28
само през деня, със съзнание за грубите си
обувки и разръфани връзки; а директорът вилнееше и пердашеше. Но Бен знаеше, че ще се наслаждава на всичко. Латинския вече го обичаше; сега се появи по- странният гръцки — трябваше да го пребори и надхитри.
— Много момчета отначало смятат гръцкия за труден —
усмихна се
учителят Камдън[3]
. — Но аз преди никога не съм виждал човек, който да чувства удоволствие от трудното.
С Уилям Камдън,
помощник-учителят, имаха идеално разбирателство и дори близост. Той нямаше нищо общо с енорийския свещеник: беше замислен млад мъж с издължен нос, а в кафявите му очи липсваха коварство и желание. Търпеливо наглеждаше четирийсет кралски ученици в тяхното шумно спално помещение, преди да се оттегли в своята стая
отгоре и да работи над книгите, докато зората не изгасеше восъчната му свещица.
— Нашата родна история! — Това беше неговата страст. —
Британия — земята, легендата и истината. Тук са стъпвали римляните,
Бенджамин, и много земеделци обръщат монетите им със своите плугове; а из западните ни графства има
гигантски кръгове от камъни,
положени от човешки ръце, за които не знаем нищо. Древните са се гордеели със своята история и ние още се учим от тях. Може би на свой ред ще бъдем модел за бъдещите епохи. Такива са проучванията ми. Не съм чак толкова суетен, че да ги смятам за значими. Но ако мога да положа дори едно камъче върху пътя на идните поколения…
— Искам да правя същото — избухна Бен.
Учителят Камдън пак се усмихна.
— Е, хайде, остави ми поне моята област на изследвания.
— Не същото. Нямам това предвид. Това, което искам… —
Можеше ли да го каже? Да, на
този човек можеше; този човек заличаваше всяка мисъл за свистящия каиш и дебелия врат. — Искам да бъда най-начетеният мъж в кралството.
И учителят Камдън се поколеба само за миг с вдигнати вежди,
преди да кимне.
— Стремеж, достоен за похвала. Но какво смяташ да правиш със своята начетеност?
Бен отправи поглед към съучениците си: глупавите говореха високо, грозните се присмиваха на себе си, за да разсмеят красивите.