Тайният живот на Шекспир

34
— Не. Но, бог ми е свидетел, живея чисто като всеки чирак.
— Нямах това предвид. Хората… хората се питат за него. Татко казва, че още не идва на събранията на съвета. Някои смятат, че се страхува да не го арестуват за дългове. На миналото заседание дори са му опростили данъка в полза на бедните. И все пак сигурно едва ли е изгубил толкова много? Още търгува…
— Е, изглежда, знаеш, колкото мен. Смяташ ли, че ми се доверява? — Уил оставя лютнята на тревата, за миг си представя как я вдига високо и я строшава. Не е добра постъпка, но поне ясно се тълкува. — Две години минаха оттогава, продаде и последното от собствеността на майка ми. Несъмнено сенките на родствениците й в
Ардън са ридали заради това, но мисля, че повечето кредитори останаха доволни. Какво е станало? Не знам. — „И това би бил най- големият срам за баща ми, мисли си Уил, ако разбера.“ —
Предполагам, че е мамил. Беше се издигнал много високо и всичко беше направо прекрасно — дори подаде молба до Хералдическата палата за герб. Джон Шекспир, джентълмен. После внезапно престана да говори за това. Знам, че се е опарил от търговията с вълна.
Вероятно е имало и други злощастия… Ричард, мислиш ли, че е възможно човек да е обречен на нещастия? Природата и обстоятелствата да се срещат при него с такава мощ, с такава мрачна прецизност, че да няма изход? — Долита друга нощна пеперуда и кацва на ръкава му: улавя я в шепата си. — Той може да прави,
каквото си иска. Но да няма изход.
— Езическа представа. Уил, шушука се, че баща ти се придържа към старата религия.
— Само се шушука? Хайде де, това е Стратфорд, където крещим злите си нападки над рибния тезгях.
Уил пуска пеперудата на свобода.
— Уил… той папата ли поддържа? Да, знам, не бива да питам. И
все пак го уважавам, независимо от истината, уважава го и баща ми,
въпреки че сме засегнати по различен начин. Боя се само за теб.
Уил избухва в толкова гръмогласен смях, че Ричард скоква.
— Извинявай! О, няма защо да се боиш. Повярвай ми.
Старата религия? Може би. Майка му понякога се обръща към
Пресвета Богородица и от време на време тя и баща му се молят насаме заедно. И това подозрение често витае във въздуха напоследък.

35
Уил е чувал за онези призрачни мъже, които слизат на сушата от Рим и джобовете им са пълни с католически произведения, бродят из страната, ходят от къща на къща. Не е трудно да си представи, че баща му е почувствал симпатия към това. В дните на своята слава той беше обществена личност, вършеше в името на кралицата светски и протестантски дела. Сега, като отхвърлен, спокойно би могъл да потърси закрила в горчивите утешения на отхвърлените. Всяка човешка ръка е против мен — а ако не е, ще я накарам да бъде.
— Благодарен съм за това. Защото точно сега е голям въпрос,
Уил, голям въпрос е.
— Твърде голям за отговор. Някъде зад него е този бог, заради когото изгарят хора или заради когото човек пожелава да го изгорят, и проклет да съм, ако мога да ги разбера. Пиян съм, не ми обръщай внимание.
— Има хора, които, излизайки от университетите, говорят така.
— Тонът на Ричард е огорчен и отмерен. — Атеисти или нещо такова.
Трябва да внимаваш.
— Никога не съм правил друго — разсмива се Уил. Но истината остава: той не може да си представи, че живее или умира заради бог. В
състояние да си представи почти всичко друго, Уил чувства това като провал, който потвърждава подозрението му за себе си, че е лековат човек. Сложи го върху везната на простосмъртните и тя едва ще потрепне. — Що се отнася до чиракуването при баща ми, той го иска,
аз — не, и така я караме. — Донякъде истина. „А самата истина е,
мисли си Уил, че той иска да съм него. Да изживея живота му отново,
само че този път…“ — Ще видим. Но пък ти, когато станеш лорд —
кмет на Лондон…
— И ще стана — Ричард се надига и сяда, напрегнат и важен. —
Не целя нищо по-малко. Може и да ме мислиш за безполезен глупак…
— Не, не, не те мисля. Ако го виждаш, значи можеш да го достигнеш. Ако не можеш… ако не бива да бъде видяно, тогава…
— Какво?
— Трябва да го измислиш може би. — Той тръсва глава,
откъсвайки се от прекалено изпитателния поглед на Ричард. — Стани,
Ричард. Лорд — кмет. Заради Стратфорд. Донеси ни слава на нас,
забравените тук. Бог ми е свидетел, тая стара дупка има нужда от това.

36
— Наистина ли го мислиш, Уил?
— В този момент това мислех. Ще го мисля и след час, кой знае? — Уил поне се опитва да бъде честен. — И утре сигурно?
А после пак засвирва и запява гръмогласно, за да изтрие онзи поглед от лицето на Ричард, да удави нотката, която чу. Жалостивата нотка.
Никога вече не можеше да е същото. Въпреки това Уил и Ричард прекараха доста време заедно по време на престоя на Ричард.
Разхождаха се из полята и разговаряха и приятелят му изгуби своята столична бледност. А когато Ричард разказваше за Лондон, Уил внимаваше да не слуша всепоглъщащо, да не задава твърде много въпроси: да не позволява на картините прекалено да оживяват.
Държеше се с него като с пациент, болен от треска. Златарските работилнички, проблясващи една след друга, мечтан запас на някой зъл дух; а после набитите глави на екзекутираните по Лондонския мост, дворовете с бикове и насъсканите кучета, пазарът „Смитфийлд“
— целият в тояги и кръв; а после младите ухажори, които се упражняват в стрелба с лък из Муурфийлдс в росната утрин… Да,
пулсът му е леко учестен, но не е толкова зле. А после книгопродавците, опасващи църковния двор на катедралата „Свети
Павел“ — пристъпи зад табелите на „Бялата хрътка“, „Червеният бик“
и „Зеленият дракон“, попадай на печатни коли и свитъци хартия, а после — подозрителните улички на Шордич, споменати от Ричард с гримаса, защото тук наскоро бяха изникнали театрите, а джебчиите и уличниците, тълпящи се с множеството под флага и звуците на тромпета… Сега пулсът беше трескаво оживен, а пациентът — в опасност. Уил насочи разговора към състоянието на реколтата.
Ричард вечеря със семейството на Уил само веднъж. В дните на своята слава Джон Шекспир беше забележителен домакин: винаги има място на неговата трапеза, няма нужда да носиш свой нож, подай пълненото свинско и пухкавата бяла питка. Сега рядко идваше гост.
Известно време бащата на Уил беше спокоен, сърдечен, говори с
Ричард за лондонската търговия и лондонските занаяти, докато не изпадна в унило мълчание и се вторачи в пламъка на свещта. Майка му с нежност се безпокоеше за чумата и за крадците, спотайващи се

37
из тесните улички. Джоан отначало се втренчи, преглътна и пламна цялата, напомняйки на Уил колко много се е променил неговият приятел: винаги благоприличен и любезен, сега изглеждаше с вкоренена увереност, спокойно изслушваше, чупеше хляба с тънките си, елегантни пръсти. Но докато стане време да поднесат пържения ябълков десерт, погледът й се беше променил. Джоан беше тринайсетгодишна, учеше се на презрение и Уил я видя да докосва горната си устна, имитирайки как Ричард гали своите зачатъчни мустаци.
— Той е хубаво подобие на мъж — прозя се тя след това — но няма нужда чак толкова да важничи. Само защото има някакъв си кръстник пуритан с лице като цигулка, който можа да го уреди да чиракува в Лондон. Те винаги се грижат един за друг. — Вирнатата й брадичка и блесналият поглед приканваха Уил да бъде циничен с нея:
често го правеха. Но Уил отвърна с умерена лоялност, отказвайки да чуе и дума против Ричард. Защото, ако го направеше, можеше да разкрие колко много му завижда. Завистта щеше да изскочи с гръм и трясък, ръмжаща и с капеща от челюстите пяна.
Уил прочете по два пъти всички книги, които Ричард му беше донесъл, а когато не ги четеше, носеше думите в себе си и се ползваше от тях по същия начин, по който, предполагаше той, пуританите се ползваха от духа, а папистите — от вярата. Един път направи грешката да чете на работния тезгях. Не чу баща си да се приближава.
Не толкова, че баща му хвърли книгите на пода, а начинът, по който ги хвърли: със сумтене и бутане, както поправящият пътя избутва камъните. Напомняне. Нямаше нужда да казват нищо.
Щеше да е по-лесно, разбира се, да не го обича. Обичта на Уил към майка му беше простичка; само предявяваше права над теб, както жаждата те кара да пиеш. Обичта към баща му беше като болест или като рана. Не можеше да си отдъхнеш от нея; тя трябваше да стигне до някакво решение.
Уил беше отишъл да изпрати Ричард рано в една гореща юлска сутрин. Ричард щеше да пътува със стратфордския превозвач, младият
Уил Грийнауей, който наследи работата от баща си. Ах, точно както трябва да бъде. С тях пътуваше и един търговец от Лиймингтън за по- голяма безопасност. Конете с окачени дисаги потрепваха с уши заради досадните мухи и изглеждаха опечалени. Не искаха да тръгват на път

38
за Лондон. Искаха вечно да пасат на ливадата до конюшнята. Уил и
Ричард стиснаха ръце, после запристъпваха от крак на крак, докато
Грийнауей затягаше въжетата, а семейство Фийлд припяваха набожни съвети. „Младите, помисли си Уил, не ги бива в приветствията и сбогуванията. Усещат тяхната неискреност.“
— Не се сетих — каза Ричард най-после. — Можеше да вземеш лютнята ми. Татко, нека Уил вземе лютнята.
— Не, не, не мога — настоятелно отвърна Уил.
Нямаше представа защо.
— Уил, ако някога ти… — каза Ричард и внезапно млъкна с печален, изненадан поглед като спящ, който се събужда и вижда, че говори. — Бог да е с теб.
Малко след като ездачите се изгубиха от поглед, Уил откри, че върви без причина надолу по „Ууд стрийт“. Един прозорец с трясък се отвори и върху каменната настилка се изсипа грозна пъстроцветна помия. Отворената порта на някакъв двор му показа мускулеста слугиня, скубеща жива гъска, чиито крака бяха завързани към гърба.
Слугинята не се справяше добре, кръв опръска бялата купчина в краката й. Беше създание с лице като луна, но на него се появяваха симпатични трапчинки, щом стисваше малките си перлени зъбки,
отбивайки съпротивата на крещящата гъска. Някой мъж щеше да забележи красотата й; иначе мушкай и нескопосано дърпай,
мислейки, че ще се справиш. Вероятно, помисли си Уил, той можеше да продължава така вечно: да говори със заобикалки, да се разтакава,
да наблюдава. Вероятно щеше да се получи — нескопосано да скубе живота.
Но накрая обърна крачките си към вкъщи, сякаш правеше избор.
На „Хенли стрийт“ къщата на Шекспирови се възправяше просторна,
солидна и непристъпна. Няколкото процепа в плочите на покрива не можеха да го отрекат: тук живее заможен човек. Слънчева светлина,
озаряваща облаците, проникваше през прозорците на горните етажи като лукави, шарещи очи.
След лятното заслепение ламперията от тъмно дърво вътре го накара за момент да опипва наоколо, сякаш с вързани очи. Майка му привършваше печенето.
— Ще ти липсва Ричард, струва ми се — каза тя.

39
На носа и едната й буза имаше брашно и щом целуна Уил,
остави малко върху него като символ на нейното разбиране или като знак. В работилницата при баща му имаше някой, говореше за цената на пигментите: бъз, индиго, брош.
— О, но що се отнася до броша… — мърмореше баща му.
Джоан подаде глава вътре: кога за последно са сменяли тръстиковите рогозки. По-миналия четвъртък. Не, чакай, не толкова отдавна. Брош. Усещане за начеващия ден: обърни тръстиковите рогозки, ще изкарат още. Обърни новия стар ден. Той се замисли за пясъчния часовник в църквата, все същите зрънца изтичаха отново и отново. Тази мисъл предизвика у него особена паника. Главата и стомахът му сякаш си размениха местата, сякаш пясъчният часовник на неговото същество е бил обърнат.
Като че ли теглен от инстинкт, Едмънд препречи пътя му на ярко светналата врата.
— Къде отиваш?
Уил направи скок като дъга над него и се приземи, затичвайки се. Тичаше, както — стори му се — никога преди не е тичал: не както когато правеха състезания с приятелите от училище, не както когато крадоха плодове от овощната градина на лудата госпожа Харис и тя прати своите мастифи след тях — никога не беше тичал така, коленете му почти докосваха гърдите, въздухът разкъсваше дробовете му. Лица кривяха устни, докато проблясваха край него, но той чуваше само помпането и изтръгването на собствения си дъх. При „Клоптън
Бридж“, още тичащ, той метна жакета си над главата и го запрати,
продължи тежко да крачи, останал по подгизнала от пот риза, ухилен безжалостно и мрачно срещу слънцето, изтривайки солените капки от веждите и миглите си. Сухите като камък коловози на селския път дращеха глезените му, опитвайки се да ги усучат и счупят.
Жълтеникавокафяви ниви, натежали за жътва, обграждаха обагреното му полезрение. Стратфорд се губеше зад него, а някъде напред, близо,
оттатък следващото, трептящо от жегата, възвишение бяха конете и ездачите, поклащащите се дисаги на път за Лондон…
Обаче всичко беше само безбрежно, напразно блещукане. Само заглъхването на дишането му, болезненото шляпане на забавящата се крачка: истината, суров любезен родител, го блъскаше, докато той се клатушкаше в жегата, а гърлото му клокочеше. Жалко, едва ли можеше

40
да стигне конете. Вече доста далеч от своята енория, де юре той беше скитник. Ако ги настигнеше, нямаше да е по-различно: в това имаше само чудато безразсъдство. Не можеше да стигне толкова далеч. Уил чу тихи, презрени стонове да излизат от него, като стъпи накриво и се препъна, а твърдата зелена земя, внезапно връхлитаща, сякаш задвижена от панти, се хлопна в бузата му.
Известно време можеше единствено да лежи — със сърце,
блъскащо в гърдите, и собствената му глупост, беснееща в ума. Най- малкото изглеждаше вероятно едно от двете неща да го убие там, край пътя: стори му се някак справедливо.
Бучащите му уши доловиха смътно тропот на копита и гракащи колела.
— Проспи го, това е начинът.
— Милостиви боже, откога трябва да е почнал с пиенето човек,
че да се просне по лице още преди обяд?
— От предната нощ, разбира се.
— Чакай, виж, той е полусъблечен. Мислиш ли, че са го ограбили?
Уил се надигна да седне и се покашля. Когато видя изрисуваната кола, заля го чувство на подло облекчение. Трупата на играчите най- накрая пристигна. От всички хора на света, помисли си той, те най- малко щяха да го сметнат за нелеп.
Един се приближи. Лицето му беше ореховокафяво, износените му дрехи бяха побелели от прахоляка на пътя: опърпано плашило. И
все пак, онова нещо в походката, в гласа му:
— Ранен ли си, приятелю?
Уил поклати глава.
— Почивам си — задъха се той. — Малко почивка върху добрата божия земя, сър.
— Помислихме, че си готов да те погребат в нея. Лошо ли ти е?
Отпусни глава за момент. Непоносимо горещо е.
— Да продължаваме. — Раздразнителен глас зад него. — Да не сме вече селски полицаи? Остави го… Божичко! Не те ли познавам?
Уил вдигна поглед към синьо-сивкавите очи и споменът изведнъж осмисли високата стройна фигура. Тауни. Джак Тауни. Той беше основният женски играч на трупата, която посети Стратфорд миналото лято. Тогава Уил дълго разговаря с него в „Лебеда“ след

41
представлението, черпеше го питиета и му беше трудно да повярва, че този смайващ човек, който променяше света, е на неговата възраст.
— Господин Тауни. На вашите услуги, сър!
Светлите очи на младежа примижаха.
— Познавам те. Уил Кой беше. Боже, да. Това е наш почитател,
приятели. Когато бях с хората на лорд Странг, този симпатяга ни почерпи прилична бъчвичка ейл, кълна се, а после ни издекламира собствените ни реплики. — Тауни сграбчи Уил за ръката и го дръпна да стане на крака. — Още си в Стратфорд, а, Уил? Мислех, че бленуваш за по-хубаво място. Целият си омазан с пот, какво толкова си правил? Предполагам, че е заради жътвата и разни такива. — Тауни махна презрително. Беше лондончанин, спомни си Уил. Помнеше го и как игра откраднатата булка на разбойник, храбра и опечалена.
Искаше ти се да скочиш на сцената и да паднеш пред нея. — Ела,
стани и яхвай нашата колесница; зверовете ще го понесат.
— Не, не, няма нужда…
— За да угодиш на мен тогава. Щукнало ми е да съм раздавач на благосклонност. Естествено, ще ми мине.
Уил седна на опашката на каруцата. Над главата му тигани и халби се полюшваха заедно със сценичния реквизит: шлемове,
корони, знамена, меча кожа. През един дамски воал му се хилеше човешки череп. Джак Тауни вървеше до каруцата и оплакваше краката си.
— Мътните ги взели вашите селски пътища. Все едно са ме били с пръчка по ходилата. Е, как я карате в Стратфорд, а, Уил?
Тежички ли са кесиите на съгражданите ти, молят ли се за представление? Всъщност имахме мизерен сезон — и ако си говорим искрено, приятелю — Тауни леко повиши глас — това е една жалка трупа в сравнение с последната ми. Имаме най-окаяния шут. Като имаш предвид, че Нел е още тук, гръмогласният Уилям Нел, помниш ли го?
С глас, сякаш проговаряше вековен дъб, лъвски глас, с лекота преодоляващ тлъстините.
— Той играеше лидийския цар.
— Да, да, никога не се отказва да играе цар, повярвай ми. Но когато трябва да царува над мен… Трябва да помни, че аз само играя
жената. — Тауни се усмихна, внезапно, студено: беше като нещо,

42
което човек не трябваше да вижда, кама в чекмедже. — Да де, може да играе роли. Но характерът му е съвсем друга работа. Не можеш да играеш и да живееш на едно и също място. Преградите, Уил, здраво ги заковавай. Боже, изглеждаш направо изтерзан. — Той се пресегна и отметна лепкавата, потна коса от челото на Уил. — Какво си правил!
Не си се вихрил край пътя и не си набутал горкото момиче в канавката, когато ни видя да приближаваме, нали?
— Не, гонех една фея — каза Уил. Не знаеше, че може да говори толкова рязко, отсичайки мига като глава на кокошка върху дръвника.
— Но не можах да я стигна. Ей такива, селски щуротии.
Тауни дръпна ръката си.
— Имаш нужда от нещо за пийване. Друг начин да кажа, че аз имам нужда от пийване. Припомни ми кое е най-доброто тук — ейл,
сайдер? Ще си поделим сметката.
— Ейл, но аз не мога. Трябва да работя.
— Зарежи работата. Зарежи всичко, защото ние вече сме тук,
Уил, и носим малко красота. Единственото нещо, без което не може да се живее. — Тауни подскочи и се метна до Уил, изви се назад, за да рови в купчина одеяла върху пода на каруцата. — Не е ли така,
подлого? Надигай се, мързеливо копеле, другите цяла нощ сме вървели. — Дочувайки стенание, той добави и един чевръст юмрук. —
На ти, жив ли си сега?
Огромно розово, сипаничаво лице с дребни очички като парче шунка, набодено със скилидки чесън, се надигна, хленчещо и разкривено, и запремигва към тях.
— Нашият шут. Човек би предположил, че стъпва на сцената само за да ни разсмее, но точно този е в противоречие с природата.
Красота, сладости, това носим, а?
— Върви на майната си!
Шутът се прозя, надигна се и седна, като се чешеше.
— За него това е изключително остроумие — каза Тауни,
потупвайки Уил по коляното. Уил отказа да погледне тази издължена,
костелива и изразителна ръка. Само дажби, помни, оскъдни порции:
потискай апетита. — Прав съм обаче, нали? Ама, разбира се, можеш да живееш без красота — като прасе в кочина, тоест. Живот като протяжен, тежък, пиянски сън без сънища.

43
— Звучи идеално — каза шутът, оригвайки се дълго и мелодично. — Кой е това?
— Това — отвърна Тауни, тупвайки Уил по рамото — е моят добър приятел Уил от Стратфорд. Уил… Не, не ми подсказвай, мамка му, имам памет. Уил Шекспир, синът на ръкавичаря. — Той отправи към Уил леко неспокойна, ликуваща усмивка. — Нали? Или пък беше на обущаря?
— Не, вярно си запомнил — каза Уил твърдо и сухо, думите убиваха в устата му като крайшник на хляб. Приготви се да скочи от каруцата. — Това съм аз.
Тази вечер той се измъкна, докато баща му клюмаше край огъня.
Ако решеше, Уил можеше да се измете от стаята като креда от каменна плоча.
Не че това беше негов избор. Не можа да се сдържи.
— Не мога да повярвам, че помниш толкова много от пиесата.
„Братът на дявола“, най-отегчителното нещо, пълно с гръмки фрази.
— Джак Тауни протегна длъгнестите си ръце и погледна преценяващо халбата, която Уил сложи пред него. — От вашето селско пиво ми плесенясват червата. Опияняващо е, обаче приятно опияняващо.
— Самата пиеса не е кой знае какво, а това, което направихте от нея — каза Уил. — Поддържаше такова напрежение. Трудно ми беше да повярвам, че е свършила. Два часа се стопиха за миг. Наложи се да се тупам и пощипвам.
Два часа като минута, пълна с всичко. Навсякъде, по цялото си тяло и ум усещаше тихо жужене, сякаш пиесата го беше изопнала като тетива.
— Е, подобаващо задоволи тълпата. Имай предвид, че твоят земляк Джон Незнайни едва ли има представа за какво пляска с огромните си лапи. Не и ти обаче, не и ти. — Внезапно той разчорли косата на Уил от челото до тила. Усещането беше странно — сякаш свали всичките му дрехи. — Ти се храниш с това, нали? Храниш се,
лапаш, поглъщаш.
— То ме изяжда — каза Уил.
— Е, сподели! — Тауни изпъна крак към камината и сякаш това продължи вечно. Беше много светъл, с фини кости, пълни устни; щом

44
се взреше в огъня, разбойническата булка потрепваше и се съживяваше — и все пак уловка — виждаше се контурът на наболата брада под челюстта му. Беше заслепяващо и гнусно. — Какъв си ти,
Уил? С какво се занимаваш между посещенията ни? Прави ми впечатление, че не си скръстил ръце да кудкудякаш като повечето от тях. Идваш от някой благороднически дом наоколо ли? Кажи да, моля те, може да ми уредиш благоразположението му.
— Нищо подобно. Живея с баща си. Напоследък представител на самоуправлението и член на градския съвет на Стратфорд — а също и съдебен пристав.
Любопитно беше, че сега извличаше полза от изгубеното високо положение на баща си.
— Хубаво. Ти най-големият ли си? А, сигурно те чака грижливо уредена собственост.
Уил се втренчи в недокоснатата си бира. Светлината на свещта като червей се гърчеше в нея.
— Баща ми все още е човек с някакво благосъстояние. Но богатството му напоследък се стопи.
Бореше се с нещо неказано, но Джак Тауни беше изпънал дългите си крака, смеейки се язвително.
— Не е толкова зле. Моят баща не ми остави нищо, освен белези от камшик. Виждаш ли? — Той обърна тесния си гръб към Уил и смъкна ризата от рамото си. Пепеляворозови ивици мрачно прошарваха чисто бялата кожа. Уил сякаш усети жар по лицето си. —
Е, аз го наричам мой баща. Само Господ и майка ми знаят кой е бил той в действителност, но разполагаше със скришните ми части всяка нощ цели пет години.
Тауни пак надяна ризата си, а Уил се замисли за собствения си баща: помисли си как той ще умре. Или по-скоро отскочи, попарен от мисълта.
— Казват, че е грешно да си играч — избухна той, нахвърляйки се на бирата си.
— Е, да, казват го и какво, бих искал да знам, имат предвид? Ние само играем и се напиваме и нямаме установено място или ранг и умираме в нужда, когато ни пропъдят от групата. — Пиян и все пак не чак толкова, колкото Уил беше свикнал да вижда мъже да се напиват,
Тауни сграбчи ръката на Уил с настоятелно подсилване на

45
боричкащите се думи. — Знаеш ли, един празнодумстващ богоугодник ме взе на мушка в Банбъри-Садбъри — някаква такава дупка — и ме прати в своя ад, защото съм бил покана за содомия. Можах само да му отговоря, че това не е покана, която някога ще отправя към него. —
Той гръмко се разсмя, но прозвуча като пренасочен гняв. — Е, ти
определено не го смяташ за грешно, иначе нямаше да ни правиш компания.
— Не знам — каза Уил. — Не знам какво да мисля.
Имаше предвид всичко като цяло. Прекарваше повечето от времето си в размишления, но мисълта беше поток, върху който Уил се носеше, не го направляваше.
— Страх те е от почтения ти татко градския съветник, без съмнение — каза Тауни, прозявайки се. — За бога, Уил, виж само онези огромни песоглавци. — В другия край на пивницата двама от актьорите, Нел, който играеше кралят и един червенокос дългун,
който се наливаше чаша след чаша с ликьорено вино, бяха извадили шпагите си и налитаха един на друг. — Това е игра, добри човече,
само игра — викна той на кръчмаря, който се приближи, плувнал в пот и мърморещ. — Минават последното действие от „Алфонс
Линкълнски“. Всеки удар е планиран, сър, като стъпките на галярдата
[2]
. Или така би трябвало да е — добави той за Уил. — Нел е толкова склонен да се самозабравя.
— Най-желаното нещо — обади се Уил, усещайки, че питието го съживява и опечалява едновременно.
— Но ето ти го — развълнувано каза Тауни — точно онова,
което твоите богоугодни съграждани не виждат. О, грешно е да си играч, заявяват те. Но какво правят, когато се събудят сутрин? Веднага стават себе си? Не: напомнят си кои са. Налага им се. А, да, чакай да видя, аз съм благоверният Котлет Свински, уважаван жител от град
Дупка-на-пътя, а ей там лежи жена ми, за която си затварям очите, че е невярна и макар току-що да съм сънувал, че тичам гол из полята с още други подивели момци и девойки, виждам всички курви, цигани и играчи как ги бият с камшик, вързани за опашката на каруцата, и съм опечален, дълбоко… Така трябва, защото иначе ходят по тънък лед, а той се пропуква. Някога бил ли си в Лондон? Е, разбира се, че не. —
Състрадателният поглед без съмнение имаше за цел да изглежда мило.
— Има зими, в които Темза замръзва цялата. Реката се превръща в път.

46
Всички тръгват по нея — правят панаир отгоре и пекат кестени,
гадаят съдби и всички се преструват, че не ходят по вода…
— Мили боже, недей.
— Ах, ето че развали описанието ми. Тъкмо се заформяше дълбоко проницателен образ, струва ми се. Обаче съм пиян. — Той пресуши халбата си, после се облегна на рамото на Уил. Дъхът му беше разстройващо сладък, като детски. — Копнееш за Лондон, а?
Ами, разбирам те. Ще ти разкажа за него, Уил, той е най-лошото място, на което да си гладен. По тези места може да положиш костите си до някой извор и да пиеш от чистата вода, и — не знам — може би да хванеш заек или пък ще ти помогне старата съседка, която те познава още от пеленаче. В Лондон няма такова нещо. — Той докосна бузата на Уил с нежен, дори боязлив пръст. — Какво търсиш тогава?
Помага, ако преди всичко знаеш къде да го намериш.
— Аз… не знам дали засега е създадено.
Зад него по плочите на пода се плъзна изпусната шпага. Нел засипа с ругатни слабата си китка. Тауни стана от стола и вдигна халба към него, улавяйки погледа на Нел с усмивка, която изглеждаше подготвена, като извадена от кутия.
— Сега го гледай как ще се развилнее — каза той през зъби.
Нел горделиво тръгна към тях.
— Така, сега, господин Уил, какви приказки ти разправя този младеж тука, а? Всичките са лъжи, каквото и да си мислиш.
— Ние сме играчи — каза Тауни, поклащайки празната си халба.
— Лъжите са нашият занаят.
— Още една пинта? Това значи, че след малко ще запее „О,
плачеща върба“. После ще провъзгласи любовта си към целия свят.
После ще предизвика целия свят да се бият. После се разплаква и заспива едновременно. Един път да си знае всичко без суфлиране.
— Бърбори си, старче, докато още имаш зъби — дружелюбно каза Тауни. — Уил е влюбен, да знаеш. Но обектът на любовта му не съществува. Какво да прави?
Уил каза:

Изтегляне 3.52 Mb.

Сподели с приятели: