Тайният живот на Шекспир

47
— Боже, помня я — каза Нел. — Коя беше, „Фонтанът на
Ардена“?
— „Братът на дявола“. — Тауни наблюдаваше Уил. — Как продължаваше?
— Не, забравил съм.
— Гадна работа — изръмжа Нел. — Красива слугиня да подскача наоколо с камъче в обувката.
— Блуждаещо камъче — каза Тауни. — Да, хилава алегория. И
все пак… — Той се взря в Уил, полузадрямал, полупроницателен. —
Къде ги пазиш, Уил?
— Казвам ти, човече, тук — обади се Нел, почуквайки Уил по главата. — Мога да позная, че не е селски тъпак. Да започнем с това,
че ни се възхищава. Само мога да си мечтая ти да имаше такава памет.
— Пазя ги тук — каза Уил след малко и докосна пространството до себе си, нежно, сякаш там седеше друг Уил, който предпочиташе да не го безпокоят.
Бързаше към вкъщи, наоколо се стелеше нощният пейзаж.
Над покривите звездите връхлитаха с него и никакви кучета не лаеха, защото ходилата му само се плъзгаха тук-там по земята. В ума му се нижеше прекрасно ръкоделие. Да, беше обещал на баща си, че
И да ги пускаш по света на воля
като от клетка птички,
никога не отваряли крила под слънцето,
нито научили как да избягват орела и ястреба.
Защото, когато предчувствам нещо лошо,
веднага езикът ми
трябва да го освободи, тъй като ние… нещо си
камък,
който търка нежната подметка, нехайно тръскаме
отсега обувка, макар нещо си…

48
повече няма да има нищо общо с играчите, но не беше необходимо баща му да узнае, а дори и да разбереше, вероятно беше възможно да му се обясни какво им е толкова удивителното, как извличат нещо ново от едното нищо — чрез остроумие и находчивост, че са създатели.
Вероятно това беше истинският урок за деня: всичко е възможно. Така го беше почувствал тази вечер в „Белия елен“, докато разговорът се разгорещяваше, разпалвайки го дори още повече, щом престана да разбира. Светът беше нещо необятно, прекрасно, освен това беше и ябълка — току на една ръка разстояние, натежала да я дръпнеш и да я откъснеш.
Той се вмъкна през вратата на задната кухня, където върху сламеник спеше прислужницата, а на пода — старата хрътка. Щом кучето се размърда, Уил потри долната му челюст и пак го накара да притихне; зверчето изобщо не осъзнаваше колко много го ненавижда
Уил.
Добра се до основата на стълбището и там стоеше баща му. Уил никога не беше сигурен дали е излизал от гостната, или просто си е стоял там през цялото време със свещица в ръка.
Онова, в което можеше да бъде сигурен, уви, беше собственото му лице: как, хванат неподготвен, остана неспособен да скрие изражението си. Баща му сигурно е забелязал това — колко отегчен е
Уил от него и колко би искал той да не му е баща.
Четеше се в отплеснатия му наранен поглед.
— Няма нужда да лъжеш — каза баща му. — Знам къде си бил.
Пратих момче да те търси.
— Татко… Знам, че не го одобряваш, но все пак, не може да е толкова лошо…
— Така ме караш да се чувствам. — Изговорено категорично и просто, сякаш за да подчертае, че Уил няма да избегне това с цветист изблик на думи. — Не става дума само за проблема. Когато действаш пряко волята ми, въпросът е как ме караш да се чувствам.
Потреперване при последната дума; а на Уил му се прииска да извика: „Смяташ ли, че не го разбирам?“.
Да разбира, беше лесно. Беше разбрал, когато порасналото голямо слабоумно момче на господин Ридли се изсмя на малкото дете,
което беше премазано под колелата на колата с нечистотиите: това

49
беше ярък пламък в този сумрачен, загнил ум. Уил не изпитваше симпатия или неприязън към тази си способност да разпознава чувствата; то беше като умението да четеш, просто не можеш да го отмениш.
Знам, знам как се чувстваш, татко: как животът е едно остро пробождане в теб като куката в устата на риба. Говорят за теб,
шушукайки, със съжаление; а майка е толкова предана, че никога няма да си позволи дори да прошепне укор, и така напрягаш,
напрягаш все повече слух от ужаса да го чуеш. И ако собственият ти син се обърне срещу теб, има ли още по-дълбока бездна на провала?
— Съжалявам, татко.
Свиване на рамене.
— Предполагам, че в момента е така. — Това беше проницателно. Той се озърна наоколо, сякаш да намери къде да седне или да легне: да полегне завинаги. — А после правиш, каквото си поискаш. Тежко е, Уил. Не само защото няма да бъдеш мой чирак,
това е само на повърхността. Отровата е отдолу.
Той се обърна и се вкопчи в парапета и Уил видя, че все още носи бастуна си; и кокалчетата на ръката му, когато го стисна, бяха бели като костта отдолу.
Майка му с тих глас, блага и непреклонна като котешка лапа,
дойде в стаята му, някак си наясно, че още е буден. Седна на леглото му.
— Не мога да понасям разногласия. Знам, че е нередно от моя страна, защото те винаги се появяват в живота. Знам за какво беше кавгата и няма да говоря за това, Уил. Само че не мога да те понасям толкова… толкова язвителен.
Говореше благоразумно. Служеше си с думите като с игли и ножове.
Той седна в леглото.
— Какво те кара да мислиш така?
— Аз съм съпруга и майка. Имам сто очи и уши. Баща ти невинаги е лесен човек, знам го добре. — Хвана ръката му. Пръстите й я изследваха, сякаш искаха да открият скрита в шепата му монета. —
Но се опитвай да го разбереш. Той натрупа своето богатство — да, да,

50
не го получи от това, което аз му донесох, когато се оженихме, макар предостатъчно хора да говореха, че омъжвайки се за него, съм слязла по-ниско и че зестрата ми скоро ще бъде изгубена. — Тя беше родена
Мери Ардън — сродница и наследница на най-знатния род в областта.
— Той сам се издигна и аз се гордеех с него. Гордеех се, когато заемаше най-високото положение в града. Все още се гордеех, когато го сполетяха неприятностите. И когато пропадна имуществото ми, и тогава също. У един мъж значение има зърното, ядката и там е насочена любовта ми, както и гордостта ми, бих искала и твоята също.
— Да — каза Уил и гласът му прозвуча непокорно. — Разбирам,
но ние се познаваме по делата си, несъмнено.
Замълчаванията на майка му не бяха като тези на баща му.
Правеха място за теб върху меката кушетка на преосмислянето.
— Хайде да не говорим за това — отвърна той. — Както казваш ти, не искаме повече разногласия.
— Изглеждаш уморен. Не ти давам да си почиваш… Но знаеш ли какво каза баща ти, когато ме взе за жена? „Чувствам се като крал.“
Надявам се, че съм имала достатъчно разум и това да не ме е главозамаяло. Но той е горд като крал, Уил. А един крал трябва да има принц.
Сега държеше ръката му и в двете си шепи. Имаше здрава хватка.
— Какво би желала да направя?
— Нищо, нищо, което да не искаш. Знам, че не желаеш да се обвързваш и да му ставаш чирак. Но има и други връзки, природни връзки, а да вървиш срещу природата… О, Уил, понякога си малко плашещ. Нямам предвид, че у теб има нещо, от което да се боя. А само че понякога… те виждам да отиваш толкова далеч.
Той поклати глава, опитвайки да се усмихне. Помисли си, че в това отношение никой не можеше да е по-плашещ от нея.
— Оправям проблемите с баща ми или имам намерение да го направя. И…
— О, Уил, това искам да чуя. Благодаря ти. — Майка му стана.
— Сдобрете се, както е редно. Не го предизвиквай повече. — Тя погледна надолу, усмивката й беше сияйна и хладна и го вледени. —
Примири се с това, Уил.

51
Джоан беше тази, която иззе въпроса от ръцете им: Джоан,
която нямаше още четиринайсет години, но беше като на двайсет със своята приятно закръглена, енергична фигура и още по толкова, на каквато и да е възраст, пълноценна жена със своята житейска мъдрост,
равноправна във всичко. Наскоро, когато прислужницата имаше зъбобол и се дърпаше да иде при фелдшера, Джоан взе назаем плоски клещи от ковача и успешно извади зъба сама, удавяйки воплите в гръмко пеене.
Уил я обожаваше. Понякога подозираше, че баща му мъничко се страхува от нея. Джоан обичаше светлината и беше велика в рязкото отваряне на прозоречните капаци, а когато стомахът й беше разстроен,
казваше го и предупреждаваше всички за клозета. За разлика от майка им, чиято отличителна, заглушаваща фраза беше „Да не говорим за това“, особено когато Джон Шекспир се вторачваше в халбата или в спомените и виждаше несправедливостта на дъното. Подозрение,
наистина, че Джоан беше напълно способна да каже: „Не, да говорим за това, дайте да разтворим капаците на въпроса“.
— Татко, играчите са тук, а аз никога не съм ги виждала. Може ли да отида?
— Хм. Порасни още една-две години, Джоан, и тогава може да говорим за това.
Джоан изобщо нямаше да се занимава с такова благоразумно мърморене.
— Бес Куини ходи. Тя е по-малка от мен и от това репутацията на семейство Куини не се уронва. А госпожа Стърли на четиринайсет вече е била омъжена. Тя ми го каза.
Уил улови беглия поглед на баща си, който питаше: „Твое дело ли е?“. Но той от ранни зори се беше занимавал с пълен, отегчителен,
надлежен опис на помещенията по „Хенли стрийт“. И освен това не можеше да заобиколиш Джоан.
— Не отправям често молби, татко. Толкова момичета непрестанно досаждат за дрънкулки и джунджурийки. Но за теб винаги съм била скромна и въздържана, надявам се. Посрамвам ли те с крещящи панделки и гривнички? Боже, моля се да не съм.
— Това е друг въпрос.

52
Но въпросът вече беше изгубен. Джоан нямаше да позволи да й откажат нещо, което се разрешаваше на дъщерята на Алдърман Куини.
Тя, разбира се, не можеше да отиде сама.
Така че се случи. Уил го прие като монета, намерена на улицата.
Да я запази ли, да я похарчи ли: още не е твоя, а само покваряващ шанс. И само глупак би живял до края на живота си, търсейки пари по земята.
Невъзможно, разбира се, да не го усетят, докато влачеха крака,
влизайки в градския съвет, и топлата вълна от дърдорещо, запотено очакване се стовари отгоре им. Но Уил се опита да следва примера на
Гилбърт, който беше дошъл с тях, защото, както каза той, това е по- добро от мачкането на мухи. Гилбърт, който на шестнайсет години внезапно се беше превърнал във възслаб, длъгнест прозявко с изключително флегматичен темперамент, сякаш се подготвяше за цял живот, изпълнен с безразличие.
Въпреки това сетивата на Уил бучаха и завесата на гримьорната се отдръпна, умът му яростно започна да търси като куче без намордник — щеше ли да има рими и как щяха да ги използват.
Тромаво да ги тъпчат с крака или да ги докосват в полет като катеричка, подскачаща от клон на клон? Внимавай. Намордник,
намордник. Уил си спомни онази фантазия, в която като обезумял тичаше към въображаем хоризонт, в цялата й самоокайваща се абсурдност. Достатъчно.
— Каква навалица — казваше развеселено Джоан. — Пазете си кесията, виждам подли, безчестни лица. Просташки лица, смея да кажа. Добър ден, добър ден. Боже, тя е остаряла. Не трябва ли да се придвижим напред? Как ще чуваме изобщо?
— Гласовете на играчите са силни — каза Уил.
— Имаш предвид, че викат? Няма да издържа два часа викане.
— Не. Може би викат само най-некадърните. Различно е…
Щом той се обърна и лицето се обърна, като в книга, страница,
която се опитва да разлисти и следващата със себе си.
Тя беше на около три метра. Гледаха се един друг няколко неподвижни, изваяни секунди. Никакъв поздрав или разпознаване.

53
Сякаш погледът дойде насред дълбокомислена проповед, при поставянето на въпрос, на който не може да се отговори.
Джоан го смушка.
— Какво зяпаш? — Проследи погледа на Уил. — О, нея.
— Госпожица Хатауей. От Шотъри — чу се той да казва.
— А, да, познавам я. Ами, ние често се поздравяваме на пазара за масло. Името й е Ан — важно каза Джоан. — Да й се обадим тогава. Боже, чудя се дали мъжете изобщо някога се запознават с някого.
Вярно е, помисли си Уил, докато Джоан заговаряше госпожица
Хатауей с непринудени дребнавости и двете заедно се увлякоха в разговор. Каква горещина! Е, да, но такъв е сезонът — да, така че… С
нея беше едрото момче с кръгли очи и влажен бретон.
— Доведеният ми брат — чу я да казва той, само че гласът й беше точно обратното на силен, като листец, отвян от набъбващия поток на глъчката.
— Много си сладък. Никога ли не си била на представление преди, мила? Нито пък аз. Ще се наглеждаме една друга. — Джоан хвана Уил и Гилбърт под ръка. — А пък тези огромни топузи са моите
братя. Дали някога някоя жена е била придружавана от двама толкова слабоумни? Като прекомерно израснали бобени растения, а аз съм колчето.
Ан се усмихна. Името й — „Господарке Хатауей, желая ви всичко най-хубаво“ — е Ан. Тя прие поклона му. Онази усмивка!
Почувства я като събуждане от кошмар — осъзнаваш красотата на реалността, която никога не продължава толкова, колкото трябва. Ан.
На сцената неочаквано изникна шутът, подскачайки без особена енергия; Джак Тауни беше прав. Но публиката леко се развълнува,
утихна и насочи вниманието си. Ан беше сред публиката,
издължената й ръка в изпънат тесен ръкав прегърна момчето пред нея,
щом се обърнаха към сцената. Бяла шия, колкото две длани, между яката и косата, покрита с шапчица и прибрана в мрежа — като мед в килийки — се показваше пред играещото око на Уил. Но какво от това? Ето какво: всичко у нея беше красиво. То караше тази ленива,
разглезена дума най-после да си свърши работата и Уил го беше разбрал, докато стоеше като момче пред нея в Хюландс Фарм, но какво от това? Той нямаше нищо общо. Уил хвърли бегъл поглед

54
наоколо. Гражданите стояха спокойно, селяните проточваха врат, още покрити с прахоляка от пътуването си. Децата, накацали по раменете,
неуверено ръкопляскаха. Шутът, олюляващ се до ръба на сцената,
крещеше в отговор на жена, тресяща юмрук.
— Искаш да ме удариш, така ли каза, сладурче? Да удариш мен?
Да ме прелъстиш, ето какво искаш всъщност.
Той го изигра чрез мимики, със сластни забивания, като се опипваше през разноцветните си бричове.
Онази усмивка! Не трая толкова дълго, колкото трябваше. На
Уил му се стори, че да постигне и да се погрижи за тази усмивка, да я породи на този свят, ще е нещо, което си струва.
Шутът се скри с клатушкане, започна пиесата. „Правдивата трагична история на Дарий, цар на Персия“, както е била играна пред
Нейно Величество кралицата… Царят забърза към края на сцената, за да им разкаже спешно за участта, надвиснала над него. Това беше
Уилям Нел, но не съвсем: сега невероятно царствен, не просто играч.
Покривните греди на градския съвет бяха станали арките на
Вавилон. Хитрост, промяна. Едва ли би могъл да я схванеш по-ясно от точния момент, в който заспиваш. Джоан се гмурна в историята —
видя със задоволство Уил — ахваше при всяка жестокост, ръцете й литваха към бузите от жалост, сякаш всичко действително се разиграваше в стая, в която случайно е попаднала. Както и трябваше да бъде.
Но за първи път вниманието на Уил беше раздвоено. Все гледаше към лицето на Ан, едва ли не то беше част от пиесата.
Преценяваше трагедията по светлините и сенките върху неговото изражение. Струваше му се, че другите лица са като празни листове,
сравнени с това на Ан, където цяла страница, изпълнена с текст,
приканваше окото да чете.
Междувременно две огромни млади жени до нея, споделящи стомна със сайдер, която си подаваха една на друга като бебе, което трябва да се кърми, се издуваха все повече от питието и от себелюбие и почнаха да я изблъскват. Искаха някой да ги укори, за да се насладят на кавга или гръмогласна разпра. Но Ан просто се сви по-близо до доведения си брат и зае по-малко пространство. Той видя не свенливост, не отсъствие на воля, а чист отказ от спорове, толкова

55
чист, че се простираше навсякъде, безкрайно, безмълвно отричане на глупавите и грозните. Той се раздвижи.
— Госпожице, елате от тази ми страна, по-свободно е.
Направи място и го запази с изопнат гръб и вцепенени лакти.
Устните й помръднаха, вероятно с благодарност. Уил предпочиташе да няма такава. Докато представлението приближаваше своята трагична развръзка, той наблюдаваше Ан — също като Джоан тя местеше тежестта си от едното стъпало на другото, момчето седеше на земята в краката й. Едно представление траеше твърде дълго да го издържиш правостоящ, освен ако си като него, побъркан по въпроса.
— Уил! Какво правиш?
— Предлагам удобство — каза той на Джоан на коленете му. От време на време беше виждал някои мъже да правят това за своите жени на представление, щом два часа се проточеха в три. Младите мъже често се подпираха един на друг, гръб в гръб. — Облегнете се на мен. Направете го, моля ви. — Той не извърна напълно глава. —
Госпожице Хатауей, с ваше позволение.
Джоан, кикотейки се, веднага отпусна тежестта си на рамото му.
В краткото колебание на Ан той намери време да допусне, че смъртно я е обидил, и да се чуди какво означава това за него. Когато тя положи ръка на рамото му, всичко друго — мисъл, емоция — отстъпи място на усещането. Плътността и топлината на нейното дишане го удивиха.
Сякаш никога преди не беше докосвал човешко същество.
Осемнайсетгодишен: цели осемнайсет години живот, а сега му изглеждаха като дълга, душна дрямка, преди съвсем да се събуди.
Той никога не искаше представленията да свършват. Но сега беше различно. Разбира се, не можеше да стои вечно на колене; но беше достатъчно да си представи, че го прави, да се види осветен от новия пламък на възможността.
На излизане от градския съвет Джоан, която се протягаше,
прозяваше се и едновременно с това бърбореше, още владееше положението.
— Боже, колко е светло — чувствам се като къртица. Този шут беше чудовищен, нали? Опита се да прикове вниманието ми, когато изпълняваше онзи възмутителен номер, но не можа да ми подейства

56
изобщо. Въпреки това се наложи да се смея. Уф, не гледай,
госпожице, чудовищата, могат да почакат, докато се приберат. — По протежение на уличката зад градския съвет, наредени един до друг пъшкащи мъже изпразваха мехурите си срещу стената. — Жалко, че пиесата изважда наяве низките страсти, защото всъщност тя е приятно, хубавичко забавление. Никой ли няма да те прибере, Ан?
Тогава трябва да вземеш Уил да те придружи до вкъщи. Не, настоявам,
аз трябва да ида само до „Хенли стрийт“ и Гилбърт е с мен, но не ми се мисли как ти и това сладурче вървите сами по пътя за Шотъри, не и след като видях толкова просташки лица наоколо.
Аз трябваше да предложа това, помисли си Уил. Беше доволен,
че ще го направи, но леко му се гадеше, изпитваше колебания и съмнения. Защо? Може би, защото, въпреки че поеха през полето по пътя за Шотъри с достатъчно бавна крачка, в себе си се чувстваше така, сякаш отново тича стремглаво, засилен отвъд предела на силите си.
— Оскъдничка ми се струва жътвата — каза той, после се зачуди дали това не са нивите на брат й.
— Така ли? — В погледа й се четеше изненада, после неловкост.
— Така и не се научих да преценявам тези неща.
Уил се чувстваше с празни ръце, сякаш се опитваше да направи покупка, без да има пари. После си спомни мъртвороденото теле и си помисли, че вероятно тя никога няма да му прости, задето я е видял в състояние на крайност, и се зачуди дали могат да извървят целия път до Хюландс Фарм в мълчание. Сигурно можеха, ако не беше момчето,
Джон. Освободено от физическите ограничения, то подивя —
катереше се, подскачаше, падаше и се търкаляше в калта.
— Джон, слез оттам — ще се удариш.
— Аз никога не се удрям. — То се приземи в краката им,
стиснало счупен клон, и се цапна по главата с него. — Видя ли? —
Присви очи нагоре към Уил. — Хареса ли ти пиесата?
— Да, да, а на теб?
— Беше прекалено дълга.
Момчето захвърли пръчката и си плю на петите, като размахваше ръце и пищеше.
— Помня, когато и аз бях такъв — каза Уил, после стисна език с отвращение.

57
Този коментар разкри младостта му; освен това си беше чисто лицемерие. Не можеше да си спомни да се е чувствал до такава степен изоставен, дори и като дете. Да се предаде на този миг — не, това означаваше да изгуби поглед над мига преди и мига след. Имаше нужда да вижда на всички страни.
— Наистина ли ти хареса пиесата? — попита тя.
— Харесвам всички пиеси. Харесвам ги повече от живота. —
Беше нескопосано твърдение, но почувства облекчение, щом се чу да казва нещо вярно. — Теб не те ли развълнува?
— Чудя се как запомнят всички тези реплики. Иска се голяма интелигентност.
— Но нищо повече?
Дори и толкова деликатен, подобен натиск сякаш я накара да се отдръпне, а устните й прехапаха думите да не излязат. Нейното не беше мнимо изчервяване — напомняше ти, че е от прилив на кръв.
Уил се запита: свенливост? Но как можеш да бъдеш свенлив, когато си зад крепостта на такава красота и изящество? Как не демонстрираш пренебрежение от парапетите на бойните кули?
— Почувствах, че не е истинско — каза накрая тя. — Но вероятно приличам на брат си. Той казва, че пиесите са преструвка за безделници и пораждат напразни мечти.
Уил не беше предполагал, че господин Хатауей е пуритан; макар че, разбира се, имаше много отсенки, освен упоритото,
гарвановочерно благочестие на нивите.
— Но нямаше против да отидеш?
Тя поклати глава.
— Мога да правя, каквото ми харесва — отвърна.
Прозвуча като най-злочестата от всички изповеди. Джон се върна при тях, като подскачаше и тропаше.
— Ехо, Ан. Стъпнах сянката ти, значи сега си умряла.
— Настъпи, не стъпна.
— Стъпнах и те гътнах. Стъпнах и те гътнах…
— Главата му е пълна само с рими — измърмори тя без одобрение.
Момчето продължаваше да припява думите отново и отново и като обезумяло тъпчеше наоколо.

58
— Гътна се, гътна се и това е хубаво… — дереше се момчето и танцуваше заднешком. Внезапно на лицето й се изписа ярост и тя хукна след него.
— Срамота е, не те е срам да говориш така…
Уил искаше да я повика обратно, да каже, че това е просто детинска глупост. Но в това имаше нещо зловещо. И когато тя настигна врещящото момче, не го сграбчи за яката, нито го удари.
Нейните сини, хрущящо сини очи бяха единственото, което й трябваше, за да го накара да се укроти. Подръпвайки полите си, Ан елегантно скочи върху сянката му.
— Сега ти умря — каза тя. — Това хубаво ли е?
Момчето се нацупи, изражението на едрото му лице беше донякъде покрусено, донякъде разбунтувано. Уил съзря приликата с фермера. Изглежда, виждаше други неща, съзираше чезнещото и мимолетното.
— Ела вече, да се целунем — каза тя с откровен, ласкав тон.
Момчето бурно се притисна в нея за момент, после се откопчи,
сочейки Уил.
— Сега направи и него умрял.
Ан се изпъна, хвърляйки бегъл поглед към сянката на Уил върху тревата, после към лицето му.
— Няма нужда — каза той. — Ти вече ме уби.
— Не, не е — нетърпеливо извика момчето. — Ето, аз ще го направя.
Това отвори мъничко пространство, в което казаното от Уил успя да отекне. Зачуди се на себе си, че го е изрекъл: не със съжаление —
въпреки че то можеше да се появи — а с огромно смайване, защото изведнъж изглеждаше възможно да успее да каже каквото и да е.
Ан леко поклати глава с тънка усмивка. Уил усети, че тя винаги би смекчавала остротата на отрицателното.
— Не, мисля, че още си жив.
Ан се обърна да продължи пътя си. По нейно мнение той беше изрекъл вероятно едно от онези неща, които не са реални.
Уил я последва. Вече не бяха далеч от Хюландс Фарм, но нямаше значение: сега, след като в сърцето му като камбана звънеше сурова музика, за да разчупи цяла вечност от мълчание, беше все едно колко далеч трябва да отиде.

59
[1]
„The Malcontent“ — ранна якобинска пиеса на Джон
Марстън (1576–1634 г.) — английски поет, драматург и сатирик по време на късната Елизабетинска епоха и якобинския период. — Б.пр.
↑
[2]
Галярда — старинен италиански танц в тривременен такт.
Изпълняван често на лютня. — Б.пр.
↑

60

Изтегляне 3.52 Mb.

Сподели с приятели: