ръката й върху изправения си член. Ан го докосна и й се стори странно твърд и лепкав, като нещо, което не трябваше да бъде отвън на въздуха.
Той отдръпна лицето си. Огледа я за момент.
— Да не се страхуваш от Уил?
— Не. Не се страхувам…
— Не те бие, нали?
Ан пренебрежително сви рамене; беше пренебрежение към
Хамнет и той сигурно го беше видял.
— Да знаеш, Ан, той няма да разбере.

430
Ах, вярно, там е работата. Защо иначе да преживява това? За да удовлетвори нещо у себе си? Но то не беше у нея, вътре докосваше само празнота, ехо. Не отекваше пронизващият звън на отмъщението.
Ан оправи полите си.
— Прекалено си добър за това, Хамнет.
Той продължително я изгледа и изпусна дълбока въздишка,
докато завързваше бричовете си, сякаш преглеждаше безкрайни редици от размишления, очаквания, разисквания.
— Разбирам. Е, ако съм прекалено добър, иска ми се да беше иначе. Иска ми се да бях лош.
За момент в погледа му проблесна студенина и Ан разбра, че властта е у него: каквото и да се случеше.
— Все още бих могъл.
— Обаче не би.
— Не.
Той поклати глава, огорчен, заклещен в своята неизбежна хуманност.
— Спокойно можеш да ме намразиш, Хамнет.
Погледът му беше мил и безрадостен.
— Не. Не слиза толкова надълбоко, скъпа моя.
И с това се приключи. Той облече жакета си, пресуши останалата бира, сбогува се, без да бърза: защо да бърза, в края на краищата? Междувременно тя гледаше вторачено мъничката орбита на своя подпален свят, свещта, скута си, една нощна пеперуда, капки разлята бира на пода, своя срам.
Когато той си тръгна и Ан остана сама, и престана безмълвно да плаче и да забива нокти в главата си, докато не изби кръв, тя седна,
тръпките по тялото й затихваха и се замисли. Мислеше за Уил.
Предимно с омраза заради неговото предателство. И заради това че я направи безпомощна — или по-скоро заради неговия успех там,
където тя се провали. Гледай го: можеше да изиграе всяка роля в живота, а тя не можеше дори да изиграе долна прелюбодейка за една нощ.
Сузана застана пред вратата на спалнята. За разлика от Джудит,
която би ахнала или извикала, тя помисли за момент, преди да

431
проговори, въпреки че може и да беше уплашена.
— Какво правиш?
— Събирам багаж. — Ан чувстваше очите си като напрашени от безсънната нощ и сутрешната светлина им стържеше като искрящ пясък. — За Лондон.
— Всички ли ще ходим?
Тя поклати глава. Бялата долна риза се сгъна в ръцете й,
безропотен призрак.
— Баща ти ми писа. Сезонът е изключителен. Новият крал,
коронацията, предоставят се протекции. Така че всички обществени личности викат жените си в Лондон, понеже не бива да го пропускаме.
— Но ти мразиш Лондон. — Сузана го изрече, после остави думите да увиснат, докато ги обмисляше. Беше изкусна и се чувстваше леко в присъствието на недоизказаното. — Съпруги, а не дъщери —
усмихна се тя.
— Къщата има нужда от стопанка. Вече си жена. Андрю ще язди с мен. Ако нещо ти потрябва, иди при чичо Ричард.
— Ами ако ми потрябваш ти? — попита Сузана, но изглеждаше така, сякаш не очаква отговор или няма нужда от такъв.
Всички се бяха заели с това да пишат за краля — Джонсън,
Декър, Мидълтън, другите — всичките погълнати от предани обръщения, оди и пищни драматизации. И Уил се опита, сериозно,
защото вярваше, че един поет трябва да пише по всякакъв повод и да вае, с каквато и глина да му попадне в ръцете.
Но не можа. Беше се смалил до топлийката на личното и не можеше да понася, че е кацнал там. Това всъщност беше едно от многото неща, които не търпеше във влечението си към Изабел: как го превръщаше в творец на огледалото, оцветяващ всичко с нюанса на неизбежното собствено аз. Той копнееше да пише навън. Но новият крал не го направи.
И тогава се появи надеждата. Една вечер Изабел беше разсеяна и дори танцът на жестокостта, изглежда, я отегчаваше.
— Ела да вечеряш с мен утре, Уил, и ще сложим край. — Тя се навъси от изражението му, което сигурно е подсказвало огромно

432
недоверие. — Не, говоря сериозно и ще ти кажа защо. Парите ми са малко и когато отидох да пазарувам днес, не можах да взема на вересия, което ме уплаши. Не мога да живея пестеливо, затова мисля,
че трябва да се омъжа отново: а не мога да го направя, докато ти и аз се чукаме. Така че най-добре да приключим. Ей?
Гледайки я, Уил не можа да види пластовете, само връхната част,
нетърпението. То изглеждаше истинско.
— Така да бъде. Ще повярвам, че си сериозна.
— Никога не съм била нещо друго — каза тя с безжизнен глас,
заемайки се със своята бродерия.
Уил не беше сигурен, но помисли, че е възможно тя да го пусне със същата лекота, с която го беше вдигнала. Уил мислеше, че Изабел не би искала той да извлича какъвто и да е смисъл от тяхната връзка:
това щеше да е най-голямото й поражение.
— Бъди проклет в името на краля, Бог да го пази — каза
Бърбидж, когато попита върху какво работи Уил. — Хайде де, няма да му липсват прочувствени речи. Пиеса, човече. Нещо, което да завладее шотландското му въображение. Ако можем да станем не други, а хората на Негово Величество, ами тогава сме уредени. Между другото,
виждал ли си скоро Хенслоу? Издирва твоя намахан младеж
Холингбери. Дал му е пари в аванс, изглежда, при условие че хлапето ще е готово да играе в „Розата“ в понеделник. Първата си главна роля.
Но Холингбери не е ходил на репетиции и хазяинът му казал, че снощи не се е прибрал. Пие ли, по жени ли ходи, не знам. Но ще се провали, Уил, съвсем скоро.
— Жалко — обади се Хемингс. — Има таланта, само да можеше да овладее характера си. Нека се учи от твоя брат. Жена ми казва, че никога не е виждала по-голям въздържател.
— Да, полага усилия, играе господин Едмънд — отбеляза
Бърбидж — макар че няма… ами…
— Няма и четвърт от таланта му — допълни Уил.
— Да. Е, ти попита — каза Бърбидж. — О, не, не си питал,
нали?
— Театърът има нужда от своя Едмънд Шекспир — заяви
Хемингс. — Пръст, желязо, скъпоценни камъни. Трябва да съдържа всичко.

433
Проклет Матю. Така ли се отплащаше за целия труд, който бяха вложили в неговото обучение? Какво беше намислил? Да си пилее времето? Да раболепничи пред някоя любовница може би.
Себеомразата утежни настоятелността на Уил. Той преброди свърталищата на Матю от южния бряг на реката до Шордич.
Връхлиташе в задните помещения и горните стаи на кръчмите с театрали, дърпаше завеси, получи ругатни и зли погледи от безброй младежи, които не бяха Матю. През цялото време изскачаха епизоди от миналото му и го препъваха. Тарлтън, който го прибра от улицата и го спаси от гладна смърт. Наш, удобно настанен в „Русалката“,
обграден с книги. Грийн, спотайващ се в своята гордост и мизерия, с дъх, миришещ на гроб. Джонсън, който го заговори пред магазина на
Фийлд. Толкова много познати неща; но в течение на дългия разочароващ ден Уил почувства и разлика — времето след определена възраст беше обратна вълна, която те оставяше в плитчините.
Младежите, които видя, бяха някак по-невъзмутими и по-отракани:
притежаваха живота и света така, както той притежаваше пари,
влияние, съмнение.
— Така да бъде. Доведи го тук в понеделник сутринта с отлично разучена роля — беше казал Хенслоу, когато Уил отиде да го види — и ще продължим. В противен случай с него е свършено.
Вече беше късен следобед, още горещо, вещаеше буря,
слънчевите лъчи внезапно се разляха от облаците по улицата и предизвикаха физическо усещане за размотани огромни рула блестящ плат. Краката го боляха и главата му туптеше и Уил си помисли:
„Остави го да се оправя. Какво е той за теб? Не е като да си му баща“.
И продължи.
— Как се случи?
Най-после беше открил Матю да се крие в квартирата на свой приятел в един уестминстърски двор. Уил разтвори капаците. Матю се сгърчи на леглото.
— Казах ти — паднах.
— Млад си за такова изкуфяване. Покажи ми.
Намръщен, Матю се надигна, седна и обърна лице към светлината. Насиненото око се сви.

434
— Наложих говежди стек, за да спадне отокът, но още изглежда зловещо, нали?
— Да, но ще избледнее. Дреболия е, не може да влияе на живота ти като актьор. Ти не си незаменим, лесно могат да те отстранят. А
после слухът ще се разчуе; на Мат Холингбери не може да се разчита.
Ще има незабавни последствия. Освен това хазяйката ти се тревожи,
че те няма.
— Тя е добро създание. — Усмивка на припомняне. „Охо,
помисли си Уил, вероятно.“ — Не исках да се връщам там, да ме виждат така.
— След като си паднал естествено. За какво се сбихте?
— Един Господ знае — каза Матю, хващайки се за главата. —
Имаше пиене в цялата история, а пиенето е велик творец, строител на кули от боклуци… Със сигурност си се напивал като млад. Дори и ти.
„Дори и аз. Мили боже.“ Уил усети, че се разпилява като изпуснато тесте карти. Някъде там беше истинската.
— Не съм тук да ти чета конско. А само да ти кажа, че възможността не е дълбок кладенец: скоро пресъхва. Така че ако трябва да гуляеш, тогава… тогава бъди като господин Джонсън. Той се напива до безпаметност, заспива, плувнал в море от пот, а после става рано, за да учи и чете. Разреждай развратните си похождения, ако не можеш да разреждаш виното си. Прекалено си кадърен, че да изгубиш. Имам предвид, театърът да изгуби. — Беше възнаграден с половинчата усмивка. Колко са различни нашите награди, нашите удоволствия. Наистина сме разделени същества. — Хайде, действай.
Връщай се при хазяйката си, поклони се и се извини за причинените тревоги, а после се заемай с ролята си.
— Нямам я. Едва съм я погледнал.
— Къде е твоят екземпляр? В квартирата ти ли е? Отлично, там ще разучим ролята ти и ще те направим безукорен в нея. Ще пратя съобщение в „Розата“, че утре ще се явиш на репетиция.
Матю поклати глава.
— А това лице?
— Трябва още говежди стек. А и ако се наложи, гримираш се с оловно белило. Каква е ролята ти? Луций, почтеният рицар, много добре. Ценят ли го заради красотата му в течение на пиесата? Има ли дълги монолози за хубостта на очите му? Ами, тогава няма да е

435
отбелязано. Преди всичко помни какво правиш. Караш зрителите да виждат това, което ти искаш да виждат. Как иначе Бърбидж те принуждава да видиш висок, войнствен мъж с мощни крайници?
Усмивката на Матю угасна.
— Но аз не мога да науча ролята до утре.
— Не, сам не можеш. Ела!
Той подаде ръка на Матю и го издърпа да стане.
„Толкова е лесно да извършим правилното нещо, мислеше си той, че не се решаваме да го извършим: подозираме някаква измама.
Децата не виждат измамата. Бъди като дете.“
— Понякога чувствам такава меланхолия — каза Матю, докато вървяха. — Защо е така според теб, след като, да се чувстваш щастлив,
е много по-хубаво.
— Наследяваме сълзи. А после те пресъхват и ние танцуваме по света. И през цялото време, тъжна или весела, музиката свири.
Вечерял ли си? Ще ти трябва храна в стомаха, а после нещо, което да те държи свеж, докато работим. Казват, че валерианът имал добри свойства. Бърбидж се кълне в запарката от джинджифил за учене късно през нощта.
И така, цяла нощ в квартирата на Матю, палейки свещ след свещ, повтаряне, напътствия, тормоз. Имаше и малко сълзи.
— Не мога да го направя. Не искам да го направя. Изобщо не ме интересува актьорското майсторство.
— Ясно, обаче мен ме интересува. И все пак, май любимата ми

Изтегляне 3.52 Mb.

Сподели с приятели: