Тайният живот на Шекспир

17
— Малко се търсят толкова доброкачествени стоки по тези места — каза баща му, поглеждайки над рамото на Уил. Брадата му имаше същата форма като закривения нож. — Все пак, иди да видиш.
Кажи шест пенса или нищо. — Това означаваше, че може да вдигне до девет пенса. — Предай моите почитания на господин Хатауей. Много обичах баща му. Ех, Ричард Хатауей, ето че имаше един добър човек,
разбирай го, както искаш.
Напоследък често говореше с този настойчив, оскърбен тон,
сякаш някой му противоречеше.
До вратата на конюшнята за Уил се закачи Едмънд, най-малкият от братята му. Двегодишен, жилав, шумно неоспорим, Едмънд се вкопчи за крака му и ревна.
— Тихо, ей сега се връщам — утеши го Уил. Ставаше все по- малко вероятно детето да умре и Уил си позволяваше постепенно да се привързва към него. Но от своя страна, Едмънд проявяваше страстна и необикновена привързаност. — Идвам си, идвам си ей сега.
Дрехите на момчето бяха оплескани с тор по краищата. Джоан дойде, шумна и въздишаща.
— Гледай, гледай каква мръсотия. Майка ще ни нахока. Не биваше да му позволяваш.
— Ей сега се връщам, тихо… Опитах да се измъкна.
— Ела, маймунке! — Джоан отскубна Едмънд и го вдигна. —
Какви сълзи само! Целият си в сополи. Виж, виж как тичат хубавите пиленца… — Тя се намръщи на Уил над мъхестата, непокорна главица. — Боже, кълна се, когато и да излизаш, все едно си мисли, че никога вече няма да те види.
— И все пак винаги се връщам — каза Уил, докосвайки мократа гореща бузка на Едмънд — нали?
Докато пъхаше крака си в стремето, стори му се, че чува
Едмънд, отнесен обратно в къщата, да казва със странно примирение като възрастен: „Не“.
Кобилата потрепна, започна да се мята и излезе от двора с крачка настрани, мразеща Уил върху гърба си. Когато я яздеше
Гилбърт, беше кротка. Проникновението на животните и невръстните.
Уил, който не беше ездач, се справяше с нея, както се справяше с живота. Намери начин да се занимава с нещата, които ненавиждаше и към които нямаше склонност: научи се да ги върши добре.

18
Снощната буря беше изпълнила канавките до преливане и повърхността на „Родър стрийт“ беше на шест инча под водата. Три кряскащи момчета играеха футбол с издута жаба.
— Уил! Добра новина! — пресрещна го господин Фийлд,
щавачът, водейки натовареното си магаре.
Лицата им бяха измъчени. Уил задържа коня.
— Ричард се прибра. Слава богу. Късно снощи, вече го бяхме отписали. Пет нощи по ужасните пътища.
— Слава богу!
Този път Уил говореше искрено.
— Още спи. По-късно трябва да дойдеш да го видиш. Майка му вдигна врява като го видя как изглежда. Каза, че в Лондон е станал жълт като пергамент. Но той преуспява. Чрез труд преуспява.
Безделието — каза господин Фийлд, насочвайки пръчката си към едно от пищящите момчета — виж до какво води. Съветът трябва да направи нещо. Прекалено са разхайтени. Чираци да тичат насам- натам след вечерната камбана, да крещят и да се бият. Баща ти кога ще почне пак да идва на събранията? Гръбнак, ето какво липсва.
Привикнал да мисли два въпроса напред, Уил лесно избегна този.
— Татко ще се радва, като разбере, че Ричард се е прибрал благополучно. Той често го споменава. Минавали ли сте по пътя за
Шотъри? Бива ли го?
Ричард се беше върнал. Яздейки, Уил предпазливо допусна мисълта да блесне пред него. Миналата зима беше попаднал на таралеж, заспал в заплетен трънлив шубрак зад бунището. То беше сгряно от оживлението в гнилата материя и таралежът също беше топъл. Уил успя да го докосне, използвайки отворената си длан.
Знаеше за меките иглици. Знаеше, че той ще избере момента да се размърда и да оживее.
Лятото наближаваше и играчите скоро щяха да дойдат. По прасците му плисна кал, но небето беше цялото едно бездънно синьо угризение, пристъпът на невъздържаност беше изчезнал; ливадите се къпеха в светлина, а дърветата бяха натежали, клюмнали като пияни от мокрите листа, и всичко, което Уил виждаше и помирисваше,
напомняше за играчите, че е време да изтрополят със своята покрита каруца на съблазънта по стратфордския мост. Време да се събуди.

19
Но баща му поиска това обещание от него, и то обещание на дело, не само на думи. И ръкоделието да съшива двете си същности една за друга почваше да надвишава неговата сръчност. Усещаше силно опъване и скъсване.
Мина край двата бряста, кобилата надменно шляпаше между плаващите купчини боклуци, и тръгна по пътя за Шотъри.
Това е Уил, както бихте могли да го видите, ако бяхте един от двете хиляди жители на Стратфорд, свещар или шивачка, поглеждащи от тъмния фон на лампериите през решетката на прозореца към яркото лято навън. Най-големият син на господин Шекспир, възседнал кон — жалка кранта, но е късметлия, че го е задържал след тези неприятности с парите. Уилям, за повечето Уил, брат на Гилбърт,
Джоан, Ричард и Едмънд; осемнайсетгодишен, кокалест, с гръб,
издължен като на белка. Взел е нещо от хубавия външен вид на баща си, но не е толкова широкоплещест и силен: издължено лице,
правилен нос и брадичка, от която устните изглеждат леко вдадени навътре. Добро държание — наистина изискан младеж, както всички ще се съгласят: не само пуританите в града като господин Фийлд се оплакват от ругаещите, пиянстващи, непочтителни млади. Прави по някое случайно отклонение, но е гордост за баща си, общо взето; не се е обвързал като негов чирак, но здраво упражнява занаята. Няма

Изтегляне 3.52 Mb.

Сподели с приятели: